Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (5)

5.

Преди да си сложи главата в торбата, Роик изчака да се смрачи и стъпките, които ехтяха от време на време по външната галерия, да утихнат. Ключалката на балконската врата не го спря за дълго — не точно бравата всъщност, а паянтовата каса, която се сцепи под натиска. Всичко това не мина без шум, но никой не се развика, нито дотича да види какво става. Приклекнал, така че главата му да е под нивото на прозорците, и бос, за да не тропа по дъските — макар че за дрънчащата верига около глезена си не можеше да направи нищо, — Роик откри, че балконът опасва правоъгълната сграда от три страни, а в двата му края има стълби надолу. На този етаж имаше още десетина стаи като неговата. Трети етаж нямаше.

Надолу по склона и вдясно се виждаше друга сграда. От прозорците й се лееше жълтеникава светлина. Зад нея, изглежда, имаше паркинг, но дърветата и очевидната липса на охранително осветление му пречеха да различи детайлите — както на него, така и на всеки леколет, минал над комплекса, като последното навярно обясняваше въпросната липса. В момента обаче тъмнината работеше в негова полза. Промъкна се към края на балкона. Трета сграда, нещо като навес, клечеше ниска и тъмна в края на разчистената площ. Единствено горски пожар можеше да отвори такова празно пространство сред гъстия боров лес, реши Роик.

Едва не му спря сърцето, когато нечий глас изсъска току над главата му:

— Роик! Тук, горе!

Той изви глава и видя бледото петно на нечие лице да надзърта през ръба на покрива. Дълга черна плитка висеше пред едното рамо и сама по себе си носеше просветление и облекчение.

— Доктор Дърона? Рейвън? Значи и теб са хванали!

— Шшт! По-тихо. Бяхме в един подемен ван, но ти беше в безсъзнание. Качвай се, преди някой да е излязъл. — Две тънки ръце се протегнаха надолу. Явно Рейвън лежеше по корем на покрива. — И внимавай с ръцете ми…

Що-годе безшумно — ако не броим пъшкането — Роик се изкатери на плоския покрив. Като влачеха крака, за да не се чуе тропане в стаите отдолу, двамата се оттеглиха в несигурното прикритие на един от отводите на климатичната инсталация.

Рейвън Дърона спокойно би могъл да мине за кибуанец — тънък евразиец в лице и тяло, със силно интелектуално излъчване, гърбав нос и дълга до кръста права черна коса. Е, поне докато не си отвореше устата и не опровергаеше първото впечатление с чуждоземния си акцент. Представител на медицинската корпорация „Дърона Груп“ от Ескобар, Рейвън беше единственият друг делегат на криоконференцията, когото Роик познаваше, доста добре при това, но негова милост, незнайно защо, им беше дал знак да стоят далеч един от друг. Рейвън бе реагирал подобаващо — помръдна вежда и кимна едва доловимо, в знак че е разбрал какво иска милорд ревизорът, и оттам насетне заобикаляше отдалече негова милост и Роик. Така около негова милост се образуваше свободно пространство, в което да хвърля на спокойствие мрежите си, осъзна по-късно Роик.

Роик седна с кръстосани крака, ескобарският криохирург сви колене пред гърдите си и двамата си зашепнаха, сбрали глави.

— Някаква охрана видя ли? — тихо попита Роик.

— Не, но похитителите ни още са будни — също толкова тихо отвърна доктор Дърона. — Повечето са в столовата на първия етаж, но някои се качиха по стаите си. Точно под нас.

— Ти как се измъкна?

— С помощта на дребна хирургическа интервенция, която приложих върху бравата на прозореца в банята.

Път за бягство, несъмнено подпомогнат от тънката снага на ескобареца. Раменете на Роик никога не биха минали през тесния прозорец.

— А веригите?

— Вериги? Това е варварщина. Ти явно се ползваш със специално отношение, Роик!

— Няма значение. Далеч ли сме от Нортбридж? И къде сме изобщо, по дяволите?

— На сто, сто и петдесет километра, струва ми се. Насред гората. Пътища няма никакви — единственият достъп е по въздуха, с леколет или подемен ван. Комплексът е бил нещо като езерен курорт — хората идвали от Нортбридж за уикенда, — но после язовирната стена се пропукала по време на буря и езерото се изляло в реката. Ремонтът се забавил заради съдебни спорове и вече няколко години курортът не функционира. Един от похитителите ни е собственик на комплекса, така разбрах от разговорите им. Сигурно оттук е тръгнала цялата налудничава идея за похищението.

— Какво смятат да… не, чакай. Първо, виждал ли си лорд Воркосиган?

Рейвън поклати тъмнокосата си глава.

— Сякаш го зърнах в мелето — в хотелското фоайе, когато ме отвлякоха, а ти буташе разни хора в асансьора и им крещеше да побързат. Между другото, онези бедни делегати май ги беше страх повече от тебе, отколкото от похитителите. Но след това не съм го виждал. Освен теб и мен има още шестима заложници. Всичките заключени в отделни стаи. Останах с впечатлението, че Наследниците-освободители са си правели сметката за три пъти повече заложници и винят теб за драстично намалената бройка.

— А лошите колко са?

— Колко бараярско! Десетина-дванайсет, струва ми се. Не съм ги виждал накуп. Редуваха се да ни измъчват.

— Ъ?

— Предимно с лекции. За суровите и велики цели на Наследниците-освободители на Нова Надежда.

— Това ли? И аз изслушах една.

— Само една? Късметлия. А ние трябваше да ги слушаме с часове. Свалиха ни в столовата и държаха речи до прегракване.

— А аз защо не съм бил поканен?

— Защото имаш репутацията на смахнат бараярски варварин, който е твърде опасен и трябва да бъде държан под ключ. Вериги значи? Имаш късмет, че пропусна семинара. Сигурно се опитват да отключат някакъв синдром на съпричастие към каузата си, но подходът им е сбъркан. Дъртият барон Риовал би могъл да ги хапне за закуска.

Роик беше чувал лорд Марк, клонинг братът на негова милост, да цитира покойния барон Риовал от Джаксън Хол само веднъж — „А сега нека проверим какъв ефект в посока фокусиране на мисълта би имала заплахата към останалото ви око“, — но и това му стигаше. Цитатът не просто беше пресушил любопитството му, а го беше изпълнил с непреодолим подтик да се скатае някъде по-далеч от лорд Марк, нищо че се извисяваше с половин метър над него. Знаеше само, че личният състав на „Дърона Груп“ — тридесет и петима, плюс-минус, клонинга с общ генетичен материал и забележителни таланти в областта на медицината — до един са убедени, че дължат бягството си от джаксънианското техно робство и последвалата си свобода на лорд Марк и лорд Воркосиган. Причината за специфичния смесен акцент на Рейвън, а и на всички Дърона, се криеше в общото им минало на бегълци от Джаксън Хол, които живеят на Ескобар вече повече от десетилетие. Причината позорно известният барон Риовал да е покойният барон Риовал беше лорд Марк. Причината Роик и Рейвън да седят сега на този покрив… все още не беше ясна.

Е, Рейвън го бяха поканили на конференцията да изнесе придружена с богат снимков материал лекция за криосъживителните техники след смърт от тежка травма, която негова милост и по необходимост Роик бяха изслушали преди три дни, след като Рейвън, с когото се засякоха случайно в хотелския асансьор, намекна, че за негова милост би било интересно да чуе описанието на един особено сложен случай — този на Пациент С, починал от тежки вътрешни разкъсвания след пряко попадение на иглена граната в гърдите. Този пациент, обясни по-късно Рейвън на публиката си в конферентната зала, бил един от най-незабравимите му случаи още по времето, когато бил млад помощник-хирург. Негова милост наистина остана поразен от илюстрованото изложение. Роик беше затворил очи. Но да оставим това.

— Да, но защо са ви чели лекции онези идиоти?

— За да рекламират каузата си, предполагам. Другите идиоти, на конференцията, правеха същото, като си помислиш. Но храната им беше значително по-добра.

— Какво, властите ги преследват, медиите ги цензурират или какво?

— Ни най-малко, излиза. Дори си имат сайт в планетарната мрежа, където всеки може да прочете за възгледите им и прочие. Само че май няма много желаещи да се информират, затова са решили да привлекат вниманието на обществеността с други средства. Но докато обирът под прицел обикновено сработва, убеждението под прицел рядко е печеливша стратегия. В началото всички бяхме уплашени до смърт, накрая бяхме отегчени до смърт. — Рейвън се почеса по носа. — Изглежда, смятат да ни държат тук известно време. Затова рискувах да избягам, но нещо не върви добре.

— Е, и двамата стигнахме дотук…

— Да, на стотина километра от цивилизацията. И доста повече, ако сбъркаме пътя. А дори гората да не бъка от човекоядни хищници, ще е лудост да тръгнем в тъмното без подходящи обувки и екипировка. Колкото до леколетите на паркинга — всичките са заключени. Проверих.

— Хм. Жалко.

Рейвън го изгледа замислено.

— Сам не бих могъл да нокаутирам някой, докато излиза от леколета си, и после да се намърдам вътре, но ако спретнем заедно една засада…

Което, както го разчете примирено Роик, всъщност гласеше: „ако ти нокаутираш някой, а аз те насърчавам отстрани…“

Рейвън смръщи вежди.

— Само дето трафика тук го няма никакъв. Нито излитат, нито кацат. Заключили са се в сградата и кротуват. Преди да цъфнеш ти, вече се чудех дали да не се промъкна обратно в стаята си, да се преструвам, че изобщо не съм бягал, и да чакам по-добра възможност.

— Аз не мога да го направя — каза Роик, като си мислеше за потрошената каса на балконската врата. Проточи врат да надзърне над ръба на покрива към третата постройка, която за разлика от другите тънеше в мрак. Намираше се в края на разчистеното пространство, тоест на брега на бившето езеро… — А онази сграда каква е?

— Не знам. Не видях никой да влиза или да излиза оттам.

— Чудя се дали не е хангар за лодки. Или барака за инструменти — нормално е да има барака за инструменти на толкова изолирано място… Но по-вероятно е хангар за лодки.

Рейвън плъзна поглед по дъното на пресъхналото езеро и промърмори:

— Никога не съм се возил на лодка и не мисля да започвам тази вечер. Виж, ако е барака за инструменти… ще можеш ли да отвориш ключалката на леколет? Но пък ще ни трябват код-ключовете, за да го запалим. С други думи, лост няма да свърши работа. Освен да фраснем с него собственика на леколета?

— Негова милост има лодки. Има вила в окръг Воркосиган, на два часа път с леколет от столицата. На брега на езеро. — Една мисъл се мъчеше да издрапа към повърхността на съзнанието му. — Да идем да погледнем, а?

Рейвън го изгледа неохотно, но все пак сви рамене в знак на съгласие.

Смъкнаха се предпазливо от покрива и притичаха на пръсти до стълбите в другия край на балкона. Слязоха, хукнаха към прикритието на дърветата, после заобиколиха към ниската постройка. Съчките и камъчетата, с които беше осеяна земята, разраниха босите крака на Роик и той неохотно призна, че Рейвън е прав за съществените недостатъци на един по-дълъг преход през гората.

Стъклото на прозореца беше нечупливо, а вратата към бившето езеро беше заключена с катинар, но Роик бързо й видя сметката с помощта на същия метод, който беше приложил и върху балконската врата. Касата се сцепи с оглушителен трясък и Рейвън примижа. И двамата застинаха, наострили уши, но никой не се развика. Влязоха предпазливо.

Предното помещение приличаше на офис, а вратата към задното, слава богу, беше отключена. Роик я отвори. Просторно помещение, като гараж. И потънало в пълен мрак, но… лодките можеха ли да се надушат? Да, миризмата на дърво, машинно масло, трюмни нечистотии и изсъхнали водорасли не можеше да се сбърка — беше силна и приятна по особен начин, като лято в хербарий. След като зрението му се нагоди към тъмнината, Роик различи силуетите на половин дузина гребни лодки, провесени от тавана; върху яки подпори на пода клечаха два по-масивни корпуса. В дъното имаше работен тезгях, който изглеждаше разчистен. Рейвън тръгна натам, протегнал ръце пред себе си от страх да не си сцепи главата в някоя колона или друго незнайно препятствие, но Роик го повика шепнешком:

— Ела тук. Тази голяма моторна лодка… помогни ми да свалим покривалото.

— Роик, дори да я изкараме някак навън, в езерото няма вода.

— Друго имам предвид. Просто ми помогни, става ли?

Лодката беше пет метра дълга и наполовина толкова широка, голямата й открита кабинка беше защитена с опънато покривало от дебел найлон, привързано към скоби в корпуса. Роик се пребори геройски с връзките, отметна покривалото и се покатери в лодката. Рейвън го последва, воден от любопитство.

Роик се придвижи опипом до контролното табло в предната част и вдигна капака на… да!… малка видплоча. Така, ако комвръзката беше със самостоятелно захранване, както би трябвало, проклета да е… Роик напипа копчето за включване, натисна го и светлинки в зелено и жълто прогониха мрака.

— Хей! — възкликна Рейвън, явно впечатлен, което вдъхна кураж на Роик, защото повечето дъронци го плашеха до смърт. — Знаеше ли, че това ще е тук?

— Надявах се. Щом са давали под наем гребни лодки на туристите, все трябва да са имали нещо, с което да им се притекат на помощ при нужда. Комвръзките са стандартно оборудване за лодки с този размер, вървят в комплект с ехолот, вградена навигационна система и прочие.

Лесно откри спешната честота. За броени минути успя да си пробие път през бюрократичната система на полицията в Нортбридж. Опитът му на уличен патрул го беше научил какво да каже, за да го прехвърлят бързо и възходящо по йерархичната стълбица, а навигационната система на лодката им осигури точните координати. Роик докладва сбито на стреснатия, но и изключително доволен полицейски детектив, който ръководеше разследването на случая с похитените делегати — случай, който явно се беше изкачил до челото на новините, ако можеше да се съди по тона на нортбриджкия детектив. Уви, за лорд Воркосиган не се знаело нищо на този етап — информация, която хвърли Роик в тих ужас. Той прекъсна връзката и се облегна назад.

— И сега какво? — попита Рейвън.

— Сега ще чакаме.

— Да ни спасят? Ние не трябва ли да направим нещо? За другите?

— По-добре да си налягаме парцалите. Няма смисъл да вдигаме врява, преди похитителите да са открили липсата ни. Нека оставим кибуанците да си свършат работата. Да се надяваме, че ще пристигнат навреме. — Негова милост неведнъж беше казвал, че на местните власти по принцип не бива да се разчита прекомерно, макар самият той невинаги да се съобразяваше с тази си препоръка.

Като говорим за местните… Роик отново се наведе напред и потърси номера на бараярското консулство в Нортбридж. За жалост, в обществената мрежа фигурираше само официалният номер, но не и обезопасената спешна връзка, кодирана в личния комуникатор на Роик, от който похитителите най-вероятно се бяха отървали още в града, водени от напълно основателния страх, че комуникаторът може да бъде проследен от разстояние. Все пак Роик набра номера. Учтив глас на запис го прикани да се обади отново в работно време или да остави съобщение. Популярен бараярски военен марш звучеше тихо като фон и сърцето на Роик се сви от пристъп на носталгия. Беше преполовил сбития си доклад за ситуацията, когато — за огромно негово облекчение — го прекъсна глас на жив човек.

Роик позна лейтенант Йоханес, младия шофьор, който — заедно с консул Ворлинкин, защото негова милост все пак беше негова милост — ги беше взел от космодрума преди седмица и ги беше закарал до хотела, където се провеждаше конференцията. Военно аташе, неофициален представител на ИмпСи, а също готвач, градинар и ординарец на консула. Изобщо човек, който пораждаше у Роик смътно чувство за другарство по участ.

— Гвардеец Роик! — Гласът на Йоханес звучеше отсечено и тревожно. — Добре ли си? Къде си?

Роик подхвана доклада си отначало и преди да е завършил, изопнатото лице на консул Ворлинкин се присъедини към образа на лейтенанта над видплочата.

— Ако координирате действията си с нортбриджката полиция, вероятно оттук насетне ще сте в крак със събитията едновременно с нас — завърши Роик.

Ворлинкин кимна и каза:

— Лорд-ревизор Воркосиган не е с теб… нали?

— Не сме го виждали тук. Нещо при вас?

Пауза, която се проточи подозрително.

— Не сме съвсем сигурни.

Това пък какво означаваше, по дяволите?

— Когато те освободят, яви се по най-бързия начин в консулството — продължи Ворлинкин. — Да пратя ли Йоханес в полицията?

Роик се почеса по главата.

— Щом негова милост не е тук, няма смисъл да вдигаме излишен шум. Ще се върна с другите.

— Ами аз? — попита Рейвън, неясно дали с негодувание, или развеселено.

— Този кой е? — попита остро Ворлинкин.

— Доктор Дърона. Познат на негова милост от Ескобар и делегат на конференцията — отговори Роик.

Рейвън се наведе услужливо напред в обсега на предавателя и се усмихна мило. Ворлинкин го гледаше намръщено.

— Негова милост би искал той да е… — „в безопасност“ изглеждаше една идея прибързано, — да е с мен — обясни Роик.

Ворлинкин каза хладно:

— Между другото, ако бяхте малко по-открити, щяхте значително да улесните нашата работа, така че да сме ви от полза.

Намекът за горчивина в тона на консула успокои Роик повече, отколкото Ворлинкин би могъл да си представи, защото подсказваше, че двамата с лейтенанта наистина са си имали работа с негова милост след отвличането, работа, за която консулът предпочиташе да не споменава по необезопасения канал.

— Да, сър — каза с разбиране Роик и прекъсна връзката.

— И сега какво? — попита Рейвън. — Ще си седим тук и ще чакаме сирените?

— Надявам се да няма сирени — каза Роик. — Най-добре ще направят, ако се спуснат и подсигурят заложниците без много шум.

След дълга пауза Рейвън каза:

— Освободителите не даваха признаци, че смятат да ни убият. А само да ни приобщят към каузата си.

— Паниката е лош съветник.

Рейвън въздъхна.

— Защо не покажеш малко оптимизъм за разнообразие? А?

Седяха пред индикаторните светлинки като пред лагерен огън и чакаха в мрака.

 

 

Майлс дръпна портичката от ковано желязо на консулството, установи, че е заключена, и впери уморен поглед над нея. Хубава предна градинка и спретната къща в дъното, засенчена от помпозните си съседи, но иначе в много добро състояние. Бивше слугинско общежитие може би? Кибу-дайни нямаше стратегическо значение и следователно нямаше причина Империята да харчи много пари тук — системата беше един вид задънена улица по отношение на скоковите проходи, намираше се от другата страна на Ескобар и беше далеч извън бараярската сфера на влияние. Консулството съществуваше най-вече за да улеснява редките бараярски и комарски търговски начинания по пътя им през лабиринта на местните законови разпоредби, да помага на всеки гражданин на Империята, закъсал на местна почва, да насочва и дискретно да проучва още по-редките кибуанци, решили да посетят някой от световете на Бараярската империя. Появата на Майлс сигурно беше най-вълнуващото събитие тук за последните години. „Да, и ще става все по-вълнуващо.“

Предутринният студ беше влажен и всепроникващ, краката му се бяха схванали, а гърбът го болеше. Той въздъхна и се прехвърли тромаво през портичката, взе бастуна, мина по късата алея и натисна звънеца.

Осветлението на верандата и в коридора се включи. През стъкленото прозорче надникна нечие лице и вратата се открехна. Млад мъж, когото Майлс не познаваше, каза с кибуански акцент:

— Сър, ще трябва да се върнете в работно време. Отваряме чак след два…

Майлс пъхна бастуна си в пролуката, натисна да я разшири, мушна глава и нахлу през прага.

— Сър…

Единствено появата на консул Ворлинкин спаси служителя от пряко попадение на ревизорски бяс. Консулът се приближи с бързи стъпки от дъното на коридора и каза:

— Какво има, Юичи?… О, боже! Лорд Воркосиган!

Демонстрирайки светкавична съобразителност и силен инстинкт за самосъхранение, Юичи побърза да се оттегли.

Ворлинкин, висок и слаб, беше облечен по домашному с панталони, риза и меки чехли, очите му бяха кървясали, а в ръката си стискаше голяма чаша с гореща напитка, чиято пара изпълваше коридора с мекия аромат на зелен чай. Миризмата до такава степен превзе вниманието на Майлс, че той едва не пропусна момента за отрепетираната си първа реплика въпреки изобилието от часове през нощта, в които да я репетира.

— Ворлинкин, какво си направил с моя куриер, мътните те взели?

Гърбът на консула се изпъна като по команда, което разкри наличието на военна служба в някой от ранните етапи на кариерата му. Частично облекчение — само частично обаче — светна в сините му очи.

— Мога да отговоря на този въпрос! Милорд.

— Значи Джин е стигнал дотук?

— Тъй вярно, сър!

Значи проблемът бе възникнал на връщане. Лошо… Майлс беше изчакал до полунощ, едва удържайки тревогата си, после убеди Айко да го замести в грижата за животинките и взе нещата в свои ръце… или крака. Часовете, докато стигне незабелязано дотук, с нищо не подобриха настроението му. Нито те, нито дъждът.

Веждите на консула се смъкнаха умърлушено, когато видът на Майлс най-после стигна до съзнанието му — вид, който нямаше нищо общо с грижливо култивираната надменност в сиво, която помнеше от кратката им среща преди седмица. Макар че смачканите и лекьосани дрехи, двудневната четина, миризмата на пот и странните обувки едва ли бяха единствената причина консулът да запристъпва нервно от крак на крак. Но, демонстрирайки наблюдателност, задължителна за член на дипломатическия корпус, той забеляза погледите, които Майлс хвърляше на чашата в ръката му, и добави:

— Заповядайте в кухнята, милорд ревизор. Тъкмо закусваме.

— Чай, да — каза Майлс и се отърси от желанието да измъкне със сила чашата от ръката му. „О, да! Чай.“

Ворлинкин го поведе към арковидния вход в дъното на коридора и попита:

— Как стигнахте дотук?

— Пеша. Трийсетина километра, считано от полунощ и по задните улички. Плюс две игри на криеница, за да избегна среща с местните патрули в сегашното си състояние. Излишно е да казвам, че не такъв беше първоначалният ми план.

Кухнята беше скромна, но спретната, с кръгла маса, сбутана в ниша до прозорец с изглед към задната градина. Прозорците отразяваха ярко осветения кухненски интериор, но влажният нощен мрак отвън вече се избистряше в синкави сенки. Русото хлапе, аташето Йоханес, стоеше до микровълновата печка. Обърна се и едва не изпусна какъвто там полуготов ергенски порцион беше затоплил току-що. После по знак на шефа си се разбърза да дръпне стола на адски важния, пък бил той и адски раздърпан посетител. Майлс се тръшна на стола, като внимаваше признателността да не измести докрай яда му, защото той беше кажи-речи единственото, което още го държеше на крака.

— Да ви приготвя ли нещо, милорд? — попита услужливо лейтенантът.

— Чай. Също горещ душ, сухи дрехи, храна, сън и обезопасено комтабло, макар че ще се задоволя и само с комтаблото. Но като за начало — чай. — В противен случай рискуваше да положи глава върху сплетените си на масата ръце и да започне със съня. — Изпратихте ли съобщението ми в стил „без паника“ до Бараяр и съпругата ми? Кодирано, надявам се?

Ворлинкин отвърна с известно негодувание:

— Уведомихме комарския галактически отдел на ИмпСи, че сте се свързали с нас и че не сте в ръцете на похитителите.

— И това става. След малко сам ще пратя подобрен вариант. — Надяваше се собственото му съобщение да изпревари тревожните вести, които биха стигнали до Екатерин по други канали, иначе го чакаха неприятности, когато се прибереше. — Преди това обаче… от вчера съм на тъмно. Знае ли се нещо ново за заложниците от криоконференцията? Нещо за гвардеец Роик?

Ворлинкин седна на своя стол, на четвърт от окръжността вдясно от Майлс.

— По този въпрос имаме добри новини, сър. Вашият гвардеец е успял да избяга от похитителите, да се добере до комвръзка и да се свърже с властите в Нортбридж. Полицейският спасителен отряд е пристигнал на мястото неотдавна — цяла нощ сме на крак и следим развитието на операцията. Изглежда, всички заложници са освободени и никой не е пострадал. Не знам кога да очакваме Роик тук — каза, че трябвало да остане, за да даде показания.

— А, да. Роик изпитва необичайно уважение към полицейските процедури. — Майлс отпи първата глътка горещ чай и въздъхна с искрена наслада. — А момчето… чакай. Ти пък кой си? — Майлс изгледа от глава до пети Юичи, който се беше оттеглил с Йоханес в едно спасително кьоше възможно най-далеч от страховития гост.

— Това е нашият секретар към консулството. Юичи Матсън — обясни Ворлинкин. — Най-ценният ни служител. Тук е от пет години. — Секретарят хвърли признателен поглед на шефа си и се сгъна в официален поклон към Майлс.

Единственият служител към консулството всъщност. И тъй като Ворлинкин беше тук от две години, а Йоханес беше пристигнал едва миналата година, Матсън беше и най-старият служител, по стаж, ако не и по възраст. „На кого имаш доверие, милорд ревизор?“ В ситуация като тази — единствено на Роик, макар че прекомерната параноя понякога водеше след себе си точно толкова беди, колкото и прекомерната доверчивост. Следователно трябваше да внимава, но не и сам да си подлага крак заради излишна подозрителност.

— Е, какво стана с Джин?

— Пратихме го обратно при вас, следвайки буква по буква указанията ви, милорд. Все пак сложихме микроскопично проследяващо устройство в плика, за всеки случай.

Което беше леко встрани от „без да го проследявате по обратния път“, както изрично беше написал в съобщението си Майлс, но точно сега нямаше смисъл да се заяжда за подробности. В крайна сметка важни бяха резултатите.

— Рано вечерта вчера пликът спря да се движи — по наша преценка в стаята за веществени доказателства в централното полицейско управление на Нортбридж. Е, в сградата на управлението поне. Момчето Джин, след кратък престой в полицията, е било отведено в детски център за временно настаняване и е прекарало там нощта. Въз основа на тази информация лейтенант Йоханес получи достъп до публичните регистри на арестите от вчерашния ден и по пътя на изключването успя да идентифицира момчето. Пълното му име е Джин Сато. Избягал е от къщи и се води изчезнал вече повече от година!

— Сериозно? — Майлс вдигна вежди. — Това го знаех и без вас.

В дипломатичния тон на Ворлинкин се промъкна осезаемо напрежение.

— Как, по дяволите… сър!… се стигна дотам да замесите дете като него в делата си… каквито и да са те?

— Той е на единайсет — каза Майлс.

— На единайсет! Става все по-лошо и по-лошо!

— Когато баща ми е бил на единайсет — изтъкна Майлс, — станал адютант на дядо ми генерала в разгара на кървава гражданска война. На тринайсет вече бил участвал в свалянето на император. Не сметнах, че следобедна разходка по улиците на родния му град — на мирна планета като тази — би била свръх способностите на Джин. — Само дето явно беше сгрешил в преценката си. Примижа вътрешно. Не беше съобразил какви усложнения могат да възникнат във връзка с полицейското досие на Джин, още повече тук, в Нортбридж, където полицаи имаше на всяка крачка. Не го беше съобразил, макар самият той да беше минал по задните улички, за да избегне среща с местните сили на реда. Но пък той го правеше по навик. Момчето сигурно се беше поболяло от тревога за животинките си, а и това беше най-малкият му проблем. — Добре де, допуснах грешка и ще имам грижата да я оправя. Нямам навика да изоставям хората си. Просто ще трябва да го измъкнем.

Ворлинкин го зяпна сащисано.

— Ама той е малолетен! Как? Нямаме никакви права над него!

— А и носеше дебела пачка пари — вметна Йоханес. — Сам бих отишъл в полицията, но няма начин да докажем, че парите са наши. — И изгледа смръщено Майлс. Нямаше нужда да казва на глас, че това също е било съобразено с изричните указания на милорд ревизора.

„Е, все пак разполагаме с проследяващото устройство в плика“ — помисли Майлс, но преди да го е изрекъл, Ворлинкин продължи:

— Ако малолетният ви куриер се разприказва, очаквам от полицията сами да ни потърсят. С някои доста неприятни въпроси.

Майлс застана нащрек.

— Не са ви потърсили още, нали?

— Да. Засега.

А щом не го бяха направили, значи Джин си беше държал устата затворена, макар че сигурно бе изплашен до смърт.

— Това е… интересно.

— А вие откъде го намерихте това момче, сър? — попита Ворлинкин.

— Всъщност той ме намери. На улицата, така да се каже. — Майлс направи една бърза вътрешна редакция. Факт беше, че бе дал дума на Сузе да пази в тайна леговището й в замяна на информация, а информация определено беше получил, нищо че засега нямаше ясна представа за какво може да му послужи. — Прочетохте бележката ми, нали?

Ворлинкин кимна.

— Значи знаете, че вместо да ме приспи, сънотворното на похитителите отключи в мен маниакални халюцинации и се озовах в Криокомбите. — Нямаше нужда да уточнява колко време се е лутал изгубен в подземния лабиринт; ситуацията беше достатъчно еластична, за да покрие и деня, прекаран с Джин и компания. — Когато най-после дойдох на себе си и успях да се измъкна на белия свят, все още ме гонеше параноя похитителите да не ме открият, а и бях твърде изтощен, за да тръгна сам през града. Джин бе така добър да ми помогне и съм му задължен.

Ворлинкин го гледаше изпитателно.

— Казвате, че не сте разсъждавали ясно, така ли?

— Това би могло да послужи като добро обяснение, ако възникне нужда. Консулството има ли местен адвокат?

— Да, на договор.

Стандартна практика. „Може ли да му се има доверие, че ще запази тайните ни?“ Въпрос, който Майлс не беше готов да изрече гласно на този етап.

— Добре. Свържете се с адвоката и вижте какво може да се направи, за да измъкнем Джин. — Протегна чашата си за още чай и Юичи, секретарят, притича да я напълни. Ръката на Майлс трепереше от умора, но той успя да не разлее и капка, докато поднасяше чашата към устата си. — Горещият душ се равнява на три часа сън. Така че първо ще се изкъпя, а после е ред на комтаблото.

— Не трябва ли да си починете, милорд? — каза Ворлинкин.

Майлс с мъка овладя подтика си да изкрещи: „Я недей да ми спориш!“, което определено показваше, че, да, определено трябваше да си почине, но преди това имаше да свърши едно-друго.

— По-късно — каза той, после отстъпи до: — Скоро.

След миг добави неохотно:

— По-добре уведомете полицията, че съм избягал, изгубил съм се в Криокомбите, а после съм се прибрал в консулството без чужда помощ… не искам да пилеят ресурси в издирването ми. Кажете им също, че съм в добро здраве, но много уморен и си почивам. Ако толкова държат, утре да пратят някой да ми свали показанията. За Джин не споменавайте, освен ако те не попитат изрично. Ако някой друг пита за мен… не казвайте нищо, преди да сте ме уведомили.

Това му спечели поредния изпитателен поглед от страна на Ворлинкин, но след кратка пауза консулът кимна, и толкова.

Йоханес заведе Майлс на горния етаж — явно двамата бараярски ергени живееха тук, спестявайки от наем — и персоналът на консулството си спечели около милион точки в очите на Майлс, защото в една от стаите го чакаха собствените му дрехи и вещи, прибрани след отвличането от хотела заедно с нещата на Роик. Йоханес изгледа с копнеж личното му комуникационно оборудване — най-доброто, което ИмпСи можеше да осигури на имперските ревизори. Личните вещи, които похитителите му бяха взели при нападението, били открити малко по-късно в една уличка и полицията ги задържала като веществени доказателства — всичко освен ревизорския му печат, който Ворлинкин успял да си върне, навярно с цената на енергични преговори, предположи Майлс.

Половин час по-късно — изкъпан, избръснат и с чисти дрехи — Майлс накара Йоханес да го заведе в обезопасената комуникационна стаичка в сутерена на консулството и се настани пред комтаблото. Протегна се, разкърши пръсти и вкара в търсещата система първото име: Лиза Сато.

— Тази коя е? — попита Йоханес, надвиснал над рамото му.

— Майката на Джин Сато.

— Важна ли е?

— Някой е смятал така, лейтенант. Някой определено е смятал така. — Образът над видплочата потрепна и Майлс впери поглед в потока информация.