Марк Твен
Принцът и просякът (28)

Двадесет и седма глава
В затвора

Всички килии в затвора бяха препълнени, затова двамата приятели бяха оковани във вериги в една голяма зала, където държаха обикновено обвинените в незначителни простъпки. Не бяха сами, тук се намираха с оковани нозе и с белезници на ръцете двадесетина мъже и жени на различна възраст — безсрамна шумна тайфа. Кралят се оплакваше горчиво от страхотната обида, нанесена на кралското му достойнство, но Хендън беше мрачен и мълчалив. Беше съвършено смаян. Върнал се бе вкъщи като ликуващ блуден син, очаквайки всички да го посрещнат с радост, а вместо това му обърнаха гръб и го пратиха в затвора. Разликата между очакваното и действителността беше толкова голяма, че го слиса; той не можеше да реши тъжно ли е всичко това или смешно. Чувстваше се като човек, изтичал радостно навън да се порадва на дъгата и ненадейно поразен от гръм.

Но обърканите му мъчителни мисли постепенно се успокоиха и подредиха. Съзнанието му се насочи към Едит. Той разгледа държането й, прецени го от всички страни, без да извлече някакво задоволително заключение. Позна ли го?… Или не го позна? Неразрешима загадка, която дълго го занимава, най-после той дойде до убеждението, че го бе познала, но не бе признала това от користни съображения. Искаше му се да обсипе името и с ругатни, обаче това име бе било толкова време свято за него, че не можеше да застави езика си да го оскверни.

Загърнати в мръсни и изпокъсани затворнически одеяла, Хендън и кралят прекараха неспокойна нощ. Подкупеният ключар бе донесъл на някои затворници спиртни напитки — естествената последица беше пеене на неприлични песни, сбивания, крясъци и веселие. Най-после малко след полунощ един мъж нападна някаква жена и щеше без малко да я убие, като блъскаше главата й с белезниците си, ако ключарят не бе успял да я отърве. Той въдвори ред, като наби здраво мъжа с тоягата по главата и гърба… Веселбата стихна и всички, които не се смущаваха от охканията и стоновете на двамата ранени, можаха да заспят.

През следващата седмица дните и нощите минаваха еднообразно, без никакви особени събития; пора, които Хендън си спомняше смътно, идваха денем да погледнат „измамника“, да го отрекат и оскърбят, нощем веселбите и виковете продължаваха неизменно и редовно. Все пак най-после настъпи неочаквана промяна. Ключарят въведе един стар човек и му каза:

— Негодникът е в тази стая… поогледай се със старите си очи и виж дали ще го познаеш.

Хендън вдигна поглед и за пръв път, откакто беше в затвора, изпита радост. „Това е Блейк Андрюс — каза си той, — който беше цял живот прислужник в семейството на баща ми… Честна душа, с правдиво сърце в гърдите. Така поне беше някога. Но сега никой не е останал верен, всички са лъжци. Този човек ще ме познае… и ще се отрече като всички останали.“

Старецът огледа стаята, като се взираше поред във всяко лице, най-после каза:

— Виждам само жалки негодници, само измет. Къде е оня?

Ключарят се изсмя.

— Ето — каза той, — огледай тоя едър скот и си кажи думата.

Старецът се приближи, огледа дълго и внимателно Хендън, поклати глава и каза:

— Та това не е Хендън… Нито е бил някога!

— Правилно! Старите ти очи са още здрави. Ако бях на мястото на сър Хю, щях да дръпна тоя дрипльо и… — Ключарят се вдигна на пръсти към въображаемото бесило и захърка, като че го душат. Старецът каза възмутено:

— Да благодари Богу, че няма да го сполети нещо по-лошо; ако биха натоварили мене да се разправя с тоя негодник, да не съм човек, ако не го изгоря жив!

Ключарят се изсмя ехидно и каза:

— Поразговори се с него, старче… Позволено е. Ще се позабавляваш.

След това се заклатушка към стаичката си и изчезна. Старецът коленичи и прошепна:

— Слава Богу, че се върна, господарю! Цели седем години мислех, че си умрял, а пък то — уви! — си жив. Познах те още щом те видях, и тежко беше да запазя самообладание, да се престоря, че виждам само дребни крадци и всякаква измет. Аз съм стар и беден, сър Майлс, но ако кажеш, ще ида да кажа истината, дори ако ме обесят за това.

— Не — отвърна Хендън, — няма да казваш нищо. Себе си ще погубиш, а на мене едва ли ще помогнеш. Но благодаря ти, защото ти ми възвърна донякъде изгубената вяра в човешкия род.

Старият прислужник беше много полезен на Хендън и на краля, защото идваше по няколко пъти на ден да „понаругае“ сър Майлс и винаги успяваше да донесе скришом по-хубавичко ядене за допълване на тъмничната дажба, носеше и новини. Хендън даваше по-хубавата храна на краля, без нея Негово величество едва ли би оцелял, защото не можеше да яде донасяната от ключаря тежка и проста храна. Андрюс трябваше да се задоволява с кратки посещения, за да не събуди подозрение, но всеки път успяваше да предаде доста новини, които съобщаваше съвсем тихо, само за Хендън, придружавайки ги с гръмки оскърбления, които трябваше да бъдат чути от всички наоколо.

Така Хендън узна постепенно всичко станало в семейството. Артър умрял преди шест години. Тази загуба и липсата на каквато и да е вест за Хендън покосила здравето на бащата, той знаел, че ще умре, и искал да види Хю и Едит наредени, преди да напусне този свят, но Едит непрестанно молела да отложат брака, като се надявала, че Майлс ще се върне; когато най-после пристигнало писмо, че Майлс е умрял, сър Ричард загубил напълно сили, уверен, че краят му е съвсем близо, той и Хю настоявали за сключването на брака, Едит успяла да измоли още един месец, после втори и най-после трети, но накрая венчавката станала пред смъртния одър на сър Ричард. Бракът не излязъл щастлив. Разчуло се, че наскоро след сватбата младоженката намерила из книжата на мъжа си няколко откъса от черновки на съдбовното писмо и го обвинила, че е ускорил женитбата им — и смъртта на сър Ричард — с престъпна измама. Навред се говорело за жестокост към лейди Едит и прислугата; след смъртта на бащата сър Хю се отказал от всякакви преструвки и станал безмилостен господар към всички, които били зависими от него.

Някои приказки на Андрюс бяха особено интересни за краля и той ги слушаше особено внимателно:

— Разправят, че кралят е луд. Но, за бога, не казвайте никому, че съм споменал такова нещо, защото казват, че такива приказки се наказват със смърт.

Негово величество погледна втренчено стареца и каза:

— Кралят не е луд, добри човече… а пък ти ще сториш по-добре да се занимаваш със своите работи, вместо с такива размирнически брътвежи.

— Какво иска да каже момчето? — запита Андрюс, изненадан от това рязко нападение тъкмо оттам, откъдето не очакваше. Хендън му смигна и той не разпитва повече, а продължи да разказва:

— След ден-два, на шестнадесети този месец, ще погребват в Уиндзор покойния крал, а на двадесети ще коронясат в Уестминстър новия.

— Мисля, че ще трябва най-напред да го намерят — промълви Негово величество, после добави уверено: — Но сигурно ще се погрижат за това… пък и аз ще се погрижа.

— За Бога, та…

Но старецът не можа да продължи — предупредителен знак от Хендън прекъсна въпроса му. Той подхвана нишката на предишния разговор:

— Сър Хю отива на коронацията… и то е големи надежди. Убеден е, че ще се върне оттам пер, защото се радва на голямо благоволение от страна на регента.

— Кой регент? — запита Негово величество.

— Негова светлост херцог Съмърсет.

— Кой херцог Съмърсет?

— Господи, та има само един херцог Съмърсет… Граф Симор Хертфорд.

— А откога е станал херцог и регент? — запита рязко кралят.

— От последния ден на януари.

— И кой, моля, го е въздигнал в тоя сан?

— Той сам заедно с Великия съвет… и с помощта на краля.

Негово величество подскочи.

— Кралят ли? — извика той. — Кой крал, добри сър?

— Как „кой крал“? Велики Боже, какво бълнува това момче? Не е мъчно да се отговори, защото имаме само един крал: Негово светлейшо величество крал Едуард Шести, Бог да го закриля! Да, добро и мило момченце е той, и все едно дали е луд, или не е… а казват, че здравето му всеки ден се подобрява… всички то възхваляват, благославят и молят Бога да му даде дълго царуване над Англия, защото започна много човечно, като подари живота на стария Норфолкски херцог, а сега решил да премахне най-жестокия закон, който измъчва и гнети народа.

При тази вест Негово величество занемя от почуда и се унесе в такъв дълбок и тъжен размисъл, че не чу вече нищо от приказките на стареца. Той се питаше дали „момченцето“ е просячето, което бе оставил в собствените си дрехи в двореца. Това не изглеждаше възможно, защото неговото държане и приказки сигурно биха го издали, ако би му хрумнало да се представя за Уелски принц… В такъв случай щяха да го изгонят и да потърсят истинския принц. Дали придворните не са издигнали на негово място някой потомък на знатен род? Не, защото вуйчо му не би допуснал такова нещо… Той беше всемогъщ и би смазал, разбира се, подобен опит. Всички размисли на момчето бяха безполезни — колкото повече се мъчеше да разгадае тайната, толкова повече се объркваше, толкова повече го заболяваше глава и толкова по-зле спеше. Нетърпението му да отиде по-скоро в Лондон растеше ежечасно и затворът му стана съвсем непоносим.

Старанието на Хендън да успокои краля беше безуспешно — нищо не можеше да го утеши, но две жени, оковани близо до тях, имаха по-голям успех. Техните кротки молитви го успокоиха и го направиха малко по-търпелив. Той им беше много благодарен, обикна ги и се радваше на нежното им и успокоително присъствие. Запита ги защо са в затвора, а когато му казаха, че са баптистки, се усмихна и каза:

— Нима това е престъпление, за което трябва да се наказва със затвор? Жалко, че ще ви загубя скоро… Няма да ви държат дълго тук за такава дреболия.

Те не отговориха, но изражението им го накара да се почувства неловко. И той продължи нетърпеливо:

— Нищо не отговаряте… Бъдете добри и ми кажете… нали няма да има никакво друго наказание за вас? Кажете ми, моля ви се, че няма такава опасност.

Те се опитаха да променят разговора, но той се бе вече уплашил и продължи:

— Ще ви бичуват ли? Не, няма да бъдат толкова жестоки! Кажете, че няма. Няма, нали?

Жените изглеждаха смутени и отчаяни, но не можеха да отбягнат отговора, затова едната каза със заглъхнал от вълнение глас:

— Ох, ти разкъсваш сърцето ни, мила душице!… Бог ще ни помогне да изтърпим нашето…

— Призна си! — прекъсна я кралят. — Ще ви бичуват значи тия жестокосърдечни негодници! Само не плачи, не мога да понасям плача ти. Не губи смелост… Аз ще заема навреме мястото си и ще те спася от това мъчение. Непременно ще те спася!

Когато кралят се събуди на другата сутрин, жените вече ги нямаше.

— Освободили са ги! — каза радостно той, после добави унило: — Но тежко на мене!… Защото те ми бяха утехата!

И двете бяха заболи на дрехата му по едно парченце панделка за спомен. Той каза, че ще ги пази вечно и скоро ще потърси тези добри приятелки, за да ги вземе под своя закрила.

В същия миг ключарят влезе с няколко свои помощници и заповяда да изведат затворниците в двора. Кралят се забрави от радост — такова щастие беше да види отново синьо небе и да подиша пак чист въздух. Той се сърдеше, и ядосваше, че стражата действа бавно, но най-после дойде и неговият ред, освободиха го от оковите и му заповядаха да тръгне заедно с Хендън подир другите затворници.

Четвъртитият двор беше настлан с камъни и открит. Затворниците излязоха през зидана сводеста врата и се наредиха до стената. Пред тях беше опънато въже, пазеше ги стража. Утрото беше навъсено и студено, навалелият през нощта слаб сняг покриваше празния двор и засилваше общото мрачно настроение. Студен вятър подухваше от време на време и разнасяше снега ту на една, ту на друга страна.

Насред двора стояха две жени, завързани за стълбове. Кралят позна веднага, че са неговите приятелки. Той изтръпна и си каза: „Уви, не са ги освободили, както си мислех. Как може такива създания да бъдат бичувани… и то в Англия! Да, какъв позор… Не в някаква езическа страна, а в християнска Англия! Ще ги бичуват, а пък аз, когото те утешаваха, с когото така мило се отнасяха, трябва да гледам как се върши това велико злодеяние; невероятно, наистина невероятно, че аз, собственик на цялата власт в това обширно кралство, съм безсилен да го защитя. Но да му мислят нечестивците, защото ще дойде ден, когато ще искам тежка разплата за тия дела. За всеки удар, нанесен сега, ще получат по сто тогава.“

Разтвориха широка врата и тълпа граждани нахлу в двора. Струпаха се около двете жени, скривайки ги по тоя начин от погледа на краля. След това влезе свещеник, който също се изгуби сред тълпата. Кралят дочу разговор, съставен като че ли от въпроси и отговори, но не можа да разбере за какво става дума. Настъпи суетене, приготовления, стражата заснова между онази част от тълпата, която се намираше зад жените, а множеството постепенно се смълча.

На тълпата бе заповядано да се отдръпне и кралят видя зрелище, което го смрази до мозъка на костите. Около двете жени бяха натрупани дървета, а един мъж бе коленичил да ги подпали!

Жените наведоха глави и закриха лица с ръцете си, жълтите пламъци запълзяха нагоре между пращящите дървета, вятърът понесе спирали синкав дим, свещеникът вдигна ръце в молитва… В същия миг две девойки изтичаха с писъци през портата и се хвърлиха към жените на кладата. Стражата ги издърпа веднага, едната успяха да задържат, но другата се изтръгна, като викаше, че ще умре с майка си, и докато успеят да я спрат, тя обви с ръце шията й. Успяха да я изтръгнат отново с пламнала рокля. Двама-трима мъже я уловиха, откъснаха запаления край на роклята и го хвърлиха, а тя продължаваше да се бори, крещеше, че остава съвсем сама в света, и се молеше да я пуснат да умре с майка си. И двете момичета пищяха и се дърпаха да се отскубнат, но техните викове бяха заглушени внезапно от отчаяни сърцераздирателни писъци… Кралят отмести поглед от обезумелите момичета към кладата, после се обърна и долепи до стената посивялото си лице, без да погледне вече назад.

„Това, което видях в този миг, каза си той, не ще се заличи никога от паметта ми… Всеки ден ще бъде пред очите ми, всяка нощ ще го сънувам, до последния си час. Защо, Господи, не съм сляп!“

Хендън наблюдаваше краля и си каза със задоволство: „Побъркването му е минало, променил се е, станал е по-кротък. Ако се държеше по стария си навик, щеше да кресне на тия негодници, че е крал и да заповядва да пуснат жените на свобода. Лудостта му скоро ще мине, ще се забрави и той ще бъде пак с ума си. Дай Боже това време да настъпи по-скоро!“

Същия ден бяха доведени да пренощуват разни затворници, които щяха да бъдат разпратени под стража из разни места в кралството да изтърпят наказания за извършените престъпления. Кралят се разговори с тях — той държеше още отначало да се подготвя за изпълнението на кралските си задължения, като разпитваше при всеки удобен случай затворниците, и сърцето му се сви от това, което му разказаха. Една от затворничките беше нещастна малоумна жена, откраднала един-два ярда плат от някакъв тъкач… за което щяха да я обесят. Друг мъж беше обвинен, че откраднал кон; той каза, че кражбата не могла да бъде доказана и затова сметнал, че се е отървал от въжето, но не… едва го освободили и пак го пипнали, защото убил елен в кралския парк — това вече било доказано и сега отивал на бесилка. Имаше и един чирак в търговски магазин, чиято участ особено много разстрои краля; младежът каза, че една вечер намерил един избягал сокол и го занесъл у дома си, като смятал, че има право да го стори, но съдът го обвинил, че е откраднал птицата, и го осъдил на смърт.

Изпаднал в ярост от тия безчовечни решения, кралят каза на Хендън да избягат от затвора и да побързат към Уестминстър, за да може да заеме престола и да спаси живота на тия нещастници. „Горкото дете, помисли Хендън, тия тъжни разкази събудиха отново болестта му… Уви! Ако не беше тази нещастна случайност, то щеше скоро да се оправи.“

Между затворниците имаше и един стар адвокат — строг и безстрашен мъж. Преди три години написал брошура против лорд-канцлера, когото обвинил в несправедливост, за това провинение бил наказан с отрязване на двете уши на позорния стълб, изгонване от адвокатското съсловие, глоба от 3000 лири и доживотен затвор. Неотдавна повторил провинението си, поради което го осъдили да изгуби каквото е останало от ушите му, да плати 5000 лири глоба, да бъде изгорен с нажежено желязо по двете бузи и да остане до края на живота си в затвора.

— Това са почтени белези — каза той, като отметна назад посивелите си коси и показа останките от отрязаните уши.

Очите на краля пламнаха от гняв.

— Никой не ми вярва — каза той, — не ще ми повярваш и ти. Но няма значение… след един месец ти ще бъдеш свободен, нещо повече, законите, които са те опозорили и са срам за името на Англия, ще бъдат заличени от сборника на законите. Светът е погрешно устроен, кралете трябва да изтърпяват понякога собствените си закони и по този начин да се научат на милост.