Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (10)

10

Размърдах се наоколо и събрах голям наръч съчки, за да запалим огън, после започнах да нося по-големи клони, а накрая вече мъкнех огромни пънове, каквито лежаха разхвърляни из цялата местност. Зажалихме огън, който Морли можеше да види и от пет километра разстояние, ако голямата канара не го скриваше от погледа му. Той излъчваше обилна топлина към скалата, тя я абсорбираше и я връщаше обратно и на нас ни беше топло, само дето носовете ни бяха зачервени, защото постоянно ги подавахме навън, за да вземем ту дърва, ту вода. Джефи изсипа булгура в тенджера с вода, сложи го да се вари и започна да го разбърква, междувременно разби и шоколадовия пудинг и го сложи върху огъня в друга, по-малка тенджерка, която извади от моята раница. Запари и нов чай. След това измъкна двойния си комплект китайски пръчици. Много скоро вечерята беше готова и ние започнахме да се храним в приповдигнато настроение. Това беше най-вкусната вечеря в живота ми. Високо горе, над оранжевите пламъци на огъня, се виждаха необятни системи от неизброими звезди, които проблясваха отделно или на изящни малки гроздове, или пък се сливаха в безкрайни звездни пътеки, недостижими за човешкия разум — студени и сребристосини. Огънят обагряше всичко в розово, а храната ни беше великолепна. Думите на Джефи се оказаха верни — на мен ни най-малко не ми се пиеше алкохол, даже бях забравил за него, бяхме се изкачили твърде високо, натоварването беше прекалено голямо, а въздухът свеж, дори само той беше достатъчен, за да те упои. Беше страхотна вечеря, винаги е по-добре храната да се поема не лакомо, а на миниатюрни хапки, защипани с върховете на пръчиците, ето защо Дарвиновият закон за оцеляването намира най-добро приложение в Китай: ако не умееш да боравиш с пръчиците и да взимаш наравно с другите храна от семейната купа, ще умреш от глад. Така или иначе, накрая ометох всичко с помощта на показалеца си.

След като вечерята приключи, Джефи започна усърдно да почиства съдовете с телена мрежичка, а мен ме изпрати за вода, аз отидох и гребнах с една останала от предишни планинари празна консервна кутия в лумналото от звездна светлина поточе, и се върнах, носейки освен водата и една снежна топка, след което Джефи изми съдовете.

— Обикновено не ги мия, а само ги увивам в синята кърпа, защото това няма такова голямо значение… въпреки че тази малка мъдрост не се цени особено високо в онзи магазин за долнокачествен сапун на „Медисън“ авеню, как му беше името, онази английска фирма, „Ърбър & Ърбър“ или не знам какво си, но да ме вземат на часа рогатите, ако веднага не извадя звездната си карта и не видя какво е разположението на светилата тази нощ, на онази глутница там горе, дето е по-неизброима от любимите ти сурангамски сутри, момчето ми.

И той извади картата, завъртя я малко, нагласи я, вгледа се и каза:

— Сега е точно осем и четиридесет и осем.

— Как разбра?

— Сириус няма да е там, където е, ако не е осем и четиридесет и осем… Знаеш ли какво ми харесва в теб, Рей? Ти ми отвори очите за истинския език на тази страна — езика на работниците, железничарите и дърварите. Чувал ли си как говорят тези типове?

— И още как. Познавах един образ, караше камион със сонда, та той ме взе веднъж около полунощ на стоп в Хюстън, Тексас, след като един дребен педераст, собственик на верига от мотели, наречени със съвсем подходящото име „Мотели Денди“, ме беше отпратил с думите, ако не успея да хвана нищо, да се върна и да спя на пода му, и така аз чаках около час на пустия път, и ето че се появи този камион, каран от един чероки — той каза, че е такъв, но името му беше Джонсън или Али Рейнолдс, или нещо от този род, и веднага се впусна в дълга тирада, започвайки с думите: „Е, момчето ми, напуснах майчината си хижа още преди да си познавал дъха на реката, и дойдох на Запад, да подивея от каране из Източнотексаските петролни находища“, и продължи да ломоти в ритъм, като на всеки такт удряше крак на амбреажа или на разните му там други джаджи, и надуваше камиона, докато не вдигна над сто километра в час, ускорявайки ход паралелно с разказа си — страхотно, това наричам аз поезия.

— Точно това искам да кажа. Трябва да чуеш онзи скагитски диалект, дето говори на него старият Бърни Байерс, непременно трябва да отидеш в оня край, Рей.

— Добре.

Така, както беше коленичил и изучаваше внимателно звездната си карта, приведен леко напред, за да може да надзърне през надвисналите чепати стари планински дървета, с козята си брадичка и всичко останало, на фона на могъщата сива скала, Джефи беше точно копие на моята представа за старите дзен-учители в пустинята. Беше застанал на колене, приведен напред, с поглед отправен нагоре — сякаш държеше в ръцете си свещена сутра. Не след дълго той отиде до снежната преспа и донесе леденостудения шоколадов пудинг, той се оказа изключително вкусен. Изядохме го целия.

— Може би трябва да оставим малко за Морли.

— Няма да изтрае, сутринта слънцето ще го разтопи.

Скоро огънят спря да бумти и от него останаха само зачервените въглени, някои от които дълги по два метра, постепенно се прокрадваше леденият дъх на нощта, но мирисът на тлеещите пънове го правеше не по-малко приятен от шоколадовия пудинг. Тръгнах да се поразходя сам край заледеното плитко поточе и седнах да медитирам до един изгнил дънер. Огромните планински масиви се издигаха от двете страни на долината като безмълвни великани. Беше твърде студено, за да остана седнал повече от минута. Когато се върнах, огънят хвърляше оранжеви отблясъци върху голямата скала, Джефи беше коленичил и се взираше в небето, а там, десет хиляди метра над окаяния свят, царяха разум и мир. Още една черта на Джефи ме удивяваше: огромното му и деликатно чувство за милосърдие. Той постоянно подаряваше разни неща, постоянно практикуваше това, което будистите наричат Парамита на Дана, усъвършенствуване на милосърдието.

Когато се върнах и седнах до огъня, той каза:

— Е, Смит, време е да се сдобиеш с броеница-талисман, вземи тази — и той ми подаде една броеница с кафяви дървени мъниста, нанизани на здрава лъскава черна връв, завързана над голямото мънисто с красив клуп.

— О, не можеш да ми подариш такова нещо, японска е, нали?

— Имам още една с черни мъниста. Молитвата, която ми каза тази вечер, е много по-ценна от тази броеница, Смит, но аз и без това ти я подарявам.

Няколко минути по-късно той остърга останалия по стените на тенджерката пудинг и се постара аз да получа по-голямата част. След това застла с клонки земята, сложи отгоре пончото и ме остави да легна със спалния си чувал по-близо до огъня, за да ми е по-топло. Постоянно вършеше милосърдие. Всъщност той ме научи и мен и една седмица по-късно аз му подарих няколко хубави фланелки, които купих от магазин „Гудуил“. В отговор той веднага ми направи друг подарък — пластмасова кутия за храна. Аз му подарих на шега едно голямо цвете от двора на Алва. На следващия ден той тържествено ми поднесе малко букетче цветя, които беше набрал от лехите по улиците на Бъркли.

— Можеш да задържиш и гуменките — каза той. — Имам още един чифт, по-стари са от тези, но са също толкова здрави.

— Хей, не мога да ти взимам така нещата.

— Смит, ти не можеш да разбереш, че е привилегия да правиш подаръци на другите.

Той вършеше това по един очарователен начин; в жестовете му нямаше нищо бляскаво или празнично, а дори се усещаше лека печал и макар понякога даровете му да бяха стари и изхабени вещи, те бяха винаги не само полезни, но и носеха особено обаяние заради тъгата, с която ги поднасяше.

Към единадесет часа се мушнахме в спалните чували, беше станало страшно студено, поговорихме си още малко, докато единият от двамата престана да отговаря, и много скоро вече спяхме. Докато той похъркваше, аз се събудих и легнал по гръб, с очи вперени в звездите, благодарих на Бога, че дойдох на това изкачване. Краката ми бяха отпочинали, цялото ми тяло се беше изпълнило със сила. Пукането на тлеещите пънове наподобяваше кратки коментари на Джефи върху моето щастие. Погледнах го, беше заровил дълбоко глава в чувала си. Малката му свита фигура беше единственото нещо сред простиращата се с мили тъмнина, изпълнено с толкова силен стремеж към доброта. „Колко странно нещо е човекът… — помислих си аз, — както пише в Библията: «Кой познава духа на човека, чийто поглед е отправен нагоре?»“ Това хлапе, десет години по-младо от мен, ме кара да се чувствам като глупак за това, че през последните няколко години на пиянство и разочарования бях забравил всичките си предишни радости и идеали, какво му пука, че няма пари — те не му трябват, единствените неща, от които има нужда, са раницата, няколко от онези найлонови пакетчета със суха храна и чифт здрави обувки, и вече е готов да излезе в планината, и да се наслаждава на привилегиите на милионер. Пък и кой страдащ от подагра милионер би могъл да се изкачи тук? Ние трябваше да се катерим цял ден. И аз си обещах, че ще започна нов живот. „Ще пребродя с раница на гърба целия Запад, планините на Изток и пустинята, и ще живея непорочно.“ Зарових глава в спалния чувал и заспах. Призори се събудих зъзнещ, студът от земята беше проникнал през пончото и спалния чувал и ребрата ми бяха така измръзнали, сякаш бях легнал върху самата скала. Дъхът ми излизаше във вид на пара. Обърнах се на другата страна и заспах отново: сънят ми беше студен и чист като ледена вода — щастлив, спокоен сън.

Когато отново се събудих, девствените лъчи на слънцето се изливаха като оранжев поток над зъберите на изток и надолу през благоуханните борови клони и аз се почувствах като малко момче, за което е време да става и да излезе навън по къси гащета, за да играе през целия съботен ден. Джефи вече беше станал, пееше и си духаше от време на време на ръцете край малък огън, Земята беше покрита със скреж. Той се втурна леко, извика „Ойларипи“ и, ей богу, веднага чухме ответния йодел на Морли, идващ от разстояние по-близко от вчерашното.

— Тръгнал е. Събуди се, Смит, и ела да изпиеш чаша горещ чай, ще ти се отрази добре!

Станах, измъкнах гуменките си от спалния чувал, където бяха стояли на топло през цялата нощ, обух ги, сложих си баретата, скокнах и изтичах няколко метра в тревата. Плиткото поточе беше замръзнало и само в средата бълбукаше звънливо ручейче. Легнах по корем, намокрих си лицето и отпих няколко големи глътки. Нищо не може да се сравни с това, което човек изпитва, когато си измие лицето със студена вода в планинска утрин. След това се върнах обратно и заварих Джефи да притопля останалата от вчера храна — тя беше все така вкусна. После се покатерихме на ръба на канарата и започнахме да викаме „Хуу“. Неочаквано Морли се появи — дребна фигурка около две мили надолу в долината от морени, движеща се като далечно малко животно в огромната пустош.

— Онази малка точица там долу е нашият остроумен приятел Морли — каза Джефи с кънтящия си смешен глас на дървар.

След около два часа Морли беше на разстояние, от което можехме да го чуваме, и веднага започна да говори, докато преодоляваше последните огрени от топлото слънце морени, които го деляха от скалата, върху която бяхме седнали.

— От Женското благотворително дружество казаха, че е редно аз да се кача тук и да проверя дали вие, момчета, не бихте искали да ви удостоят с почетни ленти, казаха също, че е останало голямо количество розова лимонада, а търпението на лорд Маунтбатън се изчерпвало. Как мислите, дали ще разследват причините за скорошните проблеми в Близкия изток? Или може би ще започнат да ценят повече кафето? Надявам се в компанията на двама начетени господа като вас те да подобрят обноските си… — и т.н. и т.н., неспирно и без какъвто и да било повод ломотеше Морли в свежата синя утрин, ухилен и леко изпотен от дългото изкачване.

— Е, Морли, готов ли си да изкачим Матерхорн?

— Веднага щом сменя мокрите си чорапи.