Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (19)

19.

За изненада на Роик, в залавянето на другия служител от охраната на „Нов Египет“ му помогна доктор Лейбер. При вика на Роик Оки бе награбил учения, навярно с идеята да предотврати опит за бягство от негова страна, но после установи, че е много трудно да се отърве от него — Лейбер увисна на дебелата му лява ръка въпреки трескавите опити на Оки да го отърси от себе си, въртеше се, подскачаше и успешно избягваше шоковата палка, като по този начин осигури време на Роик да преодолее разстоянието и да насочи зашеметителя си от упор между очите на Оки.

— Откажи се, Оки — посъветва го любезно Роик. — Всичко приключи още когато взех признанията ви. Мислех, че и сами ще стигнете до този извод.

Прикован колкото от насоченото към главата му оръжие, толкова и от неумолимия поглед на Роик, Оки вдигна неохотно дясната си ръка настрани и пусна шоковата палка на пода. Лейбер се дръпна от него, задъхан, но като никога с изправен гръб. Оки не чака да му казват, а сам вдигна ръце на тила си и сведе нещастно поглед.

Мадам Сато се хвърли към отпуснатото тяло на сина си. Зашеметеното момче беше бледо, но порезната рана на шията му беше съвсем плитка и почти не кървеше, забеляза с облекчение Роик.

— Съжалявам, че Джин попадна в лъча на зашеметителя, мадам — каза Роик. — Но от опит знам, че светкавичните действия са най-доброто решение в ситуация със заложник. Колкото повече се проточи такава ситуация, толкова по-сложно става.

— Това е някакъв кошмар! — простена тя.

Роик кимна разбиращо и побърза да я успокои:

— Но вече свърши, мадам. Рейвън ще даде на Джин малко стимулант още сега. — Роик погледна многозначително Рейвън. — Малкият ще се събуди и дори главоболие няма да има, обещавам ви.

Рейвън разбра намека и забърза към реанимационната да вземе необходимите медикаменти.

Негова милост се приближи, вдигна шоковата палка и заразглежда Оки замислено и с един вид научно любопитство — като биолог, който планира дисекцията на обещаващ екземпляр от нов вид.

Оки отвърна смутено на погледа му.

— Кои изобщо сте вие бе, хора?

— От твоята гледна точка — каза негова милост, — май се явяваме служба за кармични доставки. Защо, по дяволите, не си плюхте на петите, ти и приятелчето ти Ханс? По-рано днес, когато още имахте този шанс? Или май вече стана вчера? Защо изобщо се върнахте при шефовете си?

— Имаме семейства бе, човек.

Негова милост вдигна вежди. Дали този факт наистина му беше убягнал, запита се Роик.

— Ако не сте искали да ги поставяте в опасност, изборът ви е закъснял с година и половина, бих казал.

Оки го изгледа тъпо.

— Ами, такова, предложиха ни пари и…

Веждите на негова милост се покатериха още малко нагоре. Оки побърза да се защити:

— За пръв път в живота си имах много пари. Купихме си къща бе, човек.

Оки, изглежда, не си падаше по бурния живот, предположи Роик, и сигурно бе водил почтен живот, преди шефовете му да го повлекат в това блато. Роик стрелна с поглед негова милост, готов да го побутне в тази посока, било с намек, било с нещо по-осезаемо, но негова милост и сам беше стигнал до същия извод, както пролича от следващите му думи.

— Дори сега не е твърде късно да ограничиш щетите. Какъв е местният еквивалент на защитен императорски свидетел, някой знае ли? Все трябва да имат някакъв.

— Показания пред префектурата, ако не се лъжа, милорд — подсказа Роик.

— Случайно имам добър адвокат, който може да ти разясни подробностите, ако решиш да ни сътрудничиш своевременно — обърна се отново към пленника негова милост. — Моментално, тоест.

Роик се включи в играта — стисна още по-здраво зашеметителя и впери поглед над него в очите на Оки. За да подчертае сериозността на предложението един вид.

— Къде щяхте да отведете Лейбер и Сато? — попита негова милост. — И не ми казвай, че сте щели да ги заведете на разходка.

— Акабане ни чака в буса на улицата отпред — измърмори Оки.

— Финансовият директор на „Нов Египет“? Сам?

Оки облиза устни.

— Ами то… трябваше да приберем само Лейбер.

Очите на негова милост светнаха.

— Този ни трябва, Роик — по възможност заловен на местопрестъплението и в момента на деянието. Грешката на врага е тактически подарък, който не бива да се пилее.

Оки добави, без да са го питали:

— Щели да се скрият зад цяла армия адвокати — президентът Ким и Чои, който е шеф на оперативния отдел, и Напак, онзи от развойната дейност. Акабане дойде при нас след срещата на големите клечки… ясно било, че нас тримата — него, мен и Ханс — щели да ни жертват, без да им мигне окото. Рече, че ако не направим нещо, още на сутринта щели да ни предадат на полицията. А той вече знаеше, от предния път, че зет ми е активист на Наследниците освободители и…

— Разделяй и паникьосвай, аха — каза доволно негова милост. — Това обяснява доста неща. Действай, Роик. Акабане ще духне веднага щом чуе полицейските сирени.

Рейвън дойде с медицински комплект. Роик връчи зашеметителя си на негова милост, мина зад Оки, закопча ръцете му на гърба, взе оръжието си от негова милост, стисна Лейбер над лакътя и го повлече на бегом към стълбището.

— Аз за какво съм ти? — попита разтревожено Лейбер, докато тичаха надолу по стъпалата.

— За да ми посочиш Акабане. Не ща да стрелям със зашеметителя по някой друг, нали така.

— Не забелязах да имаш особени предразсъдъци в това отношение.

— Споко. Имам разрешително.

— Да убиваш?

Роик се намръщи.

— И да убивам, да. Но няма да повярваш колко формуляри трябва да попълва човек след това.

Лейбер, изглежда, не можеше да реши дали последното е шега, или не, което беше добре, защото Роик също не беше сигурен. Навремето процедурите никак не му сториха забавни. Дори да си спомня за тях не беше забавно.

Минаха през тежките метални врати в дъното на сградата за прием на пациенти, поеха наляво, завиха зад ъгъла и тръгнаха покрай дългата фасада. Къса алея извиваше към покрит вход в средата — навремето, преди комплексът да бъде официално закрит, явно тук бяха сваляли пациентите от линейките, а посетителите бяха слизали от колите си на собствен ход. Пред входа имаше обрасло с буренаци пространство, някога несъмнено добре поддържана морава и обект на градинарско изкуство, но много тъжно сега. Охранително осветление нямаше, затова пък изобилие от включени фенерчета разкриваше присъствието на стадо възрастни хора, някои по пижами, други в по-приличен вид — мотаеха се по алеята и бившата морава. Роик с облекчение отбеляза, че в другия край на комплекса оранжево зарево няма. Затова пък имаше изобилие от сигнални лампи на пожарни коли и други автомобили за спешна помощ, които обливаха сцената с цветна пулсираща светлина като в дискотека.

Покрай фасадата се точеше двойна редица паркоместа. Виждаше се калканът на административната сграда, отвъд тази за прием на пациенти, включително прозорците на ъгловия кабинет, откъдето мадам Сузе управляваше владението си. Оттатък паркинга се издигаше ръждясалата телена ограда на комплекса.

На улицата отпред бяха паркирани само едно-две превозни средства, далеч от портата и с изключени двигатели, но на метри встрани от изоставената охранителна будка при входа познат бус дебнеше в сенките. Портата, интересно, беше широко отворена. С разбита ключалка, най-вероятно.

— Така — каза Роик. — Изчакай да се прикрия зад будката при портата и иди при другите на полянката. Гледай да застанеш така, че да се виждаш от улицата, но не се приближавай до алеята.

— Чакай малко. Искаш да ме използваш за примамка, така ли? — каза възмутено Лейбер. — Нали уж трябвало да ти посоча Акабане?

— Да де. Точно това ще постигнеш — обясни търпеливо Роик. — Никой друг освен Акабане не би проявил интерес към твоята персона. А и така ще го подмамим на територията на комплекса. — „Надявам се.“

— И защо да си правим този труд?

— Първо, защото не мога да го зашеметя през бронята на колата, и второ, защото, ако не друго, така лорд Марк ще има основание да го обвини в незаконно проникване. Така ще сме в правото си да го задържим за през нощта.

— Нали Фува е собственикът?

— Ако лорд Марк вече не се е сдобил с комплекса, значи изобщо не го познавам. — Не че някой познаваше добре лорд Марк, дори негова милост. Е, с изключение на госпожица Карийн може би. — Хайде, мърдай. — Роик побутна окуражително Лейбер, после се промъкна предпазливо през сенките и се прикри зад охранителната будка.

Лейбер се запрепъва убедително сред буренаците, макар и с няколко метра по-далеч от инструкциите на Роик, оглеждаше се и се въртеше, уж смутено, но така, че профилът и анфасът му да се виждат добре откъм улицата. Източи се цяла минута. Роик тъкмо си блъскаше главата за нов план, решил, че Акабане няма да налапа въдицата, когато бусът бавно мина покрай охранителната будка. Роик клекна в сенките.

За миг се ужаси, че е подценил противника — ако Акабане просто вдигнеше подемния бус на височината на човешки ръст и после го спуснеше рязко върху жертвата си, Лейбер нямаше да е в състояние да свидетелства пред никого. Негова милост му беше разказвал как навремето се опитали да му скроят този номер — един вид гигантски ботуш, който се стоварил на сантиметри от него с явното намерение да го размаже като муха по паважа, и така няколко пъти. Роик се напрегна като спринтьор на стартовата линия, готов да хукне да спасява примамката си.

Но може би местните превозни средства имаха вградени сензори, които да предотвратяват този вид злополуки, или пък Акабане се беше уплашил от наличието на стотина свидетели. Така или иначе, страничната врата се отвори с плъзгане, а бусът се приземи на поляната така, че отряза Лейбер от полезрението на старците, които и без това проточваха вратове към примигващите светлини.

Тъмен силует изскочи от буса и се стрелна към уплашения учен. Роик стреля в широка дъга на височината на коляното и нападателят се срина с приглушен вик. Няколко бързи крачки и Роик се озова достатъчно близо, за да приложи непогрешимо любимия си слаб обездвижващ заряд в тила на плячката.

— Бързо, помогни ми да го качим в буса — обърна се Роик към Лейбер, който изпухтя, кимна и се подчини.

Главен финансов директор Акабане се оказа от местната порода — спокойно би могъл да мине за гадния застаряващ вуйчо на Рейвън, да речем, стига клонингът Дърона да имаше каквито и да било вуйчовци, гадни или не. Макар че точно в този момент Акабане не изглеждаше особено гаден, а само блед и отпуснат.

За цялото време, откакто негова милост играеше на котка и мишка с мошениците от „Нов Египет“, Роик за пръв път виждаше основния враг лице в лице. Е, ако не броим няколкото видснимки по мрежата. Досега бойните действия се водеха от разстояние, почти като при космическа битка. Или като при някаква мутирала форма на шах, където правилата се променят след всеки два хода. Страховитият баща на негова милост, бивш космически адмирал, сигурно би се чувствал в свои води, а негова милост дори не би се замислил, но на Роик всичко това му изглеждаше странно, безкръвно и някак отдалечено, макар че за безкръвната част беше дълбоко благодарен.

А после се замисли как ли са изглеждали отстрани хаотичните действия на негова милост, появили се от нищото и преобърнали надолу с главата иначе подредената схема на тези корпоративни шефчета. Мисъл, достойна да извика усмивка върху лицето на всеки, който познаваше стихийния потенциал на негова милост… усмивка, която накара Лейбер да се дръпне неспокойно назад.

С периферното си зрение Роик видя автомобили с примигващи лампи да завиват по улицата; щяха да минат през портата след броени секунди.

— Смеси се с навалицата и ме чакай при вратата отзад — каза той на Лейбер и последва собствените си инструкции. Смесването с тази тълпа се оказа нелесно, защото Роик беше с една глава по-висок и с половин столетие по-млад от всички наоколо. Но пък се случваха толкова други интересни неща, че никой не му обърна внимание.

Лейбер пристигна няколко секунди след него и задъхано попита:

— Това ли беше?

Роик кимна.

— Негова милост ще има грижа за останалото. Фазата на зашеметителите приключи. — Роик си позволи миг на скромно задоволство по повод добре свършената работа. — Оттук нататък ще се сражават с думи. А думите не са по моята част. — След кратко замисляне добави: — Слава богу.

 

 

Джин отвори очи, примигна и откри, че гледа към някакъв таван… таванът на реанимационната зала, реши той след бърз оглед. Вдигна ръка да опипа лицето си, което го гъделичкаше малко, стисна пробно клепачи няколко пъти и с изненада установи, че не се чувства зле, нито е особено замаян. Е, не се чувстваше и особено добре. Беше му малко гадно всъщност. Изглежда, го бяха сложили да легне на една от тесните маси в реанимационната, но без чаршаф — напуканата стара пластмаса боцкаше неприятно кожата му.

— Джин, добре ли си?

Той се надигна на лакът. Майка му беше опряла ръце на масата и го гледаше разтревожено. Пак беше с филтрираща маска, а халатът й беше стегнат здраво на кръста.

— Май да. — Прокара отново ръка по лицето си, после разтърка главата си там, където кожата още го болеше от хватката на Ханс.

Мина застана до майка си, изгледа го с неприкрит интерес и заяви:

— Гвардеец Роик те застреля. Никога не бях виждала да застрелват човек наистина.

Същото важеше и за Джин. Адски странно беше да те прострелят. За пръв път се запита какво ли му е било на Майлс-сан, когато са го простреляли с иглената граната. Е, сигурно е било много по-страшно от това да те прострелят с обикновен зашеметител, разбира се, но онзи особен момент, докато гледаше неумолимото лице на гвардеец Роик, и чувството, че е напълно безпомощен и тотално закъснял, и че светът му е на път да свърши заради хора, над които той няма и не би могъл да има контрол… Джин смръщи вежди. Адски гадно чувство, да.

— Не е счупена — долетя гласът на Рейвън-сенсей, а после и гласът на Ворлинкин:

— На мен пък ми изглежда счупена.

Джин обърна глава към гласовете. Ворлинкин седеше на високата маса и краката му висяха във въздуха. Горната му дреха с широките ръкави беше метната настрани, туниката — също, а ръкавите на ризата му бяха навити. Рейвън-сенсей стоеше пред него и опипваше лявата му ръка, а Ворлинкин го гледаше намръщено, готов всеки момент да я дръпне.

Лицето му беше почистено и от драскотините на Нефертити бяха останали само три тънки червени линийки под лъскав слой течен бинт. Яката на ризата му обаче беше пропита със засъхваща кръв, кървави пръски имаше и по дрехите му. „Лоша Нефертити“, помисли Джин малко виновно.

— Ще ти останат няколко великолепни синини обаче — продължи Рейвън-сенсей.

— Удар с лост, нормално. Извадих късмет, че не ми смазаха главата.

— Ворлинкин-сан открил още нинджи — информира го Мина поверително. — Сбил се с тях и ги победил.

Ворлинкин обърна глава към тях и се усмихна жално на Мина.

— За мой късмет не бяха нинджи. Просто двама побойници, взети назаем от местната организация на НОНН. Сигурно са видели възможност най-после да приведат лозунгите си в действие.

— Мислех, че всички са били арестувани след похищенията по време на криоконференцията — каза Рейвън-сенсей.

— Изглежда, групата им се е отцепила, за да защитава радикалните си възгледи. Но пък тяхната организация никога не е била от най-единните, доколкото разбирам. — Ворлинкин пак се обърна към Джин. — Открих ги от другата страна на съседната сграда. Опитваха се да разбият една врата и да подпалят тунелите. Ако бяха успели, щеше да стане голяма беля.

Рейвън-сенсей вдигна вежди.

— И как са смятали да се измъкнат живи от пожара?

— Не знам. В подземията е лесно да се изгубиш. Но пожарникарите бързо овладяха огъня в топлообменната инсталация, след като им казах, че съм надушил астерзин. Гадно нещо е астерзинът. Реагира зле при съприкосновение с вода и пожарникарите щяха лошо да си изпатят, ако се бяха опитали да го гасят с маркучите. Няма да се изненадам, ако погнат сериозно тия идиоти от НОНН.

— Защо им е бил лост? — попита Джин. — Онази врата никога не се заключва.

Ворлинкин примигна, после се разсмя, но след миг присви очи и вдигна ръка към издраното си лице.

— Е, никой от нас не го знаеше. След като им взех лоста, успях да ги задържа, докато пристигне полицията. Някои от пожарникарите здравата напираха да ми помогнат. Двамата подпалвачи казаха, че охранителите от „Нов Египет“ ги наели, за да отвлекат вниманието от опита за повторно отвличане на доктор Лейбер, но според мен част от Освободителите са се ентусиазирали и са превишили дадените им инструкции. Така или иначе, показанията им би трябвало да отведат властите до главните организатори на измамата, в които се е прицелил лорд-ревизор Воркосиган.

— Ако пак не покрият следите си — обади се сърдито майката на Джин.

— Този път едва ли ще успеят — каза Ворлинкин и я стрелна с окуражителна усмивка.

— Къде е Нефертити? — попита с внезапна тревога Джин.

Мина посочи към бюрото и шкафовете, вградени в отсрещната стена. Откъм сенките под бюрото долетя звук, сякаш някой мрънка и ръмжи едновременно.

— Крие се. Може би ти ще успееш да я извадиш оттам, след като се успокои. Опитах се да я примамя с храна, но май не е гладна.

Рейвън-сенсей заобиколи масите, застана с усмивка пред Джин, повдигна с палци клепачите да му види очите, провери му пулса и попита:

— Главоболие? Гадене?

— Малко. — Джин плъзна ръка по изтръпналото си лице. Пръстите му спряха върху ивица течен бинт под брадичката.

— Само драскотина — успокои го Рейвън-сенсей.

— Лицето ми е изтръпнало.

— Това е нормално. След час ще ти мине. Ако и тогава го усещаш изтръпнало, ела да ми кажеш. — Рейвън-сенсей замълча, изкашля се и продължи: — Лорд Воркосиган ми заръча да ти кажа, че ако двамата с Мина не бяхте забавили мутрите от „Нов Египет“, пък макар и с няколко минути, нямаше да пристигнем навреме. Не вярвах, че ще участвам в спасителна операция, но ето че и това стана.

— О! — възкликна доволно Мина.

Рейвън-сенсей кимна.

— Каза също, че ако бяха успели да ви изведат от сградата, преди ние да пристигнем, ни чакала дълга гонка откъм кърмата — извинявай, понякога той превключва на морска фразеология, — тоест, че нямало да ви настигнем лесно. Макар че сигурно и тогава щеше да измисли някакъв начин. Той, хм… явно не се отказва по средата.

Чак сега Джин се надигна и седна. В стъклената кабина до изолатора на майка му бяха затворени двамата охранители от „Нов Египет“ и Джин изтръпна от страх, но после видя, че Ханс още е в безсъзнание и лежи на пода, а Оки седи оклюмал с вързани на гърба ръце и не обръща внимание на никого и на нищо.

Джин си представи как ги набутват в тъмното багажно отделение на някакъв бус и ги откарват бог знае къде, а после ги разделят с майка им… отново. Преглътна и течният бинт опъна кожата под брадичката му. Отчаяният отпор, който беше дал на двамата здравеняци, тогава му се стори донякъде безсмислен и напълно безрезултатен, но може би…

В същия миг се появи и самият Майлс-сан — влетя с енергична крачка в реанимационната, следван по петите от гвардеец Роик. Оки продължаваше да гледа в пода и Джин си напомни, че кабините са звукоизолирани.

— А — каза с усмивка Роик и махна дружески на Джин. — Буден си вече. Браво.

Джин се навъси, неспособен да се отърси от спомена как Роик гледа през него над дулото на зашеметителя, все едно той не е там. Усмивката на Роик поувехна малко и гвардеецът премести очи да я изпробва върху Мина, където я посрещнаха по-благосклонно. Преструвка ли беше усмивката му? Кой беше истинският Роик — усмихнатият здравеняк или онзи студен, напрегнат, страшен човек?

— Всички сте тук, чудесно — обърна се Майлс-сан към залата като цяло, после се качи на един стол като оратор, с което моментално привлече вниманието на всички и почти се изравни на ръст с Роик. Би трябвало да изглежда смешен, но по някаква причина не беше.

— Нортбриджката полиция ще пристигне всеки момент, за да вземе показания от всички замесени и да отведе нашите гости от „Нов Египет“ — продължи Майлс-сан и махна към арестантската кабина. — Дотогава трябва да пристигнат и двама сънени адвокати. Мадам Ксиа категорично заяви, че не е експерт по криминално право, но поне ни съдейства да събудим двама нейни колеги от съответния отдел на кантората й. Със старшия им партньор ще се срещнем по-късно днес в консулството, след като всички си починем час-два.

Майката на Джин настръхна.

— Досега не сме имали късмет с адвокатите.

— Този път ще са на наша страна — обеща и Майлс-сан. — А междувременно, Рейвън, доктор Лейбер, консул Ворлинкин — ние с вас трябва да стиковаме версиите си.

Рейвън-сенсей изглеждаше заинтригуван, Лейбер-сенсей — притеснен, а консул Ворлинкин — примирен.

Майлс-сан продължи:

— Цялата тази верига събития е твърде сложна, за да подлежи на сериозна редакция, но като цяло бих предпочел моята роля да не излиза на преден план поради причини, които са свързани с другата половина от разследванията ми на Кибу. Които не засягат вашите дела, мадам Сато, и не би трябвало по никакъв начин да им се отразят, така че не се тревожете. За щастие, Рейвън и доктор Лейбер са напълно подходящи за ролята на местните герои.

Рейвън-сенсей вдигна високо вежди. В погледа на Лейбер се промъкна допълнителна доза подозрение.

— Кратката версия гласи следното: когато първия път сме дошли у вас, доктор Лейбер, то е било, защото Рейвън е търсил експерт по криоразтвори, когото да привлече на ръководна длъжност в новата инсталация, която „Дърона Груп“ смята да открие в Нортбридж. Пост, който така или иначе ще ви бъде предложен, стига да ви отървем от затвора.

— О! — възкликна Лейбер-сенсей и поизправи гръб. Внезапната му усмивка изразяваше изненада, но и признателност.

— При тази ни първа среща доктор Лейбер споделил с нас за подновеното си намерение да разкрие пред обществеността скандалната информация за негодния криоразтвор и опита на „Нов Египет“ да ограничи щетите чрез схемата за вторична търговия с контракти, както и че е успял да измъкне замразената мадам Сато, която съхранявал на сигурно място, докато дойде моментът тя да даде показания. Възползвайки се от тази неочаквана възможност, той предложил на доктор Дърона да я съживи като едно от условията да приеме предложението за работа, а доктор Дърона, който много държал да го привлече на работа, се съгласил.

— И какво, моментално съм транспортирал откраднатата криокамера в тайната си лаборатория? — поинтересува се Рейвън-сенсей.

— Именно. — Майлс-сан го удостои с жизнерадостна усмивка. — Макар че гледай да не използваш думата „открадната“ в показанията си. „Спасена“ би било добре… или просто „въпросната“, да речем.

Рейвън-сенсей кимна, че е разбрал, и попита:

— И после какво?

— Опитът на доктор Лейбер да избяга към Ескобар е бил фалшив — диверсия, която да отвлече вниманието на „Нов Египет“, докато мадам Сато бъде съживена и приведена в състояние да свидетелства. За жалост диверсията сработила една идея по-добре от планираното и привлякла вниманието на „Нов Египет“ към самия него по доста неприятен начин. Намесата на Роик, по молба на Рейвън, била оторизирана от мен като услуга към братовата ми компания. Колкото до моето присъствие тази нощ тук, то е било предизвикано единствено от желанието ми да държа Марк под око, понеже действията му представляват интерес за Бараярската имперска сигурност по чисто политически причини, засягащи единствено Бараяр. Което е вярно, между другото. След като съм заключил, че новото начинание на Марк не заплашва по никакъв начин Империята, аз смятам в най-скоро време да напусна Кибу-дайни, за да се заема със свои спешни дела.

При тази вест Джин примигна. Макар че… това беше неизбежно, като си помислиш. Хората винаги си тръгваха. Нищо никога не беше сигурно и вечно. Той прехапа долната си устна.

— Предлагам засега да не споменаваме за покойната Алис Чен. Смятам, че нейният случай едва ли ще излезе наяве на този етап, но ако все пак излезе — Рейвън е подсигурил криотрупа й по молба на доктор Лейбер като независимо веществено доказателство за ефекта на негодния криоразтвор. Защото освен учен Рейвън е предвидлив бизнесмен, който не би изложил компанията си на риск само въз основа на нечии недоказани твърдения.

Рейвън се ухили.

— Че то това си е истина.

Майлс-сан разкърши рамене. Изглеждаше попрежълтял, но не по-уморен от останалите. Все пак беше четири часът след полунощ. Но очите му святкаха. Той се обърна към майката на Джин и каза:

— Опитен икономически експерт-следовател вече пътува от бараярското консулство на Ескобар. Събитията от последния ден в голяма степен обезсмислиха пристигането му, но за да оправдая разходите по командировката му, смятам да го прикрепя към вас за няколко дни. Вярвам, че ще ви е полезен в планирането на следващите ви ходове, ако сметнете, че си струва да възродите дейността на вашия комитет за политически натиск. Или за друго, по ваша преценка.

Майката на Джин потърка челото си, после каза с натежал глас:

— Ами ако от полицията се опитат да вземат Джин и Мина?

Това беше ужасна мисъл, която Джин се опитваше да заобикаля още откакто Майлс-сан спомена за предстоящата поява на властите.

— Едва ли ще си правят труда да разпитват непълнолетни лица, щом имат достатъчно пълнолетни очевидци, които да дадат показания. Вие сте им майка и полицаите не могат да разпитат децата без вашето изрично съгласие. Моят съвет е да откажете такова, на основание, че децата са достатъчно травмирани и уплашени покрай осуетения опит за отвличането им.

Мина посрещна последното с негодуващо сумтене. Джин обаче не беше толкова сигурен, че Майлс-сан преувеличава.

— Адвокатът ще ви подкрепи — продължи Майлс-сан. — Ако нещо се запънат, в което лично аз се съмнявам предвид всичко останало, кажете им, че по-късно могат да дойдат в консулството и да поговорят с децата там, ако е необходимо — което едва ли ще е така, повтарям, но дори да дойдат, там поне ще са на наш терен.

Ворлинкин й кимна окуражително. Тя поклати глава, но на Джин му се стори, че тревожните бръчици около очите й малко се загладиха.

Джин вдигна очи, видя, че гвардеец Роик го наблюдава напрегнато, сви смутено рамене и отклони поглед.

— Мадам Сато — чу се бавният, дълбок глас на гвардееца, — може ли Джин и Мина да излязат с мен в коридора за малко? Искам да им покажа нещо.

Джин понечи да отхвърли предложението, но Мина вече подскачаше като алтава от нетърпение, а и майка им, изглежда, искаше да каже нещо на консула, така че накрая Джин, ще не ще, тръгна със сестра си. Роик ги изведе в коридора и затвори решително вратата.

После, за изненада на Джин, се смъкна на едно коляно, което го направи малко по-нисък от самия него и малко по-висок от Мина.

— Помислих си — каза Роик, — че сигурно бихте искали да изпробвате зашеметителя ми. — И извади ужасното оръжие от кобура изпод сакото си. Джин отскочи.

— Уха, уха! — развика се Мина. — Може ли?

След което за Джин стана невъзможно да даде отрицателен отговор и той кимна предпазливо.

— Никога не насочвайте оръжието към човек, освен ако не смятате да стреляте — подхвана кратката си лекция Роик. — Дори да сте сигурни, че не е заредено или че е на предпазител. Важно е това да ви стане навик, защото ще ви спести бъдещи неприятности. — След това им посочи различните части на оръжието, включително сензора на дръжката, който беше кодиран към неговата длан и който той изключи, като въведе някакъв код. След това даде зашеметителя на Джин така, че дулото да сочи към празния коридор.

Дръжката още беше топла от дланта на Роик, като стол, на който си седнал, след като някой друг е станал от него. Зашеметителят се оказа по-лек от очакваното, но все пак Джин го усещаше солиден в ръката си. Енергийното устройство в дръжката беше най-тежката част. Не беше като да държиш играчка, във всеки случай.

Джин погледна през мерника според указанията на Роик и натисна спусъка. Жуженето в ръката му го стресна, но поне нямаше откат и Джин успя да не изпусне оръжието.

Понасъбра кураж и се съгласи Роик да му покаже как се работи с автоматичния лазерен мерник, след което стреля отново. Този път не трепна. После още веднъж. Зарядът удари стената доста близо до точката, в която се беше прицелил. Джин не че се усмихна, но поне не чувстваше челюстта си толкова стегната.

Мина окончателно беше изгубила търпение, подскачаше и викаше: „Дай на мен! Дай на мен!“, така че Джин неохотно й отстъпи зашеметителя. Роик повтори още веднъж инструкциите, като коленичи благоразумно зад Мина, готов да подкрепи кльощавите й ръчички — за нея оръжието беше тежко и тя го стискаше с две ръце, — и учебната стрелба започна отново.

Накрая Роик стана, въведе отново разпознаващия код, прибра зашеметителя в кобура и попита Джин:

— Сега по-добре ли е?

— Да — отговори Джин с известна почуда. — Прилича на инструмент. Обикновен инструмент.

— Точно така.

Този път, когато Роик го погледна с усмивка, Джин му отвърна със същото.

Гвардеецът ги подкара обратно към реанимационната зала.

 

 

Майлс се наведе напред и заговори сериозно в обезопасеното холозаписващо устройство:

— Просто искам да знаеш, Грегор, че ако цялата планета вземе че се разтопи заради тая каша, вината не е моя. Бомбата е била заложена много преди аз да налетя на детонатора й.

Обмисли за кратко началото на доклада си, после протегна ръка и го изтри. Дългите принудителни паузи при видеокомуникациите, придвижвани между точките за скок със скоростта на светлината от инфоструите на възлената връзка и пренасяни със скокови кораби през проходите, имаха едно предимство и то беше, че дори ако говориш, без да мислиш, поне имаш шанса да помислиш, преди да натиснеш бутона за изпращане. Не че някои от най-добрите му идеи не се бяха раждали именно в трескавите моменти, когато мозъкът му се пънеше да настигне бързата му уста. „Както и някои от най-лошите.“ Зачуди се към коя ли категория ще бъдат заведени след време последните му изцепки.

Плъзна поглед по обезопасената стаичка. Изгонил бе изтощения Йоханес, преди да се заеме с този частен запис, и сега стаичката беше изцяло на негово разположение. Понеже лейтенантът беше най-близкото подобие на ИмпСи аналитик, с което това затънтено консулство можеше да се похвали, през последните два дни Майлс го беше обучавал как да пресява важното сред пороя на местния информационен поток, да го кодира и да го изпраща на комарския галактически отдел. Винаги е добре да товариш хората с по няколко задачи едновременно. Йоханес се оказа прилежен ученик. Ако се числеше към интелектуалния елит на Имперската служба, щяха да го пратят на някое по-стратегическо място, но ако имаше проблеми с отговорността, нямаше да го пратят тук, където основната характеристика на консулството беше неговата автономност.

Преди да е забравил, Майлс добави към доклада си няколко добри думи за съвестността на лейтенанта, което на свой ред го подсети за съмненията, които изпитваше от самото начало към секретаря на консулството Юичи Матсън. Онзи ден, когато медийната обсада на консулството тъкмо започваше, Майлс беше дочул края на кратък разговор между секретаря и неговия шеф Ворлинкин.

— Разправяха, че на тази работа съм щял да прибирам големи бакшиши — оплакваше се секретарят, — но за пет години никой нищо не ми предложи. А когато предложенията най-после заваляха, искат да очерня Сато-сан. Сато-сан! Сякаш бих направил такова нещо! Отврат!

Сините очи на Ворлинкин се присвиха.

— Грешен ти е бил подходът, Юичи. Не е трябвало да чакаш предложения, а направо да си искаш. Или поне да намекваш. На твое място бих помолил лорд-ревизора за кратки напътствия.

Матсън само поклати глава и си излезе заедно с чашата зелен чай и негодуванието си.

Майлс се ухили и се наведе към записващото устройство да добави добра дума и за работливия секретар.

В опит да фокусира мислите си, прегледа дългия списък с прикачени файлове — такива с необработена информация, както и други, които съдържаха разбор на последните събития. Все неща, които беше подготвил за щабквартирата и зад които стоеше адски досаден, но и крайно необходим труд. И които, предвид количеството си, би трябвало да ощастливят цял екип аналитици от комарския галактически отдел и да им намерят работа поне за две-три седмици, докато той не кацне при тях в плът и кръв. Е, това за работата беше сигурно, а за ощастливяването… Дори имперският канцлер — това беше титлата, с която се кичеше бараярският вицекрал на Комар — щеше да бъде въвлечен в разследването, когато този доклад им се стовареше на главите посредством кодирания теснолъчев сигнал. А когато лорд-ревизорът се озовеше в комарска орбита, пълният анализ на опита за измама с планетарни акции вече щеше да е готов, както и планът за съответните контрамерки срещу кражбата на гласове.

Майлс си угоди с кратка фантазия как Рон Уинг и компания се събуждат от криостаза, очаквайки да заварят една открадната планета, а вместо това се оказват в мизерното положение на стария Яни. Уви, аферата несъмнено щеше да е приключила много преди нещата да са стигнали до този етап. Космическата справедливост беше много привлекателна, но и обикновената щеше да свърши работа.

Задълженията покрай съставянето на ревизорския доклад си имаха още една положителна страна — бяха му осигурили благовиден претекст да стои далеч от горния етаж на консулството и от погледа на неговите посетители, които се бяха умножили вследствие на онази изключително плодотворна нощ във владенията на мадам Сузе. Шефовете на „Нов Египет“ бяха задържани за конспирация и по подозрение в убийство, а след като скандалът около негодния криоразтвор и вторичната търговия с клиентски контракти се разрази стихийно в планетарното медийно пространство, прокуратурата, изглежда, подготвяше още обвинения, които да заковат окончателно шефските ковчези. Опитът за отвличане на деца щеше да разстрои допълнително защитата им — още една точка за Мина и Джин. Да не забрави да ги похвали, напомни си Майлс. Съдебните искове от името на мадам Сато и нейната организация бяха в процес на подготовка, а самата тя беше дала първото си интервю в присъствието на Ворлинкин и с напътствията на новия си адвокат, който ентусиазирано разработваше варианти на правни действия за всякакви предвидими и непредвидими случаи.

„Бялата хризантема“ и други криокорпорации, принудени от пожарните обстоятелства да реагират преждевременно, изглежда, бяха избрали ролята на възмутени жертви. Майлс се подсмихна доволно и пожела на Рон Уинг точно толкова късмет в ограничаването на щетите, колкото заслужава. Астерзинът може и да е подходящ, когато искаш да подпалиш сграда, но ако човек иска да подпали цял един свят…

Така че, напомни си за пореден път Майлс, нямаше никаква нужда и той да се мотае горе. Консул Ворлинкин се справяше добре със защитата на бараярските интереси и още по-добре на тези на семейство Сато, а Марк контролираше нещата около клиниката на Дърона. Покрай интригуващите странични аспекти с „Нов Египет“ Майлс неведнъж беше застрашил опасно първоначалната си мисия, свързана с „Бялата хризантема“, но предвид новото начинание на Марк въпросните аспекти май нямаше да се окажат чак толкова странични. Майлс нямаше нищо против да си припише заслугата за тази проява на случайна далновидност — защото нищо от това нямаше да произтече, ако той не беше разръчкал бунището по-дълбоко от необходимото. Да не пропусне да изтъкне това пред Грегор.

А. Грегор. Притурката, върху която се мъчеше в момента, беше предназначена единствено за неговите императорски очи и уши. С надеждата да почерпи вдъхновение, Майлс извика над видплочата снимка на Грегор в пълната му униформа и с най-суровия му поглед — официална поза, която Грегор беше нарекъл „аз с бастун в императорския си задник“. Уви, вдъхновението му се изчерпи с няколко клоунски идеи, които да разчупят в усмивка суровата императорска физиономия. Не, Грегор си имаше достатъчно клоуни. Като се започне с горе-долу половината от Съвета на графовете, макар че те рядко го караха да се усмихва.

Майлс отново натисна бутона за запис и започна доклада си с тон на енергична ефективност:

— Добър ден, Грегор. Както се посочваше миналата седмица в спешното ми съобщение след прибързаната тревога, която Ворлинкин вдигна със своето, подозренията за нечиста игра от страна на „Бялата хризантема“ във връзка с франчайза им на Комар се потвърдиха. Суровите данни и резюметата, които подготвих, са в подробния ми доклад. Не съм сигурен какво да правя с подкупа. Нямам намерение да го връщам, но от друга страна, той по очевидни причини няма да донесе високата доходност, която ми обеща Рон Уинг, така че идеята да го тръсна на дома за ветерани от службите се обезсмисля. Но с това може да се оправим и по-късно. На връщане ще спра в Равноденствие, в случай че комарската ИмпСи и имперският канцлер имат допълнителни въпроси, макар че докладът ми би трябвало да им даде предостатъчна начална скорост. А, колкото до Ворлинкин, искам в досието му в дипломатическата служба да бъде включена подходяща ревизорска препоръка във връзка с образцовото съдействие, което ми оказа по време на моята визита… или, хм, визитация, може би. И за усилията му след това всъщност, тъй като утре аз изчезвам, а с разчистването на кашата ще трябва да се оправя той. — „По-добре той, отколкото аз.“ — Междувременно нека те запозная накратко с избухналия „новоегипетски“ скандал и как той се отрази на основното ми разследване. Всичко започна, когато радикална групировка на местни идиоти нападна криоконференцията, но не успя да отвлече мен, за което вече ти разказах в предишния си доклад. След това обаче…

Възможно най-сбито Майлс обобщи събитията от последните дни, от появата на Джин пред задната врата на консулството до успешния арест на заговорниците от „Нов Египет“. Позадъха се, докато приключи. И потръпна вътрешно, като си представи изражението на Грегор, след като изслуша всичко това. Сащисано? Измъчено? Празно? По празнота на изражението само Пим можеше да се мери с Грегор.

— Засега срещу мен не са повдигнати криминални обвинения и имам основания да вярвам, че отдавна ще съм напуснал Кибу-дайни, преди някой от противниковата страна да се сети да повдигне такива — заключи той с бодра самоувереност.

После разрови главата си за фанфарна нотка, с която да завърши доклада.

— Колкото до кибуанската страна на въпроса, на практика излиза, че призовахме мъртвите да свидетелстват срещу лошите, което си е пример за космическа справедливост от най-чист вид.

Какъв беше онзи зловещ древен цитат…? Нещо, което беше прочел в академията, или по-вероятно през някое от многобройните прекъсвания на студентстването си. Древна приказка от Земята. Отпреди криониката да е била измислена и въобразена дори, и все пак толкова странно далновидна като предчувствие. Самите думи се бяха запечатали в мозъка му, макар източникът им да беше забравен отдавна, погребан под хаоса на изминалите десетилетия и утайката на упоритата криоамнезия. „Ще разбия адските двери и ще смажа на сол катинарите; ще призова мъртвите на една маса с живите и живите ще се изгубят в тяхната чет…“

Е, точно този цитат не би искал да сподели с Грегор. Защото, както Майлс много добре знаеше, в императорска глава на Грегор с лакти се ръгаха толкова зловещи нещица, че беше истинско чудо как черепът му още не е избухнал. Но макар да отхвърли цитата, поне взе от него идеята за финалния акорд на доклада си:

— Не бих се учудил, ако в дългосрочен план подмладяващите експерименти на Марк се окажат по-важни от моята мисия. Още е рано да се прецени със сигурност, но смятам, че си струва „Дърона Груп“ да бъде държана под око, и то не само от шпионите на ИмпСи. Сега се сещам, че някоя и друга дума, прошушната в ухото на Лайзината роднина, в случай че дамата търси по-добра инвестиция от „Бяла хризантема Равноденствие“, би била подходяща награда, задето първа сведе проблема на твоето внимание. Днешния търговски полет до Ескобар го изпуснах, но съм запазил места за утрешния. Вече нямам търпение да се прибера. А, още нещо. Предай на Лайза от мен, буквално: „Добър улов.“

Затвори записа, кодира го, прикачи го към подробния си доклад и го прати по предназначение.