Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (19)

18

Да откриеш резидентурата на ЦРУ в града беше като да търсиш католическа катедрала. Само огледай внимателно хоризонта и потърси най-високата точка. Почти сигурно беше, че е разположена там. И в Кандахар не беше по-различно, само дето тука нямаше катедрали, нито дори църкви, а само джамии. Управлението се беше разположило в една вила с изглед към целия град. Къщата беше построена от заможно афганистанско семейство, напуснало страната като много други, когато съветската армия нахлу. През осемдесетте години къщата се обитаваше от руснаци, а през деветдесетте — от талибаните. Сега тук се разполагаха американците.

Наскоро асфалтираният път до резидентурата се извиваше нагоре в планината, където свършваше с КПП, пазен от американски морски пехотинци. Джиповете обаче не тръгнаха по пътя. Рап беше посветил Урда в плановете си и колегата му го беше посъветвал да се държат по-далеч от всякакви официални и неофициални обекти на САЩ. Малко по-надолу по пътя имаше едно друго местенце. Рап не попита Урда откъде го знае, нито дали го е използвал. В този бизнес не беше хубаво да се задават неудобни въпроси. Отговорите бяха такива, че беше по-добре човек да не ги знае. В ЦРУ нагласата към изтезанията беше малко като политиката на военните по отношение на хомосексуалистите в армията — хем не съществуват, хем никой няма право да се разпитва за тях.

На Рап това положение му допадаше особено много. Неговото вербуване беше част от план на тогавашния директор по операциите — Томас Стансфийлд. Стансфийлд беше започнал кариерата си още в организацията предшественик на ЦРУ — Управлението на стратегическите служби. Той се беше отличил през Втората световна война и имаше много награди като офицер от разузнаването. Беше действал в тила на противника в Норвегия и Франция. След войната, когато се създаде ЦРУ, Стансфийлд беше един от първите служители на новата служба.

По време на Студената война Стансфийлд продължи да действа като оперативен офицер в Европа. Стоеше зад едни от най-големите операции на американското разузнаване. През седемдесетте години, когато се проведоха слушанията на конгресната комисия Чърч, някои от некадърните служители на ЦРУ бяха освободени. Тогава той беше благодарен, че се намира зад Желязната завеса. Надяваше се след слушанията Управлението да получи по-ясни цели и задачи. Тогава обаче последва скандалът „Уотъргейт“ и всичко се промени. Стансфийлд безпомощно наблюдаваше как някога великата разузнавателна организация бавно се плъзга към пропастта. Тенденцията се запази и по време на скандала „Иран-Контри“. Последният случай беше нагледен пример как политическата коректност може да се отрази върху ефективността на ЦРУ.

В края на осемдесетте години той създаде секретно подразделение, наречено Екип „Орион“. Неговата мисия беше да премести войната на територията на терористите. Стансфийлд повече от всеки друг във Вашингтон по онова време разбираше, че борбата с религиозни фанатици само с помощта на цивилизовани и законни средства е обречена на неуспех. Но пък и правилата не можеха да се пренебрегнат напълно.

Двайсет и две годишният Рап беше находката на Стансфийлд и Кенеди. Мич имаше диплома по международни икономически отношения, владееше перфектно френски език и се ползваше със славата на многообещаващ състезател по американски футбол. През първата година на следването му трийсет и пет негови състуденти загинаха, когато се връщаха от специализация в чужбина. Терористичният атентат над самолета на „Панам“ над Локърби промени безвъзвратно живота на Рап. Неговата студентска любов, жената, за която мечтаеше да се ожени някой ден, също загина в самолета.

Болката от трагедията разпали желанието му за мъст и през следващите десет години той бе обучен до съвършенство като един от най-ефективните антитерористи в арсенала на Америка. Всичко това беше извършено без официалното знание нито на изпълнителната, нито на законодателната власт. Във Вашингтон някои хора на ключови постове знаеха за съществуването на екипа „Орион“ — неколцина уважавани сенатори и конгресмени. Но цялата истина около операциите на подразделението се знаеха само от Стансфийлд. Старите държавници отдавна си даваха сметка, че се води война срещу тероризма. Те разбираха, че нито колегите им от Капитолия, нито американското общество са достатъчно безскрупулни, за да се борят с надигащия се фанатизъм.

Името „антитерорист“, прикачено на Рап, беше само по-мек начин да се прикрие истината. В действителност, ако се махнеше патосът, той беше хладнокръвен и професионален убиец. Беше убивал, и то често, все в името на родината си. За него атентатите от единайсети септември бяха доказателство, че не е убивал достатъчно и когото трябва. Слепите фанатици нямаше да се спрат пред нищо, за да наложат своята тясна интерпретация на Корана. Те бяха готови дори да взривят ядрена бомба в район, гъмжащ от цивилно население. Рап не искаше да мисли какво в крайна сметка му предстоеше да стори с тях, но от друга страна и не се гнусеше от методите си. Съществуваше реална възможност пленниците да крият информация, която би спасила живота на хиляди, дори на стотици хиляди, и Рап щеше да направи всичко, за да изкопчи истината от тях.