Чък Паланюк
Приспивна песен (6)

Глава 5

Вратите на централния вход се отварят. Показва се някаква жена, която държи мобилен телефон до ухото си и ми се усмихва, въпреки че говори с друг.

— Мона — заръчва на събеседницата си, — побързай. Господин Стрейтър току-що дойде.

Показва ми китката на свободната си ръка и малкия блестящ часовник и добавя:

— Подрани с няколко минути.

Другата й ръка, дългите й нокти с розов лак и бели връхчета и малкият черен мобилен се губят в бухналата й като розов облак коса.

— Успокой се, Мона — продължава с усмивка и ме оглежда от глава до пети. — Кафяво сако, кафяви панталони, бяла риза. — Намръщва се. — И синя вратовръзка.

Продължава да ме описва невъзмутимо:

— На средна възраст. Метър и седемдесет и пет. Около осемдесет и пет килограма. Бял. Кестеняв със зелени очи. — Намигва ми и добавя: — Малко е рошав и днес е пропуснал да се избръсне, но изглежда безопасен.

Навежда се напред и раздвижва беззвучно устни: „Секретарката ми“.

Продължава по телефона:

— Какво?

Отдръпва се встрани и със свободната си ръка ми махва да вляза. Извърта очи, после пак ме поглежда и казва:

— Благодаря за загрижеността, Мона, но не вярвам господин Стрейтър да възнамерява да ме изнасили.

Намираме се в имението „Гартълър“ на „Уокър Ридж драйв“, къщата в колониален стил е от епохата на крал Джордж, с осем спални, седем бани, четири камини, неофициална столова, официална трапезария и бална зала от сто и петдесет квадратни метра на четвъртия етаж. Към сградата има гараж за шест коли и отделна постройка за гости, покрит плувен басейн и алармена система против пожар и крадци.

„Уокър Ридж драйв“ е един от онези квартали, където боклукът се извозва пет дни седмично. Тукашните жители оценяват опасностите от едно сериозно съдебно преследване и когато се отбиеш и им се представиш, се усмихват и са винаги съгласни с теб.

„Гартълър“ е хубава сграда.

Тукашните жители не са склонни да те поканят вътре. Застават на прага при открехната врата и се усмихват. Ако попитате, ще ви кажат, че не знаят нищо за историята на „Гартълър“. Това е просто една къща.

Ако сте много настоятелни, ще се загледат над рамото ви към празната улица. Отново ще се усмихнат и ще кажат:

— Не мога да ви помогна. Обадете се на агенцията за недвижими имоти.

Над вратата на „Уокър Ридж драйв“ 3465 пише: „Агенция за недвижими имоти “Хелън Бойл." Срещи само по предварителна уговорка".

Позвъних на една съседна къща. Отвори ми жена с униформа на домашна прислужница. Зад нея надничаше пет-шестгодишно момиченце. Прислужницата поклати глава и каза, че не знае нищо:

— Говорете с агентката. Хелън Бойл. Написано е на табелата.

— Тя е вещица — обади се момиченцето.

Прислужницата затвори вратата.

Сега, в имението „Гартълър“ Хелън Хувър Бойл върви през кънтящите, празни бели стаи. Още говори по мобилния. Бухналата й розова коса е в тон с розовото й костюмче. Носи бели чорапи и розови обувки с високи токчета. Устните й са намазани с дебел слой розово червило. По китките й блестят и дрънчат златни и розови гривни, златни верижки, амулети и монети.

Накичена е като коледна елха. Тия перли могат да задавят кон.

— Обади ли се на хората в „Екстър хаус“? — пита тя по телефона. — Би трябвало да са избягали с писъци оттам още преди две седмици.

Влиза през високата двойна врата в следващата стая, после в следващата.

— Аха. Как така не живеят там?

От високите сводести прозорци се открива гледка към каменна тераса. Отзад е басейнът, а отвъд него — ниско окосена ливада.

— Човек не харчи два милиона за къща, в която няма да живее.

Говори високо и гласът й кънти в голото помещение.

На рамото й на златна верижка виси розово-бяла чантичка.

Метър и шейсет и два. Около шейсет килограма. Трудно е да определиш възрастта й. Твърде слаба е, следователно или умира, или е безумно богата. Костюмът й е от някакъв неравен плат като от тапицерия на диван с бели дантели по ръбовете. Розов е, но не като варена скарида. По-скоро с цвета на скариден пастет, сервиран върху препечени сухари със стрък магданоз и бучица черен хайвер. Сакото й е тясно, стегнато на талията и подчертава раменете й. Полата е къса и удобна. Златните копчета са огромни.

Облечена е като кукла.

— Не, господин Стрейтър е тук. — Вдига вежди и ме поглежда. — Дали му губя времето? Надявам се, че не.

Усмихва се:

— Хубаво. Той поклаща глава. Значи, не.

Чудя се какво я накара да ме определи „на средна възраст“.

Честно да си кажа, измънквам аз, не смятам да купувам къща.

Тя стиска слушалката с два пръста с розов маникюр, навежда се към мен и размърдва безмълвно устни: „Още минутка“.

Истината е, признавам аз, че съм взел името й от окръжния патолог. Прегледал съм всички материали за случаите на внезапна бебешка смърт през последните двайсет и пет години.

Без да сваля телефона от ухото си, тя допира розовите нокти на свободната си ръка до ревера ми и съвсем леко ме побутва. Продължава да говори:

— Какъв е проблемът? Защо не живеят там?

Ако съдя по ръката й от толкова близо, трябва да е около четирийсетте. Все пак изглежда твърде млада за тази препарирана кожа, която минава за красива при жените над определена възраст и определен доход. Кожата й вече е олющена, оскубана, остъргана, изварена и обработена като стара мебел. Претапицирана в розово. Реставрирана. Подновена.

Тя крещи по телефона:

— Не може да бъде! Да, разбира се, че знам какво е събаряне! Това е паметник на културата!

Вдига рамене и те почти се допират от двете страни на врата й, после ги отпуска. Извръща лице от мобилния, затваря очи и въздъхва.

Вслушва се в гласа от другата страна на линията; розовите обувки и белите й чорапи се отразяват в тъмния дървен под. Отражението им сякаш прониква дълбоко в дървото, така мога да надникна дори под полата й.

Вдига свободната си ръка към челото и казва:

— Мона, не можем да си позволим да изгубим този имот. Ако съборят тази къща и построят друга, има голяма опасност да изпадне от пазара.

Отново се умълчава и се заслушва.

Чудя се откога човек не може да носи синя вратовръзка с кафяво сако.

Накланям глава, за да я погледна в очите, и й казвам, че искам да говоря с нея насаме. Става дума за няколко случая, които разследвам.

Тя обаче махва с ръка. Приближава се до камината, опира се на полицата, навежда се и поглежда вътре. Измърморва по телефона:

— Когато проклетите булдозери се появят, съседите вероятно ще ликуват.

Широка двойна врата води от тази стая в друга, също бяла, с дървен под и таван със сложни боядисани в бяло орнаменти. От другата страна има помещение с празни бели етажерки за книги.

— Дали да не повдигнем протест? Можем да изпратим писма до някой вестник.

Аз работя във вестник, уведомявам я аз.

Парфюмът й мирише на кожени автомобилни седалки, увехнали рози и стари кедрови ракли.

— Мона, задръж малко.

Хелън Хувър Бойл се приближава до мен.

— Какво казахте, господин Стрейтър?

Примигва кокетно. Чака отговора ми. Очите й са сини.

Репортер съм. Във вестник.

— „Екстър хаус“ е прекрасна историческа сграда, а сегашният собственик иска да я събори — обяснява тя, като слага ръка на слушалката. — Седем спални, 650 квадратни метра. Черешова ламперия на целия първи етаж.

В голата стая е толкова тихо, че чувам гласа на другата жена от телефона:

— Хелън?

Тя затваря очи.

— Построена е през 1935 година. — Извива глава назад. — Има подово отопление, единайсет декара двор, керемиден покрив…

— Хелън? — отново прозвучава тихият глас от телефона.

— … игрална зала, барче с течаща вода, частен гимнастически салон…

Проблемът е, че нямам много време, обяснявам й аз. Интересувам се само дали има деца.

— … отделна миялня за съдовете, хладилна стая…

Дали синът й е починал внезапно като бебе преди двайсет години?

Тя примигва веднъж, два пъти.

— Моля?

Интересувам се дали е чела на глас на сина си. Казвал се е Патрик. Искам да намеря всички съществуващи бройки от определена книга.

Хелън Бойл закрепва мобилния между ухото и издутото си от подплънки сако, отваря розово-бялата си чантичка и изважда чифт бели ръкавици. Надянва ги на ръцете си.

— Мона?

Настоявам да ми каже дали още пази копие от една определена книга. Съжалявам, но не мога да й разкрия защо.

— За съжаление господин Стрейтър няма да ни е от полза.

Искам да знам дали са правили аутопсия на сина й.

Тя ми се усмихва. Раздвижва беззвучно устни: „Вън“.

Вдигам ръце и отстъпвам назад.

Обяснявам й, че просто искам всички бройки от тази книга да бъдат унищожени.

— Мона, обади се, ако обичаш, в полицията.