Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (16)

16

А на себе си казах така: „Сега съм на път към Рая.“ Неочаквано ми беше станало ясно, че в живота си имах да уча още много. Както казах, преди да тръгна, се видяхме с Джефи, унили отидохме до китайския парк, хапнахме в „Нам Йен“, после излязохме, седнахме на тревата в неделната утрин и неочаквано се появиха онези негри проповедници, които се пръснаха наоколо и започнаха да проповядват пред събралите се няколко групички от любопитни китайски семейства, чиито хлапета лудуваха наоколо, както и на разни скитници, които проявиха малко по-голям интерес. Едра дебела жена, приличаща на Ма Рейни, се беше изправила с разкрачени крака и виеше с мощния си глас някаква невероятна проповед, в която думите се редуваха с пеене на блус, беше страхотно, а причината, поради която тази жена, която беше такъв велик оратор, не проповядваше в църква, беше, че от време на време тя храчеше, извръщаше се и с все сила плюеше настрани в тревата.

— И аз ви казвам, Господ ще се погрижи за вас, ако приемете новото си поприще… Да! — Тя се изхрачи, обърна се и изстреля на три-четири метра една огромна плюнка.

— Виждаш ли — казах аз на Джефи, — тя не може да го прави в църква, това е дефектът й като проповедник, щом става дума за светата обител, но, човече, чувал ли си някога по-велика проповед.

— Така е — каза Джефи. — Но аз не си падам по всички тези работи за Исус, дето ги разправя.

— Какво му има на Исус? Той не говори ли за Рая? А Раят не е ли нирваната на Буда?

— Според твоята интерпретация, Смит.

— Джефи, исках да кажа някои работи на Роузи, потиска ме схизмата, с която разделяме будизма от християнството, Изтока от Запада, каква, по дяволите, е разликата? Сега всички сме в Рая, нали?

— Кой го казва?

— Това, в което сме сега, нирвана ли е или не?

— В момента сме едновременно в нирвана и самсара.

— Думи, думи, кажи го ясно. Нирвана — независимо как ще я наречеш. Освен това не чуваш ли онова голямо старо момиче, което те призовава и ти казва, че пред теб ще се разкрие ново поприще, ново Буда-поприще, момчето ми?

Джефи беше толкова доволен, че примигна и се усмихна.

— Пред нас се разкриват просторни Буда-полета за действие във всички посоки, а Роузи беше цвете, което оставихме да увехне.

— Никога не си говорил по-верни неща, Рей.

Едрата възрастна жена дойде и при нас, тъй като ни беше забелязала, преди всичко мен. Всъщност ме нарече „скъпи“.

— По очите ти виждам, че разбираш всяка моя дума, скъпи. Трябва да знаеш, че аз искам ти да отидеш в Рая и да бъдеш щастлив. Искам да разбереш всяка моя дума.

— Чувам и разбирам.

Отсреща през улицата се издигаше новият будистки храм, който се опитваха да построят сами някакви млади китайци от Дружеството на китайските търговци от Китайския квартал; една нощ дойдох пиян тук, запретнах ръкави и се захванах да превозвам вътре пясък с ръчна количка, те бяха млади, идеалистично настроени и загледани в бъдещето хлапета тип Синклер Луис, които живееха в хубави къщи, но обуваха дънки и идваха да работят тук на храма, нещо, което би могло да се очаква от хлапета, живеещи в заобиколен отвсякъде с прерия град в Средния запад, предвождани от човек със сияен поглед тип Ричард Никсън. Но те правеха това тук, в сърцето на огромния изискан Китайски квартал на Сан Франциско, само че храмът им беше храм на Буда. Странно, но Джефи не се интересуваше от будизма в този квартал, тъй като той беше традиционен, а не онзи дзен-интелектуалноартистичен будизъм, който той обичаше — но аз се опитвах да го накарам да разбере, че всичко е едно и също. В ресторанта с удоволствие ядохме с пръчици. Сега той се сбогуваше с мен и аз не знаех кога ще го видя отново.

Зад цветнокожата жена се беше изправил друг проповедник, който постоянно кимаше със затворени очи и повтаряше: „Точно така.“ Тя ни каза:

— Бог да ви благослови, момчета, задето ме изслушахте. Помнете — ние знаем, че добро очаква само тези, които обичат Бог, които са избрани според волята му. „Послание към римляните“ осем, осемнадесет, момчета. Нова слава ще се открие пред вас, затова трябва да живеете според задълженията си. Чувате ли ме?

— Да, госпожо, довиждане.

Сбогувах се с Джефи.

Прекарах няколко дни със семейството на Коуди сред хълмовете. Той беше безкрайно натъжен от самоубийството на Роузи и постоянно повтаряше, че трябва да се моли за нея нощ и ден в този особено критичен момент, когато поради факта, че се е самоубила, душата й все още лети над повърхността на Земята, готвейки се за чистилището или ада.

— Трябва да й помогнем да влезе в чистилището, човече.

И така, аз му помагах в молитвите, докато лежах нощем върху моравата му в новия си спален чувал. Денем си записвах в джобното тефтерче малките стихотворения, които ми рецитираха децата му: „У, а… джас, прас… при тебе идвам аз… у, а… тряс, прас… теб обичам аз… тара-ре, тара-ре… небето синьо е… по-висок съм от тебеее… еее.“ Междувременно Коуди казваше:

— Не пий толкова много от това старо вино.

Късно следобед в понеделник аз бях на гарата в Сан Хосе и чаках следобедния „Светкавичен“, който трябваше да дойде в четири и половина. Но се оказа, че този ден той не пътува, и трябваше да изчакам „Среднощния призрак“ в седем и половина. Междувременно, щом се стъмни, си затоплих консерва с макарони върху малък индиански огън, който си стъкмих от съчки в гъстите плевели край релсите, и хапнах. „Призрака“ пристигна. Дружелюбен стрелочник ме предупреди, че е по-добре да не се опитвам да го хвана, тъй като там, където линиите се пресичали, дебнело ченге с голям фенер, което наблюдавало дали някой не се вози нелегално и се обаждало в Уотсънвил да го свалят.

— Сега нали е зима и момчетата разбиват заключените вагони, трошат стъклата и оставят бутилки по пода — абе, съсипват влака.

С тежката раница на гърба се промъкнах до източния край на железопътния парк и се метнах на „Призрака“ точно когато вече напускаше гарата, подминал пресичането на линиите, разтворих спалния чувал, събух си обувките, сложих ги под навитото на топка палто, мушнах се вътре и спах сладко и щастливо през целия път до Уотсънвил, където се крих в плевелите, докато не чух железничарската свирка, качих се отново и спах цяла нощ, докато препускахме надолу по невероятното крайбрежие — о, Буда, ти, луна небесна, о, Исусе, ти, звездна светлина над океана, аз се стоплих в спалния чувал, а влакът летеше със сто и двадесет километра в час край Сърф, Танжер, Гавиота, все по-надолу и по-надолу, откарвайки ме вкъщи за Коледа. Всъщност се събудих около седем часа сутринта, когато влакът вече намаляваше скорост, навлизайки в района на лосанджелиската гара, и първото нещо, което видях, докато си обувах обувките и си стягах багажа, приготвяйки се да скоча, беше един железничар, който ми махаше и викаше:

— Добре дошъл в Ел Ей.

Бях готов да се махна оттук веднага. От тежкия смог очите ми сълзяха, слънцето жареше, а въздухът смърдеше — Ел Ей е истински ад. А бях прихванал и настинка от децата на Коуди — онзи стар калифорнийски вирус, и се чувствах отвратително. Напълних си шепите с вода, капеща от един хладилен вагон, и си измих лицето, след това си измих зъбите, сресах си косата и тръгнах из Ел Ей, за да уплътня времето, което ми оставаше до седем и тридесет вечерта, когато смятах да хвана „Свистящия“ товарен влак до Юма, Аризона. Чакането беше ужасно. Пих кафе и хапнах за седемнадесет цента в кафенетата на улица „Саут Мейн“ в квартала на бордеите.

Привечер се спотайвах в очакване на влака. Някакъв скитник седеше пред един вход и ме наблюдаваше с нескрит интерес. Отидох при него да си побъбрим. Каза, че е бивш морски пехотинец от Патерсън, Ню Джърси, и не след дълго извади малко парченце хартия, което понякога си четял в товарните вагони. Хвърлих му един поглед. Беше цитат от Дигха Никая с думите на Буда. Усмихнах се; не казах нищо. Беше велик бъбривец, не пиеше, беше бродяга-идеалист и каза:

— Ето това е, така ми харесва — предпочитам да пътувам нелегално по влаковете из страната и да си притоплям консерви на огъня, отколкото да съм богат и да имам работа и дом. Доволен съм. Имах артрит, нали разбираш, стоях в болницата години наред. Намерих начин как да го излекувам, след което хванах пътя и оттогава не съм преставал да скитам.

— Излекувал си артрита си? Самият аз имам тромбофлебит.

— Наистина ли? Ами това ще ти свърши работа и на теб. Просто стой на глава по три минути на ден или може би пет. Всяка сутрин, когато се събудя, независимо дали съм в някое сухо речно корито или се возя в някой влак, аз слагам едно килимче на земята, заставам на глава и броя до пет хиляди, това е около три минути, нали?

Сериозно се замисли дали броенето до пет хиляди прави три минути или не. Странно. Стори ми се, че се усъмни в училищните си знания по математика.

— Ами някъде там.

— Просто го прави всеки ден и флебитът ти ще изчезне като моя артрит. На четиридесет съм, нали разбираш. Освен това, преди да си легнеш вечер, пий топло мляко с мед. Винаги си нося малко бурканче с мед — той измъкна едно от торбата си, — слагам малко мед с мляко в едно канче, затоплям го на огъня и го изпивам. Само тези две неща.

— Добре.

Обещах да последвам съвета му, защото беше Буда. В резултат на това след около три месеца флебитът ми изчезна напълно и повече не се появи, което си е цяло чудо. В действителност, оттогава съм опитвал много пъти да разкажа на лекарите за това, но те, изглежда, ме вземат за луд. Бродягите на Дхарма, бродягите на Дхарма. Никога няма да забравя онзи интелигентен скитник-евреин, бивш морски пехотинец от Патерсън, Ню Джърси, който и да беше той, със своето късче хартия, което чете в студените нощи край капещите хладилни вагони някъде из индустриалните зони на Америка, която все още си е страна на мечтите.

В седем и тридесет „Светкавичния“ пристигна и докато стрелочниците го подготвяха за тръгване, аз се спотайвах в бурените, скрит отчасти зад един телеграфен стълб, готов да го хвана. Бързината, с която потегли, ме изненада, изскочих от прикритието си и с тежката двадесет и пет килограмова раница на гърба подтичвах край него, докато не видях подходяща теглителна щанга, улових се за нея, набрах се и се покатерих върху покрива на вагона, за да мога да огледам влака и да си намеря открита платформа. Но — хиляди дяволи и всички глупости, дето могат да ги сторят — докато влакът бързо набираше скорост и вече напускаше района на гарата, разбрах, че късметът ме е изиграл — виждаха се осемнадесет лайняни закрити вагона, а вече се движехме с около четиридесет километра в час и въпросът беше на живот и смърт, трябваше или да се махна веднага, или да се боря за живота си при скорост сто и двадесет километра в час (невъзможно върху покрива на товарен вагон), затова пропълзях обратно по стъпалата, но първо трябваше да освободя закопчалката на ремъка на раницата, която се беше закачила за тесния пасаж върху покрива, така че в момента, когато висях от последното стъпало и се готвех да скоча, вече се движехме прекалено бързо. Свалих раницата, хванах я здраво в едната си ръка и надявайки се на късмет, с някакво безумно спокойствие скочих на земята. Всичко се завъртя, с несигурни крачки изтичах няколко метра и бях спасен.

Сега се оказах три мили навътре в индустриалната джунгла на Ел Ей, бесен, болен и подсмърчащ в спусналия се гъст смог, и трябваше да прекарам цялата нощ в канавката до една телена ограда край релсите, като постоянно се събуждах от глъчката, която вдигаха разкарващите се наоколо стрелочници от Саутън Пасифик и Санта Фе; около полунощ мъглата се вдигна и аз започнах да дишам по-леко (мислейки и молейки се в спалния чувал), но смогът отново падна ниско, зората представляваше ужасна, гъста и влажна млечнобяла пелена, в чувала ми беше прекалено горещо, а отвън беше твърде студено — въобще цяла нощ единствено кошмари, само дето призори едно птиче ме благослови.

Трябваше да се измъкна от Ел Ей. Според инструкциите на моя приятел аз застанах на челна стойка, като се подпирах на телената ограда, за да не се прекатуря. Настинката ми сякаш леко отмина. После отидох пеша до спирката на автобусите (през релсите и разни странични улички) и хванах евтин рейс до Ривърсайд на двадесет и пет мили оттук. Ченгетата постоянно ме оглеждаха подозрително заради голямата раница. Всичко беше твърде далеч от девствения покой на онази нощ с Джефи Райдър високо в планинския лагер, под кротките пеещи звезди.