Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and The Pauper, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Марк Твен

Принцът и просякът

 

ИК „Пан 96“, София, 2002

Редактор: Костадин Костадинов

Коректор: Ирина Грудева

ISBN 954-657-099-0

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава
Принцът при скитниците

Скитниците станаха още призори и веднага тръгнаха на път. Небето беше облачно, земята влажна, въздухът мразовит. Дружината не беше вече весела — едни бяха намусени и мълчаливи, други раздразнителни и свадливи, ни един не беше в добро настроение, всички бяха жадни.

Главатарят натовари Хюго да се грижи за „Джак“, даде му някои кратки наставления, заповяда на Джон Канти да стои настрана и да не безпокои момчето, а Хюго предупреди да не бъде груб към него.

Не след много времето стана по-меко, облаците се поразпръснаха. Дружината престана да трепери, настроението започна да се подобрява. Всички се развеселиха, разприказваха се, започнаха да закачат пътниците по шосето. Това показваше, че у тях се е събудил отново вкус към живота и радостите му. Страхът, внушаван от тая пасмина, личеше по това, че всеки им даваше път и приемаше смирено неприличните им закачки, без да смее да им отговори. Те грабваха от плетищата прането, понякога пред очите на собствениците, които не се възмущаваха, а изглеждаха благодарни, че не им задигат и плета.

Полека-лека стигнаха до малък чифлик, където се настаниха като у дома си, докато разтрепераният стопанин и челядта му опразваха килера, за да им приготвят закуска. Когато поемаха храната, гостите чукваха стопанката и дъщерите й под брадичката, шегуваха се грубо, обиждаха ги и се смееха гръмогласно. Стопанинът и синовете му замерваха с кокали и зеленчуци, принуждаваха ги да се отдръпват постоянно ту на една, ту на друга страна и ръкопляскаха оглушително при всяко улучване. Най-после намазаха с масло главата на едната от дъщерите, която се бе възмутила от волностите им. На тръгване заплашиха, че ще се върнат и ще изгорят и къщата, и хората в нея, ако се оплачат на властите.

Към пладне, след дълго и уморително скитане, шайката спря на почивка край един плет в покрайнините на доста голямо село. Даден бе един час за почивка, след това всички се пръснаха из селото да вършат кой каквото знае… „Джак“ бе изпратен с Хюго. Поскитаха някое време и като не намериха нищо, Хюго каза:

— Не виждам нищо за плячкосване, бедно място. Ще трябва да просим.

— Да просим, ли? Ти ще просиш… защото ти прилича. Но аз няма да прося.

— Няма да просиш ли? — извика Хюго и изгледа смаяно краля. — А откога си се отказал от просията?

— Какво искаш да кажеш?

— Как какво искам да кажа? Та нима не си просил цял живот из лондонските улици?

— Аз ли? Ти си побъркан!

— Пести любезностите си… за да ти стигнат за повече време. Баща ти казва, че всеки ден си ходел да просиш. Може да е излъгал. Ти си способен и на това — да кажеш, че лъже! — изсмя се подигравателно Хюго.

— Тоя, когото ти наричаш мой баща, нали? Да, излъгал е.

— Хайде, приятелю, престани да се правиш на луд, преструвай се само за развлечение, не и когато можеш да си напакостиш. Ако кажа на баща ти, чудесно ще те набие.

— Не си прави труда. Аз ще му кажа сам.

— Смелостта ти наистина ми харесва, но умът ти — не. В живота получаваме толкова бой и камшици, та няма защо да си ги търсим сами. Но да свършим с тия приказки, аз вярвам на баща ти. Не допускам, че може да лъже, не се съмнявам, че понякога лъже, защото и най-добрият човек лъже, но сега няма защо да лъже. Умният човек не хаби без полза такова ценно нещо като лъжата. Както и да е, щом ти е хрумнало да се откажеш от просията, с какво да се заемем? Да оплячкосваме готварниците ли?

— Престани с тия глупости — отвърна нетърпеливо кралят, — дотегна ми.

— Слушай, приятелче — каза търпеливо Хюго, — няма да просиш, няма да крадеш. Добре, така да бъде. Но ще ти кажа какво ще правиш. Само ще залъгваш хората, докато аз прося. Откажи, ако смееш!

Кралят се готвеше да го скастри презрително, но Хюго го изпревари:

— Тихо! Един човек иде насам, изглежда милостив. Слушай сега, аз ще припадна. Щом тоя човек изтича към мене, ти започни да се вайкаш, падни на колене, разреви се така, като че са те обзели всички бесове, и занареждай: „Ох, сър, брат ми е болен, а нямаме нигде никого, смилете се, за Бога, към изоставения самотен болник, дайте един пенс на забравения от Бога умиращ!“… — и продължавай да ревеш, докато му измъкнем парата, инак да му мислиш!

След това Хюго заохка, изблещи очи, започна да се гърчи и превива, а когато непознатият наближи, се просна с писък пред него, като се виеше и търкаляше в праха, сякаш ей сега ще издъхне.

— Ох, горкият! — извика добросърдечният непознат. — Нещастният, колко се мъчи! Чакай… ще ти помогна да се изправиш.

— О, благородни сър, недейте, и нека Бог ви възнагради за царската ви щедрост… Недейте, защото страшно ме боли, ако ме докоснат, когато съм в несвяст. Брат ми ще ви разправи какви мъки търпя, като ме обземат тия припадъци. Един пенс, уважаеми сър, само един пенс, да си купя нещо за хапване, инак ме оставете да се мъча.

— Един пенс ли? Три ще ти дам, нещастно момче… — Той започна да рови нетърпеливо из джобовете си и извади парите. — Ето, момче, вземи ги със здраве. А пък ти, момче, ела с мене да отведем брат ти до оная къща, където…

— Той не ми е брат — прекъсна го кралят.

— Какво? Не ти ли е брат?

— Чувате ли го! — изохка Хюго, като скръцна със зъби. — Отрича се от брата си… който е с единия си крак в гроба!

— Много жестокосърдечно си, момче, ако този момък е наистина твой брат. Срамота!… Та той едва може да се мръдне. Кой е, щом не ти е брат?

— Просяк и крадец! Взе ви парите, а на това отгоре и претършува джобовете ви. Ако искате да го излекувате като по чудо, наложете му гърба с бастуна си и гледайте какво ще стане.

Но Хюго не дочака чудото, а скочи веднага и хукна с все сили. Джентълменът затича след него, като крещеше й викаше колкото му глас държи. Кралят благодари Богу за собственото си избавление и избяга в противоположна посока, като забави ход едва когато сметна, че не могат да го настигнат. Тръгна по първата пътека, която му се изпречи, и скоро остави селото зад себе си. Продължи да тича няколко часа, като поглеждаше неспокойно дали не го гонят, най-после страховете му бяха сменени от приятното чувство за безопасност. Тогава усети, че е гладен и много уморен. Затова се спря в един чифлик, но още преди да заговори, го прекъснаха и го изгониха — дрехите му не вдъхваха никакво доверие.

Огорчен и възмутен, той продължи пътя си, решен да не се излага вече на подобни обноски. Но гладът побеждава гордостта, затова на мръкване направи опит в друг чифлик, тук го посрещнаха още по-зле — наругаха го и го заплашиха със затвор като скитник, ако не се махне веднага.

Настъпи мразовита тъмна нощ, но владетелят с изранените нозе продължи да се влачи. Принуден беше да върви, защото, щом се опиташе да седне за почивка, усещаше, че студът го пронизва до кости. Всички усещания и преживявания в тържествения мрак и пустинен безкрай на нощта бяха нещо ново и странно за него. От време на време чуваше гласове, които наближаваха, отминаваха и заглъхваха, а тъй като собствениците им приличаха на безформена подвижна мъгла, той потреперваше от тия необичайни, призрачни видения. Понякога съзираше примигването на светлинка — винаги далечна, като от друг свят — или неясен, далечен, едва уловим звън на хлопатарче, глухото мучене на стадата, разнасяно от нощния вятър, достигаше до него в замиращи тъжни звуци, над невидимия простор от гори и полета се разнасяше от време на време жалният вой на куче, всички звуци бяха далечни и малкият крал чувстваше, че някъде далеко от него хората дишат и живеят и само той стои изоставен, без другари сред тая неизмерима самота.

Той продължаваше да се препъва, погълнат от мрачното очарование на това ново преживяване, сепвайки се от време на време от лекото шумолене на сухите листа, така прилични на човешка въздишка, и изведнъж се озова пред един замъглен тенекиен фенер. Отдръпна се в сянката и зачака, фенерът беше пред отворената врата на плевня. Кралят се ослуша някое време — не се чуваше жива душа. Той изстина толкова много, като се спря, а гостоприемната плевня беше така примамлива, че най-после реши да влезе. Тръгна бързо, крадешком, но тъкмо когато се готвеше да прекрачи прага, чу гласове зад себе си. Шмугна се зад едно буре в плевнята и се сви. Двама ратаи от фермата влязоха с фенера и се заловиха за работа, разговаряйки помежду си. Докато те се движеха из плевнята с фенера, кралят използва светлината и забеляза в другия край големи ясли, където реши да се промъкне, когато остане сам. Забеляза също, че на половината път дотам се намира куп конски чулове, които реши да реквизира за една нощ в полза на английската корона.

Ратаите свършиха полека-лека работата си, излязоха с фенера и затвориха вратата. Треперещият крал тръгна към чуловете, прибра ги и продължи благополучно към яслата. Два чула си постла, с други два се зави. Той беше сега щастлив владетел, при все че чуловете бяха вехти, изтънели и не топлеха много, а освен това издаваха почти задушаваща конска миризма.

Кралят беше така уморен и толкова много му се спеше, че въпреки глада и студа скоро се унесе в дрямка. Но тъкмо когато заспиваше, усети ясно, че нещо се докосва до него! Събуди се изведнъж и притаи дъх. Сърцето му почти замря от това тайнствено докосване в тъмнината. Лежеше неподвижно и се ослушваше, без да смее дори да диша. Но нищо не мръдваше, никакъв шум не се чуваше. Продължи да се ослушва и да чака доста време, както му се стори, но пак не долови нито движение, нито звук. После отново се унесе в дрямка. И ето че изведнъж усети пак тайнственото докосване! Ужасно нещо беше това леко докосване от безгласно невидимо същество — момчето изтръпна от суеверен страх. Какво да прави? Как да си отговори на този въпрос? Дали да напусне това сравнително удобно място и да избяга от неразбираемия ужас? Но къде да бяга? Не можеше да излезе от плевнята, а мисълта да се лута слепешката в тъмното, затворен между четирите стени, преследван от плъзгащия се призрак, който ще го догонва с лекия си, отвратителен допир по бузата или рамото, беше непоносима. Но нима беше по-добре да стои така и да търпи цяла нощ тоя смъртен страх?… Не. Какво му оставаше тогава? Само едно и той знаеше много добре какво: да протегне ръка, за да разбере какво е това нещо!

Лесно беше да се помисли, но мъчно можеше да намери сили да го стори. Три пъти протегна той неуверено ръка в тъмнината и три пъти я прибра внезапно назад… Не защото напипа нещо, а защото беше сигурен, че ей сега ще напипа. На четвъртия път я протегна малко повечко и ръката му се плъзна леко по нещо меко и топло. Той просто се вкамени от страх — беше в такова състояние, щото можеше да си въобрази, че това нещо е просто някакъв труп на наскоро умряло и още топло същество. Каза си, че по-скоро ще умре, отколкото да го докосне още веднъж. Но тази лъжовна мисъл мина в съзнанието му само защото той не знаеше още безсмъртната сила на човешкото любопитство. Не след много разтрепераната му ръка заопипва отново… противно на решението и желанието му… но все пак заопипва упорито. Най-напред напипа топка дълги косми, изтръпна, но продължи по-нагоре и откри нещо като топло въже, продължи по въжето и откри едно безобидно теле… Въжето не беше никакво въже, а просто опашката на телето.

Кралят се засрами, че изпита такъв страх и мъки от едно заспало теле; всъщност не би трябвало да се засрами, защото се бе изплашил не от телето, а от нещо несъществуващо, което бе заело мястото на телето; всяко друго момче в ония суеверни времена би постъпило и би се измъчвало точно като него.

Кралят се зарадва не само защото невидимото същество беше теле, но и защото сега вече имаше другар — той се чувстваше толкова изоставен и самотен, щото беше доволен да има за другар дори това смирено животинче. А тъй като подобните му се бяха отнесли толкова грубо към него, истинска утеха беше да почувства, че е най-после с близко същество, което е поне добросърдечно и кротко, макар и да е лишено от други по-възвишени качества. Затова реши да забрави временно битието си на крал и да се сприятели с телето.

Докато галеше хлъзгавия му топъл гръб, който беше съвсем близо до него, му мина през ум, че това теле може да се използва многостранно. И веднага преустрои постелята си по-близо до него, сгуши се до гърба му, зави с чуловете и себе си, и приятеля си и след една-две минути усети, че му е така топло и удобно, както в кралския Уестминстърски дворец.

Веднага нахлуха приятни мисли, животът започна да изглежда по-весел. Той се бе освободил от веригите на робството и престъпността, освободил се бе от присъствието на жалките и груби скитници, беше на топло, на завет — с една дума, беше щастлив. Нощният вятър се засили, духаше на прекъсвани пориви, от които вехтата плевня се тресеше и скърцаше, след това устремът му отслабваше за известно време, като стенеше и виеше покрай ъглите и стрехите… Но всичко това бе музика за краля, защото беше на завет — нека вятърът си духа и беснее, нека блъска и хлопа, нека стене и вие, всичко това само го забавляваше. В изблик на пламенно задоволство той се сгуши по-близо до приятеля си и се унесе блажено в дълбок, спокоен сън без сънища. Далечните кучета виеха, тъжните крави мучаха, вятърът продължаваше да беснее, дъждът се стичаше яростно по покрива, но кралят на Англия спеше непробудно, спеше и телето, защото беше простичко създание и не можеше да се смути лесно от бури или от това, че спи с крал.