Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (14)

14.

Към единайсет предобед в деня след успешното криосъживяване на мадам Сато негова милост допусна, че може би е сбъркал в преценката си за доктор Лейбер, и прати Роик и Йоханес да го открият. Роик смяташе, че задачата им навярно би била по-лесна, ако негова милост беше стигнал до това заключение по-рано. Започна с очевидното — обади се в дома на издирвания, където никой не вдигна, и в службата му, откъдето казаха, че доктор Лейбер се е обадил предната сутрин и обяснил на асистента си, че е болен, някакъв стомашно-чревен вирус, и най-вероятно ще отсъства ден-два. „Да бе.“

След това възложи на Йоханес да разрови склада на консулството за най-доброто шпионско оборудване, което да откарат в къщата на Лейбер.

При предишното им пътуване дотук беше забелязал голям строеж, забеляза го и сега. Дори проточи врат да прочете надписа на табелата. „Комплекс Столетие“, пишеше там. „Родени сте преди 130–150 години? Вижте ни!“

— Това пък какво значи?

— Затворен комплекс на поколенчески принцип — обясни Йоханес. — Има ги в големите градове. Съживените, или поне онези, които се събуждат с достатъчно пари по сметката си и в достатъчно добро здраве, често откриват, че новият Кибу не им харесва особено, и се събират да живеят на поколенчески принцип в затворени комплекси като този, които предлагат обстановка, близка до тази от младостта им.

— Ха — възкликна Роик. — Неща като историческа възстановка от вида „направи си сам“, така ли? Е, поне могат да си говорят с хора, които да разбират шегите им.

— Сигурно — каза колебливо Йоханес.

Роик го накара да паркира зад къщата, а самият той позвъни на предния вход. Никой не отговори. След малко Йоханес му отвори отвътре.

— Оставил е гаража отключен. Мотопеда го няма.

— Добре. Дай да огледаме, а после ще се запознаем с комтаблото му.

В никоя стая, килер, душкабина, шкаф или кошче, достатъчно големи да поберат човешко тяло, нямаше такова. Обирджийската бележка на негова милост я нямаше на хладилника, за разлика от разнообразните ергенски полуфабрикати, които още си бяха вътре. Кухнята беше почистена, леглото на горния етаж — оправено. Е, не съвсем, но поне юрганът беше опънат. Възможно бе част от дрехите и обувките да липсват — колко ли можеш да побереш в сак, прикрепен към малкия багажник на мотопед, — но в шкафовете бяха останали доста. Тоалетни принадлежности липсваха.

Йоханес се зае с комтаблото на Лейбер — източваше съдържанието му през пъпната връв на обезопасен кабел и го копираше в паметта на ИмпСи рекордера си, като наблюдаваше прехвърлянето на малкия холоекран.

— Хей! — каза след малко. — Комтаблото е под наблюдение. Как мислиш, дали Лейбер е знаел?

Роик се наведе да погледне. „Наистина!“

— Източването няма да вдигне по тревога следящата система, нали?

— Не би трябвало — каза Йоханес.

Не го каза обаче достатъчно категорично, реши Роик.

— Можеш ли да проследиш програмата?

— Частично. От обезопасената стая в консулството ще разбера и останалото.

— Дай да погледнем какво е правил след първото ни посещение. Последните два дни.

Само три неща. Предния ден сутринта се беше обадил в службата да каже, че е болен, запазил беше билет за скоков кораб до Ескобар и беше прехвърлил почти всички пари от спестовната си сметка към два универсални кредитни чипа. Лични съобщения до приятели и роднини нямаше. Може да беше оставил ключ от къщата си на съседите, но вероятността за това беше малка, а и нямаше нужда Роик да привлича излишно внимание, като ходи от врата на врата да разпитва. А и съседите може да ги помнеха от онзиденшното им посещение. Каква ли история беше пробутал Лейбер на съседката си, онази, при която се скри, когато Роик го подгони? Някаква лъжа, във всеки случай.

— Корабът потегля чак утре вечер — каза Йоханес.

— Да, виждам.

— Дали вече се е качил на борда?

Роик плъзна смръщен поглед по разписанието.

— Хм. Не. Корабът ще навлезе в орбита днес следобед. — Замисли се за миг. — Веднага щом мине през охранителната система на космодрума, присъствието му ще се регистрира в системата и ще свети като фар за всеки, който проявява интерес. Не само ние ще можем да го проследим, а и враговете му… които едва ли страдат от недостиг на финансиране, особено ако зад гърба им стои някоя от големите криокорпорации. Не, Лейбер ще чака до последния момент. Което означава, че се е покрил накъде.

— При някой приятел? Ако е така, няма да го намерим лесно. — Йоханес впери поглед в комтаблото. — Макар че това може и да помогне.

— Ако до такава степен се бои за живота си, колкото подсказва паническото му бягство, едва ли би искал да изложи на опасност приятелите си — каза бавно Роик. — Не бил от безскрупулния тип, така каза негова милост.

— Градът е голям — отбеляза ненужно Йоханес.

— Ами да започнем с очевидното тогава. — Роик се изправи. — Събирай си нещата и карай към космодрума.

Докато Йоханес шофираше, Роик отвори обезопасеното по стандартите на ИмпСи комтабло във вана и изтегли списък на хотелите около космодрума. Два бяха в рамките на охранявания периметър, половин дузина бяха пръснати в индустриалната зона наоколо. Роик претегли „най-близък“ срещу „най-евтин“ и реши да започне с най-евтиния. Докато се придвижваха натам, запълни времето си с размишления как достъпният транспорт в рамките на цялата възлена връзка е оформил обслужващите го градове по начин, който в голяма степен уеднаквява планетите, или поне техните „входове“. Преди да напусне Бараяр за пръв път, не бе предполагал колко много си приличат космодрумите навсякъде. „Дълъг път измина онова селянче, да не повярваш.“ В известен смисъл се радваше, че някоя добра фея не го е дарила с бъдещето, за което си мечтаеше на младини. Иначе светът му щеше да е безкрайно по-малък.

— Сега какво? — попита Йоханес, когато влязоха в паркинга на евтиния хотел. — Ще огледаме мястото, без да привличаме внимание? Или да попитаме на рецепцията?

— Не знам дали служителите биха запомнили Лейбер дори да са го видели — каза Роик, — а и този хотел е на самообслужване. — Не беше чак толкова претъпкан като хотелите на космическите станции, където спалните клетки се наемаха на час и изглеждаха като кръстоска между килер и ковчег, но и тук икономичната архитектура не приканваше към дълъг престой. Дори по обед хотелът изглеждаше мрачен, потънал в сянка между бетонната подпорна стена на шосето и цеховете на някакво промишлено предприятие. — Обиколи паркинга. Може да видим мотопеда му.

Зад сградата на хотела имаше навес със стоянки за мотопеди. Мотопедът на Лейбер се гушеше заключен сред половин дузина други.

— От първия път! — възкликна с възхищение Йоханес.

— Понатрупах опит покрай пътуванията на негова милост — каза скромно Роик, като пропусна да спомене онова за „късмета на глупака“. Е, може да беше и късметът на умника. Много щеше да се изненада, ако при първите три опита не беше изскочило нещо. Поседяха няколко минути във вана, докато Роик се опитваше да обмисли ситуацията така, както го правеше негова милост. Не, зарежи. Ако ще мисли като някой, по-добре да е като Лейбер. Или още по-добре — като Роик.

Кого щеше да прати врагът след плячката — ченгета или наемни биячи? Ако врагът беше криокорпорация, значи ченгетата им бяха на повикване — едно обвинение в кражба на служебна собственост би свършило работа идеално. Ченгетата не биха се морили да търсят Лейбер — просто щяха да го изчакат на гишето за проверка в космодрума и да го приберат, когато се появи. Но това би оставило ясна следа във вид на документация, записи от охранителни камери и цял куп очевидци, които не се поддаваха на пряк контрол. Много по-дискретно би било да пратят няколко мутри, които да сгащят Лейбер, преди да е влязъл в космодрума. А щом Роик се беше сетил къде да го търси, те също щяха да се сетят. От двамата с негова милост не Роик беше сладкодумецът — би ли могъл да прикотка Лейбер в консулството, щом негова милост не беше успял? „Май ще трябва да опитам.“

Нещо привлече погледа му.

— Какво е това?

Пулсираща синя светлина се отразяваше в бетонната стена. Източникът й беше откъм фасадата на хотела.

— Автомобилите за спешна помощ имат сини лампи — каза Йоханес и се размърда неспокойно.

— Заобиколи отпред.

Заобиколиха и видяха двама медтехници със сини престилки да измъкват пале на въздушна възглавница от задната врата на немаркиран бус и да тръгват с бърза крачка към плъзгащите се стъклени врати на хотелското фоайе. И двамата бяха едри — единият беше много висок, а другият беше направо огромен, сякаш в рода му е имало поредица състезатели по борба. Борба от местния вид, при която телесната маса беше от съществено значение. Екипите на спешната помощ обикновено бяха съставени от един мъж и една жена. Е, не винаги и не навсякъде. При работа на смени, включително нощна, както Роик добре знаеше покрай усилията си в съставянето на гвардейския график за замъка Воркосиган и другите две официални резиденции на негова милост, съставът на екипите рядко следваше правилата дословно.

— Чакай тук — каза той на Йоханес, слезе от вана и отиде да надникне през задната врата на новопристигналия бус. Е, задните врати нямаха прозорци, но пък бяха оставени отключени. Проява на небрежност от страна на медтехниците, особено ако в буса имаше лекарства и скъпа апаратура. Роик отвори тихо едното крило, надникна вътре и вдигна комуникатора към устата си. — Става интересно, Йоханес. Няма никакво оборудване. Това не е линейка, а обикновен бус.

— О-хо.

— Мисля да вляза във фоайето и да ги пресрещна на излизане. Ти ми пази гърба. — Роик все още не беше сигурен какво става, но догадки не му липсваха.

Младата жена на рецепцията гледаше разтревожено по централния коридор.

— Какво става? — попита я Роик.

— Явно един от гостите ни се е обадил на бърза помощ. Трябвало е да се обади на рецепцията, щяхме да му съдействаме…

— Да не е пристигнал със скоков кораб? Бог знае каква галактическа болест е донесъл — подхвърли Роик. — Ами ако е заразна?

— Не, не. Получил някакъв пристъп, доколкото разбрах. Пак добре, че е успял да се обади по комуникатора си. — Рецепционистката, изглежда, събра смелост, изправи решително рамене и каза: — Трябва да ида да заключа след тях, иначе току-виж нещо от багажа на госта ни изчезнало. — Погледна Роик. — Искате да наемете стая ли, господине? В момента само аз съм дежурна…

— Не се притеснявайте. Свършете си работата, аз ще изчакам — каза Роик и й махна да върви. Момичето тръгна с бързи ситни стъпки по коридора. Една от вратите се отвори и през прага й мина натоварено пале. Високият медтехник закачи система за вливания на стойката и се наведе над пациента. Ако се съдеше по размерите и структурата, под одеялото лежеше мъж, здраво завързан за палето и с кислородна маска, която приглушаваше стоновете му. Когато палето зави в хотелското фоайе, съпровождано от ескорта си, Роик пристъпи напред, целият любопитство и загриженост.

Доктор Лейбер мигаше на парцали и стенеше под маската.

— Какво става? — попита Роик и тръгна с тях към изхода. — Да не е нещо опасно? Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря — каза високият. — Всичко е под контрол.

— Значи е инфаркт, а?

— Още не е ясно — продължи високият. — Просто е припаднал.

— Наркотици? Това лош квартал ли е? Аз, знаете, току-що кацнах. — За пръв път чуждоземският акцент и вид на Роик работеха в негова полза. — Тъкмо щях да отседна тук и да поспя, че главата ми ще се пръсне от скоковата болест, но май ще е по-добре да ида другаде, а?

Дебелият го изгледа раздразнено.

— Няма проблем. Идете да се регистрирате. — Двамата отвориха широко задните врати на буса, плъзнаха палето вътре, после се качиха да го наместят.

Роик мушна глава след тях.

— Сигурни ли сте?

— Да, няма проблем — каза високият откъм товарната част на буса, която нямаше прозорци. Явно бързаше да разкара чуждоземния досадник.

— Ами, добре — каза Роик, извади зашеметителя си и ги простреля и двамата.

Така, ето че си спестиха и вдигането на тежести. И боричкането също. Роик мразеше юмручния бой. Това, че е едър, не означаваше, че обича да се бие и после да го боли къде ли не.

Задъханият глас на Йоханес се чу иззад рамото му, а не по комуникатора.

— Какво става, по дяволите? — Когато му каза „пази ми гърба“, Роик нямаше предвид чак такава непосредствена близост, но не можеше да вини лейтенанта за любопитството му. Йоханес погледна в товарното отделение на буса и се ококори.

Роик прибра зашеметителя в презраменния кобур.

— Току-що спасихме доктор Лейбер. Макар че от негова гледна точка може и да не е точно така. — Качи се в багажното отделение и провери жизнените показатели на двамата простреляни. Лъчът на зашеметителите не беше смъртоносен, но можеше да предизвика редица усложнения при хора с някои заболявания. За щастие тези двамата изглеждаха в превъзходна форма. След като си осигури продължителното им съдействие чрез повторен изстрел с отслабена мощност в тила, Роик ги нагласи така, че да заемат по-малко място, след което насочи вниманието си към Лейбер.

В крайна сметка не се наложи да го успокоява с речи от сорта на „спасихме ви, проявете благодарност, ще ви отведем на сигурно място“. Подобни речи рядко имаха ефект, а и Лейбер беше изгубил съзнание. Роик горещо се надяваше в хипоспрея да е имало сънотворни, а не някаква смъртоносна отрова. Дори да му бяха подписали смъртната присъда, враговете му едва ли биха я привели в изпълнение, преди да са го разпитали с фаст-пента. Така поне би постъпил Роик на тяхно място. Всъщност той също искаше да разпита Лейбер с фаст-пента. Разбира се, това решение беше в прерогативите на негова милост.

Дишането на Лейбер беше равномерно, а кожата му не придобиваше съмнителни оттенъци. Дотук добре.

— Карай след мен към мадам Сузе — нареди той на Йоханес. Там имаше ред полезни неща, не на последно място — доктор Дърона. Замисли се за миг. — Не, по-добре ти карай напред, а аз ще те следвам.

Затвори задните врати на буса, изключи синята лампа и излезе от паркинга след вана на Йоханес, като се питаше дали не е закачил нещо от начина, по който негова милост подхождаше към живота, или поне към ревизорските си задължения. Този кралски размах беше сравнително нов за него. Понякога беше трудно да се прецени дали стилът на негова милост е резултат от висша форма на отговорност, от вкоренено ворско високомерие или от обикновена лудост. Роик знаеше само, че в този конкретен момент го изпълва необяснимото желание да си свирука жизнерадостно.

Вместо това вдигна комуникатора към устните си, обади се на негова милост и докладва сбито за изпълнението на тазсутрешната си мисия, ако този надут израз можеше да се прикачи към лаконичната заповед на негова милост, която всъщност гласеше: „Роик, иди да го заковеш оня перко.“

А после, понеже беше сам в кабинката на буса, си свирука на воля по целия път до мадам Сузе.

 

 

Джин седеше на кухненската маса в консулството и за втори път броеше своя дял от парите, които Роик тържествено им беше дал тази сутрин на закуска. Мина вече беше скрила своите в раницата си на горния етаж, но въпреки това го наблюдаваше с интерес как подравнява пачката банкноти — пет хиляди нюени, повече, отколкото беше виждал накуп през целия си живот. В добрите стари времена преди баща му да почине, Джин получаваше най-много по петстотин, и то само на рождените си дни.

— Какво ще правиш със своите? — попита Мина.

— Още не знам.

— Моите дали ще ми стигнат за пони, как мислиш?

— И къде ще го държиш това пони? За пони ти трябва голямо място тераформирана земя. Задният двор тук не е достатъчно голям.

— Дворът у леля Лорна със сигурност не е достатъчно голям — съгласи се Мина. — Консул Ворлинкин поне има трева.

Джин се опита да си го представи. Задното дворче на консулството едва ли беше по-голямо от гостната стая. За кокошките ставаше, но за нещо по-голямо — едва ли.

— Е — каза той окуражително, — нали си имаш госпожа Мурасаки. Понито има четири крака, а паякът — осем, значи госпожа Мурасаки е два пъти по-яка от пони, нали така?

Мина го стрелна с ледено презрение.

— Да те видя как ще сложиш седло, юзда и другите работи на госпожа Мурасаки.

Джин се опита да си представи паешки такъми — от сплетени конци може би? — само че кое насекомо би се навило да язди тарантула? Трябва да е такова, дето паякът няма да го изяде. Ездата щеше да е много по-забавен спорт, помисли си той, ако понитата бяха ловци като паяците. В консулството дали имаха конци…? Но преди да е развил темата по-нататък, консул Ворлинкин и Майлс-сан влязоха в кухнята, като обличаха в движение саката си.

— Ворлинкин ще ме закара до мадам Сузе, за да проверя нещо — каза им Майлс-сан. Двамата с Роик прекарваха доста време там напоследък, помисли си Джин. Връщаха се мрачни и замислени, но никой не му казваше защо. А Рейвън-сенсей изобщо не се беше връщал. — Юичи Матсън е тук, така че няма да сте сами. Но ако дойдат непознати по консулска работа, искам да стоите далеч от коридора и предните стаи. Може да се качите горе или да излезете в задния двор, стига да не вдигате шум.

— Аз ще се върна веднага — обеща Ворлинкин.

Мина вдигна очи към тях.

— Ще намерите ли мама?

— Надяваме се скоро да има добри новини — каза Майлс-сан.

Джин се зачуди какво ли се крие зад успокоителния му тон. Още лъжи? Ако се съдеше по разкривеното й лице, Мина също не му се връзваше на приказките.

Но сестра му внезапно смени темата:

— Лорд Воркосиган, ако ти имаше деца, щеше да им подариш понита, нали? А не паяци?

Въпросът, изглежда, го хвана неподготвен.

— Имам деца, имам и понита. Паяци нямам. Макар че ако се бяха сетили да поискат паяци, сигурно и тях щяха да получат. Обаче си имаме маслени буболечки. С монограм при това. Не съм ли ви показвал снимки?

След което, за изненада и растящо недоумение на Джин, Майлс-сан извади от джоба си холокубче и им показа снимки на тъмнокоса жена с нормален ръст — личеше си, че е с нормален ръст, от няколкото общи снимки с Майлс-сан, който й стигаше само до рамото, — и шеметна поредица от деца на различна възраст. Джин им загуби бройката, докато не стигнаха до обща снимка — тъмнокосо момче и червенокосо момиче, година-две по-малки от Мина, бебе в ръцете на хубавата жена и едно прощъпалче в средата на групата. Четири деца. Надяваше се, че глупавата му сестра ще се сети да прояви интерес. Джин още не беше докрай сигурен какъв точно е Майлс-сан, но по всичко личеше, че е важен човек. Дори консулът го слушаше.

— А това е Хелен, яхнала своето пони във Воркосиган Сърло — това е една къща, която имаме в провинцията, край голямо езеро. А това е Саша, който гали своето. Ксандер. Алекс, тоест.

Джин се запита що за разсеян баща трябва да е Майлс-сан, щом не може да запомни името на собствения си син. На единствения си син, като се замислиш, защото другите бяха момичета. Не е като да имаше цял списък с момчета, чиито имена да отмята, докато стигне до онова, което го е ядосало, както правеше понякога чичо Хикару с него, Тецу и Кен.

Трябваше все пак да признае, че понитата изглеждат много хубави — едното беше сиво с по-светли петна, другото беше тъмнокафяво, с лъскава козина, с черни чорапки, опашка и грива и с бяла звезда на челото. И двете имаха тъмни, влажни, дружелюбни очи и явно нямаха нищо против ласките на невръстните си господари. Мина зяпаше ококорена, с отворена уста и нескрит копнеж. И с право, реши Джин — такава голяма къща, при това на село! С много животни — на някои от снимките се виждаха кучета, котки и птици, а какви ли зверчета се криеха в гората наоколо? И риба в истинско езеро, а не в малък аквариум… и разни пълзящи и плуващи местни гадинки в ручеите, които се вливат в езерото. Това надхвърляше и най-смелите му мечти.

И всичко принадлежеше на онези, другите деца. Деца, които на всичкото отгоре си имаха живи родители. Какво казваше чичо Хикару в такива случаи? „Пари при пари отиват.“ Явно важеше не само за парите.

А онези, които си нямат, не получават — изглежда, това беше неизречената част от поговорката. Джин гледаше онези, другите деца, поглеждаше и към Майлс-сан, така нескрито щастлив и толкова горд, и си мислеше, че Мина сигурно едва сдържа сълзите си. Самият той усещаше гърлото си свито от завист и необясним гняв. Необясним наистина — все пак Майлс-сан не беше държал нарочно семейството си в тайна само за да подмами Джин.

— Немислимо беше да им спестя уроците по езда — продължи тирадата си Майлс-сан. — Иначе призракът на дядо ми щеше да ме преследва безмилостно, не че и така не го прави, дъртият му негодник. В периода на Изолацията ворите са били военна каста. Рицари един вид… или разбойници, зависи откъде го погледнеш. Конници, във всеки случай. Това е нещо като традиция. — Последната дума Майлс-сан произнесе по-така, сякаш я усещаше особена на вкус. — Едно безполезно умение в наши дни, но въпреки това тормозим децата си с него.

— Да тръгваме ли вече? — предложи Ворлинкин.

Майлс-сан кимна и внимателно прибра холокубчето в джоба си, сякаш беше особено ценно. Излязоха в градината и тръгнаха към големия гараж.

Джин и Мина се спогледаха.

— Е — каза накрая Мина. — Поне бях права за понитата. — Примигна бързо и разтърка зачервените си очи.

Джин сведе сърдит поглед към малката купчинка пари пред себе си. А само допреди минути му изглеждаха толкова обещаващи!

— Нищо не спечелихме в крайна сметка — каза Мина. — Къде ли изобщо ни е бил умът? Май ще е по-добре да се върнем при леля Лорна и чичо Хикару.

И да се откажат?

— Ти се връщай, като искаш — каза горчиво Джин. — Аз не мога. Я чакай, ти също не можеш, защото ще ни издадеш.

При това обвинение Мина вирна негодуващо нос, изсумтя, стана от масата и тръгна да излиза, явно с намерение да се качи в стаята им на горния етаж. На прага на кухнята спря и каза през рамо:

— Две понита имат осем крака, ако искаш да знаеш!

Джин не можа да измисли никакъв контрааргумент.

 

 

Докато Джин все още прехвърляше в ръце новите си нюени и се чудеше дали да не си направи нещо за ядене, секретарят на консулството влезе да си налее още чай. Облегна се на плота и впери очи в Джин и той се размърда неспокойно под хладния му поглед.

— Вие сте децата на Лиза Сато, нали? Активистката за криоправа?

— Ами… да. — Не го бяха инструктирали дали да пази това в тайна, но Матсън-сан явно така или иначе го знаеше.

Матсън-сан отпи от чая и смръщи чело.

— На мен никой нищо не ми казва. Но, ами… ако искаш да се обадя на полицията, преди бараярците да са се върнали, мога да…

Джин скочи на крака, като едва се събори стола си, и извика ужасено:

— Не!

Матсън-сан се поля с горещия чай, изпсува, остави чашата на плота и изтри ръка в панталона си.

— Точно полицаите отведоха мама! — каза Джин.

— Да се обадя на роднините ви тогава?

— Не! Това е по-лошо дори!

— Ами… Значи вие двамата не сте… тук против волята си, така ли?

— Естествено, че не сме! Майлс-сан ни помага! — Обмисли набързо събитията дотук и се поправи: — Е, поне се опитва. — А после, понеже това му прозвуча твърде слабо и неблагодарно, добави: — Преди него никой не се е опитвал. — Което без съмнение отговаряше на истината.

Матсън-сан се почеса по главата и направи физиономия.

— Хм. — Взе отново чашата си. — Е, ако си промените решението, можеш да ми кажеш, става ли? — Джин го погледна ядосано и Матсън-сан побърза да вдигне успокоително ръка. — Просто се опитвам да помогна.

На Джин му идеше да извика: „Ако така ще ни помагаш, недей!“, но не би могъл да каже нещо толкова грубо, затова се задоволи с:

— Добре. Но няма. В смисъл — няма да си променим решението.

Матсън-сан сви рамене и излезе. Джин си събра парите и хукна към горния етаж да ги скрие.

 

 

Понеже трима от четиримата гости във владенията на мадам Сузе, които Майлс би искал да разпита, все още бяха в безсъзнание, благословен да е Роик, той, по липса на друг избор, започна с мадам Сато.

Седнала на тясното легло в изолатора с неговите стъклени стени и меко осветление, мадам Сато изглеждаше бледа и изтощена, но иначе беше в завидна форма като за прясно съживен човек. Облечена беше в чиста болнична нощница и топъл халат — всеки допълнителен кат й осигуряваше защита както срещу бацили, така и срещу любопитни очи. Майлс подозираше — не, знаеше го със сигурност покрай множеството си престои в болнични заведения, — че второто често е много по-важно за духа на пациента от първото. Айко беше измила косата й от предпазващия гел и сега тъмните кичури се спускаха като коприна по раменете й.

Майлс влезе в изолатора. Питаше се дали изглежда като заплаха в нейните очи, или просто й изглежда странен. Трудно беше да се прецени от суровия й поглед. Той нагласи филтриращата маска върху лицето си и се изкашля.

— Добър ден, мадам Сато. Казвам се Майлс Воркосиган. — Усмихна се насърчително, после си даде сметка, че тя не може да види усмивката му. — Съжалявам за маската. Доктор Дърона казва, че имунната ви система бързо влиза в релси, така че скоро изискванията за стерилност ще отпаднат и ще можем да ви изведем оттук.

— Вие лекар ли сте? — Гласът й още беше дрезгав, но проблеми с артикулацията не се долавяха.

— Не. Съживяването ви беше извършено от Рейвън Дърона, специалист от Ескобар. Той работи за мен — добави благоразумно Майлс. Да й обясни кой е и какъв е в действителност Рейвън би било почти непосилна задача.

— Видях го вече. — Тя преглътна — отчасти от нерви, предположи Майлс, отчасти защото още свикваше с възобновения контрол върху собственото си тяло. — Той къде е? Разбрах, че съм в Нортбридж. — От тона й личеше, че се съмнява в това. Че се съмнява във всичко всъщност.

Майлс се огледа. От изолатора се виждаше само тъмната и празна реанимационна зала, която нямаше прозорци към външния свят.

— Намираме се в Нортбридж, уверявам ви. В една стара криоинсталация в южните предградия, която е прекратила дейността си отдавна и впоследствие е била окупирана от група предприемчиви бездомници.

— Казаха, че децата ми били при вас… — Гърлото й се стегна и последната дума едва се чу.

Майлс не беше довел децата, защото предишният провал още го изправяше на нокти. Май беше сбъркал.

— Да, Джин и Мина са на сигурно място в бараярското консулство. — И понеже жената, изглежда, не знаеше дали да приема това като утеха, или като заплаха, Майлс добави: — Всичките животинки на Джин са при него, дори соколът Жиро и старата ви котка, така че той е доволен. А Мина се води по батко си. — Позоваването на пътуващия зоопарк би трябвало да я убеди в искреността му.

— Бараярското консулство? Защо? — Тя преглътна отново. — Кой сте вие? И защо сте тук? — Не добави: „Защо аз съм тук?“, но въпросът така или иначе се подразбираше, реши Майлс.

— А вие какво си спомняте?

Лиза Сато стисна решително устни.

Майлс опита от друг ъгъл:

— Последният спомен на Мина и Джин е как преди година и половина от градската полиция са дошли да ви арестуват. Преди два дни ви намерихме замразена в портативна криокамера, която доктор Сеичиро Лейбер държеше в мазето на къщата си. Опитвам се да запълня тази осемнайсетмесечна празнота. От което и двамата ще имаме полза, струва ми се.

Последното очевидно я шокира; в очите й се изредиха страх, смътен гняв и накрая — пълно недоумение.

— Какво?!

Майлс въздъхна и се намести на високото столче край долния край на леглото й. От един ревизор се очаква да слуша, а не да говори — любимата шега на Грегор по негов адрес, като си помислиш, — но тази жена заслужаваше един бърз брифинг за ситуацията. Освен това Лиза Сато едва ли знаеше за Бараяр дори толкова, че да го посочи върху карта на възлената връзка.

— Май ще е най-добре да започна от самото начало. Аз съм галактик. Официалното наименование на поста ми е „имперски ревизор“. Имперските ревизори са правителствени следователи от най-високо ниво, които отговарят пряко пред императора. Сигурно се чудите какво правя на Кибу, нали? — Понякога и той се чудеше, в интерес на истината. — Изпратиха ме тук по подозрения за нечиста игра от страна на „Бялата хризантема“ и по-точно на франчайзния й клон на Комар — това е втората планета от нашата империя… — И възможно най-сбито й разказа за измамата с комарски планетарни акции, включително и как беше подлъгал висши служители на „Бялата хризантема“ да му предложат подкуп. Последното извика смътна усмивка на лицето й.

— О, да, ударили сте ги там, където са сърцата им — в портфейлите — измърмори тя доволно. — Макар че „Бялата хризантема“ съвсем не е най-лошата от криокорпорациите.

— Запомнете тази си мисъл, по-късно ще се върнем на нея. Първо нека ви обясня как се запознах с Джин и как открих това място… — По необходимост Майлс се върна към криоконференцията и нападението на НОНН.

— Пълни идиоти! — каза Лиза Сато и гласът й живна окуражително, като този път презрението й — за разнообразие — не беше насочено към Майлс.

— В тяхна защита може да се каже, че изглежда не са успели да убият никого този път. Пък дори да не е било заради липса на желание. Дори съм им задължен в известен смисъл, защото с намесата си те ми отвориха очите за аспекти на този случай, които трудно бих съзрял без чужда помощ… макар че историята с комарската измама щеше да набере скорост така или иначе. Както и да е, след като им избягах, аз се озовах тотално изгубен в Криокомбите…

Тази част определено я впечатли. Още повече, че Майлс съобразително наблегна на детайлите и включи на най-висока скорост сладкодумието си в онази част от разказа, която започваше с появата на Джин като главен герой. И наистина, от този момент нататък го слушаше като омагьосана. А нелегалната дейност на Сузе схвана далеч по-бързо, отколкото я беше схванал Майлс преди.

— Но защо Джин е бил тук? — попита тя объркано. — Оставих децата при сестра си Лорна. Мислех, че ще отсъствам само ден-два най-много, докато си намеря адвокат… но година и половина?

— Помните ли как са ви отвели за процедурите по замразяването? Кой го направи?

Веждите й се събраха от усилието да си спомни.

— Държаха ме в килия за временно задържане, даже не беше килия, а стая по-скоро. В едно от градските полицейски управления. После дойде някакъв мъж. Реших, че го праща адвокатът ми. Но той извади хипоспрей, а после… — Тя поклати глава, сетне присви очи. Типичното главоболие след процедурите по криосъживяване, реши Майлс. Никога нямаше да забрави собственото си главоболие от онзи период.

Предизвикващ хипнотични състояния медикамент или обикновено сънотворно — едва ли имаше значение какво точно са й дали. Така или иначе, дори след като се възстановеше окончателно от остатъчната си криоамнезия — каквато почти не се наблюдаваше при нея, — мадам Сато едва ли щеше да си спомни нещо повече за последвалите събития.

— След като вас са ви замразили незаконно — или чрез злоупотреба със законите, във всеки случай, — сестра ви и зет ви са поели грижата за своите племенници. Доколкото разбрах, Джин е избягал от дома им, защото са се скарали заради неговите животинки. Къщата им е малка и пренаселена, така че… Мина е останала. С нея всичко е било наред, справяла се е добре в училище — каза Майлс, сметнал, че спокойно може да заяви последното и без изрична информация по този въпрос, — докато аз неволно не станах причина Джин да бъде върнат при леля си, а после Джин отново избягал, този път заедно със сестра си, и двамата се озоваха при мен. — „Защо при вас?“, питаше погледът на мадам Сато и Майлс добави: — Джин ще ви разкаже всичко с подробности, когато се видите. — Надяваше се, че е спечелил достатъчно симпатиите на Джин към бараярската кауза и момчето ще увери майка си в добрите намерения на имперския ревизор. Колкото до добрите резултати… те, уви, още не бяха сигурни.

— Но стига сме говорили за мен. — „Нека поговорим за вас.“ Много време беше минало, и слава богу, откакто Майлс за последно се беше опитвал да забърше жена в бар — а дори и тогава напъните му бяха по работа, — но още помнеше привкуса на отчаяните свалки. Трябваше да спечели доверието на Лиза Сато, бързо при това. — От какво естество беше връзката ви със Сеичиро Лейбер и как се стигна до нея?

За миг се уплаши, че жената отново ще се затвори, но тя го измери с поредния хладен поглед и започна да разказва:

— Сеичиро се обърна към нас — към нашия съвет за политически натиск, — защото искаше да сподели една тайна, която разкрил в службата си.

— Колко пъти е идвал при вас?

— Два или три.

— Всички ли знаехте? Имало ли е случай, в който да е присъствал на среща с целия ви съвет?

— Отначало бяхме само аз, Джордж и Еико. По-късно имаше една среща в пълен състав — когато планирахме демонстрацията. Джордж Суаби и аз, Сеичиро, Лий Канг, Руми Косла и Еико Теноджи.

Последните имена бяха до болка познати на Майлс от проучванията му.

— Нека позная. Решили сте да разкриете публично тайната по време на демонстрацията, но нещата са излезли от контрол.

Сведените й допреди миг очи се вдигнаха и го пронизаха дълбоко.

— Вината не беше в нашите хора. Имаше контрадемонстрация на банда идиоти от НОНН и точно те предизвикаха сблъсъка. Имаха разрешение от общината да проведат сбирката си в другия край на парка, но не останаха там. Ние нямахме достатъчно средства да наемем зала, те — също.

— Дали наистина са били от НОНН, или банда биячи, наети да се представят за тях?

— Те бяха — познах неколцина. Местни.

— Хм, това не пречи да са били наети за задачата. Може някой да ги е насъскал срещу вас.

Тя килна замислено глава. Изглежда, беше склонна да се съгласи със заключенията му.

— Полицията се намеси и прекрати сбиването. Доста полиция се изсипа за толкова дребен конфликт, и доста бързо при това. Сякаш са знаели предварително какво ще стане. Имаше хора със сцепени глави, други бяха съборени на земята. — Споменът очевидно й причиняваше болка. „В крайна сметка за нея това се е случило буквално вчера“, напомни си Майлс. — Нашите протести не бяха такива. Според мен НОНН и криокорпорациите си приличат — като две страни на една монета. Буквално. Идиотите от НОНН вдигат врява за парите, които нямат, а криокорпорациите бранят със зъби и нокти парите, които имат, но и едните, и другите се интересуват само и единствено от себе си.

„Прозорлива преценка“, помисли Майлс.

— Да се върнем на доктор Лейбер, става ли? — „На доктор Лейбер и неговата тайна.“ — Той, изглежда, е бил ключовият човек в повече от един смисъл.

Тя го стрелна с поглед и като че ли стигна до някакво решение.

— Ако сте шпионин на криокорпорациите, значи така или иначе знаете. И знаете, че аз знам. — „Така че нямам какво да губя“, беше логичното, макар и неизречено продължение.

— Още не знам каква точно е връзката, но фактът, че научната работа на доктор Лейбер за „Нов Египет“ е била свързана с консервационните разтвори, ми се струва доста интересен.

Тя кимна предпазливо.

— Сеичиро открил, че един от консервационните разтвори, който е бил на пазара преди едно поколение, след няколко десетилетия се разпадал на съставните си химически компоненти. С други думи, във фризерите на корпорациите има стотици хиляди, а навярно и милиони клиенти, които са мъртви наистина и не подлежат на съживяване. Което от своя страна означава, че гласовете им са невалидни и че активите им трябва да бъдат върнати на наследниците. Става въпрос за милиарди нюени и то без да се смятат огромните съдебни разноски и всички скъпо струващи процедури, които трябва да се разработят, за да се определи кои клиенти от онзи период са били засегнати и кои не.

Майлс подсвирна без звук, — парченца от мозайката се нареждаха с мълниеносна скорост в главата му. „Вторичен пазар на договори, как не!“ Финансовият следовател, който беше изискал от ескобарското посолство, нямаше да е достатъчен. Не, трябваше му специалист по метаикономика от ИмпСи, и му трябваше веднага. О, да. Финансов следовател и специалист по метаикономика, заедно с цялото оборудване за пресяване на данни, което можеха да носят, при това предварително настроено към особеностите на тукашната планетарна мрежа.

Щеше да ги изиска веднага щом се върне в консулството. Но през следващите няколко дни, ще не ще, трябваше да разчита на органичния си мозък. Стар модел, уви, и силно амортизиран.

На глас каза следното:

— М-да, това определено обяснява всичко. — Включително, може би, и бедната Алис Чен, която Лейбер беше разменил с мадам Сато… като примамка или като улика? Или като бомба със закъснител?

— Мислехме, че като разкрием това, ще принудим криокорпорациите да отпуснат хватката си около Кибу — каза Лиза Сато. — А защо не и да се отървем от тях. — Плъзна поглед по тесния изолатор, после го сведе към прясно размразените си ръце. — Сигурно сме били прави. — Изведнъж се намръщи. — Чакайте! Искате да кажете, че са успели да запазят тайната през тази година и половина? Защото такава тайна не може да се пази вечно — необичайната смъртност при съживените от засегнатото поколение едва ли е останала незабелязана. Точно затова Джордж настояваше да ударим веднага, за да предизвикаме максимална обществена реакция. Защо не е… О! — Тя впери внезапно помръкнал взор в Майлс и той потръпна от предчувствие за онова, което щеше да последва. — Какво е станало с другите петима? Защо никой не е дал гласност на скандала след моето отстраняване? И с тях ли се е случило същото?

— Съжалявам, че аз трябва да ви съобщя лошата новина, мадам Сато, но така изглежда. Канг, Косла и вие сте били замразени по скалъпени диагнози в рамките на няколко дни след демонстрацията. Според официалната версия Джордж Суаби е изгубил управление над леколета си и е потънал в някакво езеро, а мадам Теноджи паднала от терасата на кооперацията, където живеела, след злоупотреба с алкохол. Излишно е да казвам, че бих проследил с горещ интерес развитието на нещата, ако някой от отдел убийства реши да отвори тези два случая. Мадам Теноджи, тя… наистина ли пиеше?

Лиза Сато смръщи вежди, а кожата около устата й побеля като платно.

— Ами, да. Страдаше от силни болки в ставите. Но не пиеше толкова, че да падне от балкона. О, не, горкият Джордж…

— Единственото изключение е доктор Лейбер. Той просто се е върнал на работа.

— В това няма смисъл.

— За щастие, ще мога да го попитам и за това. Когато се събуди.

— И той ли е бил замразен?

— О, не. Тази сутрин е имал среща с обикновено сънотворно, така поне твърди моят гвардеец Роик. Рейвън — доктор Дърона — го потвърди. Държим го под охрана тук, докато се наспи. Опитвал се е да напусне планетата, когато моят човек го е спипал. По всичко личи, че и някой друг се е опитал да го спре. Очертава се доста интересен разпит. — Майлс се поколеба. Тази жена все пак беше майката на Джин и Мина. Част от възхитителната си съобразителност и решимост децата сигурно бяха наследили от нея. А за да спечелиш нечие доверие, сам трябва да проявиш такова.

— Искате ли да присъствате? — попита той.