Тихомир Петров
Генерал (4) (Наказателен отряд)

Четиридесет и пет минути по-късно Тони Боса влезе в кухнята, облечен в светлосини дънки „Келвин Клайн“ и бяла риза с нежно синьо райе на „Ралф Лоран“. Бе се изкъпал, обръснал и напарфюмирал. Изглеждаше освежен и в много по-добро настроение от снощи.

Видя Киро Малката гира до масата да си прави голям сандвич от дебело парче прошуто, пармезан и руска салата.

— Храниш ли се, бе пич?

— Ъ-хъ… — отговори задавено Киро, дъвчейки първата си хапка. — Ти искаш ли?

— Не. Ще изпия само едно кафе.

Тони си сипа голяма чаша от димящата каничка и седна на едно от високите столчета до барплота. Отпи от кафето, придърпа към себе си един пепелник и попита.

— Имаш ли цигари?

Без да спира да дъвче Малката гира извади кутия „Марлборо“ и запалка, и ги подхвърли на шефа си.

Тони запали цигара и отпи от кафето.

— Къде са Кобрата и Яни?

— В хола са.

— А Валяка?

— И той е там… Говорят за Доктора.

— Аха — Боса отново отпи от кафето си.

— Как бяха мадамите? — полюбопитства Киро след малко.

— Както трябва… Много старателни.

— Може ли да пробвам тая русата? Има страхотно дупе.

— Няма да стане — поклати голямата си глава Тони. — Те си тръгват за София още сега.

Киро сви примирено рамене и в този момент двете манекенки влязоха в кухнята. Приближиха се до Главата и го целунаха. Тони ги потупа по задниците и заповяда на Киро.

— Намери някой да ги закара.

Малката гира взе сандвича си и стана от масата.

— Елате, куклички.

Двете момичета го последваха и той ги изведе от кухнята.

Тони Главата стана от високото столче и прибра цигарите и златната запалка на Киро в един от джобовете си. Вече прав до барплота допи кафето, угаси фаса в пепелника и тръгна към хола.

Удобно разположени на меката мебел в просторната стая седяха Росен Кобрата, Янис Папаридис, Александър и Иво Слона.

Макар и преди обед първите двама пиеха уиски, а Александър водка „Смирноф“. Както обикновено Слона пиеше кафе и всички пушеха от пурите „Кохиба“ на Тони.

Говореха за случилото се с Доктора. Бяха изплашени, но нито един от тях нямаше да си признае, че изпитва страх.

Когато Тони влезе в стаята мъжете млъкнаха и погледнаха към него.

Той кимна на Кобрата и попита Яни.

— Как мина пътуването?

— Много добре. Мексиканците се навиха. Уговорих всичко и на осемнайсти другия месец във Варна ще пристигне кораб натоварен със сто и двадесет тона първокачествено кафе и хиляда и двеста килограма още по-качествен кокаин. Това е първата пратка. Ако се справим както трябва ще има още много и ще станем най-големите в Европа.

— Добре… Свършил си добра работа.

Боса се приближи към барчето от абаносово дърво, заредено с всякакви напитки и си сипа в една от кристалните чаши два пръста „Джак Даниелс“.

— Нещо друго.

— Имаш подарък — отговори кипъреца.

— Така ли…? От мексиканците ли? Дай да го видя.

Яни бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дълга около десетина сантиметра кристална епруветка с шестоъгълна форма и красиво сребърно капаче.

— Какво е това?

— Малко от коката… Да видиш за какво качество става въпрос.

Тони махна към него с ръката, в която държеше чашата, разплисквайки уиски по скъпия марокански килим и заповяда.

— Разкарай това нещо от къщата. Иди го остави в колата си да не ти го набутам в задника.

Яни стана от дивана и тръгна да излиза от стаята. По лицето му се четеше яд и презрение към прекалената предпазливост на Боса, но не каза нищо.

Все още ядосан Тони се обърна към Валяка.

— Е, какво? Разбра ли нещо? Кой е ударил Доктора?

Александър се позабави малко с отговора и през това време Киро влезе в стаята.

— Момичетата си тръгнаха, шефе. Малкия ше ги закара.

— Добре… — Тони почти не му обърна внимание. Бе се навел напред и гледаше Валяка. — И така… Кой е отговорен за нападението на Доктора? Все нещо трябва да си разбрал досега.

— Нямам представа — каза спокойно Александър.

— Как така нямаш представа, бе? Трябва да имаш представа, нали това ти е работата.

— Тони, тази нощ съм притиснал абсолютно всеки, който може да знае какво става и въпреки това не научих нищо… Никой не знае кой стои зад нападението над Доктора.

— Как така…? Мамка му. Как може никой нищо да не знае?

— Това е истината — обади се Росен Кобрата. — И аз поразпитах тук-там, но нищо не научих.

— Това не е възможно — Главата изглеждаше потресен. — Еба си шибаната работа…

— Признавам, че и аз съм объркан… — заговори Александър. — Или Доктора го е инсценирал сам или се е появил някой много опасен играч.

— Как така ще го инсценира сам, бе? — викна Боса. — И да зареже всичко на майната му, така ли…? Това няма да го повярвам никога… Да не съм чул повече тия шибани глупости.

— Тогава си имаме работа с…

Александър бе прекъснат от влезлия забързано в хола Яни.

— Тони, ела отвън.

— Какво?

— Ела отвън… Момчетата са хванали някакъв да обикаля около къщата.

— К’ъв е тоя, бе? — Главата стана от креслото и тежко тръгна след кипъреца.

Останалите мъже ги последваха навън, като пръв бе Иво Слона.

Хората му се бяха справили добре и можеше да има изгода от цялата тази работа.

Когато излезе на двора Тони Главата се озова пред групичка от седем човека. Шестима бяха от хората на Слона, а между тях стоеше с наведена глава седмия.

Тони се приближи и го огледа добре. Мъжа бе среден на ръст и доста як. Имаше тяло на спортист. Може би гребец или щангист. Абе, във всеки случай някой спорт, който развива добре гръдния кош и раменете. Бе рус и късо подстриган. Дънките му бяха омазани с кал и сцепени на едното коляно, а коженото яке разкъсано.

— Как се казваш? — в гласа на Тони нямаше никаква емоция.

Пленника вдигна глава и с това се изчерпа цялата му реакция към въпроса.

Едното му око бе затворено от червеникав оток, а носа и устата разбити. По лицето и дрехите му имаше големи тъмни петна от кръв.

— Намерихме това в него, шефе — единия от гардовете подаде на Главата малка видеокамера. — С тоя имаше и още един, ама избяга.

Тони отвори екранчето на камерата, натисна бутона за възпроизвеждане и погледа малко. Непознатия беше проявил голямо любопитство към къщата му и мерките, които се взимаха за охраната й.

Антон изключи камерата.

— Как така сте изпуснали другия?

— Много се биеше — оправда се гарда. — Все едно, че е Брус Ли. Раздаваше яко ритници, нек’ви ’фатки… Като нинджа. Докато се осъзнаем к’во става и избега.

— Трябвало е да го застреляте… — изръмжа Тони. — А тоя има ли някакви документи в него? Лична карта? Шофьорска книжка?

— Няма… Няма оръжие, няма документи. Нищо. Само камерата.

— Как се казваш? — Антон погледна пленика. — Кой те изпрати да ме шпионираш?

Мъжа само сведе главата си, сякаш гледката пред него вече му бе безинтересна.

— Казва се Анатоли — приближи се към тях Александър. — Работеше в НСБОП.

— Да, бе, вярно — възкликна Кобрата. — Затова ми се струва познат.

Антон се приближи заплашително, поклащайки голямата си глава.

— Ченге, а…? Нещо не ми се вярва… Няма документи. Не се представя кой е пред момчетата, а скача на бой… Не. Това не е акция на някоя от службите.

— Сега ще разбера какво става — Александър извади джиесема си, обърна се и влезе в къщата, за да разговаря на спокойствие.

Главата се обърна към бодигарда, който му предаде камерата.

— Какъв беше оня, дето ви избяга? Опиши ми го.

— Еми… Висок към метър и осемдесет или осемдесет и пет… Около осемдесет и пет килограма. С много къса черна коса. Беше облечен в черно кожено яке и черни дънки.

— Добре — Тони погледна Янис Папаридис. — Яни, вземи тоя и гардовете си и претърсете целия курорт. Обиколете всички хотели и хотелчета, но трябва да сте бързи. Ако спипате копелето — добре. Ако не. Искам да разбереш името му и с каква кола е. Щом научиш нещо веднага се обади на Слона.

Кипъреца тръгна да изпълни заповедта, а Боса каза на Иво Слона.

— Иво, чу как изглежда копелето… Вземи петима човека и идете в Самоков. Дай описанието на нашите ченгета и ги организирай. Искам да го хванете.

Иво Слона кимна с глава и отиде да си подбира хората.

Боса изгледа пленника. Той не бе помръднал и стоеше все така с наведена глава.

— Водете го долу — заповяда Антон на гардовете около мъжа. — В банята… Разберете за кого работи… Но като дойда да е в съзнание и да може да говори.

Под планинската вила в алпииски стил на Тони имаше още един подземен етаж. Там се намираха котелното помещение за парното на къщата, уютна изба, в която Боса пазеше впечатляваща колекция вина, билярдна зала с добре оборудван бар, фитнес зала, сауна, баня и тоалетна.

Петимата яки мъже сграбчиха пленника и го понесоха към банята в подземието.

— А ти какво мислиш? — Главата погледна Киро. — Дали някоя от службите стои зад всичко това?

— Не ми се верва. Те не действат така.

— Съгласен съм — включи се в разговора Кобрата. — Но все някой го е пратил тоя.

Киро се смръщи, но нямаше какво да каже. Обърна се към къщата и видя Александър да приближава към тях.

— Казва се Анатоли Петков и допреди три месеца е работил към НСБОП — заговори Валяка на Тони. — После са го уволнили за неподчинение и неправомерно използване на сила… Никой не знае с какво се занимава сега. Но вече не е част от системата.

— И пак не става ясно кой го е пратил — каза Кобрата.

— Сега той самия ще ни каже всичко — промърмори заканително Главата и ги поведе към входа за подземния етаж.

Когато четиримата мъже застанаха пред вратата на банята видяха очаквана и добре позната им картина.

Бившия служител НСБОП бе окован с белезници за кранчетата на единия от двата душа. Трима гардовете, с полицейски палки в ръце, стояха около него. Задаваха му въпроси и като неполучеха отговор някой от тях го удряше силно с палката. Биеха го в стомаха и бъбреците и ако продължаваха така още известно време, мъжа щеше да умре от вътрешните контузии.

Тони погледа около минута, после попита двамата, които стояха до вратата.

— Каза ли нещо?

— Не, шефе. Мълчи, като че ли е ням — отговори едното от добичетата. Другия само изсумтя и поклати глава.

— Спрете — нареди Боса на тримата биячи и влезе в банята. Застана до окования и го стисна за косата. Повдигна клюмналата му глава и когато погледите им се срещнаха му каза с ирония.

— Анатоли Петков… Бивше ченге от НСБОП… Да, знам кой си. Знам, че преди три месеца са те уволнили… Защо не си спестиш цялата тази болка, а? Кажи ми кой беше другия с тебе и кой ви изпрати, а аз ще те оставя жив… Това е добра сделка.

Пребития мъж само затвори очи и това прозвуча като най-категоричния отказ да говори. Тони пусна грубо косата му и главата на мъжа клюмна върху гърдите му.

— Какво да го правя тоя? — Боса излезе от банята и застана срещу Киро, Александър и Кобрата. — Не иска да говори. Трябва да разбереме кой го е пратил, но ако продължава така тия ще го убият от бой и пак нищо няма да научиме.

— Да го заплашиме с ебане — предложи Малката гира. — Знаеш, че като усетят хуя до гъза си всички се пречупват.

— Това ли успя да измислиш — изсумтя Главата. — Нямаме време за игрички… А и тоя като го гледам какъв е мазохист може да вземе да му хареса.

— Това можеше да го свърши Слона, ако беше тука — усмихна се гадно Александър. — Слона можеше да го пречупи само като му го покаже.

При тези думи на Александър Валяка всички се разсмяха невъздържано.

Иво Слона бе получил прякора си не заради огромния си ръст или защото носа и ушите му бяха големи като на слон. При него една друга част от мъжкото тяло приличаше на провесен слонски хобот, когато бе в покой. Беше ли възбуден, въпросния атрибут щръкваше заплашително, като хобота на раздразнен, атакуващ мъжкар.

— Аз ще го накарам да говори — Росен Кобрата погледна Главата. — Кажи им да го съблекат и да го оковат за някакъв стол.

— Чухте го — забовяда Боса на биячите. — Съблечете го гол.

Тримата мъже в банята хвърлиха полицейските палки в единия ъгъл и започнаха да събличат пленника.

Единия мина зад гърба на мъжа и обви ръце около врата му, притискайки го към себе си в задушаваща хватка. Другите двама го блъскаха с юмруци, за да сломят яростната му съпротива и бързо смъкнаха изкаляните дънки до глезените му.

Свалиха му белезниците и съблякоха коженото яке и другите дрехи.

Пленика се бореше отчаяно, без да крещи или моли за милост. Знаеше, че няма смисъл. Задъханото му дишане се губеше сред пъшкането на нападателите.

Тримата яки мъже го проснаха по очи на студения теракотен под и натиснаха голото му, изранено тяло да не мърда.

Тони Главата стоеше пред банята и наблюдаваше насилствената сцена с блеснал поглед.

Спомни си, че Кобрата искаше някакъв стол и заповяда на единия от гардовете в коридора.

— Иди донеси един стол, ама да е по-здрав и някакво въже.

Мъжа побягна и след малко се върна понесъл масивен дървен стол с права облегалка и подпорки за ръцете. Постави го до стената, между двата душа и помогна на другите да сложат голия мъж да седне в него. Докато те държаха извиващото се тяло, бодигарда извади от джоба си найлоново въже и започна да го овързва.

Пристегна глезените на пленника към предните крака на стола и направи здрав възел. Останалата част от въжето издърпа нагоре и завърза първо едната му ръка, а после и другата за подпорките.

Когато свърши погледна към Тони и избоботи.

— Остана още въже, шефе, ама май нема нужда от него. Нема да мръдне от стола колко и да се мята.

— Вържи го и през кръста за облегалката — обади се Кобрата.

Биячите направиха каквото им заповяда и излязоха от банята.

Росен започна да се съблича.

— Не искам да ми изпомаже дрехите с кръв — обясни той.

— Аз пък си помислих, че си решил ти да го чукаш — засмя се Валяка. — Стана ми интересно как ли ще го направиш, като е вързан за стола.

— Не е мой тип.

Кобрата сложи якето си на дървената закачалка до вратата на банята. Съблече ризата си и памучната тениска под нея и ги закачи до якето.

— Ще ми трябват въглени — каза той на Боса, докато сваляше дънките си.

— Иди до котелното и донеси малко въглени — нареди Тони на един от гардовете.

Росен остана само по черни слипове, чорапи и обувки. Към левия му глезен бе пристегнат пластмасов калъф с осемнайсетсантиметров нож. Той разкопча каишките и подаде оръжието на Киро. Събу обувките и чорапите и ги бутна към стената.

Взе ножа от Киро и го извади от калъфа. Добре наточеното острие проблесна зловещо.

Бодигарда се върна с въглените. Носеше в ръка тясна лопатка пълна с горяща купчина, сякаш гребната от дълбините на ада.

— Остави я в банята — каза Росен. — По-далече от стола.

Якия мъж изпълни каквото му заповядаха.

— Внимавай да не умре преди да е казал каквото трябва — обади се Боса.

Кобрата само кимна с глава и влезе в банята, затваряйки вратата след себе си.

 

 

Мъжа на стола отклони погледа си от лопатката с въглените в другия край на банята и го спря върху лицето на Кобрата. След това очите му се фокусираха върху ножа и той започна да се мята безмълвно, опитвайки да се освободи от въжетата.

— Не се мъчи… — каза Росен с равен глас. — Няма смисъл.

Измина няколкото крачки и застана срещу пленника.

Той гледаше ножа, а устните му бяха стиснати в тънка, побеляла черта.

— Сега ще ми кажеш кой беше другия с тебе. Кой ви изпрати да шпионирате Главата?… И какво знаеш за изчезването на Доктора.

Очите на мъжа трепнаха едва забележимо при споменаването на Доктора.

— Виждам, че знаеш нещо за докторчето… Може да поговориме като цивилизовани хора, а може да го направиме и по трудния начин. От теб зависи… В крайна сметка ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Въпроса е дали да го направиме лесно за теб.

От здраво стиснатите устни на мъжа не се отрони и звук.

— Слушай — продължи да го обработва Кобрата. — Ако проговориш сега ще те пуснеме да си идеш. Ще те задържиме няколко дни, докато се оправим с проблема, който сте ни създали и после ще те пуснеме… Така че, решавай.

Мъжа завъртя главата си на дясно и затвори очи, сякаш искаше да изключи от съзнанието си всичко, което ставаше около него.

— Добре… Ти сам си избра.

Внезапно Кобрата хвана и натисна дясната китка на мъжа, за да не може да свие пръстите си. Пленника започна да се мята, опитвайки да се освободи, но стегнатите въжета го държаха здраво.

Бившата барета сложи ножа до малкия му пръст и натисна рязко. От раната бликна алена кръв и кутрето падна на пода.

Мъжа изкрещя диво и се изви в стола. Въжетата изпращяха от напора, а дървото заскърца. Кобрата затисна с коляно гърдита му, а с лявата си ръка го стисна за косата и изви главата му назад. Държа го така, докато не се отпусна омаломощен. Видя, че по лицето на пленника се стичат сълзи на безсилие и се отдръпна от него.

Отиде до лопатката и зарови ножа в огнената купчина. Изчака да се нагорещи острието и го измъкна от въглищата.

Тръга бавно към мъжа, като не сваляше очи от мокрото му лице.

— Не… Недей — изстена пленника. — Спри… Ще говоря.

— Знам, че ще говориш… Ще ми кажеш и неща, за които не съм те питал.

Кобрата стисна силно китката на осакатената ръка и притисна към кървящата рана нагорещения метал.

Мъжа изкрещя от болка. В банята замириса на изгоряла човешка плът.

 

 

— Май шоуто започна — подхвърли Киро, когато проехтя първия вик.

— Да-а — Александър обърна гръб на вратата на банята. — Аз смятам да го пропусна.

— Да отидеме в къщата — каза Тони. — Там ще е по-приятно да чакаме.

Тримата тръгнаха към изхода. На вратата Боса се обърна и заповяда на гардовете.

— Стойте тук. Като свърши Кобрата разчистете. Ако копелето е още живо го убиите и се отървете от тялото.

 

 

Когато влязоха в хола Тони нареди на Киро.

— Обади се на Яни.

Малката гира извади джиесема и набра номера.

— Какво става — попита той, щом Яни прие разговора.

Известно време слуша какво му говорят и само от време на време вмъкваше по някое „Да“ или „Добре“. В един момент каза „Добре. Чакай така“ и без да прекъсва връзката заговори на Главата.

— За малко са изпуснали тоя втория човек. Казва се Красимир Петров и кара старо тъмносиньо или черно „Чероки“. Били са в хотел „Рила“… Яни пита трябва ли ти за нещо или да слезе до Самоков да помогне на Слона.

— Не ми трябва… Да върви в Самоков и да хванат копелето.

Киро предаде заповедите му и прекъсна разговора.

— Ще проверя какъв е тоя Красимир Петров — каза Александър.

Тони кимна с глава и прекоси стаята. Седна в голямото кресло и се облегна назад с притворени очи. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Киро Малката гира отиде до барчето, сипа по един пръст уиски в две от кристалните чаши и занесе едната на Боса.

Александър се върна след десетина минути.

— Тоя Краси е бивше ченге — заговори той още от вратата. Приближи се до шкафа с напитките и си сипа една водка „Смирноф“. — Уволнен е преди около пет месеца. Също за неправомерно използване на сила, като приятелчето си. Само че този е известен. Това е копелето, което преби Жоро Чука… Съда го оправда и оттогава следите му се губят… Но интересното е, че няма досие. И за тоя, който Кобрата разпитва също няма никакви документи, че е работил в системата.

— Какво означава това — Тони изглеждаше объран.

— Някой е унищожил досиетата. Някой, с достатъчно власт, за да може да заличи всички следи, че тия двамата са били ченгета.

— И к’во — викна Киро. — Т’ва н’еква полицейска конспирация ли е?

— Може би — каза Александър. — Да видим какво ще разбере Кобрата… Много е възможно Доктора да е отвлечен от тях. Но преди да знам със сигурност има ли изобщо такава група от бивши полицаи, колко са и кой стой зад тях не мога да предложа нищо.

— Яни и Слона трябва да хванат това ченге — каза Тони. — Тогава ще имаме още един човек за разпит и може да сравним версийте им.

— Ако Кобрата въобще е измъкнал нещо от онова копеле — обади се Киро.

— Ще измъкне — Александър седна на един от фотьойлите и кръстоса крака. — Той е способно момче.

— Абе, не знам. Боя не му направи голямо впечатление на оня.

— Кире стига си мрънкал — каза Тони. — Ще чакаме Кобрата да приключи с разпита и да се върнат Яни и Слона… До тогава вземи та свърши и ти нещо. Изпрати някое от момчетата за храна от хотела. От сутринта съм само на кафе и уиски… Да ми приготвят някакъв дивеч. Филе от сърна или диво прасенце.

Малката гира бръкна за джиесема си.

— Ще им се обадя к’во да донесат.

— Не. Изпрати някой и му кажи да гледа как приготвят храната.

— За мене риба — даде поръчката си и Александър. — Може сьомга.

Кирил поклати глава, но стана и тръгна към вратата.

Параноята на Главата край нямаше.