Джак Керуак
Бродягите на Дхарма (18)

18

По това време беше модерна песента на Рой Хамилтън „Всички освен мен си имат дом“. Тананиках си я, докато с бърз ход прекосявах Ривърсайд. От другата му страна излязох на шосето и веднага ме качи едно младо семейство до летището на пет мили извън града, оттам ме взе някакъв мълчалив мъж и ме откара почти до Боумонт, Калифорния, но ме остави на около пет мили преди града на една магистрала с две платна, където имаше малка вероятност някой да спре, така че тръгнах пеша във великолепния кристалночист въздух. В Боумонт хапнах няколко хотдога, хамбургера и кесия с пържени картофки, към които прибавих и голям ягодов шейк, като през цялото време бях заобиколен от кикотещи се гимназисти. След това от другия край на града ме взе един мексиканец на име Джейми, който каза, че е син на губернатора на щата Бая Калифорния в Мексико, на което не повярвах. Беше пропаднал пияница и ме накара да му купя вино, което после просто избълва през прозореца, докато караше: унил, печален и безпомощен млад мъж с много тъжни очи, много красив и леко смахнат. Караше право към Мексикали, което беше малко встрани от пътя ми, но ме уреждаше добре, защото ме приближаваше към Аризона.

По главната улица на Калексико, където беше настъпило времето на коледните покупки, се разкарваха невероятните удивително красиви мексикански хубавици, които сякаш вече прекрачваха границите на съвършенството, така че още щом първите минаха край мен, те вече бяха единственото, което занимаваше ума ми, стоях, ядях сладолед във фунийка и се оглеждах във всички възможни посоки, очаквайки Джейми, който каза, че има да изпълни някаква поръчка, след което ще се върне да ме вземе и лично да ме закара в Мексикали, Мексико, за да ме запознае с приятелите си. Плановете ми за вечерта включваха хубава евтина вечеря в Мексико, след което смятах да продължа. Джейми, разбира се, не се появи. Прекосих границата сам и след бариерата рязко свих, за да избегна улицата с амбулантните търговци, и веднага се отправих към една мърлява постройка, за да се облекча, но някакъв ненормален мексикански пазач в униформа реши, че това е голямо посегателство, и нещо ми каза, а когато му отвърнах, че не разбирам („No se“), той каза:

— No sabes Police? — имаше наглостта да ме заплашва с полиция за това, че пикаех на келявата му земя.

След това забелязах, че съм опикал местенцето, където нощем той навярно си палеше малък огън, тъй като наблизо бяха струпани дървени въглища, и наистина съжалих, така че кротко тръгнах с раницата на гърба нагоре по калната улица, а той ме изпрати с тъжен поглед.

Стигнах до едно възвишение и видях голямо тинесто мочурище, което изпускаше зловония и беше покрито с гьолчета и ужасни пътечки, по които в здрачевината се движеха жени и магарета; беден стар китаец привлече вниманието ми и спряхме да побъбрим, но когато му казах, че смятам да пренощувам в мочурището (наистина си бях набелязал едно местенце оттатък него, в подножието на възвишенията), върху лицето му се изписа страх и тъй като беше глухоням, ми обясни със знаци, че ще ми задигнат багажа и ще ме убият, ако се опитам да го направя, и аз неочаквано осъзнах, че това е истина. Вече не бях в Америка. Бях прекосил границата и навлязъл в друг свят — един бездомник в чужди води. Къде ще намеря тихата дъбрава, в която да медитирам и да остана завинаги? След като възрастният мъж се опита да ми разкаже със знаци историята си, аз си тръгнах, като му помахах и се усмихнах; прекосих низината, минах по тясно дървено мостче над жълта река и стигнах до бедните кирпичени постройки на Мексикали; тук мексиканското веселие ме очарова за пореден път, в тенекиена купа хапнах вкусна супа гарбанзо с парченца кабеза (глава) и суров себола (лук) — на границата бях сменил четвърт долар за три банкноти песос и цяла купчина огромни пенита. Докато се хранех пред павилиона, изучавах малката кална уличка — хората, мършавите бездомни кучета, кръчмите, проститутките, музиката, мъжете, мотаещи се из ужасната навалица, незабравимия салон на красотата (Salon de Belleza); който се виждаше от другата страна — в него имаше само няколко обикновени стола и просто огледало върху голата стена, пред което замечтано се оглеждаше малка седемнадесетгодишна красавица с коса на ролки, до нея стоеше стар гипсов бюст с перука, а отзад се беше изправил едър мъж с мустаци, облечен в скандинавски скиорски пуловер, който си човъркаше зъбите с клечка, на съседния стол малко момченце ядеше банан, а на тротоара отпред, като пред кино, се беше събрала групичка деца и аз си помислих: „О, това е цяло Мексико, събрано в съботния следобед! Благодаря ти, о, Господи, че ми върна вкуса към живота, към вечно възвръщащите се форми на бликащата изобилие твоя утроба.“ Сълзите ми не бяха напразни. Някога те щяха да свършат.

След това пътьом си купих няколко понички, набодени на клечка, едно момиче ми продаде два портокала и в падащия сумрак минах обратно по моста и щастлив се насочих към граничната бариера. Но тук ме спряха трима неприятни американски граничари и намръщени започнаха да претърсват раницата ми.

— Какво си купил в Мексико?

— Нищо.

Не ми повярваха. Продължиха да търсят. След като опипаха пакетите с неизядените пържени картофки от Боумонт, пликчетата със стафиди, фъстъци и моркови, консервите със свинско с фасул, с които се бях запасил за из път, и половинката черен хляб, те се възмутиха и ме пуснаха да си вървя. Беше доста забавно; без съмнение очакваха раницата ми да е пълна с опиум от Синалоа, трева от Мазатлан или хероин от Панама. Може би си мислеха, че съм изминал пеш целия път от Панама. Не можеха да ме разберат.

Отидох до автобусната спирка на „Грейхаунд“ и си купих билет до близкия Ел Сентро и минаващото през него главно шосе. Смятах да хвана аризонския „Среднощен призрак“, да стигна в Юма още тази нощ и да пренощувам в едно сухо дере в Колорадо, което бях забелязал още преди време. Но не се получи, отидох на гарата в Ел Сентро, огледах се и накрая се обърнах към един железничар, който насочваше със знаци маневриращ локомотив.

— Къде е „Светкавичния“?

— Той не минава през Ел Сентро.

Бях изненадан от глупостта си.

— Единствените товарни влакове, които можеш да хванеш към Юма, минават през Мексико, но ще те намерят, ще те изритат и ще свършиш в някой мексикански дранголник, момчето ми.

— Стига ми толкова Мексико. Благодаря.

Отидох при голямото кръстовище в града, където колите завиваха на изток към Юма, и започнах да стопирам. Около час нямах късмет. Неочаквано един голям камион отби встрани; шофьорът слезе, въртейки в ръце куфара си.

— На изток ли отиваш? — го попитах.

— Веднага щом се пошляя малко из Мексикали. Знаеш ли нещо за Мексико?

— Живял съм там години наред.

Той ме огледа. Беше симпатичен дебел веселяк от Средния запад. Хареса ме.

— Какво ще кажеш да ми покажеш тази нощ Мексикали, а после аз ще те откарам до Тъксан.

— Страхотно!

Качихме се в камиона и се върнахме обратно в Мексикали по пътя, който току-що бях изминал с автобуса. Но си струваше, тъй като щях да стигна чак до Тъксан. Около единадесет оставихме камиона в Калексико, където вече беше тихо, и отидохме в Мексикали, пропуснахме обичайните за туристите евтини кабарета и го заведох в добрите стари кръчми на истинско Мексико, където можеш да танцуваш с момиче за едно песо, има парлива текила и много веселие. Беше велика нощ, той танцува и се забавлява много, снима се с една señorita и изпи около двадесет текили. По едно време се събрахме с някакъв цветнокож тип, който беше педераст, но бе ужасно забавен, и ни заведе в един публичен дом, а после, когато напускахме, едно мексиканско ченге му прибра автоматичния нож.

— Това е третият нож за този месец, който копелетата ми задигат — каза той.

На сутринта с Боудри (така се казваше шофьорът) се върнахме при камиона с мътни погледи и махмурлук, но той въобще не губи време, а веднага потеглихме към Юма, без да минаваме отново през Ел Сентро, а по отличната, слабо натоварена магистрала 98, простряла се в права посока стотици мили напред, след като вдигнахме сто и двадесет километра в час още при Грей Уелс. Явно скоро щяхме да стигнем Тъксан. Бяхме хапнали леко, преди да влезем в Юма, и сега той каза, че с удоволствие би изял една хубава пържола.

— Проблемът на тези крайпътни местенца за хапване е, че нямат достатъчно големи пържоли, които да ми стигнат.

— Ами просто спри камиона пред някой от тъксанските супермаркети край магистралата, аз ще купя парче месо, дебело поне пет сантиметра, после ще спрем в пустинята, ще запаля огън и ще ти приготвя най-страхотната пържола, която някога си ял.

Той не ми повярва, но аз го направих. Спря камиона след самите светлини на Тъксан в огненочервения залез, обагрил пустинята, аз запалих огън с клонки от мескит, после добавих по-големи клони, а когато вече се стъмни, сложих и няколко пъна; щом жаравата беше готова, се опитах да изпека месото над нея, набодено на шиш, но той изгоря и аз просто изпържих огромните пържоли в собствената им мазнина в чудесния си нов тиган-капак, след това му подадох неговата с ножа си, а той я подхвана и каза:

— Хм, оо, това е най-добрата пържола, която някога съм ял.

Бях купил и мляко и, седнали в пясъците, двамата си устроихме едно велико и богато на протеини угощение, докато колите по магистралата профучаваха край малкия ни огън.

— Къде си се научил да правиш всички тези забавни нещица? — засмя се той. — Нали разбираш, казвам „забавни“, но в тях има нещо дяволски велико. Ето, аз се претрепвам да превозвам тая сонда напред-назад по пътищата от Охайо до Ел Ей и правя повече пари, отколкото някога си имал през скитническия си живот, но ти си този, който получава удоволствие от живота, и не само това, но го правиш, без да работиш или да имаш много пари. Тогава кой е по-умният, аз или ти?

Имал хубава къща в Охайо, жена, дъщеря, коледна елха, две коли, гараж, морава и косачка за нея, но не получаваше никакво удоволствие от всички тези неща, защото не беше наистина свободен. Това беше тъжната истина. Което не означаваше, че съм по-добър човек от него, все пак беше симпатяга и ми харесваше, а и аз му харесвах, и той каза:

— Ами знаеш ли, сигурно ще те откарам чак до Охайо.

— О, страхотно! Това означава почти у дома! Отивам малко по на юг оттам, в Северна Каролина.

— Първоначално се колебаех заради застрахователите от „Маркел“, ако те хванат, че се возиш с мен, ще си загубя работата.

— О, по дяволите… това често ли се случва?

— Да, но ще ти кажа нещо, след тази пържола, дето ми приготви, въпреки че си платих за нея, но ти я изпече и ето сега изтъркваш и приборите си в пясъка, нека просто си заврат работата в задниците, защо ти сега си ми приятел, а аз имам право да возя един приятел.

— Добре, а аз ще се моля да не ни спрат никакви застрахователи.

— Имаме късмет, че днес е събота, и ако настъпя камиона, ще бъдем в Спрингфийлд, Охайо, някъде около призори във вторник, така че почти ще уцелим почивните им дни.

И как само го настъпи! От аризонската пустиня профучахме нагоре към Ню Мексико, прекосихме Лае Крусез в посока към Аламоргордо, където беше взривена първата атомна бомба и където, докато пътувахме, имах странна визия — в облаците над планините като отпечатани върху небето прочетох думите: „Това е невъзможността за съществуването на нещо“ (странно място за това истинно видение), после, без да отслабваме темпото, продължихме през великолепната индианска област Атаскадеро, разположена в хълмистите части на Ню Мексико и изпъстрена с красиви зелени долини, борове и вълнисти ливади като тези в Ню Ингланд, след това се спуснахме надолу към Оклахома (когато призори напуснахме Боуи, Аризона, малко подремнахме — той в камиона, а аз в спалния чувал върху студената червеникава пръст, над мен звездите безмълвно сияеха, а тишината се нарушаваше единствено от далечния вой на койот), за нула време вече прекосявахме Арканзас и го изядохме за един следобед, после следваха Мисури, Сейнт Люис и през нощта в понеделник, след като изпраскахме Илинойс и Индиана, навлязохме в старото снежно Охайо, цялото изпъстрено с онези мили коледни светлинки по прозорците на фермите, които зарадваха сърцето ми. „Ехей, помислих си аз, да изминем целия този път от горещите обятия на мексиканските сеньорити до коледните снегове на Охайо само в един безумен пробег.“ Върху таблото на камиона имаше радио и то през цялото време гърмеше. Не говорехме много, от време на време той ми разказваше, крещейки, някой анекдот и имаше толкова силен глас, че всеки път ме караше да подскачам върху седалката, и така ми проглуши лявото ухо, че то ме заболя. Беше страхотен. По пътя си направихме и няколко хубави угощения в разни любими негови крайпътни заведения, едно от които беше в Оклахома, където хапнахме печено свинско с картофи, каквито може да приготвя само майка ми, ядяхме постоянно, той беше вечно гладен, а всъщност и аз, зимата беше настъпила, наоколо витаеше духът на Коледа и храната беше добра.

В Индипенданс, Мисури, спахме за пръв и последен път в легла, в един хотел, където платихме почти по пет долара на човек, което си беше жив обир, но той имаше нужда от сън, а аз не можех да го чакам в ледения камион. На другия ден беше понеделник и когато се събудих сутринта, погледнах навън и видях хиляди енергични млади мъже, облечени в официални костюми, запътили се на работа към разни застрахователните кантори, изпълнени с надеждата един ден да станат велики харитрумановци. Призори във вторник той ме остави в скования от студ център на Спрингфийлд, Охайо, и се сбогувахме с лека тъга.

Влязох в едно ресторантче, пих чай, пресметнах колко пари са ми останали, наех си стая в хотел и спах дълго и непробудно. Купих си билет за автобуса до Роки Маунт, тъй като беше невъзможно да се пътува на стоп из зимните планински райони на Блу Ридж между Охайо и Северна Каролина. Но бях нетърпелив и реших да продължа на стоп, затова помолих шофьора да спре в предградията и се върнах пеша до спирката, за да си осребря парите за билета. Не успях. В резултат на откачените ми настроения трябваше да чакам още осем часа до следващия обиколен автобус до Чарлстън, Западна Вирджиния. Излязох от града и започнах да стопирам за удоволствие, като смятах да хвана автобуса в някое от следващите селища, но от висенето по мрачните междуградски пътища в ледения полумрак краката и ръцете ми измръзнаха. Успях да хвана превоз до никакво градче и докато пристигна автобусът, се мотах около малкия пощенски клон, който служеше и за автобусна спирка. Рейсът беше претъпкан, цяла нощ се тътри из планините и призори с мъка се изкачи до обградения от великолепни заснежени гори Блу Ридж, после започна да се спуска към Маунт Еъри, цял ден се влачи, тръгва и спира, тръгва и спира, така че едва след цяла вечност успях да се прехвърля в Рейли на някакъв местен автобус и да дам указания на шофьора да ме свали на разклона преди Роки Маунт, откъдето щяха да ми останат само три мили по един второстепенен път сред борови гори до къщата на майка ми в Биг Ийсънбърг Уудс.

Той ме свали на кръстопътя около осем часа вечерта, тръгнах пеша по скования от лед и осветен от лунната светлина тих каролински път и наблюдавах как един реактивен самолет прокарва диря през бялото лице на луната и го разполовява. Беше прекрасно да се върнеш на Изток за снежните коледни празници с всички онези неочаквано появяващи се светлинки по прозорците на фермите, безмълвните гори, голата и мрачна планинска земя и железопътните релси, които се губеха в сиво-сините гори към моите мечти.

В девет часа вече прекосявах с раницата на гърба двора на родната си къща, майка ми миеше чинии в бялата, облицована с плочки кухненска мивка и ме чакаше с натъжени очи (бях закъснял), беше притеснена както никога досега и навярно си мислеше: „Бедният Реймонд, защо трябва винаги да пътува на автостоп и да ме кара да се поболявам от притеснение, защо не е като другите?“ А аз си спомних за Джефи, докато стоях в студения двор и я наблюдавах. „Защо толкова ненавижда белите, облепени с фаянс мивки и «кухненските машинарии», както ги нарича). Хората могат да имат добри сърца независимо от това дали живеят като бродяги на Дхарма или не. Състраданието е сърцевината на будизма.“ Зад къщата имаше голяма борова гора, където смятах да прекарам цялата зима и пролетта, медитирайки под дърветата и търсейки сам истината за нещата. Бях много щастлив. Заобиколих къщата и погледнах през прозореца коледното дърво. Стотина метра по-надолу по пътя двата местни магазина образуваха светло, топло островче в иначе суровата планинска пустош. Отидох до кучешката колибка и намерих стария Боб да трепери и скимти в студа. Зарадва се, като ме видя. Отвързах го и той започна да подскача около мен, влязохме заедно вътре, прегърнах майка си и сестра си в топлата кухня, от всекидневната дойде зет ми и ме поздрави, появи се и малкият ми племенник Лу — бях си отново у дома.