Марк Твен
Принцът и просякът (11)

Десета глава
Страданията на принца

Оставихме Джон Канти да влачи истинския принц в Офъл Корт, следван от шумна развеселена тълпа. Само един човек се застъпи за пленника, но никой не му обърна внимание — едва ли дори го чуха сред олелията. Принцът все още се мъчеше да се отърве и се гневеше на обноските, които трябваше да търпи, докато Джон Канти, загубил и малкото останало му търпение, вдигна над главата му своята дъбова тояга. Единственият защитник на момчето скочи да спре ръката на Джон и ударът се стовари върху китката на собствената му ръка.

— Ще се месиш, така ли? — изрева Канти. — Ето ти наградата тогава.

Тоягата се стовари върху главата на защитника, чу се стон, една тъмна фигура падна на земята и след миг остана да лежи там в мрака съвсем сама. Тълпата избърза напред, без да се разтревожи от станалото.

След малко принцът се озова в жилището на Джон Канти, който затвори вратата под носа на тълпата. При мътната светлина на лоена свещ, поставена в гърлото на бутилка, той можа да различи в общи черти отвратителната бърлога и обитателите й. Две раздърпани момичета и една жена на средна възраст се бяха свили до стената в единия ъгъл с изражение на животни, свикнали на лоши обноски, каквито очакваха уплашено и сега. От друг ъгъл надничаше сбръчкана вещица с разчорлени посивели коси и зъл поглед. На нея именно Джон Канти каза:

— Слушай, ще чуеш чудесно театро. Не го прекъсвай, докато те развлича, после удряй на воля. Заставай, момче. И повтори пак глупостите си, ако не си ги забравил. Кажи си името. Кой си?

Лицето на принца пламна отново от гняв, той погледна упорито и възмутено мъжа право в очите и каза:

— Невъзпитано е човек като тебе да ми заповядва да говоря. Казвам ти пак, както ти казах и по-рано: аз съм Едуард, Уелският принц, и никой друг.

Смаяна от този отговор, вещицата се закова на мястото си и почти се задъха. Тя загледа принца с тъпо учудване, което така развесели непрокопсания й син, че го накара да се разсмее с глас. Но въздействието върху майката и сестрите на Том Канти беше друго. Страхът от телесни страдания отстъпи веднага място на друга тревога. Те изтичаха със смутен и страдащ израз, като викаха:

— Горкият Том, горкото момче!

Майката коленичи пред принца, сложи ръце на раменете му, загледа го жално с насълзени очи и каза:

— Горкото ми момче, глупавото четене завърши най-после злочестото си дело, като ти взе ума. Ох, защо се бе залепил за книгите, когато толкова те предупреждавах да се пазиш от тях? Разби ти майчиното си сърце.

Принцът я погледна в лицето и каза кротко:

— Синът ти е добре и не е загубил ума си, мадам. Успокой се, заведи ме в двореца, където се намира той, и баща ми, кралят, ще ти го върне веднага.

— Баща ти, кралят! О, чедо мое, не казвай тия думи, които могат да донесат смърт за тебе и разорение за всички твои близки. Прогони този ужасен сън. Възвърни нещастната си блуждаеща памет. Погледни ме. Не съм ли майка ти, която те е родила и те обича?

Принцът поклати глава и каза неохотно:

— Бог вижда колко ми е тежко да наскърбя сърцето ти, но аз наистина никога досега не съм виждал твоето лице.

Жената седна на пода, закри лице с ръцете си и отчаяно зарида.

— Да продължим театрото! — изкрещя Канти. — Хайде, Нан, хайде, Бет! Невъзпитани момичета! Та прави ли ще стоите в присъствието на принца? На колене, дрипава измет, поклонете му се!

Той придружи пак думите си с дрезгав смях. Девойките започнаха да се застъпват плахо за брата си, Нан каза:

— Ако го оставиш да поспи, тате, почивката и сънят ще излекуват лудостта му, остави го, моля ти се.

— Остави го, тате — каза и Бет. — Той е много по-изтощен от друг път. Утре ще бъде пак на себе си, ще проси усърдно и няма да се върне с празни ръце.

От тази забележка веселостта на бащата се изпари и мисълта му се върна към печалбата. Той се обърна гневно към принца с думите:

— Утре трябва да платим два пенса на стопанина, на тоя бордей, два пенса, запомни, целия наем за половин година, иначе ще ни дадат пътя. Покажи какво си събрал с ленивата си просия.

Принцът отвърна:

— Не ме оскърбявай с твоите просташки въпроси. Повтарям ти, че съм кралски син.

Широката длан на Канти се стовари звучно върху рамото на принца и той политна в обятията на добрата жена на Канти, която го притисна до гърдите си, заслонявайки го със собственото си тяло от пороя удари и плесници. Уплашените момичета се отдръпнаха в ъгъла, но бабата тръгна усърдно да помогне на сина си. Принцът се изтръгна от ръцете на мисис Канти и извика:

— Няма да страдаш заради мене, мадам. Остави тия свини да правят каквото искат, но само с мене.

Тези думи вбесиха дотолкова свинете, щото те се заловиха за работа, без да губят време. И двамата набиха здраво момчето, след това набиха момичетата и майката за проявеното съчувствие към жертвата.

— А сега — каза Канти — лягайте всички. Увеселението ме измори.

Угасиха свещта и семейството се настани да спи. Щом главата на семейството и майка му захъркаха, девойките приплъзнаха до принца и го завиха грижливо със слама и дрипи, майката също припълзя до него, погали го по косите и заплака, като мълвеше на ухото му недоизречени утешителни и съчувствени слова. Скрила му бе нещичко за ядене, но мъките бяха отнели на момчето всяка охота… поне за черните безвкусни корички хляб. То бе трогнато от нейната смела и скъпо платена закрила, както и от състраданието й, благодари й с благородни княжески изрази, помоли я да иде да спи и да се опита да забрави грижите си. И пак добави, че баща му, кралят, не ще остави без награда нейната вярност, доброта и преданост. Това възвръщане на „лудостта“ му се заби отново в сърцето й, тя го притисна пак няколко пъти до гърдите си и най-после се върна обляна в сълзи на постелята си.

Докато лежеше, продължавайки да размишлява и да страда, в съзнанието й започна да се промъква предположението, че у това момче има нещо неопределимо, което липсва както на полуделия, така и на здравия Том Канти. Тя не можеше да опише това нещо, нито да каже какво точно е то, но острият й майчински усет все пак го откриваше и долавяше. Ами ако момчето наистина не е нейният син? О, това е немислимо! Тя почти се усмихна при тази мисъл, въпреки всичките си скърби и тревоги. И все пак разбра, че тази мисъл няма да се „махне“, а ще продължи да я смущава. Тя я преследваше, не я напускаше, отказваше да се махне или да бъде пренебрегната. Най-после майката разбра, че не ще има мир, докато не измисли някое доказателство, което би установило ясно и безспорно дали това момче е синът й и би прогонило по този начин уморителните и тревожни съмнения. Да, това беше очевидно правилният път да излезе от мъчнотията и тя се залови веднага да измисли такова доказателство. Но по-лесно беше да намисли този план, отколкото да го изпълни. Тя прехвърляше в ума си едно по едно най-различни доказателства, но беше принудена да отхвърли всички… Ни едно не беше напълно сигурно, напълно съвършено, а несъвършено доказателство не можеше да я задоволи. Явно беше, че напразно си блъска главата, изглеждаше очевидно, че трябва да се откаже от намерението си. Докато угнетителната мисъл минаваше през ума й, слухът й долови спокойното дишане на момчето и тя разбра, че е заспало. А докато слушаше, отмереното дишане бе нарушено от тих внезапен вик като при тревожен сън. Това случайно извикване я подсети изведнъж за план, който струваше колкото всички старателно обмислени опити. Тя се зае веднага трескаво, но безшумно да запали отново свещта, като си мърмореше:

— Ако го бях видяла тогава, щях да зная! Откакто се стресна като малък, когато барутът избухна пред него, всеки път, когато се е стряскал внезапно насън или при замисляне, той закрива очите си с ръка, както стори тогава, и то не както постъпват другите хора — с дланта навътре, — а всякога с дланта навън… Сто пъти съм го виждала и ни веднъж не е постъпвал другояче, нито е забравил да го стори. Да, скоро ще разбера!

Тя се примъкна до спящото момче със засенчена свещ в ръка. Наведе се внимателно и тъжно над него, почти без да диша от сдържана възбуда, после освети неочаквано лицето му и чукна кокалчетата на пръстите си о пода до ухото му. Заспалото момче отвори очи, погледна замаяно наоколо си, но не направи никакво особено движение с ръка.

Нещастната жена бе просто сразена от изненада и скръб, но се постара да скрие вълнението си и да успокои момчето да заспи отново, после се отстрани и започна да размишлява тъжно насаме за съкрушителната последица от опита. Мъчеше се да се убеди, че полудяването на Том е прогонило обичайния жест, но не успяваше.

— Не — казваше си тя, — ръцете му не са луди, те не могат да се отучат за толкова кратко време от един толкова отдавнашен навик. Ох, какъв тежък ден!

Но надеждата беше сега така упорита, както и доскорошното съмнение, тя не можеше да се съгласи с присъдата на опита, трябваше да опита още веднъж… Пропускът беше може би случаен, затова стресна момчето в съня и втори, и трети път през кратки промеждутъци… Но последицата беше същата, както и при първия опит; тогава се завлече до постелята си и заспа измъчено, като си казваше:

„Не мога да го изоставя… не, не мога, не мога… То трябва да бъде моето момче!“

След като майката престана да прекъсва съня му и след като болките постепенно стихнаха, страшната умора най-после затвори очите на принца в дълбок възстановителен сън. Часовете отлитаха, а той спеше като мъртвец. Така минаха четири-пет часа. След това унесът му започна да се разведрява. Най-после, полузаспал-полубуден, той промълви:

— Сър Уилям? — След миг: — Ей, сър Уилям Хърбърт! Ела по-скоро насам да чуеш един чудноват сън… Чуваш ли, сър Уилям? Помислих, човече, че съм станал просяк и… Ей, телохранители, сър Уилям? Няма ли тук слуга? Ах, тежко на…

— Какво те измъчва? — запита някой с шепот до него. — Кого викаш?

— Сър Уилям Хърбърт. Ти коя си?

— Аз ли? Та коя друга, ако не сестра ти Нан? О, Том, забравих! Ти си все още луд… Клето момче, ти си все още лудо! Да не бях се събудила да го видя пак! Но дръж езика си, моля ти се, защото иначе ще пребият всинца ни до смърт!

Слисаният принц се понадигна наполовина, но острата болка от вкочаняването и от синините го опомни и той се отпусна отново в мръсната слама, като простена:

— Уви, значи не е било сън!

В един миг тежките грижи и страданията, прогонени от съня, го завладяха отново и той осъзна, че не е вече гален принц, към когото са насочени обожаващите погледи на цял народ, а просяк, отритнат от обществото, облечен в дрипи пленник, заобиколен от просяци и крадци в бърлогата, пригодна само за зверове.

Въпреки мъката си той долови весели звуци и викове, които идваха откъм съседното жилище. В следния миг някой почука рязко на вратата. Джон Канти престана да хърка и запита:

— Кой хлопна? Какво искаш?

Един глас отвърна:

— Знаеш ли кого си пребил със сопата си?

— Не. Нито зная, нито ме е грижа.

— Навярно ще промениш много скоро мнението си. Ако искаш да си спасиш шията, само бягството може да ти помогне. Човекът издъхва в тоя миг. Бил е свещеникът, отец Андрю!

— Милостиви Боже! — извика Канти. Събуди семейството и заповяда дрезгаво: — Ставайте и офейквайте… или останете дето сте и мрете!

Не минаха и пет минути, и семейството на Канти хукна из улицата. Джон Канти държеше принца за китката, влачеше го из тъмния път и го предупреждаваше тихо:

— Дръж си езика, изкукуригал глупчо, и не казвай името ни. Аз ще си избера ново име, за да отклоня ония песове, стражарите, от дирите ни. Дръж си езика, повтарям!

А на другите членове от семейството изръмжа:

— Ако се случи да се разделим, всеки да тръгне към Лондонския мост; който стигне до последния платнарски дюкян на моста, да почака там, докато се домъкнат и другите, след това ще избягаме заедно в Съдърк.

В този миг цялото семейство се озова внезапно от тъмно на светло и не само на светло, но и сред тълпа, която пееше, танцуваше и свиреше по брега. Додето поглед стигаше, надолу и нагоре по Темза се виждаха редица празнични огньове. Лондонският мост беше илюминиран, Съдъркският също, цялата река бе светнала от сиянието на разноцветни светлини, а непрекъснато избухващите фойерверки изпълваха небесата със сложни, сливащи се светкавици и тъст порой от ослепителни искри, които почти превръщаха нощта в ден, навред се виждаха ликуващи тълпи, цял Лондон като че беше навън.

Джон Канти изруга яростно и заповяда да се върнат назад, но беше много късно. И той, и челядта му бяха погълнати от бръмчащия човешки кошер и почти моментално се изгубиха. Принцът не остана с челядта. Канти продължаваше да го стиска за ръката. Сърцето на принца се разтуптя от надежда за спасение. Докато се мъчеше да се промъкне из тълпата, Канти блъсна грубо някакъв намръщен, порядъчно пийнал лодкар, който сложи на рамото му голямата си ръка:

— Къде си се разбързал, приятелю? Защо си тровиш душата с мръсни грижи, когато всички порядъчни и верни люде празнуват?

— Не е твоя работа — отвърна грубо Канти. — Сваляй лапата си и ме пусни да мина.

— Щом е така, аз пък казвам, че няма да минеш, докато не пийнеш за здравето на Уелския принц — отвърна лодкарят и му препречи решително пътя.

— Дай ми купа тогава, ама по-скоро, по-скоро!

Насъбрали се бяха и други гуляйджии.

— Купата, купата! — развикаха се те. — Накарай тоя сърдит негодник да пие наздравица, инак ще го пратим за храна на рибите.

Донесоха голяма купа за наздравици, лодкарят я грабна за дръжката, вдигна с другата си ръка края на въображаемата кърпа и поднесе според установения старинен обичай купата на Канти, който я пое за другата й дръжка и пак според старинния обичай вдигна с другата си ръка капака. По този начин принцът остана за миг свободен. Без да губи време, той се шмугна сред гората от човешки нозе и изчезна. След миг беше вече невъзможно да разбере сред това люшкащо се живо море дали то не е Атлантическият океан, а самият той — загубена в него пара.

Принцът разбра скоро това и веднага се зае със собствената си съдба, без да мисли вече за Джон Канти. Много скоро разбра и нещо друго. Именно, че градът чества някакъв мним Уелски принц на негово място. Не беше мъчно да заключи, че беднячето Том Канти се е възползвало от невероятния щастлив случай и е станало самозванец.

Оставаше следователно само една възможност — да си проправи път до Гилдхол, да се обади и да изобличи измамника. Реши, освен това, че на Том ще трябва да бъде дадено достатъчно време да подготви душата си, а след това да бъде обесен, изтърбушен и насечен според тогавашните закони и обичаи при провинение в държавна измяна.