Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castle of Otranto, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Художествено оформление: Иван Кьосев

Предговор: Георги Цанков

Редактори: Невяна Николова, Албена Стамболова

Художник: Асен Иванов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Лиляна Малякова

ДИ „Народна култура“

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Колкото повече си мислеше Манфред за поведението на монаха, толкова по-силно се убеждаваше, че той е посредник в любовната връзка между Изабела и Теодор. Ала дръзката неподатливост на Джером, която бе в силно противоречие с неотдавнашната му безропотност, го навеждаше на далеч по-сериозни опасения. Принцът дори заподозря, че монахът разчита на някаква тайна подкрепа от страна на Фредерик, чието пристигане едва ли бе съвпаднало случайно с повторната поява на Теодор. И все пак най-силно го тревожеше приликата между момъка и портрета на Алфонсо. Вярно, че последният бе умрял, без да остави потомство — това се знаеше със сигурност.

А и Фредерик се съгласи да му даде дъщеря си за жена… Всички тези противоречия терзаеха ума на Манфред. Виждаше само два начина да се измъкне от затрудненията си. Първият бе, като се откаже от владенията си в полза на маркиза, ала срещу тази мисъл се опълчваха неговата гордост, честолюбие и упованието му на старинни пророчества, които гласяха, че съществува възможност да опази за потомството си княжество Отранто. Вторият начин бе да ускори брака си с Изабела. Докато вървеше редом с Иполита към замъка, той дълго и мълчаливо прехвърляше в ума си тези тревожни мисли, но сетне сподели с нея причината за безпокойството си и пусна в ход всеки убедителен и правдоподобен довод, за да изтръгне съгласието и дори обещанието на принцесата да подпомогне разтрогването на техния брачен съюз. Всъщност нямаше нужда дълго да я убеждава, докато я подчини на волята си. Тя се опита да го предума да се откаже от владенията си, но като видя, че увещанията й са безплодни, увери мъжа си, че доколкото позволява съвестта й, не ще се противопостави на раздялата им, макар че няма дейно да се стреми към нея, освен ако той не й изложи доводи, по-основателни от сегашните.

Макар и непълна, тази отстъпчивост бе достатъчна, за да окрили надеждите на Манфред. Той вярваше, че властта и богатството му ще способстват на неговата молба пред църковния съд в Рим, и тутакси реши да убеди Фредерик да се отправи натам. Последният бе обзет от такава страст към Матилда, че принцът хранеше силни надежди да осъществи всичките си желания посредством чаровете на дъщеря си, като ту предоставя, ту отнема на Фредерик възможността да им се наслаждава в зависимост от това доколко маркизът е склонен да подкрепи действията му. Временното отсъствие на Фредерик щеше да е дори от съществена полза за принца, тъй като би му позволило да предприеме допълнителни мерки за своята безопасност.

Така че Манфред пусна Иполита да върви в покоите си и се запъти към маркиза, ала като прекосяваше парадната зала, през която минаваше пътят му, срещна Бианка. Тъй като знаеше, че момичето се ползва с доверието на двете млади принцеси, Манфред начаса реши да я разпита за Изабела и Теодор. Затова извика прислужницата в нишата, образувана от един еркерен прозорец, и като я обсипа с безброй ласкателства и обещания, взе да й задава въпроси за чувствата на Изабела.

— Ах, господарю… Не, господарю… Да, господарю… Горкичката! Тя така се тревожи за раните на баща си, ама аз й рекох, че ще оздравее. Вие как мислите, господарю?

— Не те питам какво мисли за баща си — прекъсна я Манфред. — Ти си посветена в тайните й. Хайде, бъди добро момиче и ми кажи: има ли някой момък… разбираш какво искам да кажа.

— Божичко! Дали ви разбирам? Не, нищо не разбирам. Ама й рекох, че с целебни треви и покой…

— Нямам предвид баща й — нетърпеливо рече принцът. — Знам, че ще се оправи.

— Ах, господарю, така се радвам да чуя това от вашата уста! Макар да не й позволявам да пада духом, все пак ми се стори, че маркизът има доста изнурен вид и може би… Спомням си, че когато младият Фердинанд беше ранен от венецианеца…

— Не се отклонявай от въпроса ми — прекъсна я Манфред. — Ето на, вземи това украшение — може би то ще ти помогне да се съсредоточиш… Не, няма нужда от реверанси. Благоволението ми не ще се изчерпи с това… Хайде, кажи ми истината за сърдечните тайни на Изабела.

— Ах, ваша светлост е така любезен! Да, разбира се… Но умеете ли да мълчите?… Ако някога излезе от вашите уста…

— Няма, няма! — възкликна принцът.

— Не, не, закълнете се, ваша светлост!… Майчице божия, ако се разбере, че съм ви казала… Но истината си е истина — аз не мисля, че господарката Изабела обичаше много сина ви, пък той беше такова мило момче, малко са като него… Само да бях принцеса… О, божичко! Трябва да тичам при господарката Матилда! Тя сигурно се чуди къде съм се дянала.

— Почакай! — извика Манфред. — Все още не съм получил от теб задоволителен отговор. Предавала ли си й някога бележчица или писмо?

— Аз! Да съм предавала… Боже мой! — възкликна Бианка. — Да предавам писма! Не бих го направила и за кралската корона! Надявам се, ваша светлост знае, че макар да съм бедна, аз съм честно момиче… Не сте ли чули какво ми предлагаше граф Мареили, когато дойде да иска ръката на господарката Матилда?

— Нямам време да слушам брътвежите ти! Не поставям под съмнение честността ти, но твой дълг е да не криеш нищо от мен. Откога се познава господарката Изабела с Теодор?

— О, виждам, че нищо не убягва от погледа на ваша светлост! — каза Бианка. — Не че знам нещо по въпроса… Теодор, то се вижда, е свестен момък и както казва моята господарка Матилда, прилича си като две капки вода с портрета на Алфонсо Добрия… Вие, ваша светлост, не сте ли забелязали?…

— Да, да… Тоест не… Ти ме измъчваш. Къде се е запознала с него? Кога?

— Кой? Моята господарка Матилда ли?

— Не, не Матилда, Изабела. Къде се е запознала за пръв път с този Теодор?

— Пресвета Дево Марийо! — възкликна девойката. — Че аз откъде да знам?

— Знаеш, знаеш! Но аз също трябва да знам и ще го разбера!

— Господи! Нима ваша светлост ревнува господарката Изабела от младия Теодор?

— Да ревнувам? Не, от къде на къде?… Може да възнамерявам да ги оженя. Ако съм сигурен, че Изабела не се отвращава от него.

— Да се отвращава? Не, мога да гарантирам за това… Той е един от най-красивите млади мъже, които са се раждали по християнските земи. Ние всички сме влюбени в него; в целия замък няма да намерите и един човек, който не би искал да го види на княжеския трон… искам да кажа, когато всевишният пожелае да ви прибере при себе си.

— Нима! Значи дотам е стигнала работата! Ах, този проклет монах!… Но да не губя време… Върви, Бианка, погрижи се за Изабела; ала нито дума за нашия разговор. Разбери какво чувства принцесата към Теодор. Ако ми донесеш добри вести, то знай, че пръстенът, който ти подарих, няма да е единствен… Чакай ме на долната площадка на витата стълба; отивам при маркиза, а на връщане ще си поговорим още.

След като побеседва с Фредерик за това-онова, Манфред го помоли да отпрати двамата си приятели рицари, тъй като трябвало да обсъдят много важни дела. Щом останаха насаме, той изкусно, със заобикалки се зае да го подпитва какво чувства към Матилда; и след като му стана ясно, че отношението на маркиза е точно такова, каквото му се искаше да бъде, той намекна колко ще е трудно да се бракосъчетаят, освен ако… В този миг в стаята се втурна Бианка — погледът й беше обезумял и тя кършеше ръце в изблик на нечовешки ужас.

— О, господарю! Господарю! — развика се тя. — С нас е свършено! Онова отново се появи! Отново се появи!

— Кое се появи? — попита Манфред изумен.

— Ох, ръката! Великанът! Ръката!… Дръжте ме, ще падна! Така съм изплашена, ума си не мога да събера — викаше Бианка. — За нищо на света няма да остана да спя довечера в замъка. Но къде да отида?… Вещите ми могат да бъдат изпратени утре… Ах, защо не се съгласих да се омъжа за Франциско!… Така ми се пада — ако не бях толкоз честолюбива…

— От какво си така наплашена, девойко? — попита маркизът. — Тук си в безопасност, не се страхувай.

— О, ваша милост е тъй добър! — възкликна Бианка. — Но не смея… Не, моля ви, нека си вървя… По-скоро ще захвърля всичките си вещи, отколкото да остана, макар и час още под този покрив.

— Върви по… Ти съвсем си обезумяла — разсърди се Манфред. — Не ни прекъсвай — обсъждахме важни дела. Това момиче, маркизе, често има пристъпи… Ела с мен, Бианка.

— О, милосърдни светии! За нищо на света! То е дошло да предупреди ваша светлост, в това няма съмнение… Иначе защо ще ми се явява? Аз си казвам молитвите и сутрин, и вечер… Ах, ако ваша светлост беше повярвал на Диего! Тази ръка е също тъй голяма, както и кракът, който той беше видял в галерията… Отец Джером често ни повтаряше, че в най-скоро време ще ни се яви поличба… „Бианка, казваше, помни ми думите…“

— Ти бълнуваш! — яростно се развика Манфред. — Махай се и върви да плашиш с тези глупости другарките си!

— Какво! Но, господарю! Нима мислите, че нищо не съм видяла? Идете тогава сам при долната площадка на голямото стълбище… Да пукна на място, ако не видях…

— Какво? Кажи, хубава девойко, какво по-точно си видяла? — намеси се Фредерик.

— Нима, маркизе, ще обърнете внимание на бълнуванията на тази глупава слугиня, която се е наслушала на разкази за призраци, та чак им е повярвала? — възкликна Манфред.

— Това не са просто измислици — възрази Фредерик. — Уплахата й не е престорена и е твърде силна, за да бъде плод на въображението. Кажи, мила девойко, кое именно те порази?

— Да, господарю, благодаря ви, ваша милост — произнесе Бианка. — Сигурно цялата съм пребледняла… ще ми мине, само да си поема дъх… Бях тръгнала за стаята на господарката Изабела, както ваша светлост ми нареди…

— Няма нужда от подробности — прекъсна я Манфред. — Щом като маркизът желае да чуе, разказвай, но накратко.

— Божичко, ваша светлост, така ме объркахте… — започна момичето. — Страх ме е вече и от собствената ми сянка… Никога през живота си… Та както разправях на ваша милост, бях тръгнала към покоите на господарката Изабела, защото господарят така ми заповяда… Нейната стая е светлосинята отдясно на втория етаж; и като стигнах главното стълбище… бях се загледала в подаръка на негова светлост…

— О, господи, дари ме с търпение! — извика Манфред. — Ще каже ли това момиче поне една дума на място? Защо му е на маркиза да знае, че съм ти подарил някаква дрънкулка за усърдна служба при дъщеря ми? Интересува ни какво си видяла!

— Ами тъкмо щях да кажа на ваша светлост, ако не ме бяхте прекъснали. Та значи търках камъка на пръстена… сигурна съм, че не бях изкачила и три стъпала… когато чух дрънченето на доспехи; бога ми, дрънчаха по същия начин, както Диего ги беше чул в галерията, когато великанът се обърнал към него…

— Какво значат думите й, ваша светлост? — обърна се маркизът към Манфред. — Да не би из замъка ви да бродят великани и таласъми?

— Божичко! Нима ваша милост не е чул за великана от галерията? — извика прислужницата. — Учудвам се, че негова светлост не ви е казал… Да не би да не знаете и за поличбата…

— Тези празни приказки са направо непоносими! — прекъсна я принцът. — Нека освободим това глупаво момиче, маркизе. Чакат ни къде по-важни дела.

— Ако позволите — възпротиви се Фредерик, — това съвсем не са празни приказки; огромният меч, към който бях насочен в гората, онзи шлем, който явно е от същите доспехи… и те ли са фантазии, възникнали в главата на това бедно девойче?

— И Жак мисли същото, ако ми позволите, ваша милост — промълви Бианка. — Че преди още тази луна да се смени с нова, ще станем свидетели на необичайни промени. Аз лично няма да се учудя, ако това стане още утре, защото, както ви разправях, като чух дрънченето на стоманата, цялата ме изби студена пот… Вдигнах очи и ако щете, вярвайте, ваша милост, на най-горното перило на стълбата видях ръка в желязна ръкавица, голяма колкото… колкото… стори ми се, че ще припадна… и като си плюх на петите, та чак тук… А трябваше направо да избягам от замъка… Моята господарка Матилда ми каза вчера заранта, че на нейна светлост господарката Иполита й е известно нещо…

— Ти си нагло момиче! — извика Манфред. — Маркизе, храня силни подозрения, че цялата тази сцена е устроена нарочно, за да бъда оскърбен. Нима собствените ми слуги са подкупени да разпространяват слухове, позорящи честта ми? Отстоявайте претенциите си смело, както подобава на един мъж; или нека погребем разприте си, както вече ви предложих, чрез брачни съюзи, свързващи всеки от нас с щерката на другия; ала повярвайте ми, недостойно е за един принц от вашето потекло да се ползува от услугите на подкупени слугини.

— Отхвърлям вашите обвинения с най-голямо презрение — отвърна Фредерик. — За пръв път в живота си виждам това момиче. И никакви скъпоценности не съм й подарявал! Ах, принце, принце, вашата съвест, нечистата ви съвест ви разобличава, а вие се опитвате да прехвърлите вината върху мен… Задръжте дъщеря си и забравете за Изабела: присъдата, произнесена над вашия дом, не ми позволява да се сродя с него.

Разтревожен от решителния тон, с който бяха произнесени тези думи, Манфред се опита да успокои маркиза. Той отпрати Бианка и започна така да ласкае Фредерик, така да хвали Матилда, че маркизът отново се разколеба. Ала тъй като чувствата му към младата принцеса бяха завладели душата му съвсем отскоро, те не бяха успели да пуснат дълбоки корени в нея и да заглушат породилите се съмнения. От думите на Бианка му беше станало достатъчно ясно, че всевишният не е благосклонен към Манфред. Предложените бракове прекалено отдалечаваха изгледите му да се качи на трона, а веднага завоюваната владетелска титла бе по-силна съблазън за него от вероятността да я наследи посредством женитба с Матилда. Все пак не му се искаше напълно да се отрече от сключения договор и решил да печели време, попита Манфред дали е верен слухът, че Иполита се е съгласила на развод. Принцът се зарадва, че това е единственото препятствие по пътя му, и като разчиташе на властта си над Иполита, увери маркиза, че е чул правилно и че може да получи уверение от собствената й уста.

Докато разговаряха, влезе един слуга и доложи, че всичко е готово за пиршеството. Манфред поведе маркиза към парадната зала, където ги посрещнаха Иполита и младите принцеси. Манфред сложи Фредерик да седне до Матилда, а той самият се настани между жена си и Изабела. Иполита се държеше достойно и непринудено, ала девойките бяха мълчаливи и тъжни. Принцът, който бе решил да доведе още същата вечер започнатото дело докрай, удължи вечерята до късна доба, като се правеше на безгрижно весел и усърдно черпеше госта си с пълни бокали вино. Ала Фредерик беше по-бдителен, отколкото се искаше на Манфред, и отклоняваше твърде честите тостове под предлог, че наскоро е изгубил много кръв; принцът, напротив, се опитваше да повдигне собствения си дух и да изглежда нехаен; поглъщаше вино в изобилие, макар и не до степен да помрачи съзнанието си. Пиршеството свърши, когато вечерта бе твърде напреднала. На Манфред му се искаше отново да остане насаме с маркиза, но той се извини със здравословното си състояние и нуждата от почивка и се оттегли в покоите си, като на прощаване вежливо рече на принца, че дъщеря му ще го забавлява, тъй като самият той не е в състояние да стори това. Манфред се съгласи и за голямо огорчение на Изабела я придружи до стаята й. Матилда остана с майка си, която пожела да излезе на крепостния вал, за да се наслади на нощната прохлада.

Скоро след като компанията се разпръсна в няколко посоки, Фредерик напусна стаята си и попита дали Иполита е сама; една от прислужниците й, която не знаеше, че господарката й е излязла, го осведоми, че в този час принцесата обикновено е в параклиса си и маркизът ще може да я намери там. По време на вечерята той бе наблюдавал Матилда с нарастваща страст. Затова сега се надяваше да намери Иполита в онова разположение на духа, за което му бе дал уверения съпругът й. Тревожните знамения бяха забравени под напора на силните желания. Той се промъкна безшумно и незабелязан от никого, влезе в покоите на Иполита с намерението да я насърчи още повече в решението й да се съгласи на развод, тъй като му бе станало ясно, че Манфред няма да му даде Матилда, докато самият той не получи Изабела.

Тишината, царяща в покоите на принцесата, не учуди маркиза. Като реши, че тя е в параклиса, както му бе казано, той продължи по-нататък. Вратата на параклиса беше открехната, вечерта бе мрачна, облачна. Той леко бутна вратата и различи пред олтара коленичила човешка фигура. Фредерик се приближи, ала съзря пред себе си не жена, а мъж в дълго монашеско одеяние, обърнат с гръб към него. Непознатият бе погълнат от молитвите си. Маркизът тъкмо се канеше да си тръгне, когато онзи се изправи и остана няколко мига неподвижен, потънал в размисли, без да гледа към него. Като очакваше набожният човек да тръгне насреща му и желаеше да се извини за грубото си нахлуване, Фредерик му рече:

— Преподобни отче, търсех принцеса Иполита.

— Иполита! — откликна глух глас. — Нима си дошъл в този замък, за да търсиш Иполита?

С тези думи фигурата се извърна бавно и разкри на Фредерик оголените челюсти и празните очни кухини на скелет, скрит под качулката на отшелник.

— О, ангели господни, защитете ме! — извика Фредерик и залитна назад.

— Първо заслужи защитата им — рече призракът. Маркизът падна на колене и се замоли на зловещото видение да се смили над него.

— Не ме ли помниш? — попита привидението. — Забрави ли гората недалеч от Яфа?

— Нима ти си светият отшелник? — разтрепери се Фредерик. — Мога ли да направя нещо, за да намериш вечния покой?

— Затова ли бе освободен от робство, за да се стремиш към плътски удоволствия?… Забрави ли заровения меч и завета, гравиран върху острието?

— Не съм, не съм — мълвеше Фредерик. — Ала кажи, душа благословена, защо ми се явяваш? Какво още трябва да сторя?

— Да забравиш Матилда! — издума призракът и изчезна.

Кръвта на Фредерик се смрази в жилите му. Няколко минути той остана неподвижен. Сетне рухна ничком пред олтара и се замоли на всички светии за закрила и опрощение. Поток от сълзи бликна от очите му; въпреки волята му образът на прекрасната Матилда изплува пред неговия взор и той остана прострян върху пода, разкъсван от противоречиви чувства на разкаяние и страст. Още не се бе съвзел от избликналата мъка, и в параклиса влезе принцеса Иполита — сама, със свещ в ръката. Като видя, че на пода лежи неподвижно човек, тя изпищя, тъй като предположи, че е мъртъв. Уплахата й накара Фредерик да се съвземе. Той побърза да стане, все още с мокро от сълзи лице, и щеше да избяга от параклиса, ако Иполита не го бе спряла и помолила най-жалостиво да й обясни причината за разстроения си вид и по силата на какви странни обстоятелства го е намерила проснат на пода.

— Ах, добродетелна принцесо! — произнесе маркизът, потопен в мъка, и млъкна.

— За бога, маркизе — възкликна Иполита. — Разяснете ми причината за вашето състояние! Какво означаваха тези страдалчески стенания, това тревожно възклицание, с което се обърнахте към мен? Какви още мъки е отредил всевишният за злочестата Иполита?… Въпреки всичко мълчите?… Заклевам ви във всички милосърдни ангели, благородни рицарю — продължи тя, като падна на колене пред него. — Разкрийте ми какво тегне на сърцето ви. Виждам, че изпитвате състрадание към мен, че разбирате на какви страшни мъки ме подлагате… Говорете, имайте милост!… Знаете ли нещо, което да се отнася до детето ми?

— Не мога да говоря! — извика Фредерик и се изтръгна от нея. — О, Матилда!

И като напусна незабавно принцесата, той се устреми към собствените си покои. При вратата се натъкна на Манфред, който — възбуден от виното и любовта — бе дошъл да го търси, за да му предложи да прекарат няколко часа от нощта в песни и веселие. Оскърбен от тази покана, тъй неуместна за състоянието на духа, в което се намираше, Фредерик грубо го отблъсна, влезе в стаята си, хлопна злостно вратата под носа на Манфред и се заключи отвътре.

Вбесен от необяснимото държане на маркиза, гордият принц си тръгна, а в гърдите му бушуваха чувства, които можеха да го тласнат към най-пагубни действия. Като прекосяваше двора, срещна слугата си, когото бе оставил при манастира да следи Джером и Теодор. Останал без дъх, тъй като бе тичал през целия път, слугата му доложи, че Теодор и някаква дама от замъка се намират в този момент при гробницата на Алфонсо в църквата „Свети Никола“ и беседват насаме. Прислужникът бил проследил младежа дотам, ала нощната тъма му попречила да разпознае жената.

Манфред бе прогонен преди това от Изабела, тъй като бе опитал твърде невъздържано да й натрапи своята страст, и сега, цял пламнал от ярост, не се усъмни нито за миг, че безпокойството й се е дължало на нетърпението по-скоро да се срещне с Теодор. Разярен от тази догадка и силно раздразнен от баща й, той забърза към църквата, като внимаваше да не го види някой. Плъзна се безшумно по пътеката между скамейките, воден само от смътно проблясващ през цветните стъкла на прозорците лунен лъч, и се промъкна към гробницата на Алфонсо, насочван от неясния шепот на онези, които търсеше.

Първите думи, които различи, бяха следните:

— Уви! Нима това зависи от мен? Манфред никога не ще ни позволи да се оженим…

— Никога! И ето как ще го предотврати! — извика тиранът и като измъкна кинжала си, замахна през рамото на жената и го заби право в сърцето й.

— Ах, аз съм убита! — възкликна Матилда, падайки. — Боже милосърдни, приеми душата ми!

— Гнусно, безчовечно изчадие! Какво направи! — кресна Теодор, втурна се срещу Манфред и му отне кинжала.

— Спри, спри нечестивата си ръка! — извика девойката. — Та това е баща ми!

Манфред сякаш се пробуди от своя унес, започна да се удря в гърдите, да си скубе косите и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на Теодор, за да сложи край на живота си. Не по-малко отчаян, момъкът все пак успя да овладее мъката си, за да се притече на помощ на Матилда, а ето че дотърчаха и няколко монаси, привлечени от виковете му. Някои от тях се опитваха заедно с Теодор да спрат кръвта на умиращата принцеса, докато останалите държаха Манфред, за да му попречат в неговото безумно състояние да посегне на себе си.

Матилда, която кротко се бе примирила със съдбата си, обърна към момъка взор, изпълнен с обич и признателност за неговото усърдие. Ала всеки път, когато успяваше да преодолее своята слабост и да проговори, тя молеше присъстващите да утешат баща й. Появи се и Джером, който вече бе чул за страшното събитие. В погледа му като че ли се четеше укор към Теодор, но той се обърна към Манфред и рече:

— Видя ли, тиранино! Видя ли каква мъка се стовари на нечестивата ти и упорита глава! Кръвта на Алфонсо, въпиеща към небесата за мъст, е накарала всевишния да допусне осквернението на този олтар с убийство, за да пролееш своя родна кръв пред гробницата на този принц!

— Жестоки човече! — възкликна Матилда. — Защо утежняваш мъките на един баща! Дано господ — бог го благослови и му прости тъй, както му прощавам аз! Господарю, прекрасни мой татко, ще простите ли на своето дете? Кълна се, че не дойдох тук да се срещна с Теодор. Заварих го да се моли при тази гробница, където майка ми ме изпрати да се застъпя пред всевишния за вас… за нея… Скъпи татко, благословете детето си и кажете, че ми прощавате…

— Да ти простя? Аз, чудовищният убиец, да ти простя? — извика Манфред. — Нима престъпникът има правото да прощава? Взех те за Изабела, а господ насочи кървавата ми ръка в сърцето на собственото ми дете… О, Матилда!… Не смея да го изрека… Можеш ли да простиш сляпата ми ярост?

— Мога и ви прощавам пред лицето на всевишния! — промълви Матилда. — Но докато все още имам сили, бих искала да ви помоля… О, майко! Какво ли ще почувства тя!… Нали ще я утешите, господарю мой? Нали няма да я изоставите? Тя така ви обича… О, силите ме напускат… Отнесете ме в замъка… Дали ще доживея да я зърна отново?

Теодор и монасите се заеха горещо да я увещават да се съгласи да бъде пренесена в манастира, ала тя настоя, така че те я положиха на носилка и я понесоха към замъка; сразен от мъката на безнадеждната любов, Теодор подкрепяше с ръка главата й и се опитваше да я ободри с надеждата, че ще оживее. От другата страна на носилката Джером я тешеше с приказки за всевишния и — държейки отпреде й разпятие, което Матилда обливаше с невинни сълзи — я подготвяше за прехода към вечния живот. Потънал в най-дълбока скръб, Манфред вървеше подир носилката.

Преди още да стигнат замъка, Иполита, известена за страшното събитие, дотича да пресрещне умиращото си дете; ала щом зърна печалната процесия, непоносимата мъка я лиши от чувства и тя рухна на земята като безжизнен труп. Изабела и Фредерик, които я съпровождаха, бяха потопени в също тъй силна печал. Само Матилда като че не забелязваше собственото си състояние; тя бе изцяло отдадена на нежната обич към майка си. Като нареди на носачите да спрат, тя повика баща си веднага щом Иполита дойде на себе си. Той се приближи, ала нямаше сили да говори. Матилда взе неговата ръка и тази на майка си, съедини ги и ги притисна към сърцето си. Манфред не можа да понесе тази трогателно благочестива постъпка. Хвърли се о земи и прокле деня, когато се е родил. Изабела се изплаши, че Матилда не ще може да издържи при вида на тези силни душевни терзания, и се разпореди да отнесат принца в покоите му, а Матилда да бъде положена в най-близката стая. Иполита, не по-жива от Матилда, бе безразлична към всичко, освен към дъщеря си; ала когато Изабела в своята нежна грижовност поиска да отведат и нея, докато лекарите преглеждат раната на Матилда, тя възкликна:

— Да ме отведат! За нищо на света! Аз живях за нея и ще издъхна с нея!

Като чу гласа на майка си, Матилда повдигна клепачи, ала пак ги затвори, без да продума. Сърцето й биеше все по-бавно, ръцете й станаха влажни и хладни и скоро всички изгубиха надежда, че ще бъде спасена. Теодор последва лекарите в съседната стая и ги чу да произнасят присъдата си с отчаяние; близко до безумието.

— Щом като в живота не може да бъде моя — извика той, — то нека стане моя в смъртта! Татко! Джером! Съединете ръцете ни! — обърна се той към монаха, който бе дошъл при лекарите заедно с маркиза.

— Какво значат безразсъдните ти и безумни думи? — възкликна Джером. — Нима сега е време за женитба?

— Да, именно сега! — крещеше Теодор. — Уви, друго време не ще има!

— Млади момко, твърде си неразумен — рече Фредерик. — Нима в този съдбовен час трябва да слушаме любовните ти излияния? Какви права можеш да имаш над една принцеса?

— Правата на принц! — отвърна Теодор. — На суверенния владетел на княжество Отранто. Този почтен мъж — баща ми — разкри пред мен тайната на моя произход.

— Ти бълнуваш! — възкликна маркизът. — Тук няма друг Отрантски принц, освен мен, тъй като, извършвайки убийство, светотатствено убийство, Манфред потъпка своите права.

— Господарю — изрече властно Джером. — Той говори истината. Нямах намерение тъй скоро да разкривам тайната, ала съдбата бърза да извърши предначертаното. Хладнокръвните ми думи ще потвърдят разкритието, направено от този страстен порив. Знайте, маркизе, че когато Алфонсо отплавал за Светата земя…

— Време ли е сега за разяснения! — извика Теодор. — Елате, татко, и ме венчайте с нея; тя ще бъде моя, а във всичко останало безпрекословно ще ви се покорявам. Живот мой, обожаема моя Матилда! — възкликна момъкът и се втурна във вътрешната стая, където лежеше девойката. — Искаш ли да бъдеш моя? Ще дариш ли щастие на твоя… — Изабела му направи знак да млъкне, усещайки, че наближава сетният час на принцесата. — Какво! Нима е мъртва! Възможно ли е?

Сърцераздирателните му възгласи възвърнаха съзнанието на Матилда. Тя отвори очи и потърси с поглед майка си.

— Живот мой ненагледен, тук съм, тук съм — простена Иполита. — Не бой се, няма да те оставя!

— Ах, колко сте добра — прошепна Матилда. — Но не плачете за мен, майко. Отивам там, където няма печал… Изабела, ти ме обичаше; нали ще даряваш с любовта, която чувствам, тази прекрасна, прекрасна жена… Ах, силите ми отслабват…

— Дете мое, дете мое! — ридаеше Иполита. — Как да продължа поне малко живота ти?

— Това е невъзможно — мълвеше Матилда. — Молете се за мен на всевишния… Къде е баща ми?… Простете му, майко, простете му моята смърт… Това бе грешка… О, забравих… скъпа майко, дадох обет нивга вече да не виждам Теодор… може би това именно предизвика нещастието… но постъпката ми не бе преднамерена… можете ли да ми простите?…

— Ах, не мъчи изтерзаната ми душа! — каза Иполита. — Ти никога с нищо не си ме наскърбила… Уви! Тя изгуби свяст! Помощ! Помощ!…

— Искам да кажа още нещо — със сетни сили произнесе Матилда. — Ала вече не мога… Изабела… Теодор… заради мен… Ах! — И с тези думи тя издъхна.

Изабела и прислужниците откъснаха Иполита от бездиханното тяло, ала Теодор заплаши със смърт всеки, който се опита да го отдели от Матилда. Той покри с хиляди целувки хладните й ръце и мълвеше всички думи, които му подсказваше любовното отчаяние.

Междувременно Изабела изпрати съсипаната от скръб Иполита в покоите й, ала насред двора ги пресрещна Манфред, който, обезумял съвсем от терзаещите го мисли, изпитваше непреодолимо желание да зърне още веднъж дъщеря си и се бе запътил към стаята, в която тя бе положена. Тъй като луната се бе вече издигнала високо, той прочете по лицата на двете нещастни жени, че най-страшното, от което се опасяваше, вече е станало.

— Как? Нима е мъртва? — извика той в див смут. В същия миг удари гръм, разтърси замъка из основи, земята се затресе и се чу дрънченето на гигантски доспехи. Фредерик и Джером решиха, че е настъпил краят на света. Монахът се втурна вън на двора, като повлече и Теодор след себе си. В същия миг, в който момъкът се появи навън, стените на замъка зад гърба на Манфред се сринаха от някаква могъща сила и насред руините се извиси разрасналата се до гигантски размери фигура на Алфонсо.

— В Теодор виждате истинския наследник на Алфонсо! — провъзгласи видението и с тези думи се възнесе величествено към небесата, придружено от оглушителна гръмотевица, а облаците се разтвориха, показа се свети Никола и посрещна духа на Алфонсо; скоро сиянието на славата ги скри от взора на смъртните.

Всички присъстващи паднаха ничком на земята, тъй като разгадаха божията воля. Иполита първа наруши мълчанието.

— Господарю мой — обърна се тя към падналия духом Манфред. — Ето каква е суетата на човешкото величие. Конрад бе погубен! Матилда вече не е между живите! Теодор е истинският принц Отрантски. Не знам какво чудо го е направило такъв… но стига ни това, че небето възвести съдбата ни. Нима ние… можем да сторим друго, освен да посветим жалките часове, които ни делят от смъртта, на молитви за опрощение, отправени към всевишния? Господ ни прокужда… къде другаде да се оттеглим, ако не в онези свещени килии?

— Невинна клетнице! Страдаща поради моите престъпления! — възкликна Манфред. — Сърцето ми най-сетне е открито за твоите благочестиви напътствия. О, ако можех… Ала това е невъзможно… Вие всички недоумявате… Нека сам се осъдя! Сам ще покрия с позор главата си! Това е единственото удовлетворение, което мога да предложа на оскърбените небеса. Моите деяния ни навлякоха това наказание, затуй нека изповедта ми да изкупи… Ала уви! Кое може да изкупи вината на узурпатора, на човека, убил собствената си дъщеря! Убил я на свещено място!… Слушайте, господа, и нека тази кървава история служи като предупреждение за бъдещите тирани!

Както всички знаете, Алфонсо умря в Светата земя… Тук ще ме прекъснете и ще кажете, че не е умрял от естествена смърт… и ще бъдете прави, иначе Манфред нямаше да изпие до дъно горчивата чаша… Рикардо, моят дядо, служеше при него като шамбелан… Искаше ми се да прикрия деянията на моя праотец, ала всичко е напразно! Алфонсо бе отровен. Подправено завещание обяви Рикардо за негов наследник. Престъпленията му го преследваха… И все пак не той изгуби Конрад, нито Матилда! Аз плащам цялата цена на узурпирания трон! Веднъж в морето го настигнала буря. Измъчван от вината си, той дал обет на свети Никола да основе църква и два манастира, ако доживее да стигне Отранто. Жертвата му била приета — насън му се явил сам светецът и обещал, че потомците му ще царуват в Отранто, докато законният владетел стане прекалено голям, за да обитава замъка, и докато съществуват потомци на Рикардо от мъжки пол… Уви, уви! Няма вече потомци нито от мъжки, нито от женски пол и само аз останах от този прокълнат род… Това е. Мъките от изминалите три дни казват останалото. Как този момък се оказа наследник на Алфонсо, не знам… но не се и съмнявам, че е истина. Негови са тези владения, аз му ги отстъпвам… И все пак не знаех, че Алфонсо има наследник… Не че поставям под съмнение волята господня… Бедност и смирение ще запълнят малкото печални дни, които ми остават, докато бъда призован при Рикардо.

— Останалото трябва да разкажа аз — обади се Джером. — Когато Алфонсо отплавал за Светата земя, той бил изхвърлен от буря на Сицилийския бряг. Другият кораб, на който се намирали Рикардо и княжеската свита, се изгубил от погледите на корабокрушенците, както ваша светлост сигурно знае…

— Да, така е — потвърди Манфред. — Макар като прокуденик да нямам право на титлата, с която ме величаете… Но както и да е… Продължавайте.

Джером пламна от смущение и продължи:

— Цели три месеца неблагоприятни ветрове задържали Алфонсо в Сицилия. Там той залюбил една прекрасна девица на име Виктория. Тъй като бил прекалено благочестив, за да я склони към непозволени удоволствия, двамата се венчали… Обаче Алфонсо сметнал тази любов за несъвместима с дадения обет да се сражава за Светата земя и решил да скрие този брак до завръщането си от кръстоносния поход, когато възнамерявал да отиде при Виктория и да я признае за своя законна съпруга. Оставил я да очаква дете. В негово отсъствие тя го дарила с дъщеря, ала преди още да утихнат родилните мъки, до слуха й достигнала печалната вест, че съпругът й е мъртъв, а Рикардо го е наследил. Какво можела да стори една самотна, беззащитна жена? Каква тежест би имало нейното признание?… И все пак, господарю, аз имам истинско свидетелство, написано с почерка на…

— Не е необходимо — рече Манфред. — Ужасът на изминалите дни, видението, което току-що ни се яви, потвърждават думите ти по-добре от хиляди пергаменти. Смъртта на Матилда и моето изгнаничество…

— Успокойте се, господарю — каза Иполита. — Този свят човек не искаше да ви напомня за вашите несгоди.

— Няма да се спирам на излишните подробности — продължи Джером. — Когато дъщерята на Виктория порасна, тя ми бе дадена за жена. Виктория умря и тайната остана скрита в гърдите ми. Какво е станало по-нататък, знаете от разказа на Теодор.

Монахът млъкна. Безутешните му слушатели се оттеглиха в онези части на замъка, които не се бяха срутили. На другата сутрин, с одобрението на Иполита, Манфред писмено се отрече от княжеската титла и двамата се оттеглиха в съседните манастири. Фредерик предложи на новия принц ръката на дъщеря си, а Иполита, която нежно обичаше Изабела, горещо подкрепи този брак; ала мъката на Теодор бе твърде прясна, за да допусне мисълта за нова любов; чак след множество беседи с Изабела за скъпата Матилда той се убеди, че ще познае щастието единствено с онази, с която винаги щеше да споделя скръбта, завладяла душата му.

Край
Читателите на „Замъкът Отранто“ са прочели и: