Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dharma Bums, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
ckitnik (2011)

Издание:

Джек Керуак

Бродягите на Дхарма

 

Преводач: Еленко Касалийски

Редактор: Детелин Вълков

Литературен консултант: София Бранц

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф на корицата: Симон Нарсано

„Парадокс — МБМ“

ISBN 954-553-034-0

История

  1. — Добавяне

2

Дребничкият скитник на св. Тереза беше първият истински бродяга на Дхарма, когото срещнах, а вторият беше „номер едно“ сред всички бродяги на Дхарма и в действителност той, Джефи Райдър, беше измислил този израз. Джефи беше израснал в дървена хижа дълбоко в горите на Източен Орегон заедно с майка си, баща си и сестра си, още от самото начало — горско момче, дървар и земеделец, интересувал се от животни и индианска култура, така че когато в крайна сметка попаднал в колежа, бил вече добре подготвен за началните си занимания по антропология, а по-късно и по индианска митология с автентични текстове. Накрая научил китайски и японски, станал специалист по ориенталистика и открил най-великите бродяги на Дхарма — дзен-лунатиците от Китай и Япония. В същото време, тъй като бил момче от Северозапада, с идеалистична нагласа, той се заинтересувал от старомодния СОРП[1] — анархизъм научил се да свири на китара и да пее стари работнически песни, които прибавил към индианските и цялостното си занимание с фолклор. Той вървеше из улиците на Сан Франциско, когато го видях за първи път на другата седмица (след като изминах на стоп останалия път от Санта Барбара в един-единствен безумен, дълъг пробег и, не е за вярване, ама ме качи очарователно и мило младо момиче, в снежнобял бански без презрамки, боса, със златна гривна на глезена, което караше червеникаво кафяв „Линкълн Мъркюри“ от бъдещето и му трябваше бензедрин, за да издържи целия път до Града[2], и щом му казах, че имам малко в брезентовата си торба, то извика: „Страхотно!“). Видях Джефи да препуска с онези странни и дълги крачки, типични за планинарите, на гърба си носеше раничка, пълна с книги, четка за зъби и какво ли още не, това беше неговата малка „градска“ раничка за разлика от голямата му, комплектувана със спален чувал, пончо и прибори за готвене. Имаше козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи, но въобще не приличаше на бохем, а и далеч не беше (от онези, които се мотаят около артистичните среди). Беше жилав, загорял от слънцето, енергичен и открит, винаги поздравяваше, разговаряше весело и дори подвикваше по някое „здрасти“ на скитниците из улиците, а когато го запитваха нещо, отговаряше, без да се замисли, не знам откъде му идваше, но винаги с блестящо остроумие.

— Къде срещна Рей Смит? — го попитаха, когато влязохме в „Мястото“, любимия бар на джазмените из Бийч.

— О, аз винаги срещам моите бодхисатви на улицата! — провикна се той и поръча бира.

Беше страхотна нощ, историческа в много отношения. Джефи и още няколко поети (той също пишеше стихове и превеждаше на английски китайска и японска поезия) бяха включени в поетическо четене в „Галерия Шеста“ в града. Всички се събираха в бара и се „настройваха“. Но докато седяха наоколо или стояха прави, забелязах, че той е единственият, който не прилича на поет, при все че наистина беше. Другите бяха или битници-интелектуалци с очила с рогови рамки и буйни черни коси като Алва Голдбук, или изтънчени красиви и бледи поети като Айк О’Шей (с костюм), или префинени ренесансови италианци, сякаш от друг свят, като Франсис ДаПавия (който приличаше на млад свещеник), или рошави стари анархистки издънки с папийонки като Рейнхолд Какоетис, или огромни, дебели и кротки очилати шемети като Уорън Къфлин. А всички останали многообещаващи поети стояха наоколо в най-различни облекла: протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете. А Джефи беше облечен с груби работнически дрехи, купени на старо от магазин „Гудуил“[3], за да му вършат работа при катерене и скитане из планините, за нощуване на открито край лагерни огньове и стопиране нагоре-надолу по крайбрежието. Освен това в малката си раница носеше и една смешна зелена алпийска шапчица, която си слагаше, пеейки с тиролски фалцет, когато стигнеше в подножието на някоя планина, преди да започне да изкачва височина от няколко хиляди метра. Носеше скъпи катерачески обувки, негова гордост и радост, италианска изработка, с които крачеше по посипания със стърготини под на бара като старовремски дървосекач. Не беше висок — около метър и шестдесет и осем, но беше силен, жилав, бърз и мускулест. Лицето му приличаше на тъжна изпита маска, но над козята брадичка очите му проблясваха като очи на стар хихикащ китайски мъдрец и смекчаваха острите черти на красивото му лице. Зъбите му бяха леко кафеникави, резултат от немарливост по времето, когато е живял в горите, но това не се забелязваше и той се смееше с широко отворена уста на анекдотите. Понякога се умълчаваше и просто гледаше тъжно в пода като човек, който си дялка нещо. Друг път беше весел. Изглеждаше силно заинтригуван от мен и от историята за дребничкия скитник на св. Тереза, както и от разказите за собствените ми преживявания — как хващам товарни влакове, пътувам на стоп или скитам из горите. Веднага обяви, че съм велик „бодхисатва“, което означава „велико мъдро създание“ или „велик ангел-мъдрец“, и че аз крася този свят с искреността си. Любимият будистки светец и на двама ни беше Авалокитешвара, на японски — Куанон Единадесетоликата. Знаеше всички подробности за тибетския, китайския, махаяна, хинаяна, японския и дори бирманския будизъм, но аз веднага го предупредих, че не давам пукната пара за митологията и за всичките имена и национални особености на будизма, а че просто се интересувам от първата от четирите благородни истини на Шакямуни: „Животът е страдание.“ И до известна степен от третата: „Страданието може да бъде прекратено“, в което тогава не вярвах напълно. (Все още не бях вникнал в писанието Ланкаватара, което в крайна сметка доказва, че в света не съществува нищо друго освен разума и следователно всичко е възможно, включително и прекратяването на страданието.) Приятел на Джефи беше споменатият по-горе огромен, добродушен Уорън Къфлин, осемдесет килограма поетична плът, за когото Джефи ме предупреди (на ухо), че външността му лъже.

— Кой е той?

— Той е най-добрият ми приятел от Орегон, познаваме се от доста време. Отначало си мислиш, че е муден и глупав, но всъщност е ослепителен диамант. Ще видиш. Гледай да не те направи на пух и прах. Ще ти отнесе главата, човече, с някоя небрежно подхвърлена дума.

— Защо?

— Мисля, че е велик тайнствен бодхисатва, може би е прероденият Асана — големият махаянски учен на древността.

— А кой съм аз?

— Знам ли, може да си Козел.

— Козел?

— Може да си Калмутра.

— Кой е Калмутра?

— Калмутра е калта по козята ти мутра. Какво ще кажеш за това — попитали някого: „Има ли кучето душа на Буда?“, а той отвърнал „Джаф.“

— Ще кажа, че това е глупав дзен-будизъм.

Думите ми леко го поохладиха.

— Слушай, Джефи — казах, — аз не съм дзен-будист, аз съм сериозен будист, старомоден и мечтателен хинаянски страхливец от късния махаянизъм — и все неща от този род в настъпващата нощ. Твърдях, че дзен-будизмът се занимава не толкова с добротата, колкото с това, да обърка разума и да го накара да забележи илюзорната същност на нещата.

— Това е подло — негодувах аз. — Всички тези дзен-учители, които хвърлят децата в калта само защото не могат да им отговорят на глупавите словесни въпроси.

— Това е, защото искат те да разберат, че калта е по-добра от думите, човече.

Но аз не бих могъл да пресъздам (поне ще опитам) всички негови брилянтни отговори, възражения и уловки, с които ме държеше през цялото време на тръни и в крайна сметка успя да вкара нещо в главата ми, което промени посоката на моя живот.

И така, аз последвах тълпата виещи поети на четенето в „Галерия Шеста“ тази нощ, която освен другите важни неща беше и нощта на раждането на „Поетичния Ренесанс в Сан Франциско“. Всички бяха там. Беше щура нощ. И аз бях този, който задвижи нещата, като обиколих и събрах дребни пари от доста схванатата публика, насъбрала се в галерията, после се върнах с три огромни трилитрови бутилки калифорнийско бургундско и ги опих всички, така че когато към единадесет часа Алва Голдбук четеше, когато виеше пиян с разперени ръце поемата си „Вой“, всички крещяха: „Давай! Давай! Давай!“ (като на джем-сешън), а старият Рейнхолд Какоетис, бащата на поезията във Фриско[4], бършеше щастливите си сълзи. Джефи също чете чудесните си стихове за Койот, бог на индианците от Северноамериканското плато (струва ми се) или поне бог на северозападните индианци — квакиутли и не знам какви си. „“Да ви еба!", извика Койот и избяга!" — прочете Джефи на изисканата публика и тя ревна от удоволствие, беше толкова истинско, мръсната думичка „еба“ звучеше съвсем добре. Той имаше и нежни лирични стихове като тези за мечките, дето хапват ягоди, в които изразяваше любовта си към животните, както и велики мистични редове като тези за воловете по Монголския път, в които личаха познанията му по азиатска литература чак до Сюан Цун, великия китайски монах, кръстосвал от Китай до Тибет и от Ланчоу до Кашгар и Монголия с пръчица тамян в ръка. После неочаквано прозвуча кръчмарският му хумор в стиховете за Койота, който носи лакомства, и анархистичните му идеи за това, как американците не умеят да живеят, в стиховете за данъкоплатци, хванати в стаи-капани, построени от повалени с резачки бедни дървета (тук проличаваше също произходът му от дърварския Север). Гласът му беше дълбок, звучен и някак безстрашен, като гласовете на някогашните американски оратори и герои. Искреността, силата и човешката му надежда ме привлякоха, докато другите поети бяха или прекалено изтънчени в своя естетизъм, или твърде истерично-цинични, за да се надяват на нещо, или прекалено абстрактни и затворени, или политиканстващи, или като Къфлин твърде трудни за разбиране (едрият Къфлин казваше неща от рода на „неизяснени развои“, но там, където спомена, че откровението е нещо лично, усетих силното будистко и идеалистично влияние на Джефи, който беше споделял с добродушния Къфлин идеите си през годините им на приятелство в колежа, както аз бях споделял моите с Алва на Източния бряг, а и с други по-малко апокалиптични и по-разумни, но не толкова симпатични и тъжни младежи като него).

Междувременно множеството, насъбрало се в тъмната галерия, се напрягаше да чуе всяка дума от изумителната поезия, а аз обикалях от група на група, с лице към хората и с гръб към сцената, и ги подканвах да ударят по глътка, или се връщах и сядах отдясно на подиума, като надавах кратки одобрителни възгласи и дори цели изречения коментари без ничия покана, но в общото веселие никой нямаше нищо против. Беше велика нощ. Нежният Франсис Да Павия чете — от фини като люспи жълти или май розови листове, които внимателно прелистваше с дългите си бели пръсти — стиховете на починалия си приятел Алтман, който беше погълнал твърде много пейоте в Чихуахуа (или беше умрял просто от паралич), но не чете свои — очарователна елегия в памет на починалия млад поет, която можеше да разплаче дори Сервантес със седмата си глава, четеше ги с префинен гласец, от който ме напушваше смях, при все че, когато по-късно го опознах, Франсис ми хареса.

Сред хората в залата беше и Роузи Бюканън, слабо и хубаво момиче с червена късо подстригана коса — страхотно гадже и приятелка на всички, свързани по някакъв начин с Бийч, някога е била модел, самата тя пишеше и по това време цялата преливаше от възбуда, защото беше влюбена в стария ми приятел Коуди.

— Страхотно, а, Рози? — извиках аз, а тя удари голяма глътка и ме погледна със светнали очи. Коуди стоеше зад нея, обвил с ръце кръста й. Когато някой свършеше да чете, Рейнхолд Какоетис ставаше с папийонката и опърпаното си сако и произнасяше кратка забавна реч с престорения си смешен глас, представяйки следващия поет; тогава, казвам ви, стана единадесет и половина, всички стихове бяха вече прочетени и хората обикаляха наоколо, чудейки се какво бе станало и какво щеше да стане занапред с американската поезия, а Рейнхолд бършеше очите си с кърпичка. После всички се събрахме около него, поетите де, и отидохме с няколко коли до Китайския квартал, където си направихме велика, легендарна вечеря с китайски ястия, пръчици и гръмогласни разговори посред нощ в един от онези оживени, чудни китайски ресторанти на Сан Франциско. Оказа се, че това е любимият ресторант на Джефи — „Нам Йен“, и той ми показа как да поръчвам и как да ям с пръчиците, като разправяше анекдоти за дзен-лунатиците от Далечния изток и така ме развесели (имахме и бутилка вино на масата), че накрая отидох при един стар готвач на входа на кухнята и го попитах:

— Защо Бодхидхарма е дошъл от Запад? (Бодхидхарма е индиецът, пренесъл будизма на изток, в Китай).

— Не ме интересува — отвърна с присвити очи той; разказах това на Джефи и той рече:

— Идеален отговор, абсолютно идеален. Сега вече знаеш какво имам предвид под дзен.

Имах още много да уча. Особено за това как да се оправям с момичетата — по несравнимия дзен-лунатичен начин на Джефи, който имах възможност да наблюдавам от първа ръка следващата седмица.

Бележки

[1] Световна организация на работниците от промишлеността.

[2] Лос Анжелис.

[3] Магазини, в които дарени стоки се продават евтино и средствата се използват за благотворителни цели.

[4] Съкратено от Сан Франциско.