Тихомир Петров
Генерал (5) (Наказателен отряд)

Кобрата откри Тони, Александър и Киро в трапезарията. Седяха около дългата маса и обядваха. Встрани, до едната стена стояха двама сервитьори от ресторанта на новия петзвезден хотел на Тони. Между тях имаше количка за сервиране, отрупана с блюда от фин порцелан, големи плата салати, кофичка с шампанско „Дом Периньон“ и бутилка червено вино „Шато ла’Фит“.

Кобрата издърпа единия от тежките дървени столове и седна до масата. Взе си филийка италиански хляб от сребърния панер и вдъхна аромата му, притваряйки очи. После отчупи парченце от хрупкавата коричка и го сдъвка бавно.

— Желаете ли да Ви сервираме, господине — пристъпи към масата по-възрастния от двамата сервитьори.

— Свободни сте — махна с ръка Тони, без да поглежда облечените с униформи на хотела мъже. Те се поклониха и побързаха да си тръгнат. Боса изчака да излязат от трапезарията и попита Кобрата. — Проговори ли… Разбра ли нещо.

— Да… — Кобрата извади някакъв лист от джоба на якето си. — Другия, който е обикалял около къщата ти се казва Красимир Петров и е…

— Бивш полицай, уволнен преди пет месеца — прекъсна го Александър. — Това го знаем.

— Тоя преби Жоро Чука — погледна го Росен Кобрата.

— Да, да. Давай нататък.

— Добре. За тоя знаете… Поне хванахте ли го.

— Яни и Слона още не са се върнали — обади се Киро.

— А-ха… Ами тогава да ви кажа още няколко имена. — Росен разгърна листа пред себе си. — Първото е на Иван Колев, полковник и бивш шеф на СОБТ или както са широко известни „баретите“.

— Познаваш ли го — Боса погледна Александър.

— Само по име. Пое отряда след като напуснах.

— Аз го познавам — каза Кобрата. — За кратко ми беше командир… Неподкупен и опасен. Сериозен противник. Създал е наказателен отряд от шестима бивши служители на различни служби от систмата на МВР.

— К’ъв наказателен отряд, бе — викна Киро. — Тоя да не е в некой филм.

— Спокойно Кире — обади се Тони. После каза на Росен. — Продължавай.

Кобрата започна да чете от листа, като за всяко изречено име правеше малък коментар.

— Анатоли Петков от НСБОП… Тоя вече е вън от играта. Другите са… Петър Пашов — полицай. Наричат го Бай Пешо. Дебел и не обича да говори. Калин Стефанов от НСС.

Специалист по техническите средства. Николай Стоянов и Борислав Борисов… Тези двамата са от спец-отряда. Служил съм с тях и ги познавам. Опасни са… Всички са убивали и не се страхуват да използват оръжие. Събрани са със задачата да ни избият.

— Сигурен ли си, че това е истина? — каза Боса. — Оня педал може да ти е наговорил куп измислици, само за да го оставиш на мира.

— Сигурен съм, че всичко, което ми каза е истина или поне той така мисли. Има наказателен отряд, който е създаден, тука ще цитирам „да овладее престъпните групировки“. Те са нападнали снощи Доктора и са избили охраната му, а него са го отвели в базата си…

— Къде е тази база? — реагира Александър.

— В Банкя. Къща в южния край. Там са разпитвали Доктора. Интензивен разпит. Знаете какво означава това? Казал им е всичко. Сигурно си е признал даже и за черешите, които е обрал като дете… Накрая са го убили. Николай и Борис са натоварили трупа в кола и са го закарали някъде. Анатоли не знаеше къде. След това полковника е заповядал на Анатоли и на Красимир да дойдат тука и да организират наблюдението ти. Доктора им е казал къде си.

— Мамка му — избухна Боса. — Доктора им е казал всичко, което знае… Гадни, шибани копелета.

— Има и още нещо. Черешката на тортата ви я запазих за накрая… Зад полковник Колев и наказателния отряд стой един човек… Борко Бориков. Всичко това е негова идея. Той е вербувал полковника и е осигурил пари, база и всичко необходимо за съществуването на наказателния отряд.

— Шибания пожарникар — Главата погледна към Александър. — Трябваше да го убия още, когато сърбите го искаха, но ти се застъпи за него. Нали сте били дружки. Какво ми говореше тогава? По-добре да не закачаме Генерала. Ще говориме с него, ще се разбереме. На ти сега едно говорене и разбиране.

— Да не ровим в миналото — Александър запази спокойствие. — Сега трябва да вземем мерки за защита.

— Какво предлагаш?

— Нема к’во да се предлага — викна Киро. — То си е ясно. Нападаме шибаната им база още тази нощ и избиваме копелетата.

— Няма да стане — обади се Кобрата.

— А защо да не стане? — попита Боса. — Защо да не хвърля всичките си сили срещу базата им и да я изравня със земята още тази нощ, както предлага Киро?

— Защото не знаеме кой ще е в базата и кой не. Ще се вдигне много шум, а ефекта може да е нулев. Според Анатоли в базата остава само по един човек. Ако има нужда се свързва с останалите.

— Трябва да ги избием един по един — каза Александър. — Бързо и чисто.

— И това няма да е лесно — поклати глава Кобрата. — Особено Бориков.

— Борко не е нужно да умира. Достатъчно е да премахнем тези петимата, който останаха… И, може би, полковника.

— Искам шибания пожарникар мъртъв — заяви Боса. — Няма да го обсъждаме. Бориков ще умре и ти ще имаш грижата за това.

— Както кажеш — Александър сви рамене с безразличие.

Антон погледна Киро Малката гира.

— Обади се на Яни и Слона дали са хванали копелето. И им кажи да се прибират.

Киро извади мобилния си телефон и набра номера на кипъреца. Разбра, че не са намерили бившето ченге и му предаде заповедта на Боса.

— Тоя веднага ще предупреди останалите, че сме хванали един от тях — обърна се Тони към Александър. — Какви ще са следващите им действия.

— Ще се опитат да ни изпреварят. Щом са събрани, за да ни избият, значи точно това ще искат да направят.

— Шибана работа. Пожарникаря трябва да умре преди да е стигнал до мене.

— Бориков не е кой да е. Помисли дали убииството му няма да ни донесе повече негативи, отколкото полза. Не може просто да го премахнем. Цялата държавна машина ще се задейства, за да ни смаже. Дори ти не можеш да се бориш с държавата.

— Не ме е страх от никой. Такова нещо, като държавна машина не съществува. Кой ще тръгне срещу мене. Тези, на които плащам ли. И които са като пионки в ръцете ми. Не ме е страх от хора, които за пари са готови да ми лижат задника. Ще убия Бориков и какво… Ще се вдигне малко шум и това е. Всяко чудо за три дни. Затова почвай да мислиш как да го направим. Трябва ние първи да нанесеме удар.

— Добре — Александър бутна стола си назад и докато ставаше, протегна ръка към Кобрата. — Дай тоя лист. Ще видя какво мога да науча за полковника. Може той да се окаже слабото звено.

 

 

Тони, Киро и Росен Кобрата останаха в трапезарията. Росен отиде до количката за сервиране и си избра от блюдата нещо за обяд. Тони и Киро му правеха компания, допивайки виното.

След двайсетина минути тримата отидоха в хола и завариха Александър да говори по мобилния си телефон. Видяха го как си записа нещо на листа и прекъсна връзката.

— Разбра ли нещо? — попита Боса.

— Проверих и останалите имена — Александър прибра джиесема в сакото си. — Нямат досиета. Всичката информация, която МВР би трябвало да има за тях е изчезнала.

— Това е работа на шибания пожарникар.

— И аз така мисля. Като главен секретар на МВР той има тази власт — Валяка подаде листа на Тони. — Разбрах адреса на полковник Колев. Написал съм го най-отдолу.

Главата прочете адреса.

— Добре… Той ще ни каже къде да намериме другите. Кире, ще му организираш едно посещение тази вечер.

— Нема проблем. Ше изпратим Добри.

Тони се замисли.

Добри бе истински психопат. Наричаха го Добермана и на външен вид и по характер бе досущ като тази порода кучета. Слаб, жилест и зъл.

— Гледай да не е много друсан, когато отиде. Да не убие полковника преди да е разбрал къде да открием останалите.

— Ше му кажем. Досега не е имало проблеми с него.

— И, Кире… Нека избие всички, които намери там. Да го направи кърваво. Ще използваме полковника, за да изпратим послание.

— Нема проблем. Той и без това си пада по тия работи.

Киро Малката гира извади джиесема и си уговори среща с Добри по-късно през деня в София.

Тони отиде до масичката, взе си пура и я запали. Настани се в креслото и тогава Яни и Слона влязоха в хола.

— Какво стана, бе — посрещна ги Боса. — Как така изпуснахте копелето.

— Сигурно е минал през Самоков преди да се организираме — отговори му Яни. — Ченгетата още го търсят, ама май няма смисъл… А тоя, дето го хванахме каза ли нещо.

Тони им разказа набързо какво бе разбрал Кобрата от пленника и до какъв извод бяха стигнали.

— Най добре да се покрием, докато момчетата разчистят — предложи Яни. — Аз лично смятам да напусна страната още тази нощ.

— Няма да стане — отсече Главата. — Никой няма да бяга. Искам ви тука всичките. Ще останете и ще ръководите хората си. Няма аз сам да се оправям с шибаната история.

— Добре, шефе… Както решиш.

— Точно така — Боса погледна към Александър. — Искам някакъв план.

— Знаеш ли къде може винаги да откриеш Генерала? — отговори му с въпрос Валяка.

— Не. Това някаква тъпа игра на гатанки ли е? Ако имаш някакъв план го казвай. Не ме занимавай с глупости.

— Не са глупости. Това е начин да елиминираме Бориков.

— Казвай тогава.

— Бориков присъства на местопрестъплението на всяко голямо убииство. И ние можем да използваме това.

— Какво искаш да кажеш?

— Много просто… Извършваме зрелищно убииство и на местопрестъплението организираме засада на Бориков. Също както при лова на едър хищник. Оставяш на подходящото място някакъв труп, скриваш се и чакаш лъва да се появи, за да го отстреляш.

Тони се замисли.

— Добре — каза след малко. — Искам да чуя подробности.

— Разбира се — Александър започна да обяснява. — Моя позната има апартамент на „Цариградско шосе“ и в момента не е в България, а жилището е празно. Блока е на метри от булеварда и от апартамента има отлична видимост, което го прави идеален за разполагане на снайперист.

— Тая твоя приятелка сама ли живее? Няма ли семейство, роднини?

— Не е женена, а родителите й са починали. Има сестра, на която е на гости в Щатите и няма да се прибере поне още две седмици.

— Апартамента има ли СОД.

— Не. Няма никакви охранителни системи.

— Някой може ли да те свърже с тази жена и жилището.

— Аз съм просто един от многото познати на това момиче и съвсем случайно знам, че апартамента й е празен… Ако извадиме малко късмет, може никой да не разбере, че е стреляно от там.

— Не знам… — Боса не бе убеден. — Кой ще използваш за примамка.

— Пламен Френда — отговори Александър.

— Защо Френда. Нямаме никакви търкания с него.

— Защото трябва да е някой. А до Френда мога да стигна най-лесно. Нали искаш да елиминирам Бориков възможно най-скоро.

— Така е… Как ще го направиш това с Френда?

— Имам човек в гаража, където Френда държи колата си. Брониран Мерцедес S500. Може да му постави взривно устройство.

— Да сложиш бомбата е лесно… И после какво? Ще направиш засада в апартамента и ще чакаш докато Френда мине с мерцедеса под прозореца, за да го взривиш… Това може да не стане и цял месец.

— Няма да е точно така… Устройството ще се задейства дистанционо. Щом го поставиме в колата, наш човек ще се залепи за Пламен Френда и ще го следи навсякъде. Междувремено стрелеца ще е заел позиция в апартамента. Аз ще си уредя среща с Френда. Ще искам да се видиме във фитнеса на хотел „Плиска“, в сауната. Това означава, че той ще трябва да мине по „Цариградско шосе“ и когато стигне до мястото на засадата, нашия човек ще взриви устройството в нужния момент.

— Откъде си сигурен, че Френда ще дойде точно с мерцедеса на срещата? — Тони все още бе скептичен. — Ако въобще приеме да се срещне с тебе.

— Ще се срещне — каза Александър убедено. — Ще искам да обсъдиме изчезването на Доктора. Това ще го заинтригува и няма да откаже. Срещата ще бъде на неутрална територия. В сауната на хотела, където ще сме сами и няма опасност разговора ни да се подслушва или записва.

— Но не можеш да си сигурен, че ще бъде с бронирания Мерцедес.

— Той ползва само него, когато е в България… Страхува се за живота си.

— Ако това сработи ще е страхотна ирония — засмя се Тони. — Добре… Този план е много сложен и има хиляда начина да се издъни, но ще го задействаме. Може пък да стане.

— Ще стане.

— Дано… Кога ще сложиш бомбата.

— Мога още довечера да дам устройството на моя човек. Ако мерцедеса на Френда е в гаража тази нощ, той ще го зареди. Ще ми се обади, когато е готов и аз ще уредя срещата.

— Добре. А кой ще е стрелецът.

Александър погледна Кобрата.

— Росен е най-подготвен за това.

— Ще се справиш ли — обърна се Боса към бившата барета.

— Да — Росен Кобрата отговори без колебание. — Няма да е проблем. Само трябва да знам къде е апартамента.

— Добре, тогава — гласа на Тони Главата бе изпълнен с решимост. — Ще направиме така… Киро тръгва веднага за София, за да уреди работата с полковника.

— О’к, шефе. Добермана ще се справи.

— Вие също заминавате за София — каза Боса на Александър и Кобрата. — Имате ли нужда от нещо? Оръжие? Коли?

— Не — бе лаконичен Александър.

— Нямам нужда от нищо — присъедини се Кобрата.

— Тогава успех.

— А аз какво да правя? — попита Яни.

— Ти си движи бизнеса. Но гледай да не те намерят хората на шибания пожарникар.

— Ще го имам предвид. Прибирам се с моите хора в София и се барикадирам в къщата си. Няма да се покажа навън, докато Кобрата не го очисти.

Боса погледна Иво Слона.

— Ти ще останеш при мене. Искам къщата да е непристъпна.

— Разбира се, шефе. Тука ще си в безопасност.

— Ще видиме — Тони Главата се надигна от креслото, показвайки, че срещата им е приключила. Останалите също станаха от местата си.

Киро, Яни, Кобрата и Александър се приближиха до Тони Боса и го прегърнаха един по един за довиждане.

 

 

Краси се свърза с полковник Колев още докато пътуваше към София и набързо му разказа какво се бе случило.

Бяха пристигнали с Анатоли в Боровец сутринта и се настаниха в хотел „Рила“. Изпиха по кафе в едно от капанчетата и се разходиха из курорта. Правеха се на обикновени туристи.

После Анатоли предложи да огледат къщата на Главата. Краси искаше да изчакат докато се стъмни, но Анто настоя и той отстъпи. Може би нямаше да рискуват много ако просто хвърлеха един поглед.

Само че Анатоли се унесе да снима с камерата и „горилите“ на Тони им налетяха.

Тогава Анто направи втората си грешка. Не се опита да баламоса нещо гардовете, ами тръгна да се бие с тях. Краси се включи в боя, но ситуацията бе безнадеждна и единствената му цел стана да се измъкне и да предупреди Полковника, че са се издънили.

Иван Колев го изслуша мълчаливо и след това му заповяда да отиде направо в базата.

Когато Краси пристигна в Банкя там го чакаха Генерала, полковник Колев и останалите членове на отряда. Нямаше го само Анатоли, но той надали щеше да се срещне вече с когото и да било, освен ако не разчиташе на задгробния живот.

Бившия полицай разказа подробно какво се беше случило в Боровец и отговори на въпросите.

Всички бяха ядосани и объркани. Прикриваха страха и безсилието си зад безсмислени закани и псувни.

Бе им ясно, че няма как да спасят Анатоли без да изложат на риск съществуването на отряда. След мъчително обсъждане Генерала и полковник Колев взеха трудното решение да го пожертват.

Трябваше да съставят нов план за действие срещу Главата, но Бориков си тръгна за среща с испанския посланик. Щяха да му връчват някаква почетна грамота, за успешно проведена акция между испанските и българските служби за сигурност.

Полковника поговори с тях още час и после напуснаха къщата, като оставиха Ники дежурен. Разбраха се да се срещнат пак в десет и половина вечерта.

Кико и Бай Пешо се качиха при полковника в единия лендровър. Той щеше да ги закара по домовете им. Боби и Краси тръгнаха с черокито.

Докато пътуваха към София, размениха едва по няколко думи. И двамата бяха притеснени и умислени.

Краси остави Боби пред блока му и се прибра в квартирата си. Живееше с приятелката си в малък апартамент в „Лозенец“.

Бяха се запознали със Светла в тежък момент от живота й. Той я спаси от изнасилване и след инцидента я посети в болницата. Когато се възстанови, излязоха на среща няколко пъти и след това заживяха заедно.

Краси не познаваше по-смела и силна жена от нея. Беше се влюбил от пръв поглед и с всеки изминал ден заедно я обичаше все повече. Тя бе най-хубавото нещо в живота му. Подкрепяше го, когато го уволниха от полиията и винаги бе готова да го утеши с нежна дума или милувка. Благодарение на нея той преодоля този най-труден период в живота си и намери сили да продължи напред.

Светла лежеше на дивана в малкия хол и гледаше някаква романтична комедия със Сандра Бълок по дивидито. Краси се приближи и я целуна. Тя му направи място и двамата догледаха филма, сгушени един в друг. После отидоха в кухнята и тя му прави компания, докато той се нахрани. Говореха си за най-обикновени неща от ежедневието им.

Светла никога не го питаше за работата му. Знаеше, че понякога е изложен на риск и се тревожеше за него, но това бе част от връзката им. Обичаше го силно и му вярваше безрезервно. Бе щастлива, когато са заедно.

Двамата раздигаха чиниите и почистиха масата. После отидоха в спалнята и правиха нежен секс. Известно време лежаха прегърнати, разменяйки си леки целувки и ласки.

Светла отиде в банята и си взе душ. Трябваше да ходи на работа. Бе барманка в едно заведение в Студентски град.

Краси я изпрати с целувка и на свой ред влезе в банята. Изкъпа се и се избръсна. Опита се да поспи, но бе неспокоен и съня така и не дойде. Облече се и погледа телевизия, но нито една програма не упя да задържи вниманието му за дълго.

Сега, когато бе сам в апартамента настроението му пак стана мрачно.

Беше още рано за срещата в базата, но той имаше нужда да поговори с някого. Трябваше му съвет и уверение, че постъпва правилно.

От „служебния“ джиесем набра полковник Колев, но безличен женски глас му съобщи, че в момента няма връзка с този номер. Това го изненада. Полковника би трябвало да следи джиесема му за връзка с отряда винаги да е включен.

Краси погледна часовника си. Показваше осем и четиринадесет.

Отиде в спалнята и извади от нощното си шкафче оксидиран пистолет „ТТ“. Беше си лично негов от пет години и си имаше специално издадено разрешително. Харесваха му масивния вид на руското оръжие и сериозната ударна мощ на 7.62 милиметровия куршум. Затова го предпочташе пред всички останали модели и системи.

Краси провери пълнителя и затъкна пистолета отзад в дънките си. Облече коженото яке, обу си маратонките и излезе от апартамента.

Слезе по стъпалата и се качи в паркираното пред входа чероки. Завъртя ключа в стартера и включи фаровете.

Полковник Колев живееше на по-малко от пет минути разстояние с кола.

Може би нямаше нищо нередно в изключения му джиесем, но той и без това искаше да поговори с него.

Защо да не отидеше направо в дома му.

 

 

Добри спря тъмносиньото Ауди А4 пред втория вход на блока без да изключва двигателя. Огледа се, а дългите му бели пръсти барабаняха нежно по волана. Не забеляза нищо необичайно. Уличните лампи светеха, както и повечето прозорци на блока, но не се виждаха никакви хора. По това време те вечеряха, зазяпани в новините или в някой турски сериал.

Добри завъртя глава към втория човек в колата. Осветен от уличната светлина, скулестия му профил заприлича на смъртна маска. Пригладената надолу черна, мазна коса правеше лицето му да изглежда още по-бледо.

На мястото до шофьора седеше як мъж на около тридесет години с рижа коса и малки, свински очички. Носа му бе деформиран, а лицето луничаво. Казваше се Радослав, но го наричаха Радо Боксьора или само Боксьора и в момента бе помощник на Добермана.

— Това ли е адреса — попита Радослав.

— Да — Добри спря двигателя и угаси фаровете. — Тоя вход. Трийсет и шести апартамент.

Боксьора извади от джоба на якето си бадж от бяла пластмаса с напечатани име и червен кръст. Закачи малката табелка на гърдите си и взе в ръка черната кожена папка с надпис БЧК, която лежеше в скута му.

— Ще тръгваме ли.

Добермана погледна часовника си. Показваше точно осем и десет.

— Да.

Двамата мъже слязоха от колата и спокойно преминаха няколкото метра до входа. Изкачиха се по стълбището до четвъртия етаж и Боксьора посочи един от апартаментите. На вратата имаше медна табелка с надпис „сем. Колеви“ и номер тридесет и шест отдолу.

Добри бръкна отзад под якето си и извади револвер „Смит и Уесън“ тридесет и осми калибър. Вдигна ръката с оръжието пред гърдите си и се прикри отстрани на вратата.

Боксьора натисна звънеца и застана така, че през шпионката да са вижда надписа на папката в лявата му ръка и баджа на якето.