Тихомир Петров
Генерал (7) (Наказателен отряд)

Краси се събуди от неспокойния си сън в седем и двадесет, само четири часа след като си бе легнал. Целуна нежно още спящата Светла, стана и отиде в банята. За десетина минути се наслаждава на хладната струя от душа, триейки енергично тялото си. Подсуши се с хавлията, уви я през кръста си и отиде в кухнята.

Пусна радиото на малкия касетофон и взе кутията с кафе от единия шкаф на стената. Сипа четири лъжички в кафемашината и прибави две чаши вода. Докато чакаше да стане кафето, извади от хладилника маргарин, кашкавал и парче шунка, за сандвичи. Отвори пластмасовия панер и с неудоволствие видя, че има само от диетичния хляб „Грахам“ на Светлето.

Мразеше проклетото нещо. Сякаш имаше вкус на трици, но Светла ядеше само от него.

С примирена въздишка извади шест филийки, като се надяваше печената шунка и кашкавала да променят скапания вкус на хляба.

Беше намазал филиите с маргарин, когато кафето стана готово и той изключи машината. Сложи шунката и кашкавала върху намасления хляб и ги пъхна във фурната. Сипа си чаша кафе и запали цигара.

Бяха се разбрали с момчетата от отряда да си почине ден-два, но просто не можеше да си седи вкъщи, докато те поемат всички задачи.

Не бе в природата му да се скатава. А и усещането, че е мишена и всеки момент може да бъде посетен от убийците на Главата се засилваше от бездействието. Трябваше да направи нещо. Искаше да действа. Винаги бе по-добре да нападаш, отколкото примирено да чакаш секирата на палача.

Краси допи кафето си и угаси цигарата в пепелника. Отиде в спалнята, отвори тихо гардероба и измъкна от дъното бронирана жилетка. Извади си дрехи и грабна от нощното шкафче часовника и пистолета. Погледна Светла, но не се приближи до леглото, за да не я събуди и отнесе всичко в кухнята.

Докато слагаше часовника видя, че е станало осем без пет и както си беше още гол, извади „служебния“ джиесем от якето и набра номера на Ники. Разбра, че с Боби са придружили Генерала до ВМА на ранно посещение при полковника и се уговориха да се срещнат там.

Облече си дънките, после тениската и сложи бронираната жилетка. Върху нея навлече черен суичър и отгоре якето.

Почувства се като скъпа техника, обвита в стиропор. Не му бе много удобно, но бронята можеше да спаси живота му.

Мушна пистолета отзад в колана на кръста си и се обади от стационарния телефон за такси.

Преди да тръгне извади сандвичите от фурната и ги сложи в тавичка от йенско стъкло, покривайки ги с капака, за да не се втвърдят. Откъсна парче кухненска хартия и написа мила бележка на Светла.

Излезе от апартамента, заключвайки вратата след себе си.

Когато слезе пред блока, таксито вече го чакаше. Той се настани на задната седалка и нареди да го закара до ВМА.

В болницата осъзна, че не знае къде е стаята на полковника и позвъни на Ники. Той му каза къде да ги търси и Краси тръгна натам.

Още с влизането в болничната стая усети, че атмосферата е тягостна и напрегната.

Полковник Колев не искаше да говори за операцията срещу Главата и даваше да се разбере, че бъдещето на отряда вече не го интересува. Отговаряше с нежелание на въпросите за нападението над семейството му и за състоянието на жена си и дъщеря си. Държеше се така, сякаш Бориков беше виновен за случилото се.

Мъжете постояха още няколко минути при него, но разговора вървеше съвсем вяло.

Накрая Генерала заяви, че трябва да тръгва и всички се сбогуваха с Иван, пожелавайки му скорошно оздравяване.

Отвън Бориков отказа да коментира поведението на полковник Колев и тримата по-млади мъже се съобразиха с него.

Придружиха го до служебния му джип, където го чакаше охраната му от НСО и в мрачно настроение го последваха до сградата на МВР. Генерала се качи в кабинета си, а Ники, Боби и Краси паркираха лендровъра така, че да могат да виждат входа и зачакаха.

Седяха в джипа, пушеха и говореха за внезапната промяна в отношението на полковника.

По някое време Боби отиде да се поразходи и когато се върна им донесе четири кроасана и по чаша кафе.

Краси и Ники закусиха и тъкмо допиваха кафетата си, когато видяха Генерала, придружен от шефа на СДВР и пресаташето на дирекцията да излизат от сградата и да се качват в джипа на Бориков.

Тримата веднага ги последваха и така се озоваха на бул. „Цариградско шосе“, където малко по-рано бе взривен Пламен Петков-Френда.

 

 

Ники спря черния джип до една от полицейските коли, само на трийсетина метра от взривения мерцедес и започнаха да наблюдават. По някое време към тях се приближи едно от униформените ченгета и се поинтересува какви са.

Боби изръмжа „СОБТ“ и навря в лицето му копие на старата си служебна карта, предвидливо направено още докато служеше в отряда.

Когато полицая се отдалечи Краси слезе от лендровъра и се подпря на предния капак. Повече гледаше към прозорците на отсрещния блок, отколкото към взривения автомобил.

— Какво? — обади се Ники. — Нещо интересно ли видя?

— Не… Но имам чувството, че някой ме наблюдава.

— Е как не — Боби Манекена махна с ръка през страничния прозорец към най-близкия блок. — Виж каква тълпа се е събрала.

— Не, не е това… Имам чувството, сякаш съм под прицел.

Боби го изгледа скептично.

Ники обърна глава към блока, после отвори вратата и слезе от джипа.

— Отивам при Генерала.

— Стига, бе — каза Боби. — Тука е пълно с ченгета. Кой би се осмелил…

Изведнъж Генерала падна на земята и около него настана суматоха. Охранителите от НСО замръзнаха вцепенени, като зайци, осветени от фаровете на връхлитащ автомобил. После се хвърлиха към Бориков. Прикриха го с телата си, надявайки се че реакцията им не е безвъзвратно закъсняла.

Краси извади пистолета си, оглеждайки напрегнато прозорците.

— Стреляха от апартамент на петия етаж — извика той през рамо и се втурна напред.

Не бе чул характерния гърмеж от изстрел, само някакъв звук като от взривена в буркан пиратка, почти удавен от уличния шум. Сигурно бе стреляно със заглушител. Но бе успял да забележи зад един от прозорците движение на прикрита сянка и проблясване на метал.

Бившия полицай тичаше като луд и прескачайки препятствията пред себе си, премина двете платна на булеварда.

Докато се движеше напред бе зърнал с периферното си зрение как момчетата от НСО изправиха Генерала и го повлякоха към прикритието на полицейските коли.

Бориков можеше да се движи, значи не бе прострелян смъртоносно. Беше ги послушал за бронираната жилетка и това спаси живота му.

Сега трябваше да хване убиеца на всяка цена.

Жив или мъртъв.

Краси зави пред блока и видя от втория вход да излиза на бегом среден на ръст мъж. Бе облечен в черни дрехи и с черна шапка на главата. Носеше, преметнат през гърба си брезентов калъф, в какъвто обикновено се държаха рибарски принадлежности. Но този тип по всяка вероятност не криеше въдица, а снайпер.

Без да се оглежда мъжа се насочи право към спрялото наблизо Ауди А4.

— Стой! — извика Краси и хвана пистолета с две ръце.

Мъжа се обърна светкавично и стреля два пъти. Куршумите профучаха покрай главата на бившия полицай. Той приклекна и отвърна на огъня. Беше сигурен, че уцели противника си, но той само изсумтя през зъби, залитайки крачка назад и продължи да стреля.

Един куршум уцели Краси в гърдите и той извика болезнено. Следващия се заби в стомаха му, оставяйки го без дъх, но бронежилетката отново запази живота му.

Той се изправи с мъка и насочи пистолета към мъжа. Но преди да е успял да натисне спусъка с отмалелия си пръст, онзи го простреля отново.

Този път куршума го уцели отдясно, под бронираната жилетка. Разби тазобедрената му кост и го запрати по очи на земята. Бившия полицай изкрещя от болка, а кръвта му изтичаше на тъмна локва около него.

Потърси с очи облечения в черно мъж и през мъгла видя как се навежда към отворената задна врата на аудито. Още миг и щеше да се измъкне безнаказано.

Завладя го убийствен гняв, породен от безсилието му.

С нечовешки стон, дошъл от дълбините на страдащото му тяло Краси насочи пистолета си в черния силует и изстреля по него всичките патрони, останали в пълнителя на „ТТ“-то.

След това последно усилие черна мъгла обви сетивата му и той загуби съзнание. Главата му клюмна встрани, а безчувствените пръсти отпуснаха дръжката на оръжието.

Не успя да види как два от хаотично изстреляните куршуми уцелиха облечения в черно убиец в гърба и главата.

Кръвта му плисна в купето, а мозъка се размазаха по страничното стъкло.

Шофьора на аудито вече нямаше кой да спасява и натисна мощно газта. Искаше да се махне от това място колкото се може по-бързо.

Тежкия автомобил се понесе напред, свирейки с гуми и криволичейки наляво-надясно.

 

 

Ники и Боби се приближаваха бързо с лендровъра към мястото на престрелката. Видяха сивия джип, който се опитваше да избяга и се насочиха право към него. Двете коли се разтресоха от жестокия сблъсък и спряха, вплели разкъсани ламарини една в друга.

Ники бързо се окопити, превъзмогвайки сътресението от удара. Грабна рязаната пушка „Мозберг“, скрита между седалките и се показа през страничния прозорец. Насочи оръжието към шофьора на аудито и натисна спусъка. Прозвуча оглушителен гръм, от който ушите му запищяха. Едрите сачми разбиха голяма дупка в предното стъкло на сивия джип и уцелиха мъжа зад волана, превръщайки лицето му в размазана кървава маса.

Бившата барета презареди, насочи пушката към мястото до шофьора и стреля отново.

Втория човек в аудито отвори панически вратата и скочи навън. Сачмите разпердушиниха седалката, където се бе намирал допреди миг.

Ники стреля трети път, но уцели предния капак и отворената врата.

Мъжа показа само ръката си с пистолета и без да се прицелва отговори на огъня.

Един-два от куршумите просвистяха опасно близо до главата на бившата барета. Той изпсува и се прибра навътре в автомобила, прикривайки се зад таблото.

Боби Манекена отвори внимателно своята врата и крадешком заобиколи двата джипа.

В дясната си ръка стискаше внушителен черен пистолет „Пустинен орел“ петдесети калибър.

Надникна предпазливо иззад задницата на аудито и хладнокръвно простреля три пъти мъжа в гръб. Големокалибрените куршуми с кух връх направо разкъсаха тялото на нещастника, запращайки го по очи на асфалта.

Боби бързо се приближи и изрита оръжието от безжизнената му ръка. Обърна с крак главата му, за да види лицето.

— Ей, тоя го познавам — подвикна към Ники, който надничаше през страничното прозорче на джипа. — Юли… Викаха му Каратиста. Сещаш ли се. Беше за малко в отряда. Напусна заедно с Кобрата.

— Майната му — Ники се изправи в седалката. — Дреме ми на оная работа кой е. Да изчезваме преди ченгетата да са ни налетели.

Боби Манекена погледна към бившия полицай, който лежеше в локва кръв само на трийсетина метра от тях и посочи с ръка.

— Ами Краси? Така ли ще го оставим?

— Нищо не можем да направим за него. Да се махаме преди някой да ни е видял.

Без повече приказки Боби заобиколи джипа и скочи вътре, затръшвайки вратата след себе си.

Ники превключи скоростите и даде газ. Чу се стържене на метал и лендровъра се отскубна от сивата тойота. Направи маневра и се понесе напред. Трябваше да се приберат на безопасно място в базата и да се отърват от оръжията.

Докато се отдалечаваха Боби се обърна и погледна през задното стъкло.

— Лошо е, че зарязахме Краси така.

— Нямаше какво да направим… — Ники намали скоростта, насочвайки джипа по страничните улички. — А и той сигурно е мъртъв.

— Не… Трябва да е жив. Носеше бронирана жилетка.

— Тогава Генерала ще се погрижи за него. Ще го изпрати в болница и ще прикрие участието му в престрелката. Той има тази власт. Ще направи така, че някой друг да обере славата, че е спрял убийците. Важното е да опазим тайната на отряда.

Пет дена след опита за атентат срещу Борко Бориков, в тайната къща в Банкя се събраха Ники, Боби Манекена, Бай Пешо, Кико и самия Генерал.

Бе малко след десет часа вечерта и всички седяха в хола, разположени върху меката мебел с питиета в ръка.

Генерала бе раздал на оцелелите членове на отряда по петдесет хиляди евро за свършената работа през изминалите няколко дни и това помагаше да забравят неприятностите.

— Краси е добре — говореше Бориков. — Според лекарите няма никаква опасност за живота му, но ще остане още доста в болницата.

— Вече може ли да го видиме — Боби се наведе и остави на масичката кристалната чаша с дванадесетгодишно уиски „Джони Уокър“.

— Не. По-добре да не рискувате. Успях да наложа версията, че е случайна жертва. Бил е на неподходящото място по неподходящо време. Днеска наградиха смелите полицай, ликвидирали хората, който се опитаха да ме убият и всички са доволни.

— А какво става с Полковника — обади се Ники. — Джиесема му е изключен и никой от нас не го е виждал.

— Полковника вече не е с нас — Борко бръкна във вътрешния джоб на тъмносиньото си спортно сако и извади малък джиесем. Остави го на масичката и продължи. — Това е „служебния“ телефон на Иван. Той ми го даде тази вечер. Няма да го търсите по никакъв повод. Той вече не е един от нас.

— Това не може да бъде.

— Може, Ники, може — Бориков издуха облак дим от дебелата пура „Корона“. — Иван не желае да има нищо общо с отряда. Станал е напълно друг човек. Чувства вина, че не е успял да защити семейството си и смята да я изкупи като им се посвети изцяло.

— Полковника е най-силния мъж, който съм срещал — каза Боби. — Той ме е научил на всичко, което знам. Не мога да повярвам, че така се е променил.

— Вие сте бойци и знаете, че всеки има праг на поносимост, след който се пречупва. Дано ние никога не разбираме докъде се простира нашия.

— И какво ще правим сега?

— Ще продължиме без Иван — Генерала взе джиесема от масичката и го прибра обратно в джоба на сакото. — Този телефон ще остане в мене. Ще ме търсите само ако е станало нещо извънредно. Иначе аз ще ви се обаждам или ще оставям съобщения в базата и този, който е дежурен ще ги предава на останалите. Аз ще подготвям с вас всички операции, но няма да участвам в акциите. Всичко друго си остава по старому.

— Как можем да сме сигурни, че Полковника няма да се разприказва за нас? — обади се Кико.

— Внимавай, приятел — погледна го лошо Ники.

— Защо…? Само аз ли съм помислил за това.

— Няма да закачаме Иван — каза ултимативно Боби Манекена. — Той ми е бил като баща.

— Ние няма да го закачаме, но той какво мисли да прави… Аз нямам намерение да гния в затвора. Искам да съм на свобода и да си харча парите.

— Успокойте се, момчета — повиши глас Бориков, слагайки край на разправията още в зародиш. После се обърна към Калин. — Какво те притеснява?

— Не искам да кажа нищо лошо за Полковника — Кико огледа лицата в стаята. — И аз му се възхищавах и го уважавах не по-малко от вас… Но щом се е променил толкова много как да сме сигурни, че няма да разкаже всичко за отряда ни. Може да реши, че точно така ще изкупи вината си. Да си каже всичко и да му олекне. Ако направи нещо такова ще ни закопае всичките.

— Няма да оставя никой да ни застраши — каза твърдо Бориков. — Дори и Полковника. Аз разговарях с него. Гледах го в очите. Щом Иван Колев иска да забрави за нас, значи точно така ще стане. Той може да съжалява за някои неща, но не е глупак и няма да ни предаде. Това го знам със сигурност… А сега запомнете едно. Повече не искам да се говори по тази тема. Край. Полковника е вън от отряда и няма да го търсите по никакъв начин. От тази вечер натам ще се държите така, като че ли такъв човек не съществува.

— Разбрахме всичко, Генерале — каза Ники.

— Така ще е най-правилно — присъедини се Боби.

— Точно така — Борко погледна към Бай Пешо и Кико. — Вие двамата имате ли някакъв проблем с това, което казах. Нещо да не ви харесва.

Огромния бивш полицай поклати глава и измуча нечленоразделно.

— Всичко е наред, Генерале — каза Калин. — Няма никакъв проблем.

— Добре тогава… Сега да поговорим за операцията срещу Тони Главата. Да видиме докъде я докарахме… Кико, ти трябваше да го намериш. Знаеш ли къде са Главата и приятелчетата му?

— Главата още е в Боровец. Само че се е преместил от къщата в един от хотелите си. С него е и Киро Малката гира, а Иво Слона и хората му ги охраняват.

— В кой хотел са?

— В „Роял Плаза“. В президентския апартамент на последния етаж и там не се допуска никой. Тони не се показва навън от хотела. А от апартамента си излиза само, за да отиде в казиното или в зимната градина.

— Каква е тази зимна градина? — попита Генерала. — Я разкажи повече за нея.

— По добре направо да ви я покажа — Кико измъкна някакъв кафяв плик от вътрешния джоб на якето си. Извади от плика няколко снимки и ги сложи пред Генерала. — Това е зимната градина. Голяма остъклена площ зад хотела с декоративни дървета, храсти и малко изкуствено езеро с водопад. Вътре има бар и няколко сепарета, сред растенията. Видимост към вътрешността на градината има от хотела и от боровата горичка, която е зад него. Тези снимки са правени от гората, от три различни ъгли… Тук се вижда последния етаж на хотела. Прозорците на апартаментите на Главата съм ги оградил с червено.

— Свършил си чудесна работа — Бориков се наведе напред, докато разглеждаше снимките. — Нещо друго имаш ли да кажеш?

— Главата и хората му слизат в зимната градина всяка вечер и винаги сядат на две от сепаретата до езерцето. Иначе мястото е затворено за посетители и се допускат само хора от персонала на хотела.

— Добре. Събрал си много полезна информация. Беше ли трудно.

— Не трудно, а скъпо. Цялата работа ми отне малко повече от двадесет и четири часа. Подробностите ми ги каза един от барманите на хотела, който веднъж е обслужвал Главата в зимната градина. Представих се за репортер от жълт вестник. Трябваше да се изръся доста, за да се разприказва. А снимките сам ги направих.

— Справил си се — Генерала подаде снимките на останалите, за да ги разгледат подробно. — Значи знаеме къде са Главата и Киро. А за Янис Папаридис какво разбра.

— Яни се е скрил в къщата си в Павлово и въобще не излиза оттам. Пазят го поне трийсет човека.

— Имаш ли снимки на къщата — попита Ники.

— Не. Имаше опасност някой от гардовете да ме види и не исках да рискувам. Но мога да нарисувам подробна скица на мястото.

— Давай тогава, Леонардо — Бориков посочи бялата дъска до телевизора.

Кико стана от дивана и отиде до дъската. На тясната поставка под нея имаше дебел черен маркер. Той го взе и започна да чертае, като в същото време обясняваше.

— Това е улицата. Всички шахти по нея са запълнени с бетон, за да не може някой да спретне фойерверки в чест на Яни и да го вдигне във въздуха заедно с бронирания му джип. Това тук е къщата му, която е оградена с висока ограда. Има си бодлива тел, охранителни камери и въобще всички екстри. А това е вратата… Доста е масивна. Изглежда като направена от дърво, но съм сигурен, че е подсилена със стоманени плоскости… Рисувам ви лицевата страна, защото там има най-голям шанс една засада да успее.

— Ясно — промърмори Бориков. — Давай натам.

Бившия служител на НСС продължи да нанася контури по дъската.

— Тук има пресечка, към която гардовете на Яни нямат пряка видимост, а на десния ъгъл има строеж. Работниците стоят най-късно до към седем часа. А тук, на около шейсет метра по пътя има още една пресечка. Тук и тук има улични лампи, като едната е от страната на къщата, а другата е срещу нея. Лампи има и при вратата и по ъглите на оградата. Абе, въобще и през нощта си е светло като през деня. Това май е всичко… А, само още нещо. Тук пътя прави завой наляво, а ето тук някъде се пада къщата на Глория. Да ви направя ли скица и на нея. Може пък да се навие да ни попее.

Всички се засмяха.

— Тая рисунка ще свърши работа — каза Генерала.

— Няма да ни е от голяма полза ако не изкараме Яни от къщата — Кико седна отново на мястото си.

— Ще го изкараме — заяви Бориков. — Но запомнете. Главата е първостепенната ни цел. Неговото ликвидиране е най-важно. Отстраняването на Янис е добре дошъл бонус. Сега да се захващаме за работа.

 

 

Боби Манекена лежеше на влажната, студена земя и се взираше през оптиката на снайперска пушка „AW50“, заредена със специални патрони калибър 50 BMG. Бе облечен целия в черно, а на главата си носеше черна скиорска шапка, откриваща само очите му. Това облекло идеално се сливаше с нощта, правейки го невидим сред сенките на големите борови дървета.

Навред около него се носеха шумовете на гората, но той изключи съзнанието си за тях и отново се съсредоточи във визьора.

Малкото черно кръстче бе фиксирано точно в основата на носа на Антон Божков Василев — Главата, който седеше в едно от сепаретата в зимната градина на хотел „Роял Плаза“. Компания му правеха Киро Малката гира и още трима млади мъже с типичния вид на преуспели мутри.

Боби се намираше на двеста и петдесет метра от мишената си и нищо не му пречеше да произведе един перфектен изстрел. Нямаше никакъв вятър, който да повлияе на треакторията на куршума, а зимната градина бе добре осветена и можеше да различи дори и най-ситните бръчици по челото на Боса.

Боби насочи бавно пушката и се прицели в гърдите на Тони Боса. Бе готов да стреля, но изведнъж мишената му изчезна.

Някакъв едър мъж се бе навел към Антон и му говореше нещо.

Бившия боец от специализирания отряд фиксира визьора върху лицето на новодошлия. Виждаше го в профил, но веднага го позна. Иво Слона — човека, грижещ се за интересите на Главата в Боровец.

Тони посочи мястото пред себе си и Иво седна, закривайки го с тяло.

Боби изпсува тихо. Нямаше никаква видимост към мишената.

Слушалката, закрепена в ухото му изпука и се чу напрегнатия глас на Кико.

— Какво? Какво стана?

Боби поднесе дясната си ръка към лицето и отговори по микрофончето, прилепено от вътрешната страна на китката му.

— Не мога да стрелям.

— Защо?

— Нямам видимост. Иво Слона закрива Главата.

Кико седеше в черния Лендровър, спрян в края на боровата гора и непрекъснато се оглеждаше през тъмните прозорци. Бе неспокоен и имаше чувство, че горилите на Главата ще му налетят всеки момент. Искаше час по-скоро да се махат от тук.

— И аз какво да направя? — тросна се той. — Да отида в шибаната градина и да кажа на Слона да се помести, та да можеш да гръмнеш шефа му ли? Смени си позицията и действай, че вече се изнервям.

Боби Манекена пак погледна през оптиката. От това положение бе невъзможно да уцели Главата.

Иво Слона бе по-едър от шефа си и го закриваше напълно.

Младия мъж спусна предпазителя на снайпера, преметна го през гърба си и внимателно запълзя назад. Когато прецени, че е навлязъл достатъчно сред дърветата се изправи и тръгна на дясно. Измина петдесет крачки, описвайки широка дъга. Намери удобно място и залегна, нагласяйки снайперската пушка пред себе си.

Погледна през оптиката към зимната градина. Позицията му бе по диагонал спрямо Тони Боса, но имаше отлична видимост.

— Заех позиция — каза Боби в микрофона на китката си и нежно спусна предпазителя. Прицели се в гърдите на целта, забавяйки дишането си. Ударите на сърцето му станаха по-бавни и спокойни. Той се сля в едно с оръжието и мишената и плавно натисна спусъка.

Големокалибрения куршум удари Тони в областта на сърцето. Тласна тялото му назад и излезе през гърба, пробивайки в плътта огромна кървава дупка.

Охраната на Боса и Иво Слона в първия момент замръзнаха стъписани, после скочиха встрани и се прикриха.

Боби спусна предпазителя на пушката и се изправи бързо. Нямаше какво повече да гледа. Бе видял последствията от точното попадение и беше сигурен, че няма нужда от втори изстрел.

Антон Боса бе мъртъв.

Младия мъж преметна снайпера през гърба си и тръгна към очакващия го джип.

 

 

Бай Пешо спря камиона „Камаз“ до строежа, на около четиридесет метра от къщата на Янис Папаридис и зачака.

Бяха засекли разговор между Яни и Киро Малката гира. Кипъреца бе изплашен от смъртта на Тони Боса и искаше да напусне страната. Но нямаше да стигне далече.

Ники бе паркирал лендровъра в другата пресечка и също чакаше.

Яни и хората му нямаше да се измъкнат от подготвената засада.

Плана на атаката бе изцяло дело на Генерала и разчиташе на максимално използване на сила.

Трябваше само подгонения от страха Яни да излезе от къщата, опитвайки да избяга от страната.

Бай Пешо попипа с дясната си ръка, закрепения между седалките автомат „MP 5“ и се увери, че дебелите лепенки тиксо го държат на мястото му. Вдигна лявата си ръка към лицето и каза.

— „Първи“ на позиция.

Изминаха няколко секунди и по слушалката в лявото му ухо дойде отговора на Ники.

— „Втори“ на позиция.

Бай Пешо прекъсна връзката и се загледа към къщата на Янис.

Двамата мъже бяха инструктирани да подържат помежду си минимална комуникация и спазваха заповедите. Това не бе проблем, защото нямаше какво толкова да разговарят помежду си. Бяха разучавали плана на засадата, докато започнаха да изпълняват задачите си с инстинктивна точност и сега им оставаше само да чакат.

А в такива моменти на напрегнато очакване, когато човек само след броени минути можеше да се озове лице в лице със смъртта, всеки предпочиташе да остане със собствените си мисли.

Пет минути по-късно Бай Пешо видя шестима от бодигардовете на Яни да излизат през голямата порта и да оглеждат улицата в двете посоки.

Бившия полицай легна напряко върху седалките, за да не го забележат и прошепна в микрофона.

— „Втори“, бъди готов.

Николай му отговори лаконично „Разбрано“ и прекъсна връзката.

Едрия мъж лежа върху зацапаните седалки на камаза докато преброй до сто и двадесет, после надникна предпазливо през предното стъкло. Видя от имението на Папаридис да излизат едно след друго сиво БМВ Х5, следвано от лъскав черен Джип „Командер“ и още едно БМВ Х5.

— Птичката напусна гнездото — каза Бай Пешо в микрофона. — Повтарям. Птичката напусна гнездото.

Изправи се и завъртя ключа в стартера. Включи на скорост и подкара тежкия камион след трите джипа, без да запалва светлините на фаровете.

 

 

Ники стоеше спокойно до черния джип, когато получи сигнала за начало.

— Разбрах, „Първи“ — отговори той спокойно и извади малка топка памук от джоба си. Махна слушалката, раздели памука на две и напъха половините в ушите си.

Приближи се до задната лява врата и я отвори. Върху седалката имаше голям сак и гранатомет РПГ 7, покрит частично от черно кожено яке.

Той бутна якето на пода и отвори сака. Вътре лежаха три гранати. Зареди едната в ерпегето и се отдалечи на няколко крачки от джипа. Вдигна мощното оръжие на рамото си и го насочи към ъгъла на пресечката, откъдето очакваше да се появи ескорта на Яни.