Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (15)

15.

Сърбяха го ръцете да се захване с Лейбер, но Роик го забави с доклад за другите им пленници. Благодарение на забъркан от Рейвън коктейл сега и двамата спели кротко на пода в един празен кабинет в съседство с подземния гараж на сградата за прием на пациенти. Междувременно Роик беше прегледал щателно портфейлите им, документите за самоличност и буса.

— Операцията им съвсем не е била строго секретна — каза Роик и разтвори за демонстрация портфейлите им. — Бусът е регистриран на името на „Нов Египет“, болничните престилки, които носеха, също са на компанията. Документите им за самоличност са истински. Ханс Вита и Окия Чермак. Йоханес им пусна бърза проверка. Единият е старши служител в охраната на „Нов Египет“, а другият е бил обикновен пазач допреди година и половина, когато е получил значително увеличение на заплатата и е бил повишен в личен асистент на шефа си.

— Интересно — промърмори Майлс.

— И още как. Според мен похищението на доктор Лейбер са го скалъпили набързо и с наличните ресурси. Ако е бил на работното си място или другаде на територията на „Нов Египет“, дори този труд е нямало да си направят. Въпросът сега е какво ще правим ние с тях? Не може вечно да ги държим упоени на пода. Така де, рано или късно ще им се допикае, ако не друго. А и шефовете им вече са се досетили, че има нещо гнило. Дали да не ги натикаме в буса, да ги закараме някъде близо до хотела на Лейбер и да ги оставим да се събудят там?

— Хм. Двамата с Йоханес сте се погрижили бусът да е непроследим, нали?

— Разбира се, милорд — отвърна Роик с онзи превзет тон, който казваше „знам си работата“.

— Но са ви видели, нали?

— Боя се, че беше неизбежно. Мен със сигурност са запомнили, но Йоханес не го видяха.

— Похищението на похитители похищение ли е? — каза замислено Майлс.

— Да — каза Роик, с което никак не му помогна.

— Не че онези от „Нов Египет“ ще се втурнат да повдигат обвинения.

— Не, друго ще направят.

— М-да, те си имат стил, нали? Дали пък и ние да не им замразим копоите тук, при мадам Сузе? И да ги оставим на временно съхранение?

Роик го удостои с Погледа.

— Ако ножът опре до кокал. Тази местна техника за разрешаване на проблеми има своите прецеденти — продължи да разсъждава Майлс.

Роик продължи да мълчи решително.

— О, добре де — въздъхна Майлс. — Заключи вратата и ги остави да поспят засега. Имам си друга работа.

Проблемът с биоизолацията на мадам Сато се оказа дребно предизвикателство. Майлс реши да проведе разпита на Лейбер в съседното, отделено със стъклена стена малко помещение, а на нея й остави комуникатора на Рейвън, за да следи разговора по него. С изгасено осветление в изолатора и увеличено на максимум в съседната стая, и с дръпната почти докрай завеса от нейната страна, стъклената преграда се превръщаше в импровизирано еднопосочно огледало, което щеше да скрие присъствието й, стига тя да си кротуваше. Макар вероятно да не одобряваше докрай плана му, мадам Сато поне разбра защо Майлс иска да раздели разпита на две части, в първата от които Лейбер да остане в неведение за нейното участие. Майлс още не знаеше кога ще е най-добре да сюрпризира Лейбер, като дръпне завесата, но и това, без съмнение, щеше да го осени.

На Лейбер още му се подгъваха краката, така че Рейвън и Роик почти го внесоха и го сложиха да седне на един стол. Роик се зае да подпира стената до затворената врата. Понеже нямаше легло, малкото помещение побра с лекота и четиримата, а и да имаше известно усещане за клаустрофобия, то беше по-скоро предимство, отколкото недостатък, реши Майлс.

— Пак ли вие! — възкликна Лейбер, впил поглед в него.

Рейвън се наведе дружески и притисна към ръката му хипоспрей.

— Фаст-пента? — изръмжа Лейбер, едновременно безпомощен и разгневен.

— Стимулант — успокои го Рейвън. — Главоболието ви би трябвало ей сегичка да премине.

Лейбер потърка намръщено ръката си, после се почеса подозрително по главата, примигна изумено, а след миг съмненията му относно съдържанието на хипоспрея очевидно се разсеяха.

„И кога по-точно са те разпитвали с фаст-пента, че да направиш разликата?“ Майлс добави и това към дългия си списък с въпроси.

Махна на Рейвън към един стол до стената, а сам седна на друг срещу Лейбер — на разумно разстояние, така че да не надвисва застрашително над разпитвания. Макар че за да надвисне както трябва, би трябвало да стъпи на стола, което едва ли би предизвикало търсения ефект. По-добре да делегира тази задача на Роик.

— Е, доктор Лейбер. Сигурно щяхме да си спестим време и усилия, ако бяхме провели този разговор онзи ден, но подозирам, че и къщата, като комтаблото ви, е била под наблюдение. Така че, всяко зло за добро. Тук, уверявам ви, никой няма да ни подслушва. — Майлс се усмихна хищно. „Имперски ревизор: заплаха или угроза? Ти решаваш.“

Лейбер прошепна едва чуто:

— Комтаблото ми! — А после каза с нормален глас: — По дяволите, мислех, че съм се погрижил за това. Значи така сте ме открили?

— Така са ви открили двамата господа с медицинското пале. Гвардеец Роик — Майлс махна към вратата и Роик кимна любезно, — съжалявам, че така и не успях да ви запозная като хората, но… та Роик проследил тях. Повече или по-малко. И им отнел плячката, тоест вас. Познавате ли ги, между другото?

— Ханс и Оки ли? Питомните копои на Четиримата разбойници.

— Високоплатени ваши колеги, да?

— И още как. — Лейбер се усмихна горчиво. — Много ги бива да пазят тайни.

— Колкото вас?

— Съмнявам се. — Лейбер примижа. — Как успяхте да ги преметнете?

— С помощта на зашеметител — каза Роик.

— Но това е незаконно!

— Всъщност не е. Имам разрешително за територията на Кибу. В качеството си на бодигард.

Официален правителствен бодигард, ако трябваше да е точен. Най-близкото до „гвардеец“ определение, което Ворлинкин бе успял да пробута в заявлението до префектурата. При предишни мисии Роик се беше сдобивал и с по-странни определения.

— И кои изобщо сте вие? — Лейбер се размърда с негодувание и Роик се напрегна едва доловимо. — Вие ли ми откраднахте Лиза?

— Криокамерата й е в отлично състояние и на сигурно място — каза Майлс, което си беше вярно. Портативната криокамера беше сбутана в едно кьоше в коридора.

— Не за дълго, ако от „Нов Египет“ са ме надушили!

— За момента вие също сте вън от опасност. Намираме се в стар криокомплекс с прекратена дейност южно от града, между другото. Далеч от очите, далеч от ума.

— Съмнявам се — измърмори Лейбер, но превъзбудата му утихна.

— Как ви се струва следното? — подхвана го Майлс. — Аз ще ви кажа каквото знам, а вие ще ми кажете онова, което не знам.

— И защо да го правя?

— Ще стигнем и до това. Нека започнем с друго, а именно, че аз наистина бях делегат на криоконференцията. Бараярски представител.

— Не сте лекар. Нито учен. — Лейбер смръщи вежди. — Бъдещ клиент?

„Не и ако зависи от мен.“

— Не, аз съм имперски ревизор. Високопоставен правителствен следовател. Сред задачите ми тук е и тази да проуча социалните и законови проблеми, пред които е изправена вашата планета в резултат на дълбокото си обвързване с криониката. Информацията, която събера на Кибу-дайни, неминуемо ще бъде използвана в модернизирането на безспорно архаичните бараярски закони с цел да избегнем по възможност грешките, допуснати от вас. — Е, подобна задача не му беше поставяна изрично, но Грегор рано или късно щеше да се сети и за нея. Майлс изтръпваше при мисълта за следващата порция боричкащи се подкомисии в Съвета на графовете и министрите по подобие на онази, разразила се след последното му изпълнение, свързано с галактическите репродуктивни и клонингови технологии. Тогава извиването на ръце беше продължило няколко години. От една страна, поне щеше да се прибира вкъщи вечер; от друга, работата, както обикновено, щеше да го последва и там… „М-да, наказанието за добре свършена работа.“ — Уви, скоро стана ясно, че криоконференцията е посветена основно на проблеми от технологичен характер, а не от социален или законов.

Рейвън кимна в потвърждение.

Майлс продължи:

— Останалото бяха маркетингови напъни на криокорпорациите. Затова реших да проведа собствено проучване.

— На проблемите? Е, моите явно са привлекли вниманието ви.

— Да. И се оказаха доста интересни при това.

Лейбер се намръщи, сякаш намираше казаното от Майлс за обидно.

— Дотук открих, че кибуанската система за делегиране на гласовете на замразените, създадена при първоначалната презумпция, че хората ще бъдат съживявани по-скоро и в по-големи количества, се е оказала един крайно интересен демографски капан. Също, че определена марка консервационен разтвор, използвана при замразяването на клиентите отпреди едно поколение, се е оказала с недостатъчен срок на годност и че сега „Нов Египет“, а вероятно и всички останали криокорпорации, седят върху финансова бомба със закъснител във вид на трупове, които не подлежат на съживяване, и че рано или късно някой ще трябва да плати сметката. И че от „Нов Египет“ правят и невъзможното този някой да не са те.

Лейбер застина.

— Как…

Без съмнение следващият му въпрос щеше да касае източниците, от които Майлс е почерпил тази информация, но Майлс предпочиташе да не налива масло в мисловните му процеси.

— Знам, че именно вие сте открили това, доктор Лейбер, че сте се обърнали за помощ към групата за политически натиск на Лиза Сато, че демонстрацията, на която е трябвало да го оповестите публично, се е изродила в сблъсък и че в резултат на това трима от нейните активисти са били замразени, а двама — убити. „Нов Египет“ ли ви възложи да ги вкарате в този капан?

— Не! — извика с негодувание Лейбер. А после се спихна като спукан балон. — Не знаех, че…

— Предадохте ги за пари?

— Не! Подкупът дойде по-късно, за да изглежда, че е било така.

Майлс дори не беше насочил вниманието си към търсене на доказателства за подкуп. „О, да, предайте се в ръчичките ми, докторе. Ще ви олекне.“

— А какво стана? От ваша гледна точка?

Стиснал ръце, Лейбер толкова дълго гледа в краката си, че Майлс започна да се блазни от мисълта за фаст-пента, със или без съгласието на обекта, но накрая докторът все пак проговори:

— Всичко започна преди две години или там някъде. Поставиха ми задачата да разбера на какво се дължи необичайно високият процент неуспешни съживявания от онзи период. Бързо установих причината и уведомих шефа си за дефектния криоразтвор, а той уведоми своите шефове. Мислех, че ще направят нещо по въпроса, но седмиците си минаваха и нищо не се случваше.

— Кои бяха тези шефове? Кои са били уведомени за проблема?

— Четиримата разбойници ли? Ами, прекият ми началник в отдела за изследователска и развойна дейност Роджър Напак. Ран Чои, главният технически директор, Аниш Акабане, той е финансов директор, и Широ Ким, президентът на „Нов Египет“. Затегнаха докрай кранчето и нищо от информацията не излезе на бял свят. Обещаха ми, че щели да разрешат проблема. Досетих се, че не този проблем имат предвид, когато Акабане представи схемата си за вторична търговия с клиентските контракти. Единствената им грижа беше да се отърват от финансовите пасиви на компанията! Когато се оплаках на Родж, той ми каза да си държа езика зад зъбите, иначе съм щял да се озова на улицата, аз пък му казах, че ако ме уволнят, няма да имам причина да си държа езика зад зъбите, при което той млъкна, а после обеща да направи нещо по въпроса. Само че тяхната идея за решаване на проблема очевидно не съвпадаше с моята. За Лиза Сато и нейната дейност знаех от новините. Смятах, че тя е сред малцината, които не се дърлят за пари. Че се води от морални съображения и прочие.

Затова пък противниците й определено изхождали от финансови съображения — в това и самият Майлс се беше убедил още в началото на престоя си тук. Корпорациите твърдели, че идеите на Сато целят създаването на конкурентна корпорация, управлявана от правителството и обслужваща бедните, чието финансиране щяло да излиза от джоба на кибуанския данъкоплатец. Противно на всякаква логика твърдели също, че създаването на такава корпорация би подронило собствения им бизнес — макар че щом така или иначе не обслужваха неплатежоспособни клиенти, Майлс не виждаше какво биха могли да изгубят. Онези от НОНН пък просто искали да драснат клечката на всички замразени без значение каква е нетната им стойност. Е, щели да започнат с богатите, разбира се, което говореше за известна лукава ефективност при освобождаването на хипотетичното им наследство.

— Затова реших да се срещна лично с Лиза Сато. Дори не си уредих среща по комтаблото, просто една вечер отидох и почуках на вратата й. И тя оправда всичките ми очаквания! Отидох повторно и й дадох копия на всички данни, които бях събрал. Джордж Суаби също беше там, бедният. Точно тогава ни хрумна идеята за демонстрацията — да оповестим всичко наведнъж и по начин, който корпорациите не биха могли да предвидят и предотвратят. Мислех, че всичко е наред. Уви, няколко дни по-късно Родж ме извика в кабинета си и преди да разбера какво става, ми инжектираха фаст-пента. Изцедиха всичко от мен. — Той се поколеба. — Почти всичко. Но за демонстрацията разбраха и се разтичаха моментално. Мисля, че точно тогава Ханс и Оки са били включени в схемата — в ролята на подстрекатели, които да опорочат мирната демонстрация. Ако не се лъжа, Оки има някакъв роднина в НОНН. Сигурно оттам им е хрумнала идеята да включат и тях в този цирк.

— Кои присъстваха на разпита ви?

— Всичките. Голямата четворка, имам предвид.

— Това законно ли е тук? Разпитването на служители с фаст-пента?

— Законно е, да. Позволено е да се използва фаст-пента при подозрение в кражба или друго вътрешно престъпление, извършено на територията на компанията. Когато постъпваш на работа, ти дават да подпишеш декларация за съгласие.

— Разбирам.

— Но има правила за прилагането й, иначе не се приема като доказателство в съда. В моя случай обаче правилата не ги интересуваха. Защото изобщо не възнамеряваха да се стига до съд, точно обратното. След това ме заключиха в една от стаите на охраната.

— И това ли е „нещо като законно“ тук?

— Позволено е заподозреният служител да бъде задържан, докато пристигне полицията. Само дето в моя случай полицията така и не дойде. Пуснаха ме след два дни, а тогава Лиза и хората й вече бяха опрали пешкира. — Лейбер прехапа долната си устна и стисна ръце до побеляване. — Бях безпомощен. Но не толкова, колкото си мислеха Четиримата разбойници. Благодарение на Лиза.

— В какъв смисъл?

— Когато им занесох документацията, на нея и на Джордж, тя ми каза да направя копие и да го скрия някъде на сигурно място — при адвокат, в банков трезор или нещо подобно — с изрични инструкции, в случай че умра, бъда замразен или изчезна, документите да бъдат размножени и изпратени до съда, до правосъдните отдели на всички префектури, до новините и да бъдат качени в мрежата. Което аз направих своевременно.

— И това ви осигури защита срещу Четиримата?

— Не, те за нула време изтръгнаха от мен къде съм ги скрил. Само че Лиза и Джордж също бяха направили копия, но докато от „Нов Египет“ се усетят, двамата вече бяха… ами, Лиза беше замразена, а Джордж беше мъртъв. Търсиха копията, но така и не ги намериха.

— Вие откъде знаете това?

Лейбер се усмихна мрачно.

— Е, още съм жив и телесната ми температура е по-висока от стайната.

— Аха. Логично. — Майлс потърка устни. — Значи Суаби и Теноджи са били убити по заповед, така ли? От Оки и Ханс може би?

— От тях, да, но едва ли са имали заповед да убиват когото и да било. Според мен планът е бил да ги похитят като Лиза, Канг и Косла, но нещо се е объркало. — Лейбер изкриви устни. — Както вече казах, професионалните умения на Оки и Ханс са завидни. След това и въпреки че оплескаха пейзажа, двамцата получиха премии и повишение. Не съм присъствал на договорките им, но не е трудно да се досети човек как са протекли. Ханс и Оки не могат да предадат шефовете си, без сами да се инкриминират, и обратното. А и на Четиримата сигурно им е допадала идеята да си имат личен екип за мръсна работа. В случай че отново възникне проблем с някой непокорен служител. Така или иначе, патовата ситуация даде време на всички да се успокоят и да помислят, дори на мен. Чувствах се ужасно. И най-вече заради Лиза. Така де, неволно бях унищожил целия й труд. Затова, когато ми предложиха подкупа, го приех, защото смятах, че така ще им замажа очите. — Лейбер се замисли за миг. — Подозирам, че Родж са го подкупили много по-рано.

— В какво се изразяваше подкупът?

— Нищо, което да използвам веднага. Противното би било глупаво от тяхна страна. Предложиха ми акционни опции на компанията, които подлежат на отнемане и които нямам право да продавам за определен брой години. Сигурно са си правели сметката да ме уволнят точно преди този срок да изтече. Но засега ме държат на работа, даже ме затрупват със задачи — разработих неинвазивен сканиращ тест за наличие на неуспешна криоподготовка. То всъщност на кого ли другиго биха могли да възложат тази задача? Забранителният срок на първия пакет опции изтичаше скоро и именно това послужи за основа на плана ми.

— Какъв план?

— Да спася Лиза. — Очите на Лейбер се проясниха и той кажи-речи за пръв път срещна погледа на Майлс. — Само това ми даваше сили през тази година и половина. — Гласът му стана по-тих, умолителен някак. — Трябваше да запазя работата си в „Нов Египет“, за да имам достъп до нейната криокамера, разбирате ли? Това го осъзнах веднага. Първоначално планът беше да спестя достатъчно пари, за да спася и тримата — Канг, Косла и Лиза — и да закарам криокамерите им на Ескобар, където да ги съживят. Но цените се оказаха много по-високи, отколкото очаквах. Времето минаваше, Четиримата вече не ме следяха толкова изкъсо и аз промених плана си — да измъкна Лиза, само нея, да я откарам на Ескобар, после оттам двамата да отправим обвинения срещу „Нов Египет“ и цялата корумпирана система на криокорпорациите. Така нищо нямаше да ни заплашва.

— Виждам, че доста сте разсъждавали върху това — каза неутрално Майлс и притисна ръка към устата си, преди оттам да са изскочили разни преждевременни коментари.

Нещо родеещо се с екстаз огря лицето на Лейбер.

— Щеше да се получи! На Ескобар щяхме да сме извън опасност. Не би било нужно да се връщаме на Кибу дори. С професионална биография като моята лесно щях да си намеря работа и да издържам и двама ни.

С периферното си зрение Майлс долови леко, но явно възмутено раздвижване зад завесата. Продължи да гледа право напред.

Лейбер хвърли преценяващ поглед на Рейвън.

— Дори в някоя клиника като тази на „Дърона Груп“. — В погледа му блесна напрежение. — Вижте, ако се съгласите да ми помогнете, планът ми все още може да се осъществи…

Героичните видения на Лейбер бяха прекъснати внезапно — завесата се дръпна и разкри мадам Сато, която блъскаше по стъклото и викаше нещо, макар думите й да не стигаха до тях. Майлс услужливо й посочи комуникатора на китката си.

Лейбер само дето не падна от стола.

— Лиза! — извика той, дали от радост, или от ужас, Майлс не успя да определи.

Мадам Сато, изглежда, не схвана посланието му за комуникатора, защото вместо да се включи с негова помощ в разговора, стисна юмруци, завъртя се и тръгна решително към вратата на изолатора. Рейвън скочи да я пресрещне, но не се опита да я спре, а само й помогна да си сложи филтрираща маска. Миг по-късно вратата на тяхната стая се отвори с трясък — Роик благоразумно се беше дръпнал встрани.

— Сеичиро Лейбер, идиот такъв! — викна мадам Сато, съвсем предсказуемо, предвид че самият Майлс срещаше сериозни затруднения в усилията си да не го изрече сам. — Къде ти е бил умът? Да ме отвлечеш и да ме закараш на майната си, а децата ми да останат на Кибу! И да ме държиш на Ескобар, без пари да се прибера?

— Не, не! — каза Лейбер, надигна се и протегна умоляващо ръце. — Не беше така! Нямаше да е така!

Напротив, тъкмо така си го беше представял Лейбер според Майлс. Принцът на бял кон, с Лейбер в главната роля, спасява заложницата и после двамата живеят щастливо до края на дните си — може и да не го е планирал изрично, но такова е било съкровеното му желание. Като си помислиш, Снежанка в стъкления си ковчег имала ли е право на глас? Или глас изобщо?

— Лиза, знам, че аз съм виновен за всичко! Щях да оправя нещата, кълна се!

Макар да не виждаше мадам Сато под маската, Майлс реши, че се е запенила от бяс и поради липса на думи. Напълно я разбираше. Накрая тя изръмжа и успя да изрече:

— Да го оправиш? Да го влошиш!

Рейвън използва паузата, за да вметне:

— Между другото, след процедури по съживяване стресът е противопоказен за имунната система на пациента. Както и за всички останали системи.

Умереното натоварване, физическо и емоционално, се препоръчваше, без съмнение, но дивата ярост май не попадаше в тази категория. Мозъчният удар също не беше изключен при по-тежките случаи, така поне бяха обяснили на Майлс преди години. Затова колкото и обещаващи да бяха признанията на Лейбер в настоящото му състояние на силен емоционален стрес, време беше Майлс да се намеси.

— Е, планът му така или иначе се е провалил — побърза да я успокои той. — Може би с общи усилия ще измислим нещо по-добро. — Скочи и придърпа стола на Рейвън. — Моля ви, мадам Сато, седнете. Ще се радвам да вземете активно участие в разговора ни.

Останала без дъх, мадам Сато се тръшна на стола. Кафявите й очи все така мятаха мълнии към Лейбер над филтриращата маска. Лейбер също седна — или пък коленете му се подгънаха.

Мадам Сато потърка чело, жест, който накара Рейвън да смръщи притеснено вежди, и попита отпаднало:

— Щом корпорациите са станали толкова корумпирани и безнаказани, че да им се размине не само похищение, а и убийство, каква надежда е останала за Кибу?

— Бягство? — предложи Лейбер.

Очите й го стрелнаха презрително над маската.

— И да оставя децата си в тази месомелачка? — Тя си пое шумно дъх. — Всички деца на Кибу?

Майлс се впусна отново да успокоява топката:

— За убийствата още не им се е разминало. Самият факт, че се опитват да опазят секретността на всяка цена, означава, че се чувстват уязвими. Ако е добре прицелена, една достатъчно голяма смрадлива бомба все още може да попадне в десетката.

Мадам Сато само поклати глава. Майлс не успя да прецени дали този жест на отчаяние е резултат от дълбока умора, което беше напълно разбираемо предвид обстоятелствата, или е следствие от факта, че мадам Сато познаваше местните проблеми по-добре от него. Многозначителният поглед, който му отправи Рейвън, говореше в полза на първото предположение.

— Роик — каза той през рамо, — искам да разпиташ с фаст-пента двамата биячи долу. Фокусирай се върху убийствата, но гледай да измъкнеш колкото се може повече и по другите въпроси, особено за шефовете им. Записите изпрати в консулството по обезопасения канал.

— Тази признания приемат ли се от местните съдилища?

— Хм, знам ли. Ние определено не сме представители на местните власти, така че въпросът е спорен. Ворлинкин може да се консултира с адвокатката на консулството. — Майлс се зачуди какво ли мисли въпросната адвокатка, с която той още не бе имал честта да се запознае лично, за лавината от чудати правни въпроси, постъпващи напоследък от бараярското консулство. Е, несъмнено беше крайно време дамата да си заработи хонорара. — Така или иначе, показанията им ми трябват за лично ползване. Да не изпускаме питомното, за да гоним дивото, нали така беше?

— Още ли искате да ги пуснем след разпита? Дори ако се окаже, че са убийци?

— Изглежда, са аматьори, а не професионални убийци. Некадърни аматьори при това. Знам ли. Нека видим какво ще изскочи при разпитите. Рейвън може да ти помогне, но внимавай да не го видят. Няма смисъл да им предоставяме повече информация от онази, с която вече разполагат.

— А ако един от тях или и двамата са алергични?

Изкуствено предизвиканата и смъртоносна алергия към фаст-пентата се срещаше често при тайните агенти из цялата възлена връзка. Но тези двамата бяха цивилни, така че…

— Нека Рейвън ги тества. Тестовите лепенки са в комплекта при фаст-пентата. Ако се окажат алергични, обади ми се.

Роик кимна. Майлс не се съмняваше в уменията на Роик да води разпит по криминални въпроси, така че поне тази задача можеше спокойно да прехвърли другиму.

— Колкото до по-широкия проблем… — продължи бавно Майлс. — Там въпросителните са повече. Изглежда логично, че комбинацията между човешката природа и една криотехнология с широко приложение неминуемо ще доведе и други общества до същия капан, в който е паднал Кибу-дайни. Така че в един по-широк смисъл това е проблем, който касае и близкото или по-далечно бъдеще на Бараяр. — Браво, ето че откри многофункционално оправдание, което да включи в разходните си доклади по този случай. Доскоро незначителен, проблемът с разходите започваше да придобива застрашителни размери.

Роик се почеса по главата и каза:

— Работата е там, че… това, в крайна сметка, касае всички. Ако шефовете на криокорпорациите допуснат системата да се корумпира необратимо, това може да засегне и собственото им бъдещо съживяване.

— Никога не подценявай човешкия капацитет за самозаблуда и избирателна слепота — каза Майлс. Какъв по-добър пример от цяло едно общество, което, във всепоглъщащия си стремеж да измами смъртта, е забравило да живее?

Роик потропа с пръсти по канта на панталона си.

— М-да. Защо ли това ми звучи познато?

Някакво движение привлече погледа на Майлс — вратата на реанимационната зала се отвори. Влезе Ворлинкин, следван нетърпеливо от Джин и Мина. Майлс ги посочи.

— Мадам Сато, изглежда, имате посетители.

Тя обърна глава, ахна и скочи тромаво от стола, а Рейвън се напрегна, готов да й се притече на помощ, ако внезапното движение предизвика световъртеж. Не се наложи — мадам Сато вече излизаше на бегом от вътрешната стаичка.

— Джин! Мина!

— Мамо!

Децата хукнаха към майка си, но понеже не пуснаха Ворлинкин, консулът залитна, волю-неволю направи няколко дълги крачки напред и се озова лице в лице с мадам Сато. Тя падна на едно коляно да прегърне децата си, първо едното, после другото, накрая и двете заедно. Притискаше ги трескаво към себе си. „Сигурно плаче“, помисли си Майлс. Отиде при вратата на вътрешната стаичка и се облегна на касата. Гледката си заслужаваше. Дори Джин, с мрачната сдържаност на своите почти дванайсет години, изглежда, нямаше нищо против изобилието от прегръдки и целувки.

— Мина! — Мадам Сато измери с поглед щерка си и гласът й се прекърши. — Пораснала си!

Изглежда, чак сега изгубените осемнайсет месеца се стовариха отгоре й с пълната си тежест. Не просто като теория и думи, а като доказателство, което може да докосне.

Накрая вдигна очи и погледът й се спря объркано върху Ворлинкин.

— А този кой е?

Мина отговори веднага:

— Това е Ворлинкин-сан, мамо. Той се грижи за нас в къщата си. Има страхотна градина! Всичките животинки на Джин са там и много им харесва. — Увисна на ръката му, което в ни най-малка степен не го смути.

Ворлинкин се усмихна и протегна другата си ръка на мадам Сато. След неуспешен опит да се изправи сама, тя разбра, че ще трябва да приеме помощта му, и го направи. Наложи й се да вдигне очи, за да срещне погледа му — за разлика от Лейбер, с когото бяха еднакви на ръст, консулът беше видимо по-висок от нея.

— Стефин Ворлинкин, мадам Сато. Аз съм бараярският консул на Кибу-дайни. Радвам се най-после да се запознаем. Много се радвам.

Тя понечи да спре с жест дъщеря си, която използваше ръката на консула вместо люлка, но Мина вече бе успяла да зареже ръката му и вместо това тичаше в кръг около двамата. Джин само дето не подскачаше от вълнение и я засипваше с несвързана информация, която неизменно свръщаше към доброто здраве и благоденствие на животинките му и най-вече на Късметлийка.

— Грижили сте се за децата ми? — попита неуверено мадам Сато.

— Само за няколко дни, мадам. Имате чудесни деца. Много умни.

На Майлс му се стори, че зърва бегла усмивка — въпреки маската. За усмивката не знаеше, но тъмните очи на мадам Сато със сигурност се озариха. За пръв път.

В този момент Рейвън се намеси решително и отведе пациентката си обратно в леглото, но все пак се смили дотолкова, че да пусне и децата при нея. Майлс ги наблюдаваше през стъклото — Джин и Мина жестикулираха бурно и засипваха майка си с историйки от изминалата година и половина, а мадам Сато местеше сащисан поглед между двамата в опит да подреди разхвърляния пъзел.

Ворлинкин застана зад Майлс.

— Чудесно е, че я заварвам будна и с ума си. Ако не друго, част от законовите главоблъсканици ще отпаднат. Сега наистина ще мога да защитя децата.

— О, да — каза Майлс и се усмихна.

Роик подбра Рейвън към следващата им задача. Лейбер махна смутено към семейството от другата страна на стъклената преграда и каза:

— Аз какво да правя сега? — Изглеждаше сериозно объркан.

Майлс се обърна към него, скръсти ръце и се облегна на стената.

— Е, вие определено не сте затворник. На тази планета аз мога да арестувам единствено бараярци.

— Да бе, а Ханс и Оки?

— Тях не ги арестувах. Отвлякох ги. Така поне би казал Роик, а той разбира от тези неща. Подсетете ме някой път да ви обясня разликата между разрешение и опрощение.

— И каква е разликата? — попита Лейбер с високо вдигнати вежди.

— Ами, успехът обикновено. Във всеки случай, доктор Лейбер, вие можете да си тръгнете по всяко време. Не ви го препоръчвам обаче, освен ако нямате план за преминаване в нелегалност, който да е значително по-добър от предишния. Казвам ви го в случай, че Ханс и Оки не са единствените мутри, към чиито услуги могат да прибегнат шефовете ви.

— Така е, не са — въздъхна Лейбер.

— Може и да останете. Нощувката тук би била значително по-безопасна от регистрация в хотел. А и всички имаме нужда от малко време да осмислим ситуацията, струва ми се. Бих ви препоръчал и друго — планът ви да се качите на орбитална совалка утре следобед най-добре го забравете. Ще ви задържат още на космодрума.

— Така е — съгласи се неохотно Лейбер.

— А какво ще правите вие сега, милорд ревизор? — попита Ворлинкин.

Майлс потърка брадичката си и смръщи замислено чело.

— Онова, което прави всеки командир, когато врагът има числено превъзходство. Ще търся съюзници.