Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (72)

71

Вашингтон, окръг Колумбия

Рап се измъкна от залата, за да се консултира с Кенеди. Тя беше излязла от града около четири следобед заедно със сина си и майка си. Бяха наели къща на плажа на Оушън Сити в Мериленд. На две крачки се намираше къщата на нейна братовчедка, чиито деца щяха да си играят с Томи. Кенеди не го показа, но Рап усети, че е под силен стрес. Беше планирала това пътуване от година. Братовчедката бе поканила всички да отседнат в нейната къща, но нямаше да е практично. Айрини имаше лична охрана — мъже с широки рамене, вълчи апетит и големи патлаци, които трябваше да бъдат подслонени и хранени.

Тя помоли Рап да тръгне първи за Уисконсин, обясни, че ще отложи своята ваканция, за да държи събитията в Ричмънд под око. В мислите си Мич се върна към сина й Томи. Хлапето беше преживяло доста разочарования в живота. Майка му работеше минимум по шейсет часа седмично, а баща му живееше далеч от него. Говореше за пътуването от месеци. С типичната си груба прямота Рап я посъветва да не го отлага повече, а веднага да заминава. Тя дълго време се противеше, но в крайна сметка схвана аргументите на Мич и замина.

Бе говорил с нея преди час и половина, точно когато нейният малък кортеж пресичаше моста Бей. Телефонът вдигна един от бодигардовете й, но скоро го предаде на шефката си.

— Как е Томи? — попита Рап.

— Страхотно. Много е щастлив. Тича с другите деца из плажа и търси дърва, за да си запалят огън.

По гласа й Рап определи, че се е отпуснала и си почива.

— Поздрави го от мен.

— Непременно. Какво става при вас?

Рап я въведе в последните събития около издирването на терористите и й разказа разговора на Раймър с руския му колега. Двете новини изглежда я успокоиха още повече. Те бяха първите добри новини, откакто бяха разбрали, че ЦРУ е помогнало на Мохамед Ансари да имигрира в Щатите. Щом тази информация достигнеше до пресата, върху й щеше да се стовари страхотна буря. Нямаше да й помогне дори обстоятелството, че по това време е била само младши служител в Управлението.

Но едно нещо не даваше мира на Кенеди. За вечерта беше планирана официалната вечеря в чест на трите велики сили от Втората световна война: Америка, Великобритания и Русия. Моментът щеше да е много подходящ за терористите да извършат атаката си. Единственото, което я сдържаше да се обади на президента, беше, че той вече се намираше в Кемп Дейвид с британския министър-председател и играеше голф. Там, в резиденцията, те бяха в безопасност. Съгласна беше с Рап, че е най-добре да не се пречкат на ФБР и местната полиция. Като застраховка обаче тя запази непрекъснатата си връзка с Джак Уорч, специалният агент, оглавяващ личната охрана на президента.

Знаеше, че в момента президентът се връща в Белия дом на борда на хеликоптера „Марийн-1“ заедно с британския премиер. Очевидно закъсняваха за официалната вечеря. Това не изненадваше Уорч, тъй като напоследък Хейс беше станал доста муден. Руският президент също закъсняваше, тъй като силни ветрове бяха попречили на излитането му. Току-що беше стигнал до руското посолство и се очакваше да бъде в Белия дом не по-рано от 9:00 часа, с час и половина закъснение. Освен това Кенеди беше разговаряла с Раймър и той й гарантира, че сензорите в и около столицата биха засекли всеки радиоактивен материал, вкаран в града.

Рап тъкмо свърши с детайлите от издирването, когато тя го попита:

— Какво ти подсказва интуицията, Мич?

— Мисля, че са се скрили някъде. Търсим петима мъже с арабски черти, спотаени в район, който гъмжи от бивши военни… Ако са откраднали кола, щяхме да чуем.

— Само ако някой ги е видял.

— Това е другият въпрос. Ти си била там. Не е далеч от Фермата. — Рап имаше предвид Кемп Пери, където ЦРУ обучаваше всичките си новопостъпили служители. — Там има много гори и пътеки. Лесно биха могли да се скрият.

— И все още мислиш, че местните ще се справят?

— Те са най-добрият ни вариант. Но ако намерим изоставените коли, предлагам да задействаме „тюлените“.

— Нали знаеш какви са последиците отгоре?

— И ти, и аз знаем, че друг начин няма. Момчетата от Екипа за спасяване на заложници са добри, но в контролирана среда като градската. Когато се стигне до безшумно патрулиране в гора, никакви ги няма.

— Съгласна съм. Ще говорим по въпроса пак, когато стигнем дотам. Дотогава ме дръж в течение.

— Добре.

Кенеди затвори. Застана умислена, насред кухнята и се загледа през двойната стъклена врата към океана. Някъде долу на плажа играеха синът й и децата на братовчедка й. Как й се искаше поне веднъж да се откъсне от обичайните служебни проблеми. Да ги прогони от мислите си и да живее като нормален човек. Началникът на охраната стоеше в коридора и я наблюдаваше.

— Карл, обади се, молят те, в Ленгли и им кажи да приготвят хеликоптер.

— Дадено.

Кенеди набра следващия номер по памет и погледна часовника си. Беше почти 7:30. Специален агент Уорч отговори още на първото позвъняване.

— Джак, Айрини е. Още ли не сте стигнали в Белия дом?

— Знам, че ти се струва шокиращо, но наистина закъсняваме.

— Значи в момента си в „Марийн-1“?

— Ъхъ.

— Джак, направи ми услуга. Става въпрос по-скоро за превантивна мярка. — Кенеди му обясни какво се иска от него и след известно увъртане отговорникът за охраната на президента се съгласи.