Шарлейн Харис
Клубът на мъртвите (5)

5

Джанис Ерво Филипс (омъжена от две години, майка на едно дете, както узнах набързо) се оказа точно такава, каквато би могла да бъде сестрата на Алсид: висока, привлекателна, пряма и самоуверена; управляваше бизнеса си сама, и то доста успешно.

Рядко ходех в козметични салони. Баба винаги си къдреше косата сама вкъщи, а аз никога не съм боядисвала моята, нито пък съм я подлагала на каквито и да било процедури, освен подстригване от време на време. Когато признах това на Джанис, която забеляза как се оглеждам наоколо с присъщото за невежите любопитство, кръглото й лице се озари от широка усмивка.

— Значи трябва да те обработим по пълната програма — заяви тя с видимо задоволство.

— Не, не, не — тревожно запротестирах аз. — Алсид…

— … ми се обади от мобилния си телефон и ми даде ясно да разбера, че трябва да ти обърна специално внимание — прекъсна ме Джанис. — А и нека ти призная, скъпа, че всеки, който му помага да се възстанови от оная Деби, е мой пръв приятел.

Наложи се да се усмихна.

— Но аз ще си платя — казах.

— О, не, пари от теб няма да взема — отсече тя. — Даже да скъсаш с Алсид още утре, на мен ми стига утехата, че ще му бъдеш опора тази вечер.

— Тази вечер? — душата ми слезе в петите. Явно отново се намирах в информационно затъмнение.

— Случайно научих, че тази вечер онази кучка ще оповести годежа си в същия този нощен клуб — каза Джанис.

Да, сериозно информационно затъмнение, не ще и дума.

— Омъжва се за… мъжа, с когото се е хванала, след като е зарязала Алсид? — за малко да кажа „Бухала“.

— Чевръста мома, а? Че с какво е повече той от брат ми?

— Не мога да си представя — отвърнах аз с абсолютна искреност и си спечелих бърза усмивка от Джанис. Брат й със сигурност имаше някакъв дефект; може би Алсид сядаше на масата за вечеря по долно бельо или пък си бъркаше в носа на обществени места.

— Е, ако случайно разбереш, ела да ми кажеш. А сега да се залавяме за работа — Джанис мигом доби професионално изражение и се огледа. — Корина ще ти направи маникюр и педикюр, а Джарвис ще се заеме с прическата ти — после добави приятелски: — Косата ти е просто прекрасна.

— Напълно естествена, дар от природата — признах аз.

— Не е боядисвана?

— Не.

— Голяма късметлийка си — каза Джанис и поклати глава.

Малцина споделят мнението й.

 

 

Самата Джанис работеше върху клиентка, чиито бижута и посребрена коса ясно свидетелстваха, че е представителка на привилегированото общество, а докато въпросната дама ме оглеждаше равнодушно с каменно изражение на лицето, Джанис изстреля куп заръки към подчинените си и отново насочи вниманието си към госпожа Големи Кинти.

Никога през живота ми не ме бяха глезили така. И всичко това бе съвсем ново за мен. Корина (маникюр и педикюр), пухкава и сочна като една от наденичките, които пържих за закуска, лакира ноктите на краката и ръцете ми в крещящо червено, в тон с роклята ми за вечерта. Пръстите на единствения мъж в салона, Джарвис, пърхаха с лекотата и бързината на пеперудени криле. Той беше слаб като тръстика, с боядисана в платиненорусо коса. Докато бъбреше непрестанно, за да ме развлича, той изми косата ми, ондулира я и ме настани под сешоара. Намирах се през един стол от богатата дама, но тя отново не ме удостои с вниманието си. Връчиха ми брой от списание „Пийпъл“, а Корина ми донесе чаша кока-кола. Толкова е приятно да си заобиколен от хора, които всячески се стараят да ти доставят удоволствие.

Имах чувството, че всеки момент ще се подпаля, когато таймерът на сешоара звънна. Джарвис ме измъкна изпод каската и ме отведе обратно до неговия стол. След като се консултира с Джанис, той дръпна предварително нагрятата маша за къдрене от нещо като кобур, прикрепен към стената, и старателно превърна косата ми във водопад от къдрици, свободно разпуснати по гърба ми. Изглеждах зашеметяващо. А когато изглеждаш зашеметяващо, сърцето ти пърха от щастие. За пръв път се чувствах толкова добре след заминаването на Бил.

 

 

Джанис идваше да си говорим всеки път, когато й изпаднеше свободна минутка. По едно време се улових, че напълно съм се вживяла в ролята на приятелка на Алсид, когато на практика шансът да стана снаха на Джанис клонеше към нула. Не ми се случваше особено често да бъда приемана толкова радушно.

Много исках да й се отплатя по някакъв начин за добрината и изведнъж ми се предостави точно такава възможност. В огледалото пред стола на Джарвис се отразяваше работното място на Джанис, така че аз седях с гръб към гърба на клиентката й. Джарвис отиде да донесе шише от балсама, който искаше да ми препоръча, а през това време аз гледах в огледалото как Джанис сваля обеците си и ги оставя в декоративна китайска чинийка. Може би нямаше да стана свидетел на случилото се, ако не бях доловила коварна мисъл в главата на богаташката, която звучеше съвсем лаконично: „Аха!“. Джанис отиде да вземе чиста хавлиена кърпа, а аз наблюдавах в огледалото как достолепната й клиентка ловко прибра обеците от чинийката и ги напъха в джоба на сакото си, докато Джанис стоеше с гръб към нея.

В края на моята процедура аз вече знаех как да постъпя. Преди тръгване исках да се сбогувам с Джарвис, който говореше по телефона (с майка си, съдейки от образите в главата му). Станах от пластмасовия си стол и се приближих до богаташката, която тъкмо пишеше чек за Джанис.

— Извинете — казах и се усмихнах лъчезарно. Джанис леко се стресна, а клиентката й ме изгледа високомерно. Тази жена оставяше доста пари в салона и Джанис не би искала да я изгуби. — Имате петно от гел за коса върху сакото. Свалете го за минутка, ако не възразявате, а аз ще го почистя.

Нямаше как да ми откаже. Хванах червено-синьото карирано сако за раменете и внимателно го подръпнах, а тя автоматично изхлузи ръцете си от ръкавите. Отнесох го зад паравана, където миеха косите на клиентите, и забърсах с малко вода едно съвършено чисто място — за правдоподобност (страхотна дума на деня от календара ми). Разбира се, извадих и обеците и ги напъхах в собствения си джоб.

— Ето, няма и следа от петното! — усмихнах се аз и й помогнах да облече сакото си.

— Благодаря, Суки — обади се Джанис с твърде жизнерадостна нотка в гласа. Усещаше, че нещо не е наред.

— За нищо! — ухилих се аз в отговор.

— Да, разбира се — възрастната дама изглеждаше леко сконфузена. — Е, ще се видим другата седмица, Джанис.

Тя затрака с високите си токчета към изхода, без да поглежда назад. Когато излезе от салона, аз бръкнах в джоба си и протегнах ръка към Джанис. Тя разпери пръсти отдолу и аз пуснах обеците върху дланта й.

— Всемогъщи Боже! — възкликна Джанис и лицето й мигом се състари с поне пет години. — Забравих, че не бива да оставям нищо на една ръка разстояние от нея.

— Не й е за пръв път, така ли?

— О, не, прави го непрекъснато. Ние сме сигурно петият салон за красота, който тя удостоява с присъствието си през последните десет години. Другите я търпят известно време и после им писва, защото тя прекалява. Богата, образована, добре възпитана. Просто не проумявам защо го прави.

Спогледахме се мълчаливо в пълно разбирателство и свихме рамене; богаташката ексцентричност бе твърде далече и от двете ни.

— Надявам се да не я загубиш като клиент. Опитах се да постъпя тактично — казах.

— Разбрах и съм ти много благодарна за това. Но тези обеци са ми много по-ценни от който и да било клиент. Подарък са от съпруга ми. Но понякога ми стягат и ги свалям, без да се замисля.

Сметнах, че съм получила предостатъчно благодарности, и посегнах към палтото си.

— Време е да тръгвам — казах. — Престоят ми тук ми достави огромно удоволствие.

— Заслугата е изцяло на брат ми — каза Джанис и отново се усмихна широко. — А ти, в крайна сметка, току-що ми се отплати — тя кимна към обеците в шепата си.

И аз се усмихвах, докато излизах от топлия салон, наситен с приятелска атмосфера, но това не продължи твърде дълго. Температурите бяха паднали, а небето тъмнееше с всяка изминала минута. Изминах пътя до апартамента с бърза крачка. След краткото пътуване в студения, скърцащ асансьор с радост използвах дадения ми от Алсид ключ и влязох в топлото жилище. Включих лампата и телевизора, сгуших се на дивана и с удоволствие си припомних приятно прекарания следобед. След като позатоплих премръзналото си тяло, осъзнах, че Алсид е изключил отоплението. Разбира се, навън беше доста по-студено, но жилището със сигурност не се отопляваше.

Звукът от превъртането на ключа в ключалката ме извади от унеса ми. На вратата се появи Алсид с цял сноп документи в ръка. Изглеждаше изморен и угрижен, но лицето му грейна, когато видя, че го чакам.

— Джанис ми звънна. Каза, че си била в салона — гласът му звучеше все по-топло. — Помоли ме да ти благодаря още веднъж.

Свих рамене.

— Много съм доволна от новата си прическа и всичко останало. Не ми се беше случвало досега.

— Никога досега не си ходила в козметичен салон?

— Баба ходеше от време на време. Придружих я веднъж, за да ми подстрижат връхчетата.

Алсид ме изгледа с такова изумление, сякаш му бях признала, че никога през живота си не съм виждала тоалетна с казанче.

За да прикрия смущението си, разперих пръсти и гордо му показах маникюра си. Не обичах дълги нокти, но Корина съвсем откровено ми каза, че с по-къси от тези не разполага.

— Педикюрът ми е в същия цвят — похвалих се аз.

— Покажи да видя — помоли домакинът ми. Събух маратонките си, свалих чорапите и протегнах крака.

— Не са ли прекрасни? — попитах.

Алсид ме погледна някак особено.

— Много са красиви — тихо отвърна той.

Хвърлих поглед към часовника върху телевизора.

— Май е време да отида да се приготвя — казах аз и се зачудих как точно да взема вана, без да повредя прическата и лакираните си нокти. После се сетих за онова, което Джанис ми разказа за Деби.

— Нали ще се наконтиш за довечера?

— Разбира се — изпъчи се той.

— Защото аз имам намерение да блесна.

Това го заинтригува.

— Какво имаш предвид?

— Почакай и ще видиш.

Прекрасен мъж беше този Алсид, от добро семейство и ми вършеше огромна услуга. Е, по принуда, но се държеше изключително мило с мен въпреки обстоятелствата.

 

 

Час по-късно излязох от моята стая. Алсид стоеше прав в кухнята и си наливаше кока-кола. Щом ме видя, той застина и газираната напитка преля от ръба на чашата.

Да, това си беше истински комплимент.

Докато бършеше барплота с кухненски салфетки, той непрекъснато ми хвърляше погледи. Завъртях се съвсем бавно, за да ме види в цялата ми прелест.

Носех червена рокля — крещящо червена, като пожарна кола. Щях да зъзна цяла вечер, защото роклята ми беше с голи рамене, макар и с дълги ръкави, които се нахлузваха отделно. С цип на гърба и клоширана в долната си част — оскъдна долна част, ако трябва да съм точна. Баба ми би се хвърлила по корем върху прага, за да ми попречи да изляза на улицата в такъв вид. Но аз си харесвах роклята. Бях я купила от разпродажба в магазина на Тара; подозирам, че Тара я бе заделила специално за мен. В пристъп на внезапна лудост си бях купила подходящи за нея обувки и червило. А сега и ноктите ми, благодарение на Джанис! Имах и шал с ресни в сиво и черно, с който да се наметна, както и обшита с мъниста миниатюрна черна чантичка в тон с обувките.

— Я се завърти още веднъж — помоли Алсид с дрезгав глас.

Самият той носеше традиционен черен костюм с бяла риза и зелена щампована вратовръзка, която подчертаваше цвета на очите му. Очевидно нищо не можеше да обуздае буйната му коса. Може би той трябваше да отиде в салона на Джанис вместо мен. Изглеждаше красив и по мъжки грубоват, макар че по-точно би го описала думата „привлекателен“, отколкото „красив“.

Завъртях се бавно още веднъж. За жалост, не се чувствах достатъчно уверена в себе си и когато направих пълно завъртане, веждите ми сами се извиха нагоре в безмълвен въпрос.

— Изглеждаш слюнкоотделящо — каза той с неподправена искреност.

Въздъхнах с облекчение; едва тогава разбрах, че неволно съм затаила дъх.

— Благодаря — отвърнах аз, опитвайки се да не се хиля като идиот.

Качването в пикапа представляваше сериозно изпитание за мен заради сложната комбинация от къса рокля и високи обувки, но успях да се справя благодарение на един ловък тласък от страна на Алсид.

Пристигнахме в малко заведение на ъгъла на улиците „Капитол“ и „Роуч“. Отвън — нищо особено, но кафене „Мейфлауър“ се оказа точно толкова интересно, колкото го описа Алсид. Върху облицования с черно-бели плочки под бяха разпръснати маси, на които седяха най-различни хора — някои бяха издокарани като нас двамата с Алсид, други носеха джинси и спортни пуловери. Имаше и такива, които си носеха алкохол отвън. Радвах се, че с Алсид не си падахме по пиенето. Той изпи само една бира. Аз си поръчах студен чай. Храната беше много вкусна, без да е претенциозна. Вечерята ни продължи дълго и протече спокойно и интересно. Много хора познаваха Алсид; непрекъснато спираха до масата ни, за да го поздравят и да разберат коя съм. Някои от тях заемаха високи държавни постове, други — като Алсид — работеха в строителната промишленост, а някои от тях познаваха много добре и баща му.

Но между тях имаше и неколцина не съвсем примерни граждани. Макар че целия си живот съм прекарала в Бон Темпс, веднага разпознавам бандитите по съдържанието на черепните им кутии. Не казвам, че мислеха за това как трябва да очистят някого или да подкупят сенатор, или нещо друго в този дух. Самите им мисли бяха жадни — жадни за пари, жадни за мен, а имаше и един жаден за Алсид (но моят компаньон така и не разбра за това).

Но преди всичко тези хора — всички до един — жадуваха за власт. Предполагам, че в столицата на щата жаждата за власт е нещо съвсем нормално, дори и за затънал в бедност щат като Мисисипи.

Придружителките на най-алчните мъже бяха изключително добре поддържани и много скъпо облечени. Тази вечер аз не им отстъпвах по нищо, затова държах главата си високо изправена. Една от тях си помисли, че изглеждам като високоплатена проститутка, но аз го приех като комплимент — само днес, по изключение. Все пак й мина през ум думичката „високоплатена“. Една от жените, банкер по професия, познаваше Деби — бившата приятелка на Алсид — и ме огледа внимателно от глава до пети, за да разполага с подробно мое описание, в случай че Деби й го поиска.

Нито един от присъстващите, разбира се, не знаеше каквото и да било за мен. Чувствах се прекрасно в обкръжението на хора, които нямаха никаква представа за миналото ми, за образованието ми, за професията ми или за способностите ми. Твърдо решена да се насладя максимално на това усещане, аз се обаждах само, ако някой ме заговореше, внимавах да не разсипя храна върху красивата си рокля и се стараех да демонстрирам добри маниери — както на масата, така и при общуване. Самата аз се забавлявах чудесно, но не исках Алсид да попада в неловко положение заради мен, още повече че присъствието ми в живота му щеше да е съвсем мимолетно.

Алсид грабна сметката, без дори да ми позволи да я видя, и ме изгледа навъсено, когато отворих уста да протестирам. Накрая се предадох с леко кимване. След тази моя мълчалива борба с радост забелязах, че Алсид е от онези клиенти, които оставят щедри бакшиши. Това го издигна в очите ми. Честно казано, вече се плашех от това непрекъснато издигане. Застанах нащрек и се опитах да усетя нещо отрицателно около него. Когато се върнахме в пикапа му — този път Алсид положи още по-голямо старание да ме намести на седалката, а аз можех да се обзаложа, че тази процедурата му доставяше удоволствие, — и двамата бяхме тихи и замислени.

— Беше много мълчалива по време на вечерята — каза той. — Надявам се да не си скучала.

— О, не, не съм. Просто реших, че моментът не е много подходящ за споделяне на впечатления.

— Как ти се стори Джейк О’Мали? — О’Мали, около шейсетгодишен, с гъсти вежди в стоманен цвят, прекара поне пет минути в разговор с Алсид, като през цялото време мяташе погледи към гърдите ми.

— Мисля, че смята да те прецака по шест различни начина. От тази неделя нататък.

Добре че още не бяхме потеглили. Алсид светна лампичката в купето и мрачно ме изгледа.

— Какви ги приказваш? — попита.

— Смята да подбие цената на твоята оферта и да спечели следващия търг. Подкупил е една твоя служителка — Томасина-някоя-си — да го уведоми каква цена си решил да поискаш за услугите си. И тогава…

— Какво?

Слава богу, че климатикът работеше на пълна мощност. Върколашкият гняв насища въздуха осезаемо. Така се бях надявала, че няма да ми се наложи да разказвам на Алсид за себе си. Приятното усещане за анонимност не можеше да продължи вечно, за жалост.

— Ти… какво всъщност си ти? — ококори се той насреща ми.

— Телепат — измърморих.

Помежду ни се възцари мълчание. Алсид имаше нужда от време, за да смели новополучената информация.

— А нещо хубаво, каквото и да било, не успя ли да чуеш? — попита той най-накрая.

— О, да. Госпожа О’Мали иска да ти намачка кокалите — отвърнах аз и му се усмихнах лъчезарно. Непрекъснато трябваше да си припомням, че не бива да пипам косата си.

— Това хубаво ли е?

— Сравнително — казах. — За предпочитане е да ти го начукат физически, отколкото финансово. По принцип — госпожа О’Мали бе поне с двайсет години по-млада от господин О’Мали. По-поддържана жена от нея не бях срещала през живота си. Можех да се обзаложа, че сресва веждите си минимум сто пъти всяка вечер преди лягане.

Той поклати глава. Нямах ясна представа за какво си мислеше.

— А мен можеш ли да ме четеш?

Аха! Да си дойдем на думата.

— Със свръхсъществата не е толкова лесно — отвърнах. — Не мога да уловя отчетлива мисъл, а по-скоро настроения, намерения… нещо такова. Предполагам, че ако насочиш мисълта си директно към мен, ще я разбера. Искаш ли да пробваме?

Чиниите, които използвам в апартамента, имат декоративен бордюр от жълти рози.

— Аз не бих ги нарекла точно рози — неуверено казах аз. — Приличат по-скоро на цинии, мен ако питаш.

Веднага усетих как Алсид се отдръпна и застана нащрек. Въздъхнах. Старата песен на нов глас. Нещо ме жегна отвътре, защото го харесвах.

— Но нека ти кажа, че това е случайност. Не мога просто ей така да ви чета мислите — е, някои свръхестествени същества излъчваха доста ясен сигнал, но точно в този момент не виждах смисъл да навлизам в подробности.

— Слава богу!

— О, така ли? — лукаво попитах аз в опит да разведря обстановката. — Нима те е страх, че мога да прочета някоя твоя тайна мисъл?

Алсид се ухили до ушите, угаси лампичката и запали двигателя.

— Няма значение — разсеяно отвърна той. — Няма значение. Значи твоята задача тази вечер е да четеш мисли, така ли да го разбирам? Надяваш се да попаднеш на нещо, което да ти помогне да откриеш твоя вампир?

— Точно така. Не мога да чета мислите на вампирите. Те плуват в пълно информационно затъмнение, образно казано. Не знам как го правя и не знам дали съществува научна терминология, с която да обясня тази своя способност. — Общо взето, не лъжех; съзнанието на живите мъртъвци е затворена книга за мен, ако не броим редките случаи, в които някоя страница се разлистваше за част от секундата, но аз пазех това в дълбока тайна. Ако вампирите сметнеха, че мога да чета мислите им, даже Бил не би могъл да ме спаси. Дори и да искаше.

Всеки път, когато забравех за миг, че връзката ми с Бил бе претърпяла коренна промяна, изпитвах остра болка веднага щом си го припомнех.

— Е, какъв е планът ти?

— Смятам да насоча вниманието си към хора, които излизат с местните вампири или ги обслужват като клиенти. Действителните похитители са били хора. Отвлекли са го посред бял ден. Или поне такава е информацията, която е получил Ерик.

— Трябваше да те попитам за това по-рано — каза той, но по-скоро на себе си. — Не е изключено да чуя нещо по стандартния начин, с ушите си, така че не би било зле да съм наясно с обстоятелствата.

Докато минавахме покрай старата железопътна гара, както любезно ме уведоми Алсид, аз му разказах накратко цялата история. Пред погледа ми се мярна улична табела с надпис „Амайт“ и пикапът спря до запуснат участък от тротоар, над който имаше опънат навес. Намирахме се някъде в покрайнините на централната градска част. Зоната точно под козирката бе огряна от ярка студена светлина. Точно този участък от тротоара изглеждаше неприветливо и злокобно на фона на потъналата в мрак улица. Полазиха ме тръпки. Усетих силно нежелание да прекрачвам прага на това място.

Реших, че си втълпявам. „Най-обикновен асфалтиран участък от пътя“, казах си аз. Наоколо не се виждаха чудовища. Работният ден приключваше в пет, а централната част на Джаксън не кипеше от оживление дори при нормални обстоятелства. Можех да се обзаложа, че повечето тротоари в целия щат Мисисипи пустееха в тази студена декемврийска нощ.

Но нещо зловещо витаеше във въздуха, някаква бдителност с оттенък на злонамереност. Усещах присъствието на невидими очи, които ни наблюдаваха отнякъде. Когато Алсид слезе от пикапа и го заобиколи, за да ми помогне да сляза, забелязах, че е оставил ключовете на таблото. Протегнах крака навън и подпрях ръце на раменете му. Плътно увитият около тялото ми копринен шал се влачеше след мен, а ресните му трепкаха от полъха на студения вятър. Алсид ме повдигна, аз се оттласнах и само след миг се озовах на тротоара.

Пикапът потегли надолу по улицата.

Хвърлих кос поглед към Алсид, за да проверя дали се е стреснал, но той изглеждаше напълно спокоен.

— Наличието на паркирани отпред автомобили привлича общественото внимание — обясни той. Гласът му звучеше приглушено в необятната тишина на този ярко осветен участък от тротоара.

— А те могат ли да идват тук? Обикновените хора? — попитах аз и кимнах към металната врата, която изглеждаше крайно негостоприемно. Не се виждаха никакви табели — нито на вратата, нито на сградата. Липсваше и коледна украса. Вампирите не почитат никакви празници, с изключение на Хелоуин. Това е древният келтски празник на Сауин — Повелителя на смъртта. Затова Хелоуин е любим техен празник, който се отбелязва във всички вампирски общества по целия свят.

— Разбира се, ако нямат нищо против да платят двайсет долара за вход, за да им сервират най-противния алкохол не само в Мисисипи, ами и в петте съседни щата, и да бъдат обслужвани от най-грубите сервитьори. Много бавно.

Опитах се да потисна усмивката си. На такова място усмивките изглеждаха нелепо.

— А ако все пак успеят да изтърпят всичко това?

— Няма развлекателно шоу, никой не разговаря с тях, а ако се задържат твърде дълго, в един момент се озовават навън, на тротоара пред собствения си автомобил, без какъвто и да било спомен как са се намерили там!

Той хвана дръжката на вратата и я отвори. Във въздуха тегнеше смразяващ страх, който явно не оказваше никакво влияние на Алсид.

Пристъпихме в тесен коридор с дължина не повече от два метра, който водеше към друга врата. И тук отново усетих, че ни наблюдават, макар да не виждах никъде нито камера, нито шпионка.

— Как се казва това място? — прошепнах аз.

— Вампирът, който е собственик на заведението, го нарича „Жозефина“ — отвърна той също толкова тихо. — Но върколаците го знаят като „Клубът на мъртвите“.

Напуши ме на смях, но точно в този момент се отвори вътрешната врата и усмивката ми замръзна. Портиерът беше таласъм.

Нямах представа как изглеждат таласъмите, но това беше първата дума, която ми хрумна, сякаш от вътрешната страна на клепачите си имах принтиран речник на свръхестествената терминология. Беше много дребен на ръст, много странен на вид, с топчесто лице и широки длани. В очите му гореше злобен огън. Гледаше ни с такава неприязън, сякаш клиентите бяха последното нещо на света, от което се нуждаеше.

Защо един обикновен човек би пожелал да прекрачи прага на „Жозефина“ след сборния ефект от призрачния тротоар, изчезващия автомобил и портиера таласъм? Е, някои хора просто са родени с тръпката да се докоснат до смъртта, предполагам.

 

 

— Господин Ерво — бавно изрече таласъмът с дълбок, дрезгав глас. — Добре дошли отново. А вашата придружителка е…?

— Госпожица Стакхаус — отвърна Алсид. — Суки, това е господин Хоб — таласъмът старателно ме огледа от глава до пети. Поколеба се за миг, сякаш не можеше да прецени дали се вписвам добре в рамката, или не, но после се отдръпна и ни пропусна да минем.

В „Жозефина“ нямаше голяма навалица. Разбира се, за редовните клиенти това беше доста ранен час от денонощието. След мрачната реклама останах едва ли не разочарована от вида на просторното помещение, което сякаш по нищо не се различаваше от всеки друг бар. Зоната за обслужване се намираше в центъра на залата и представляваше огромен бар с квадратна форма и повдигащ се плот за достъп на персонала. Собственикът сигурно редовно гледаше повторенията на сериала „Бар Наздраве“. Чашите висяха надолу от специални стойки, имаше изкуствени цветя, приглушено осветление и тиха музика. Около тезгяха, на равно разстояние един от друг, бяха наредени високи полирани столове без облегалки. От лявата страна на бара имаше малък дансинг, а още по-наляво — малка издигната сцена за оркестър или дисководещ. Около другите три страни на квадратното островче имаше най-обикновени ниски маси, половината от които — празни.

Тогава забелязах списъка с многозначителни правила, окачен на стената; правила, предназначени за редовните клиенти, но неразбираеми за случайно попаднали тук туристи.

„Забранено е преобличането в заведението“

Гласеше строго един от тях. Върколаците нямаха право да се променят от животно в човек на територията на бара; е, това веднага ми стана ясно.

„Хапането строго забранено“

„Забранена е консумацията на живи закуски“

Гадост!

Вампирите се разхождаха из цялото заведение. Някои контактуваха със себеподобни, други — с човеци. В югоизточния ъгъл, на няколко събрани една до друга маси, седеше шумна компания от свръхсъщества. В центъра на групата изпъкваше висока млада жена с атлетично телосложение, къса коса — черна и лъскава — и тясно продълговато лице. Прегръщаше широкоплещест тип на нейната възраст, а самата тя изглеждаше на не повече от двайсет и осем. Мъжът имаше кръгли очи, плосък нос, а толкова мека коса като неговата не бях виждала никога — тъничка като пух и почти бяла. Зачудих се дали това беше Деби с жениха си и дали Алсид знаеше, че те двамата ще празнуват годежа си тук. Спътникът ми не сваляше поглед от тях.

Аз, естествено, веднага започнах да оглеждам дрехите на останалите жени в бара. Женските вампири и придружителките на мъжките вампири бяха облечени не по-зле от мен. Женските свръхсъщества не изглеждаха толкова наконтени. Чернокосата жена, която взех за Деби, носеше златиста копринена блуза, плътно прилепнал кафяв кожен панталон и ботуши. Русият мъж каза нещо, тя се засмя в отговор и аз усетих как ръката на Алсид се стегна под пръстите ми. Да, това трябваше да е бившата му любима, Деби. От момента, в който погледът й регистрира присъствието на Алсид, настроението й видимо се повдигна.

Лицемерна кучка, мигом я прецених аз и реших да се държа подобаващо. Таласъмът Хоб ни отведе до празна маса с добра видимост към празнуващата компания и издърпа стол за мен. Кимнах му учтиво, свалих шала си, сгънах го и го метнах на съседния стол.

Алсид седна от дясната ми страна, за да е с гръб към ъгъла, в който се вихреше годежното парти.

Сух като вейка вампир дойде да вземе поръчката ни. Алсид ме погледна въпросително и кимна безмълвно.

— Коктейл с шампанско — изтърсих аз. Представа нямах какъв е на вкус. В „Мерлот“ нямаше да си направя труда да забъркам такъв за себе си, но след като се намирах в чужд бар като клиент, реших да го опитам. Алсид си поръча „Хайнекен“. Деби непрекъснато стрелкаше погледи към нас, затова се наведох над масата и пригладих назад един непокорен кичур от къдравата черна коса на Алсид. Той ме погледна изненадано, макар че Деби нямаше как да види това, разбира се.

— Суки? — попита той колебливо.

Усмихнах му се, но не с нервната си усмивка, защото този път наистина не се притеснявах. Благодарение на Бил вече се чувствах много по-уверена в собствената си физическа привлекателност.

— Ей, нали излизаш с мен, забрави ли? Просто се държа като на среща — отвърнах.

Точно в този момент кльощавият вампир донесе поръчката ни и аз чукнах чашата си в неговата бутилка.

— За общото ни начинание — вдигнах наздравица аз и очите му грейнаха.

Отпихме по една глътка. Обожавах коктейли с шампанско.

— Разкажи ми нещо повече за семейството си — помолих аз, защото ми харесваше да слушам дрезгавия му глас. Трябваше да изчакам да се посъберат още хора, преди да започна да слушам мислите им.

Алсид послушно започна да ми разказва колко беден е бил баща му, когато създал геодезичната си фирма, и колко дълго време му отнело да достигне материално благополучие. И тъкмо когато започна да говори за майка си, Деби наперено закрачи към масата ни.

Срещата с нея беше само въпрос на време.

— Здравей, Алсид — измърка тя. Тъй като той не видя приближаването й, силното му лице се изопна. — Коя е новата ти приятелка? Взел си я назаем за една нощ?

— О, не за една, а за доста по-дълго — ясно изрекох аз и се усмихнах на Деби също толкова искрено, колкото и тя на мен.

— Наистина ли? — веждите й тръгнаха да пълзят нагоре и всеки момент щяха да опрат в тавана.

— Суки е моя добра приятелка — невъзмутимо каза Алсид.

— Нима? — Деби не му вярваше особено. — Но нали самият ти ми разправяше, и то неотдавна, че никога няма да имаш друг „приятел“, ако не можеш да имаш… Така де… — тя се ухили глуповато.

Положих ръка върху огромната длан на Алсид и я изгледах многозначително.

— Я ми кажи — устните на Деби се изкривиха скептично, — харесва ли ти родилното петно на Алсид?

Кой би могъл да предвиди, че ще започне да се държи като кучка съвсем открито? Повечето жени се стараят да прикриват коварната си природа, особено пред непознати.

Намира се върху дясната половина от задника ми. Има форма на заек. Браво на Алсид. Помнеше разговора ни и успя да насочи мисълта си директно към мен.

— Обожавам зайчета — казах аз, без да спирам да се усмихвам. Плъзнах ръка по гърба му и леко погалих дясната половина на задника му.

За част от секундата по лицето на Деби се изписа ярост. Толкова много се напрягаше и толкова много се стараеше да се държи в ръце, че мислите й изплуваха от мъглата, която обикновено обвиваше свръхестествените мозъци. Мислеше си за своя годеник-бухал, който не можел да се сравнява с Алсид в леглото, но разполагал с доста пари в брой и искал да има деца, за разлика от Алсид. Мислеше си и за това, че тя е по-силна от бухала и ще може да го командва. Не беше някаква демонична личност (в противен случай годеникът й нямаше да живее дълго), но не беше и някое бонбонче.

Деби можеше да излезе достойно от създадената ситуация, но когато разбра, че съм посветена в интимната тайна на Алсид, тя просто обезумя. И допусна голяма грешка. Прониза ме отвисоко с поглед, който можеше да парализира и лъв.

— Днес явно си ходила в салона на Джанис — отбеляза тя, след като плъзна поглед по небрежно разпилените ми къдрици и лакираните ми нокти. Собствената й черна права коса бе подстригана стъпаловидно и й придаваше вид на куче, подготвено за участие в изложба; може би афганска хрътка. Тясното й лице подчертаваше тази прилика. — На излизане оттам всичките й клиентки приличат на персони от миналия век.

Алсид отвори уста, готов да даде воля на гнева си. Аз отново положих ръка върху неговата.

— А какво мислиш ти за косата ми? — благо попитах аз и завъртях глава, така че косите ми да се разпилеят по голите ми рамене. Взех ръката му и нежно я положих върху къдриците, които покриваха гърдите ми. Е, което го мога, мога го, не може да ми се отрече! Суки — сексуалното котенце.

Алсид затаи дъх. Пръстите му се плъзнаха по дължината на косата ми, а кокалчетата му погалиха нежно ключицата ми.

— Мисля, че е прекрасна — искрено отговори той с дрезгав глас.

Усмихнах му се.

— Предполагам, че те е взел не назаем, а под наем — Деби не успя да се сдържи и допусна непоправима грешка.

Това бе ужасна обида и за двама ни. Отне ми огромно усилие да запазя присъщото за една дама самообладание. Усещах как примитивната ми същност, истинското ми аз, клокочи отвътре и се мъчи да изплува на повърхността. Седях и я пронизвах с поглед, докато тя пребледня от мълчанието ми.

— Добре де, не биваше да го казвам — нервно изрече тя. — Просто забравете, че съм го казала.

Като свръхсъщество, тя би ме победила в честен бой. Но аз, разбира се, не възнамерявах да се бия честно, ако се стигнеше дотам. Наведох се напред и прокарах червения си нокът по кожения й панталон.

— Това братовчедка ти Елси^[1] ли е? — попитах.

Алсид избухна в мощен смях съвсем неочаквано. Преви се одве и целият се затресе, а аз му се усмихнах. Когато се обърнах, Деби крачеше обратно към притихналата си компания.

Отбелязах си наум да не ходя в дамската тоалетна сама тази вечер.

 

 

Когато стана време да повторим поръчката си, барът вече гъмжеше от народ. Дойдоха някакви приятели на Алсид, голяма група върколаци. Те очевидно обичаха да се придвижват на глутници. Групираха се по вид — според животното, в което най-често се превръщаха. Въпреки че на теория нямаха ограничения в избора си, Сам твърдеше, че повечето от тях избирали едно и също животно, с което усещали някаква специална близост. И назоваваха себе си според името на това животно: върколак-куче или върколак-прилеп, или върколак-тигър. Но никога само „върколак“ — този термин се пазеше за онези, които се превръщаха във вълци. Истинските върколаци презираха това разнообразие във формите и считаха себе си за каймака на свръхестественото общество.

Останалите свръхестествени, обясни ми Алсид, смятали върколаците за бандитите в техния свят.

— Факт е, че много от нас са обвързани със строителния бизнес — каза той съвсем откровено и безпристрастно. — Много върколаци работят като механици, зидари, водопроводчици или готвачи.

— Все полезни професии — отбелязах.

— Да — съгласи се той. — Но са все в сферата на физическия труд. И въпреки че всички ние си сътрудничим помежду си до известна степен, спрямо нас съществува известна класова дискриминация.

В бара влезе малка група върколаци, облечени като рокери. Носеха еднакви кожени елеци с емблема на вълча глава на гърба — точно като мъжа, който се опита да ме нападне в „Мерлот“. Запитах се дали бяха започнали да издирват изчезналия си другар, дали имаха ясна идея кого точно търсеха и как ли щяха да реагират, ако разберяха коя съм. Четиримата си поръчаха няколко кани бира и започнаха да си шепнат нещо тайно, наведени един към друг над масата.

Дисководещият — вампир, както се оказа — започна да пуска музика с идеално подбрана височина на звука; разбираш коя е песента, но същевременно можеш спокойно да водиш разговор.

— Хайде да потанцуваме — предложи Алсид.

Това ми дойде изневиделица, но по време на танца щях да се приближа до вампирите и до хората, които ги придружаваха, затова приех. Алсид взе ръката ми и ме отведе до миниатюрния дансинг. Вампирът смени стила и след тежкия хевиметъл се разнесе „Good Enough“ на Сара Маклоклън — бавна песен, но ритмична.

Не мога да пея, но танцувам добре; Алсид също, както се оказа.

Хубавото на танците е, че можеш да помълчиш за известно време, ако си се уморил да приказваш. Лошото — твърде голямата близост до тялото на партньора ти. Аз вече имах представа от — извинете ме — животинския магнетизъм на Алсид. И сега, когато се поклащах плътно до него в ритъма на музиката, следвайки всяко негово движение, започнах да изпадам в нещо като транс. Когато песента свърши, останахме на малкия дансинг, но аз не вдигах поглед от пода. Започна следващата песен, по-бърза — убийте ме, не знам коя, — и ние продължихме да танцуваме. Помня само, че се въртях и се поклащах, и подскачах в унисон с движенията на върколака.

Тогава ниският мускулест мъж, настанен на високо столче до бара някъде зад нас, каза на своя приятел вампир:

— Все още не е проговорил. А днес се обади Харви. Каза, че са претърсили къщата и не са открили нищо.

— На обществено място си — скастри го придружителят му.

Вампирът се отличаваше с доста нисък ръст. Сигурно беше станал вампир, когато хората са били много по-дребни.

Знаех, че говореха за Бил, защото човекът си мислеше за Бил, когато каза: „Още не е проговорил“. А въпросният тип излъчваше великолепен сигнал — идеалната комбинация от звук и картина.

Алсид се опита да ме поведе настрана от тях, но аз му оказах съпротива. Погледнах към изненаданото му лице и едва забележимо кимнах към въпросната двойка. В очите му проблесна разбиране, но не изглеждаше очарован.

На никого не препоръчвам да танцува и едновременно с това да се опитва да чете мисли. Умствено се напрягах, а сърцето ми заби учестено, след като образът на Бил се стрелна за миг пред очите ми. За мой късмет, точно в този момент Алсид се извини, че трябва да отиде до тоалетната, и ме настани на високата табуретка до вампира. Въртях глава и се стараех да гледам танцуващите, дисководещия и всичко останало, само не и човека, в чието съзнание се опитвах да бръкна.

Той си мислеше за днешните си занимания; беше се опитвал да държи някого буден, а този някой бе имал мъчителна нужда от сън. Вампир. Бил.

Най-голямото мъчение за един вампир е да го държиш буден през деня. Но това е много трудно за изпълнение. Когато слънцето изгрее, потребността им да заспят е неимоверно силна, а самият сън ги покосява като смърт.

До ден-днешен и през ум не ми бе минавало — сигурно защото съм американка, — че похитителите на Бил може да прибегнат до възможно най-подлите средства, за да го накарат да проговори. Ако им трябваше информация, естествено, че нямаше да стоят и да чакат, докато Бил изпадне в настроение за споделяне. Ама че съм глупава — абсолютна тъпачка! Знаех, че ме е предал, знаех, че се е канел да ме напусне заради старата си вампирска любов, но въпреки това ме завладя непоносима мъка по него.

Потънала в мрачните си мисли, изобщо не забелязах появилата се до мен опасност. Докато тя не ме сграбчи за ръката.

Един от членовете на бандата върколаци — едър тъмнокос мъж, доста тежък и доста зловонен — ме стискаше здраво за лакътя. Мазните му пръсти оставяха отпечатъци по ръкавите на красивата ми червена рокля и аз се опитах да се изскубна от него.

— Ела на нашата маса да те опознаем отблизо, сладурче — каза той и се ухили насреща ми. На едното си ухо имаше две обеци. Запитах се какво ли се случваше с тях по време на пълнолуние. Но веднага осъзнах, че имам много по-сериозни проблеми за разплитане. Изражението на лицето му бе твърде откровено; мъжете гледаха по този начин единствено жените, които стърчаха на някой уличен ъгъл, облечени в предизвикателен панталон и сутиен; с други думи, той смяташе, че съм му в кърпа вързана.

— Не, благодаря — учтиво отвърнах аз, макар да имах мрачното предчувствие, че нещата няма да приключат дотам. Но нищо не ми пречеше да се настроя оптимистично. Имах богат опит с напористи мъже в „Мерлот“, но там винаги разчитах на подкрепа. Сам не толерираше обидно отношение към персонала си.

— Ама разбира се, че искаш да дойдеш при нас, захарче — продължи да настоява той.

За пръв път през живота си съжалявах, че Буба не е наблизо.

Сякаш започвах да свиквам с мисълта, че онези, които ме безпокояха, свършваха зле. А може би започвах да свиквам и с мисълта, че част от проблемите ми намираха решение без мое участие.

Замислих се дали да не го стресна, като прочета мислите му. Нямаше да е трудно — за разлика от повечето върколаци, този тук излъчваше кристално ясен сигнал. Но мислите му бяха толкова досадни и предсказуеми (похот, агресия), че не си струваше, а освен това членовете на бандата му имаха за задача да търсят приятелката на вампира Бил, за която знаеха, че работи в бар и е телепат. Затова реших да не се навирам сама между шамарите.

— Не, не искам да сядам на вашата маса — решително отказах аз. — Остави ме на мира! — слязох от стола, за да не се окажа притисната в ъгъла.

— Дошла си тук без мъж. А ние сме истински мъже, сладурче — той притисна свободната си ръка към доказателството за мъжеството си. Просто очарователно. Как да не се възбуди човек! — Ще те ощастливим подобаващо.

— Не би могъл да ме направиш щастлива дори да си Дядо Коледа — казах аз и стоварих крака си върху горната част на ходилото му. Ако не носеше ботуши, можеше и да има ефект. В случая едва не счупих тока на обувката си. Ругаех наум изкуствените си нокти, защото ми пречеха да свия дланта си в юмрук. Исках да го фрасна в носа със свободната си ръка; внезапният удар в носа е много болезнен и така щях да го принудя да ме пусне.

Той изръмжа насреща ми — съвсем истинско ръмжене, — когато токът ми се стовари върху крака му, но не разхлаби хватката си. Свободната му ръка стисна голото ми рамо и пръстите му се забиха в плътта ми.

Стараех се да съм тиха и да реша проблема без излишна гюрултия, но вече нямах сили за това.

— Пусни ме! Веднага! — изкрещях аз с пълно гърло и направих героичен опит да забия коляно в топките му. Върколакът имаше масивни бедра, плътно опрени едно до друго, и не можах да улуча целта си. Но все пак успях да го изненадам и макар че ноктите му одраха рамото ми, той ме пусна.

Но заслуга за това имаше и Алсид, който докопа здравеняка за врата. А точно когато другите членове на бандата наобиколиха бара, за да окажат помощ на приятелчето си, се намеси и господин Хоб. Таласъмът, който ни посрещна на входа, съвместяваше и задълженията на охранител, както се оказа. Макар на външен вид да изглеждаше като съвсем дребно човече, той обви ръце около кръста на едрия рокер и го вдигна от земята като перце. Върколакът започна да пищи, а наоколо се разнесе миризма на пърлено месо. Кльощавата барманка включи мощен вентилатор, който свърши добра работа за въздуха, но виковете на нещастника все още се чуваха от тесния тъмен коридор, който не бях забелязала досега. Може би водеше към задния вход на сградата. После се чу силен метален звън, писък и отново метален звън. Явно нарушителят бе изхвърлен навън през задната врата.

Алсид се обърна с лице към приятелите на мотоциклетиста, а аз стоях зад него и не спирах да треперя — нервна реакция. Рамото ми кървеше от ноктите на ухажора ми. Имах нужда от „Неоспорин“ — лекарството, с което баба мажеше всяка моя рана, когато категорично отказвах камфоровия спирт. Но драскотините ми трябваше да почакат, защото се задаваше нов сблъсък. Огледах се наоколо за някакво оръжие и забелязах, че барманката е извадила бухалка и я е сложила върху тезгяха. Момичето тревожно наблюдаваше развитието на нещата. Грабнах бухалката и застанах до Алсид. Размахах импровизираното си оръжие и зачаках следващия им ход. Както ме е учил брат ми Джейсън — който често се бие по баровете, — избрах си един конкретен мъж, представих си как замахвам с бухалката и го удрям с всичка сила по коляното, което ми беше по-близо, отколкото главата му. Това със сигурност щеше да го повали на пода.

И изведнъж някой пристъпи на неутралната територия, която разделяше нас двамата с Алсид и върколаците. Дребният вампир, онзи същият, който разговаряше с моя човешки източник на неприятна информация.

Имаше крехко телосложение и ръст под метър и седемдесет. Умрял е на около двайсетгодишна възраст, предположих аз. Гладко избръснат, много блед; очите му имаха цвят на горчив шоколад и изглеждаха още по-тъмни на фона на рижата му коса.

— Госпожице, позволете ми да ви се извиня за причиненото неудобство — каза той напевно, със силен южняшки акцент. Не бях чувала толкова силен акцент от двайсет години — откакто умря прабаба ми.

— Съжалявам за нарушаването на спокойната обстановка в бара — казах аз, стараейки се да запазя личното си достойнство, макар да стисках бейзболна бухалка в ръка. Инстинктивно бях изритала високите си обувки, за да не ми пречат в боя. Изпънах гръб и учтиво кимнах на вампира в знак на уважение към авторитета му.

— Момчета, налага се да напуснете веднага — обърна се дребният вампир към върколаците, — но преди това трябва да се извините на дамата и нейния придружител.

Те запристъпваха от крак на крак, но никой не искаше да бъде пръв. Единият от тях — рус, с гъста брада и кърпа на главата — изглеждаше по-млад и по-глупав от останалите. В очите му тлееше желание да се сбие; гордостта му не можеше да се примири със създалата се ситуация. Съзнанието му излъчи сигнал за предстоящото му движение още преди да го е започнал. В този миг аз светкавично протегнах бухалката към вампира, той я стисна в ръка и счупи с нея крака на върколака.

В бара настъпи пълна тишина; чуваха се единствено писъците на пострадалия. Върколаците занареждаха в хор: „Извинявайте, извинявайте“, вдигнаха русия си приятел и го изнесоха на ръце навън.

След това музиката засвири отново, дребният вампир върна бухалката на барманката, Алсид взе да ме оглежда за повреди, а аз започнах да треперя.

— Добре съм — успокоих го аз. С нетърпение чаках присъстващите да си намерят нещо друго за гледане.

— Но вие кървите, скъпа моя — каза вампирът.

Така си беше; от драскотините, оставени от ноктите на върколака, бликаше кръв и се стичаше надолу по рамото ми. Знаех какъв е етикетът. Наведох се към вампира и му предложих да си близне.

— Благодаря — мигом отвърна той и езикът му се стрелна навън. Знаех, че раната ми ще зарасне по-бързо с помощта на слюнката му, затова стоях и не мърдах, но честно казано, се чувствах така, сякаш ме щипеха по задника пред хора. Усмихвах се въпреки неудобството си, макар че усмивката ми едва ли е изглеждала искрена. Алсид държеше ръката ми и това ме успокояваше.

— Съжалявам, че се забавих — каза той.

— Не всичко може да се предвиди.

Мляс, мляс, мляс. Е, стига де! Кръвотечението вече трябваше да е спряло.

Вампирът се изправи, облиза устните си и ми се усмихна.

— Великолепно преживяване. Ще позволите ли да ни се представя? Казвам се Ръсел Еджингтън.

Ръсел Еджингтън, кралят на Мисисипи; имах подобни съмнения, съдейки по реакцията на върколаците.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отвърнах аз и се зачудих дали е редно да направя реверанс. Но той не се представи с титлата си. — Аз съм Суки Стакхаус, а това е моят приятел Алсид Ерво.

— Познавам семейство Ерво от години — отвърна кралят на Мисисипи. — Радвам се да те видя, Алсид. Как е баща ти? — все едно си стояхме пред Презвитерианската църква в слънчева неделна утрин, а не във вампирски бар посред нощ.

— Добре е, благодаря — сковано отвърна Алсид. — Съжаляваме, че станахме причина за това недоразумение.

— Вината не е ваша — любезно каза вампирът. — Понякога се налага мъжът да остави за малко дамата си сама, а дамите не могат да носят отговорност за невъзпитаното поведение на глупаците — Еджингтън на практика се поклони на мен. Нямах представа какво трябва да направя в отговор, затова кимнах още веднъж; стори ми се най-сигурно. — Ти си като роза, разцъфнала в буренясала градина, скъпа моя.

А ти дрънкаш големи глупости.

— Благодаря, господин Еджингтън — отвърнах аз и сведох поглед надолу, за да прикрия скептичното си излъчване. Дали не трябваше да го наричам „Ваше височество“? — Алсид, боя се, че трябва да се прибирам — казах аз, опитвайки се да звуча като една нежна, кротка и уплашена девойка. Изобщо не беше трудно.

— Разбира се, скъпа — веднага отвърна той. — Изчакай само да взема шала и чантичката ти — и той незабавно се отправи към нашата маса, бог да го благослови.

— Госпожице Стакхаус, бихме искали да ви видим тук и утре вечер — каза Ръсел Еджингтън. Човекът, който го придружаваше, стоеше зад него, положил ръце на раменете му. Дребният вампир се протегна и потупа едната от тези две длани. — Не искаме да се окажете прогонена от един невъзпитан индивид.

— Благодаря, ще обсъдя това с Алсид — отвърнах аз, без да издавам нито йота от ентусиазма си. Стараех се да изглеждам подвластна на Алсид, но не и съвсем безхарактерна. Слабите хора не оцеляват дълго в обкръжението на вампирите. Ръсел Еджингтън вярваше, че създава у околните представата за старомоден южняшки джентълмен, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да му играя по свирката и да подхранвам този негов имидж.

Алсид се върна с мрачно изражение на лицето.

— Опасявам се, че шалът ти е претърпял злополука — каза той и аз осъзнах, че е много ядосан. — Деби, предполагам.

По средата на красивия ми копринен шал имаше прогорена огромна дупка. Опитах се да остана спокойна, но не успях. Очите ми се напълниха със сълзи, но не само заради шала, предполагам. Това просто преля чашата.

Еджингтън, разбира се, попиваше всяка дума от разговора ни.

— По-добре шалът, отколкото аз — казах и неубедително свих рамене. С усилие на волята успях да повдигна ъгълчетата на устните си. Поне чантичката ми изглеждаше непокътната, макар че в нея нямаше нищо друго, освен пудра и червило, както и малко пари, с които щях да платя вечерята си. За мое огромно изумление, Алсид свали сакото си понечи да ме наметне. Започнах да протестирам, но изражението на лицето му ясно показваше, че се хабя излишно.

— Лека нощ, госпожице Стакхаус — каза вампирът. — Ерво, ще се видим утре вечер, нали? По работа ли си в Джаксън?

— Да — любезно отвърна Алсид. — Радвам се, че си поговорихме, Ръсел.

 

 

Когато излязохме на улицата, пикапът вече ни чакаше отпред. Тротоарът изглеждаше също толкова злокобно, колкото и на идване. Зачудих се как ли се постигаше целият този ефект, но се чувствах твърде потисната, за да разпитвам кавалера си.

— Не трябваше да ми даваш сакото си, сигурно замръзваш — казах аз, след като изминахме няколко пресечки.

— Облечен съм с повече дрехи от теб — отвърна Алсид.

Той не трепереше като мен, дори и без връхна дреха. Сгуших се в сакото му, наслаждавайки се на копринения хастар, на топлината, на неговия мирис.

— Изобщо не биваше да те оставям сама с онези идиоти в клуба.

— Всеки отива в тоалетната, рано или късно — кротко отвърнах аз.

— Трябваше да помоля някого да седне при теб.

— Аз съм голямо момиче. Нямам нужда от постоянна охрана. В бара, където работя, подобни дребни инциденти се случват непрекъснато — в гласа ми се прокрадна отегчение, но наистина така се чувствах. За жалост, когато работиш като сервитьорка, рядко се случва да видиш добрата страна на мъжката природа, дори в заведение като „Мерлот“, където собственикът се грижи добре за персонала си, а повечето от клиентите са местни.

— В такъв случай не трябва да работиш там — категорично заключи Алсид.

— Добре, ожени се за мен и ме отведи далече от всичко това — сериозно отвърнах аз и той ме погледна уплашено. На лицето ми грейна широка усмивка. — Трябва някак да си изкарвам прехраната, Алсид. Освен това тази работа ми харесва.

Не успях да го убедя, изглеждаше замислен. Налагаше се да сменя темата.

— Те държат Бил — казах.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но защо? Какво толкова знае той, че да накара Еджингтън да предприеме такава сериозна стъпка? Това би могло да предизвика война.

— Не мога да ти кажа.

— Но знаеш, така ли?

Ако му кажех, това значеше да призная, че му се доверявам. Грозеше ме същата опасност, в която се намираше Бил, ако станеше известно, че знаех онова, което знаеше и той. А аз щях да се пречупя много по-бързо.

— Да — казах. — Знам.