Марк Твен
Принцът и просякът (32)

Тридесет и първа глава
Шествието на „Припознаването“

На другата сутрин, когато Том Канти се събуди, във въздуха се носеше отвред глух тътнеж. За него това беше музика, защото означаваше, че целият английски народ бе излязъл да приветства верноподано великия ден.

Том се видя отново главно действащо лице във великолепно шествие по Темза, защото по стар обичай „шествието на припознаването“ през Лондон започваше от Тауър и той трябваше да отиде там.

Когато пристигна, стените на почтената старинна крепост изглеждаха неочаквано пропукани на хиляди места и от всеки пробив бликаше огнен език и бял дим, последвани от оглушителен взрив, който заглушаваше виковете на множеството и разтърсваше земята, огнените езици, димът и гърмежите се повтаряха с чудна скорост, така че след няколко мига старата кула изчезна в необозримата мъгла на собствения си дим до самия връх на високата куличка, наричана Уайт Тауър — тя се издигаше със знамената си над гъстия пласт дим като планински връх над разкъсани облаци.

Великолепно облечен Том Канти яздеше прекрасен жребец с разкошно покривало, което стигаше до земята, „вуйчо“ му, регентът лорд Съмърсет, яздеше на също такъв кон зад него, от двете им страни яздеха в редица по един кралски гвардейци в блестящи брони, след регента се нижеше безкрайно шествие от разкошно облечени благородници, следвани от своите васали, подир тях идеха лорд-мерът на Лондон и общинските стареи в алени кадифени тоги със златни верижки през гърдите, а подир тях — управниците и членовете на всички лондонски гилдии в разкошно облекло, с живописните хоругви на различните общини. Все в шествието, като нарочна почетна гвардия, вървеше древната почетна артилерийска рота — една тривековна военна единица, която единствена се радваше (както се радва и до днес) на предимството да е независима от парламента. Зрелището беше величествено, посрещнато отвред с овации от струпаните по пътя граждани. „Когато влезе в града — казва летописецът, — кралят бе посрещнат от народа с молитви, приветствия, викове и ласкави слова, с всичко, което е израз на искрена любов на поданици към господаря им, а кралят, отправяйки радостен поглед към тези, които бяха далеко от него, и приветствайки с ласкава дума близкостоящите, приемаше добрите чувства на народа си със същата радост, с която поданиците му ги изразяваха. Той благодареше на всички, които му изказваха благопожеланията си. На тия, които викаха: «Бог да пази Негово величество!», той отвръщаше: «Бог да пази всички ви!» и добавяше, че «им благодари от все сърце». Милостивите и ласкави отговори и държане на краля изпълниха с неописуем възторг народа.“

На улица „Фенчърн“ едно „прекрасно дете в разкошни дрехи“ чакаше на естрада да посрещне Негово величество в града. Последните стихове на приветствието му гласяха:

„Добре дошъл, кралю велик, при нас.

Добре дошъл, повтаряме с любов.

И молим Бога с ясен крепък глас

да те закриля и вовеки веков!“

Народът поде и повтори с възторг думите на детето. Том Канти погледна развълнуваното море от радостни лица и сърцето му преля от ликуващо вълнение, той почувства, че едничкото нещо, за което си струва да живееш, е да си крал и кумир на своя народ. След малко зърна в далечината двама свои дрипави другари от Офъл Корт — единият беше някогашният пръв адмирал в мнимия му двор, другият — първият камерхер — и гордостта му бликна още по-силно. Ах, да можеха да го познаят сега! Какво неизразимо щастие би било, ако можеха да го познаят й да разберат, че някогашният осмиван мним крал на бордеите и слепите улички е станал истински крал, комуто прислужват смирено знаменити херцози и принцове, в чиито нозе е целият английски народ! Но той трябваше да не се издава и да заглуши това свое желание, защото такова познаване можеше да му струва по-скъпо от радостта, която щеше да му достави; затова той отвърна глава, като остави двете мръсни момчета да продължават да викат и да го приветстват, без да подозират за кого е това неспирно ликуване.

От време на време се разнасяше вик:

— Дарение! Дарение!

Том отговаряше, като хвърляше с пълни шепи съвсем нови монети, които множеството ловеше.

„При горния край на улица «Грейсчърч» — казва летописецът, — пред герба е орелът, градът бе издигнал великолепна арка, под която имаше естрада, заемаща цялата ширина на улицата. Една историческа картина представляваше най-близките прадеди на краля. Листата на огромна бяла роза образуваха изкусни гирлянди около седналата Елизабет Йоркска, до нея се подаваше из голяма алена роза крал Хенри VII — кралската двойка бе сплела ръце, на които ясно личаха венчалните пръстени. От бялата и алената роза се извисяваше стъбло, което стигаше до втори план, зает от Хенри VII, подаващ се от една алено бяла роза, а до него образът на Джейн Симор, майката на новия крал. От тази двойка се издигаше един клон към третия план, където се виждаше образът на самия Едуард VI, седнал на кралския престол — цялата картина беше оградена с гирлянди от алени и бели рози.“

Това необикновено, ярко зрелище така възбуди възхитената тълпа, че възгласите й напълно заглушиха гласчето на детето, натоварено да обясни с хвалебствени стихове картината. Но Том Канти не съжаляваше, защото този верноподанически рев беше за него музика, по-сладка от всяка поезия. Накъдето и да обърнеше той щастливото си младежко лице, хората виждаха приликата между него и изобразеното на картината и избухваха в нова буря от възторзи.

Величественото шествие вървеше, без да спира, минаваше под редуващи се триумфални арки, покрай смайващи символични картини, всяка от които представляваше и възвеличаваше някоя добродетел, дарба или заслуга на малкия крал. Из целия Чипсайд от всяка стряха и прозорец се развяваха знамена и хоругви, най-скъпи килими, сукна и златотъкани платове закриваха стените на къщите… като показ за богатството им — великолепието на този площад се повтаряше из всички други улици, а някъде беше дори надминато.

— И всички тези чудеса са за мене… за мене! — мълвеше Том Канти.

Страните на мнимия крал бяха поруменели от възбуда, очите му блестяха, той плуваше в замайваща радост. В този миг, тъкмо когато вдигаше ръка да хвърли нова шепа монети, той зърна едно бледо, смаяно лице, което се подаваше от втората редица в тълпата и го гледаше втренчено. Страшна мъка прониза Том, той позна майка си! И вдигна веднага ръка с дланта навън… някогашното неволно движение, породено от забравена случка и превърнато в неизменен навик. В следния миг, жената се провря между тълпата и охраната и стигна до него. Тя прегърна крака му, покри го с целувки, развика се: „Чедо, мило!“ — вдигнала към него лице, преобразено от радост и любов. В същия миг един офицер от кралската гвардия я сграбчи и я захвърли с ругатни там, откъдето бе дошла.

— Не те познавам, жено! — промълви в същото време Том Канти, но сърцето му се сви, като видя как се отнесоха с нея, а когато се обърна да го зърне за последен път, преди да потъне в тълпата, тя изглеждаше толкова огорчена и съкрушена, че той бе обзет от срам, който превърна в пепел гордостта му и откраднатото кралско достойнство. Величието и великолепието рухнаха изведнъж и се свлякоха като гнили дрипи от него.

Шествието продължи да се движи напред и все напред сред растящо великолепие и бурен възторг, но те не съществуваха вече за Том Канти. Той не виждаше и не чуваше нищо. Кралската власт бе загубила своята прелест и сладост, блясъкът й се бе превърнал в укор. Сърцето му бе разкъсвано от угризения. И той си каза:

— Дано Бог ме отърве от това робство!

Той се върна неволно към изразите от първите дни на своето принудително пребиваване в двореца.

Блестящото шествие продължаваше да се вие като огромна лъскава змия по кривите улички на странния старинен град, сред нестихващите възгласи на тълпата, но кралят продължаваше да язди с наведена глава и унесен поглед, виждайки само огорченото лице на майка си.

— Дарение! Дарение! Кралят не чуваше нищо.

— Да живее Едуард Английски! — Земята се тресеше от тоя вик, но кралят не отговаряше вече. Той го чуваше като далечен морски тътен, заглушен от по-близък глас в собствените му гърди, гласа на обвиняващата го съвест, който повтаряше непрестанно срамните слова: „Не те познавам, жено!“

Те отекваха в душата на Том като погребален звън в сърцето на приятел, комуто припомнят скритите вероломства, извършени от него към покойния му събрат.

Ново великолепие се разкриваше при всеки завой, нови чудеса се появяваха, нови топове загърмяваха, нови възторжени викове се изтръгваха от гърлата на очакващите тълпи, но кралят като че не забелязваше нищо, заслушан само в укорния глас, който стенеше в безутешното му сърце.

Радостта по лицата на множеството постепенно се помрачи от лека загриженост и тревога, ликуването сякаш поотслабна. Регентът забеляза веднага всичко това, разбра веднага и причината. Той пришпори коня си, за да се изравни с краля, поклони се ниско със свалена шапка и каза:

— Сега не е време за размисъл, господарю. Народът вижда наведената ти глава, помраченото ти изражение и смята това за лошо знамение. Позволи ми един съвет: нека слънцето на кралската власт огрее тези зловещи мъгли и ги разпръсне. Вдигни глава и се усмихни на народа.

С тези думи херцогът пръсна шепа пари наляво и надясно и се върна на предишното си място. Мнимият крал изпълни машинално съвета. Усмивката му беше унила, но много малко погледи бяха достатъчно наблизо или достатъчно зорки да забележат това. Той се покланяше все така мило и изящно на своя народ, даренията му бяха все така царствено щедри, тревогата на народа изчезна и възторжените приветствия избухнаха оглушително както преди.

Все пак, малко преди да приключи шествието, херцогът трябваше да се изравни отново с краля и да му прошепне с укор:

— Велики господарю! Прогони това злокобно настроение, очите на цял народ са приковани в тебе! — После добави с гневна досада: — Бог да убие побърканата просякиня! Тя смути Ваше величество.

Великолепно нагизденото дете обърна към херцога потъмнелия си поглед и каза беззвучно:

— Тя беше майка ми!

— Господи! — простена регентът, докато се отдръпваше назад към мястото си. — Лошото знамение се сбъдва. Кралят пак се побърка!