Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (42)

41

— Пол, готови сме да започваме — каза Ханусек, докато камионът минаваше покрай нея.

— Каква е ситуацията? — попита Раймър, който още се намираше в обекта на Министерството на енергетиката в Джърмантаун.

Ханусек влезе в склада и големите врати зад нея започнаха да се затварят.

— Току-що контейнерът беше свален и преместен в склада на митницата. — Тя продължи да върви из огромното хале, докато не стигна до мястото, където се беше разположил екипът й заедно с оборудването.

Чуваше се как отварят куфарите, отключват ключалките и вадят екипировката. Хората на Ханусек работеха в екип от две години. Множеството тренировки и репетиции, учебни тревоги и претърсвания се казаха думата и сега действията им бяха като рутинни. През тези две години обаче те не бяха разполагали с толкова конкретна информация. Всички разбираха, че този път е различно. Целият Вашингтон беше вперил погледи в тях и дори самата тя усещаше, че подчинените й са малко напрегнати.

Един от техниците й хвърли слушалки, които да включи към защитения срещу подслушване сателитен телефон. Ханусек ги хвана с една ръка и ги сложи на главата си. После ги включи в телефона и нагласи микрофона на устата си, а телефона закачи на колана.

— В момента инсталираме сателитна връзка и ще разполагаме с предварителни данни… — Ханусек се консултира с един от техниците, който си слагаше раница с чувствителен гама-неутронен детектор. — След около шейсет секунди.

Останалите петима също бяха заети — отваряха лаптопи, размотаваха кабели, проверяваха връзката и включваха към захранването най-различни уреди.

— Готов ли си, Хари? — попита тя техника с раницата на гърба.

Мъжът извади една слушалка, стърчаща от раницата, и я сложи в ухото си. Миг по-късно вдигна палец, в знак че е на линия.

Ханусек го гледаше как тръгва по дължината на големия метален сандък.

— Сега идва моментът на истината — каза тя на Раймър, докато техникът бавно се приближаваше към нея. Някъде по средата на пътя той погледна към нея и вдигна загрижено вежди.

Ханусек затаи дъх. Техникът стигна до другия край на дванайсетметровия контейнер и се върна обратно. Когато стигна по средата, отново спря и се заслуша в слушалката. След няколко мъчителни секунди се обърна към шефката си:

— Гама-излъчване — девет, неутронно излъчване — четири.

Ханусек му махна да дойде при нея и предаде на Раймър данните. Новината беше посрещната със стон от бившия „тюлен“. Тя помогна на техника да свали раницата и му каза:

— Знаеш какво да правиш.

Мъжът хукна към срещуположния край на склада, където друг техник вече беше поставил Устройство с Германий с висока чистота (УГВЧ), за да извърши изследването на безопасно разстояние от контейнера.

— Деби — обади се Раймър в слушалката. — Какво ще кажеш да си облечете костюмите?

— Мисля, че е добра идея.

Ханусек с бърза крачка отиде до един от черните куфари и го отвори.

— Добре, всички внимавайте, време е за костюмите.

При нормални обстоятелства всички щяха да изразят недоволство, че трябва да си слагат противорадиационно облекло, но не и тази сутрин. Един по един членовете на екипа се напъхаха в костюмите, сложиха си ръкавиците, ботушите и шлемовете. Накрая залепиха с тиксо всички места на припокриване, за да затворят костюмите херметично. Когато Ханусек свърши, един от техниците дойде при нея с УГВЧ в черна брезентова чанта. Подаде й устройството и тя внимателно го постави близо до контейнера. Коленичи и погледна дали всичко се записва и предава вярно.

Ядрените физици от лабораториите в Лорънс Ливърмор, Скандиа и Лос Аламос в момента седяха пред компютрите си, за да анализират гама-излъчването и спектралните показатели, които УГВЧ измерваше. Учените образуваха това, което Министерството на енергетиката наричаше „Виртуален стационарен екип“.

Ханусек стана и се върна до мястото, където се бяха разположили колегите й. Защитният костюм й бе доста неудобен, но вниманието й беше приковано към информацията, която се предаваше към портативните лаптопи. На УГВЧ щяха да му трябват цели петнайсет минути, за да направи пълен анализ на това, което се намираше в контейнера.

Докато минутите бавно се нижеха, Ханусек стоеше зад ядрения физик на екипа и гледаше как върви потокът от данни. Процесът беше стигнал до средата, а нещата не изглеждаха добре. Членовете на Виртуалния стационарен екип бяха много по-умни от нея, но дори тя можеше да прецени, въз основа на показателите, че са изправени пред сериозен проблем.

— Пол, там ли си? — попита тя?

— Да.

— Виждаш ли това, което и аз?

— Определено. Не разбирам много, но слушам как го обсъждат във Виртуалния стационарен екип.

— И?

— Никога преди не съм чувал научни гении като тях да звучат толкова превъзбудено.

Ханусек се взря в данните през плексигласовото стъкло на шлема.

— Ако се съди по това, което виждам, според мен е добре да изследваме това нещо с рентген.

— Съгласен съм. Само внимавайте там, чу ли?

— Не е необходимо да ми го казваш. — Ханусек се засмя нервно. — В момента стоя точно до тая проклетия.

— Извинявай. — Раймър изпитваше съчувствие и съжаляваше намиращите се в склада техници. Ако можеше да е на тяхно място сега, нямаше да се колебае нито секунда.

— Пол, повикахте ли някого да се погрижи за това нещо или очаквате от нас да го сторим?

— Зеленият екип излита от Форт Браг, докато говорим с теб — Раймър имаше предвид екипът за обезвреждане на оръжия за масово унищожение, създаден към „Делта Форс“.

Като чу това, Ханусек се поуспокои малко.

— Добре, ще се подготвим за рентгеново изследване.

— Почакай малко, Деби. — Ханусек чу, че Раймър говори с някой. След около десет секунди отново заговори в слушалката: — Деби, мозъчният тръст е единодушен, че това нещо в действителност е специален ядрен материал.

Макар и Ханусек да виждаше, че нещата се движат точно в тази посока, чутото я накара да замълчи. Лицата на трите й деца и на съпруга й изплуваха пред очите й. Секунда по-късно тя възвърна самообладание и попита:

— Има ли достатъчно критична маса за взрив?

— Да.

Устата на Ханусек изведнъж пресъхна.

— Колко е голяма?

— Двайсет килотона.

— Леле Боже! — Ханусек си представи каква разрушителна мощ са двайсет килотона. Ако това чудо избухнеше, само кратерът от експлозията щеше да е с диаметър един километър.

— Чуй, Деби, трябва да предам добрата новина на президента. Стой така няколко минути и ще се обадя отново.

— Добре — промърмори Ханусек в микрофона и нареди на екипа да приготви портативната рентгенова машина. Докато те извършваха приготовленията, тя остана загледана в големия червен стоманен контейнер. За пореден път я обзе една мисъл, този път с нова сила — че заплатата й е ужасно ниска в замяна на риска, който поема.