Чък Паланюк
Приспивна песен (32)

Глава 31

На километър от градчето Хелън отбива и спира. Включва аварийните светлини. Втренчена в тесните си ръкавици от телешка кожа, заповядва:

— Вън.

Върху предното стъкло блестят капчици. Започва да вали.

— Хубаво. — Ойстър отваря рязко вратата. — Не постъпват ли точно така хората с кучетата, които не се поддават на дресировка?

Лицето и ръцете му са омазани с кръв. Прилича на дявол. Два кичура от рошавата му руса коса, омазани с кръв, стърчат от челото му. Като рога. Козята му брадичка е червена. На целия този фон очите му са бели. Не бели като бялото знаме на поражението. По-скоро като твърдо сварени яйца, напомнящи за осакатени кокошки в тесни кафези, за мизерията на крупни птицеферми, за страдание и смърт.

— Също както Адам и Ева са били прогонени от рая. — Ойстър слиза и се навежда към Мона, която още седи отзад. — Идваш ли, Ева?

Не става дума за любов, всичко е власт.

Зад Ойстър слънцето залязва. Зад него се простират полета с магарешки бодили, шотландски ракитник и кудзу. Зад него цари хаос.

Мона, с руините на западната цивилизация, втъкани в косата, с частите от ловилката на сънища и китайски монети, поглежда черните си нокти и казва:

— Ойстър, ти постъпи лошо.

Той протяга окървавените си ръце към нея:

— Чернице, въпреки добрите ти намерения, това пътуване е провал. Ела с мен.

Мона стиска зъби и вдига очи към него:

— Ти изхвърли книгата ми за индианските занаяти. Тя беше много важна за мен.

Някои твърдят, че знанието е власт.

— Чернице, сладка. — Ойстър я погалва и по окървавените му ръце полепват косми; приглажда един кичур зад ухото й. — Книгата беше пълна глупост.

— Така, значи.

Мона се отдръпва и скръства ръце.

— Така.

Ойстър затръшва вратата на колата и на стъклото остават кървави отпечатъци от пръстите му.

Вдига ръце и се отдръпва. Поклаща глава:

— Забравете за мен. Аз съм поредният алигатор, който Господ е изхвърлил в кенефа си.

Хелън запалва двигателя. Натиска някакво копче и заключва вратата на Ойстър.

Отвън, заглушен от бръмченето, Ойстър крещи:

— Можете да ме изхвърлите, но аз ще продължавам да ям лайна. Ще продължавам да раста.

Хелън пуска мигач и излиза на платното.

— Можете да ме забравите. — На фона на червеното му дяволско лице, зъбите на Ойстър са бели и огромни. — Обаче това не означава, че не съществувам.

По някаква причина си спомням за първата циганска пеперуда, излетяла в Медфорд, Масачузетс, през 1860 година.

Хелън докосва ъгълчето на окото си с пръст и отново връща ръката си върху волана. На ръкавицата й има по-тъмно кафяво петно. Мокро. За добро или за зло. За радост или нещастие. Това е животът й.

Мона закрива лицето си с ръце и заплаква.

Започвам да броя: 1, 2, 3… и включвам радиото.