Тихомир Петров
Генерал (2) (Наказателен отряд)

26.09.200… г.

 

Двата джипа бавно пълзяха по черния път, лъкатушещ през гората, южно от Банкя. Фаровете им бяха включени на габарити и това още повече затрудняваше шофирането в безлунната нощ.

Първия автомобил бе петролнозелена Тойота „Ленд Крузер“, следвана на няколко метра от поочукан черен Джип „Чероки“.

В тойотата пътуваха мълчаливо четирима мъже.

Шофьорът бе около петдесет и пет-шестдесет годишен, с осанка на военен и късо подстригана, посребрена от времето коса. Казваше се Иван Колев и бе пенсиониран полковник от МВР — бивш шеф на СОБТ /Специализиран отряд за борба с тероризма/.

На предната седалка до полковника седеше Николай Стоянов, на тридесет и пет години — бивш лейтенант от СОБТ, уволнен за неправомерно използване на сила.

Ники бе едър мъж с обръсната, масивна глава, топли кафяви очи и тяло на фитнес маниак. Беше служил в специализирания отряд девет години. При последната му акция нахлуха в изоставена къща в покрайнините на София. Там трима изроди бяха отвлекли млада жена и дванадесетгодишната й дъщеря. Бяха ги държали в плен три дни, преди СОБТ да открие скривалището. И двете бяха пребити и изнасилвани многократно по всевъзможен начин. Детето бе полумъртво от загуба на кръв, причинена от разкъсванията при насилствените актове. Бяха пъхали в крехкото му телце бухалка за бейзбол и цевта на пушка помпа.

Единия от изродите оказа въоръжена съпротива и бе застрелян по време на акцията. Другите двама опитаха да се предадат, крещейки за милост.

Като видя какво бяха сторили на беззащитните майка и дъщеря, Ники простреля първия в двете колена и го довърши с изстрел в главата. Втория преби до смърт с голи ръце.

На задната седалка в тойотата седеше Анатоли Петков на тридесет години — бивш сержант от НСБОП, уволнен за неподчинение на заповед и агресия спрямо задържан. Анто имаше среден ръст, мощни рамене и як гръден кош. Очите му бяха сини и студени като лед, а косата руса и късо подстигана.

До него бе Борислав Борисов на тридесет и три години — бивш сержант от СОБТ, уволнен след същата акция, както и Ники.

Боби бе мургав и черноок хубавец, с фигура на манекен. Подстриганата му черна коса беше уформена в прическа с гел. Приличаше на изискан латино-любовник, излязъл от романтичен филм, а не на обучен убиец, какъвто всъщност бе.

В старичкото „Чероки“ пътуваха трима мъже. Зад волана седеше собственика на джипа Красимир Петров на тридесет и три години. Краси бе височък и симпатичен, с вчесана небрежно с пръсти черна коса и пронизващо сини очи. До преди няколко месеца беше много добър полицай. После участва в задържането на един известен престъпник. Мъжа бе знакова фигура в подземния свят на София. Не беше от големите престъпни босове, но си бе извоювал славата на „кораво копеле“ и ръководеше наказателна бригада, прочута с бруталната си жестокост.

В крайна сметка сблъсъка между Краси и престъпника завърши с четири счупени ребра и перфориран бял дроб за „коравото копеле“, което за нещастие почина от вътрешен кръвоизлив няколко часа след ареста. Краси го уволниха дисциплинарно и го съдиха. Получи оправдателна присъда. Намериха се достатъчно свидетели, които не се уплашиха да дадат показания, че той е действал при самозащита.

На мястото до шофьора седеше нисък и широкоплещест мъж с тяло на силов трибоец и лице на уличен бияч. Името му бе Калин Стефанов, на тридесет години — бивш лейтенант от НСС /Национална служба сигурност/, уволнен за агресивно поведение.

На задната седалка дремеше едър дангалак с румено, излъчващо спокойствие лице и къдрава, кестенява коса на име Петър Пашов. Бай Пешо, както го наричаха всички бе бивш полицай, като Краси и уволнен по почти същите причини.

Като патрул се беше опитал да спре автомобил, за който имаше сведение, че е краден. Шофьора не се подчини на подадения сигнал и се опита да прегази полицая. Но Бай Пешо се оказа по-пъргав, отколкото предполагаше сто и десет килограмовото му тяло. Успя да избегне връхлитащия автомобил и застанал на едно коляно, откри огън по него със служебния си пистолет. Шофьора бе прострелян във врата и главата и умря на място. На двадесет и девет години Петър Пашов го уволниха от полицията и бе осъден условно на три години, както и да плати обезщетение на семейството на жертвата.

Двата джипа се отклониха надясно от черния път, по тясна просека в гората, като намалиха още повече скоростта си. След трийсетина метра спряха пред масивна дървена порта, затворила прохода във висока почти три метра ограда от бетонни панели.

Полковник Колев натисна три пъти клаксона и зачака.

Зад оградата се разнесе яростен лай и голямата врата се разтресе под тежестта на едри кучета.

— Какво е това място, полковник — каза Ники.

— Оградено е като затвор — обади се Анатоли. — И тия кучета.

— Спокойно, Анто — отговори му Боби Манекена. — Просто големия шеф обича уединението… Нали така, полковник. Сега ще видиме кой е човека с парите.

— За вас аз съм големия шеф. По-голям от мене е само Господ. Така че умната.

Боби не обърна внимание на предупреждението.

— А може да не е само един шеф, нали.

— К’во искаш да кажеш — обърна се към него Анто.

— Ами това, че тука може да ни чака цяло правителство в сянка или някоя масонска ложа… Кой мислиш че дърпа конците в шибаната държава. Защо ни уволниха нас с Ники, а… А тебе защо са те уволнили. Да знаеш, че няма нищо случайно.

Анатоли го гледаше втренчено и не можеше да реши сериозно ли му говори или се ебава с него.

Боби не се усмихваше и по лицето му не трепваше дори мускулче. Само в очите му проблясваха закачливи искри.

— Майната ти, Манекен — най-накрая го изпсува незлобливо и го блъсна приятелски с юмрук по рамото.

Ники вече се смееше с все сила, но полковника улови в огледалцето за задно виждане погледа на Боби и каза сериозно.

— Я стига с глупостите. Боби, не се прави на голям хитрец и си затваряй устата. Да не мислите, че това е някаква игра. Знаете защо съм ви събрал… Няма никакъв кабинет в сянка и никакви масони. Ще се срещнете само с един човек и той, за разлика от мене, не търпи смешници… Ясно ли ви е.

Тримата по-млади мъже кимнаха мълчаливо с глави.

— Има ли още нещо, което искате да знаете? — изсумтя полковника, все още раздразнен.

Въпроса му бе риторичен и той не очакваше отговор. Мъжете мълчаха и гледаха встрани. После Боби попита с възможно най-невинна физиономия.

— Полковник, как се излиза от това нещо?

Двамата приятели на красавеца се разсмяха шумно, а след секунда и той се присъедини към тях. Полковника преглътна псувнята, която му беше на езика и отговори тихо и съвсем спокойно.

— Само с краката напред, моето момче. Само с краката напред.

 

 

В черокито Кико свали прозореца и се опита да види какво има пред спрялата на няколко метра от тях тойота.

— Май стигнахме.

— Така изглежда — отговори му Краси без да се обръща към него.

Калин се огледа нервно. Не му харесваше да не знае какво става.

— Чуваш ли скапаните кучета?

— Да.

— Шибани помияри. Ще събудят цялото село.

Петър се размърда на задната седалка и се огледа сънено. Прозина се шумно, протегна се и пръдна.

— Шибан дебелак — обърна се Кико назад. — Не можа ли да изчакаш докато слеземе.

— К’во, бе — измуча Бай Пешо невъзмутимо. Огледа се пак, този път забелязвайки околния пейзаж. — К’во става? Стигнахме ли?

— Стигнахме — отговори му Красимир.

— И к’во? Що не слизаме?

— Чакаме да ни отворят вратата.

Бай Пешо изсумтя едно безразлично „А-хам“ и пак се излегна.

В джипа се възцари тишина.

— Има един филм „Светците от Бундок“ — каза Кико след малко. — Гледал ли си го?

— Гледал съм го… — обърна глава към него Краси. — Две момчета избиват разни престъпници. Или бяха двама братя… Да, накрая и баща им се включи в екшъна. Не е лош.

— Нали. Гледах го тая вечер малко преди да ме вземеш… Шибана работа. Щтракам си с дистанционото и точно в тоя филм се загледах. Какво ще кажеш, а? Това някъкъв знак от съдбата ли е или какво? Шибана работа.

— Не знам… Филм, като филм. Можело е да гледаш някоя комедия или ужаси, или каквото и да е… Прехвърлял си каналите, видял си някакъв екшън и си се загледал. Ако си попаднал на порно да си се загледал в него, ама това не означава, че сега тука да ни чака някоя порнозвезда, нали?

— Де тоя късмет — ухили се Кико.

— А така. А и филма свършва хубаво.

— Така е. Само че как пък точно тая вечер да го гледам.

— Случайност. Не се впрягай.

Кико се умълча за известно време. Накрая махна с ръка.

— Сигурно е така. Абе, майната му. К’вото дойде — това е.

— Аз не ставам за светец — каза Краси. — Светците живеят скапано и умират гадно.

— И аз не ставам. Имам много пороци и си ми харесват.

Сякаш за потвърждение извади кутия „Вайсрой“. Измъкна цигара и предложи на Краси. Той си взе и запали от поднесената му стоманена запалка „Зипо“. Известно време пушиха мълчаливо. После Калин промърмори, но сякаш говореше на себе си.

— Кой ли ни чака в тая шибана къща?

— Съвсем скоро ще разбереш — Краси посочи с глава към примигващите светлини на тойотата отпред и отварящия се портал.

 

 

Двата джипа навлязоха в слабо осветения двор на къщата и голямата врата се затръшна зад тях.

Полковник Колев подкара тойотата надясно, покрай оградата по тясна калдаръмена алея. Черокито бавно пълзеше след него и светлините му се отразяваха в огледалцето за задно виждане. След няколко метра джиповете спряха на малка площадка за паркиране. Фаровете им угаснаха почти едновремено, вратите се разтвориха и от тях слязоха седмината мъже.

Полковника излезе начело на малката групичка и се обърна към входа, в очакване да се появи домакина им. Откъм портата се чуваше задавеното ръмжене и приглушените, тежки стъпки на невидимите в тъмнината кучета, но поне свирепия лай бе замлъкнал.

Иван очакваше такова посрещане и бе подготвен за него, но останалите изглеждаха леко неспокойни. Въпреки това и той потръпна от усещането за скрита заплаха, което се пораждаше от злобното ръмжене, идващо от мрака.

Изведнъж от нощта изплуваха яките тела на три настръхнали песа от породата Българско овчарско куче, следвани на няколко крачки разстояние от тъмната фигура на едър мъж.

Като го видя полковника тръгна към него, но само след две крачки спря като закован, принуден от озъбеното ръмжене на овчарките и подвикна.

— Генерале, успокоите кучетата. Момчетата и без това са достатъчно изнервени.

Борко Бориков извика строго на трите кучета. Те се укротиха и послушно застанаха до него. Генерала ги потупа по главите и ги отпрати с жест.

Приближи се към полковник Колев и останалите мъже, зад него.

— Здрасти, Иване — Бориков протегна ръка. — Имаше ли някакви проблеми с пътуването дотук?

— Не, всичко беше нормално.

Генерала кимна с глава и огледа шестимата по-млади мъже. Никога не се бе срещал с тях, но знаеше досиетата им на изуст и ги познаваше много добре. Може би по-добре, отколкото те сами се познаваха.

Въпреки мрака се опита да разгадае израженията по лицата им. Всичките изглеждаха напрегнати и нащрек. Някои от тях имаха малко по-изненадани физиономии. Други, като че ли бяха очаквали точно такава среща. Само по лицето на Петър Пашов, когото знаеше че наричат Бай Пешо се четеше сънено безразличие.

— Добре дошли, момчета — Бориков посочи към светлината от прозорците на къщата. — Да влезем вътре.

Обърна се и ги поведе без да поглежда назад. Отвори солидната външна врата, отдръпна се и показа с жест.

— Води ги в хола, Иване.

Полковника кимна с глава и подкани останалите да го последват. Това му беше третото идване в къщата, за последните двайсет дни и познаваше добре обстановката. Без да се суети заведе шестимата по-млади мъже право в просторния хол.

Освен тази стая къщата имаше още малка, но напълно оборудвана кухня с долепена до нея трапезария за десет човека.

А банята и тоалетната бяха в края на дългия коридор. Преди да се стигне до тях се минаваше покрай вратите на две спални.

Мебелите във всяка една от стаите бяха удобни, но не претенциозни. Всички стени бяха боядисани в топли цветове с латекс, но нямаха друга украса. Подовете бяха облицовани с теракота и ламиниран паркет, без да са застлани с килими.

В хола имаше един шейсет и пет инчов плазмен телевизор, със система за домашно кино. До две от стените стояха, черна секция и правоъгълен шкаф за напитки. В средата на стаята имашеи две масивни, продълговати масички, а около тях бяха подредени голям кожен диван, три фотьойла и канапе.

Отстрани на телевизора, разположена така, че да се вижда от всяко място в хола бе поставена голяма метър на метър бяла дъска за писане, която изглеждаше абсурдно сред останалия интериор.

— Сядайте — полковник Колев махна с ръка към меката мебел.

Мъжете се настаниха, като оставиха единия фотьойл свободен.

Някой от тях оглеждаха обстановката открито, други се стараеха да прикрият любопитството си. Но никой не изкоментира мястото и домакина им. Всички седяха мълчаливо и чакаха.

Борко Бориков влезе в стаята, огледа един по един всички присъстващи и заговори.

— Знаете защо сте тук и няма да си губиме времето с дълги речи. Вие ще действате като специализиран отряд за борба с организираната престъпност. Тази къща ще е базата ви. Видяхте, че в близост няма никакви постройки, а гората я скрива от пряко наблюдение. В мазето е складирано всичкото оборудване и въоръжение, което ще ви е необходимо, за да си вършите работата. Няма да имате никакви ограничения за използване на сила и средства при провежданите операции. Единственото важно ще бъде да изпълните заповедите, които ще ви предавам чрез полковника. Той ще е връзката между мен и вас. Ще се подчинявате единствено на него. Това е нашата първа и последна среща. Стига да не се случи нещо извънредно.

Ясно ли ви е всичко дотук.

— Ясно е, Генерале — отговори полковник Колев от името на останалите мъже. — Продължавай.

— Тази вечер сме се събрали всички, които знаят за съществуването на този отряд. Това сме хората. Всичко, което се каже тука не трябва да го чува никой друг. Няма да говорите пред приятели, жени, любовници. Пред никой. Само аз, полковника и господ ще знаем с какво се занимавате. И само ние ще ви съдим. Ще отговаряте за действията си само пред нас. Няма да се съобразявате с никой. Единственото, за което ще внимавате е да няма пострадали случайни хора при операциите. Това предизвиква вниманието на медийте и няма да го толерирам. Трябва да сте невидими. Като призраци. Нанасяте удар и изчезвате… Това е от мене. Сега ако имате въпроси — питайте.

— Кои ще са целите ни… ъ-ъ, господин Бориков — зададе първия въпрос Ники след кратко мълчание. — Срещу…

— Наричайте ме Генерала или Борко. Няма нужда от господин Бориков — прекъсна го домакина.

— Добре, Генерале.

— Кажи сега, Ники, какво те интересува.

— Искам да знам само престъпници ли ще преследваме или ще разчистваме и политическите ти врагове.

— Вашата работа са престъпниците, а политиците ги оставете на мене. Целите ви ще са бандитските групировки. Организираната престъпност. Ако някое име на политик изскочи, докато работите по някоя групировка ще го проучите, но само това. Без излишна заповед от мен няма да правите нищо.

— Ясно, Генерале.

— Добре. Други въпроси.

— Аз имам, Генерале — обади се Боби.

— Казвай.

Манекена отмахна с небрежен жест някаква прашинка от дясното коляно на кръстосаните си един върху друг крака.

— Какъв интерес ще имаме ние от цялата тази работа. Искаш да си рискуваме живота, но за какво… Какво ще спечелим.

Преди да отговори Бориков огледа едно по едно лицата на мъжете. Всички го наблюдаваха внимателно с изключение на полковника.

Иван Колев седеше удобно във фотьойла и изглежда разговора не го интересуваше. Само на устните му потрепваше едва забележима усмивка, която сякаш заявяваше „Казах ти“.

— Давам ви възможност да си отмъстите. Да си върнете достойнството. Ще правите това, което сте правили и докато сте били на служба, но без ограниченията на закона. Вие ще сте силните. Можете да прочистите държавата от отрепките. Ще им покажете, че не са недосегаеми.

— Стига, Генерале — красивото лице на Боби се изкриви от иронична усмивка. — При цялото ми уважение, но спри с тия глупости… Толкова години работих за чест и достойнство и виж докъде се докарах. Нямам семейство, дом. Нямам нищо. Бях се посветил на службата си в отряда и какво получих за това… Изкараха ме престъпник, само защото с колегите ми спряхме две извратени животни да убият майка и малкото й момиченце… Не ми говори за достойнство. Няма никакво достойнство и чест в работата, която ни предлагаш. Или убиваш копелетата или си мъртъв. Това е. Те са от едната страна, ние от другата. Такива роли сме си избрали. Това е играта. Но искам да знам защо го правя… Моралното удовлетворение вече не ми стига. Трябва ми друг стимул.

Боби млъкна и погледна приятелите си. Никой от тях не каза и дума, за да го подкрепи, но по израженията им си личеше, че и те си мислят същото.

Без да отговори Генерала се надигна от фотьойла и отиде до черната секция. Отвори един от горните шкафове и извади шест големи плика от дебела кафява хартия.

— Вземи и ги раздай на приятелите си — подаде ги той на Боби Манекена. — Без Полковника… И не бързайте да ги отваряте.

Младия мъж взе пликовете и ги раздаде на останалите, като остави един за себе си.

Бориков извади от шкафа осем подвързани с кожа папки и се върна на мятото си.

— Сега можете да отворите пликовете — каза той и се облегна назад във фотьойла. Папките останаха подредени в стройна купчина на масичката пред него. — В тях ще намерите десет хиляди евро в банкноти по сто, джиесем и ключове от тази къща… Парите няма да ги коментирам. Само ще кажа, че ако сте лоялни към мен и изпълнявате заповедите ми ще ви направя много богати… Това достатъчно ли е като стимул, Боби.

Манекена се усмихна и с красноречив жест прибра пачката във вътрешния джоб на коженото си яке.

— Джиесемите ще ги ползвате само за разговори между вас и с Полковника — заговори отново Борко. — Номерата са запаметени в сим картите. Те са регистрирани на фирма-фантом, но бъдете предазливи и си мерете приказките. На мен ще ми се обаждате само в краен случай… Ключовете са от оръжейната, която е в мазето и от външната врата на къщата. Не ги губете… От тази вечер тук постояно ще остава по един дежурен, който ще стой двадесет и четири часа. Вие ще си се разберете за реда. Ще се сменявате всеки ден и базата ще остава без човек само ако всички сте заети при изпълнението на някоя акция… Толкова за съдържанието на пликовете. Някой недоволен от стимула.

Нямаше такива. Без да коментират или да задават въпроси мъжете прибраха парите, ключовете и джиесемите.

— Добре, момчета. Тогава да свършим малко работа. Бориков подаде половината от папките на Полковника и двамата ги раздадоха на останалите, оставяйки по една за себе си.

— Това е резюме на досието на Антон Божков Василев, известен като Тони Боса или Тони Главата и престъпната империя, която той управлява — Борко разтвори папката пред себе си и потупа листовете с длан. — Той е вашата цел. Мисията ви е да елиминирате Главата и най-приближените му хора и да овладеете групировката.

В стаята се възцари гробно мълчание. От време на време прошумоляваше отгърнат лист, от някоя папка и това единствено нарушаваше тишината.

Генерала седеше търпеливо и наблюдаваше младите мъже. Най-накрая Боби Манекена вдигна глава и каза.

— Какво точно означава да „овладеем“, Генерале?

— Да ги подчините… Да ги контролирате.

Всички погледнаха към него не по-малко изненадани, отколкото като чуха името на Тони Главата.

— Защо точно групировката на Главата, Генерале? — попита Ники.

— Тони Боса управлява най-голямата и мощна бандитска групировка в страната. Щом ще атакуваме организираната престъпност, то най-добре да почнем от върха… Сигурно си мислите, че задачата е много трудна и сте прави. Нормално е да сте притеснени или да ви е страх, но с Полковника преценихме, че имате сили и уменията да се справите… Все пак последната дума е ваша. Кажете, сбъркал ли съм или вие наистина сте мъжете, които могат да свършат работа.

— Не ме е страх от никой — заяви Ники спокойно. — Щом ще е Тони Главата, така да бъде. Толкова години в отряда съм се разправял с отрепки като него. Всички са еднакви. Няма значение дали са облечени в анцунг от Илиянци или в костюм за пет хиляди долара. Отношението към тях трябва да е едно и също… Като към побесняло животно. Убиваш го преди да има възможност да те нарани.

— Май тия дни ще сме доста заети — подхвърли Кико. — Е, к’во да се прави. Работа, като работа. Все някой трябва да я върши.

Останалите се засмяха, съгласявайки се с него.

Полковник Колев усети настроението на хората си и най-сетне се включи в разговора.

— Добре, момчета. Ще овладеете престъпния бизнес на Тони Главата и ще наложите контрол и правила. След това ще се заемем със следващия и никой от бандитските отрепки няма да се измъкне… Сега да поговорим за операцията.

Полковника отвори папката пред себе си и прелисти една-две страници.

— В случая няма да разрешим проблема, като просто отстраним Главата и хората, който са най-близо до него. Не. Групировката е прекалено мощна, разполага с огромен финансов ресурс и винаги ще се намери някой от долните нива, който да се опита да я оглави… Има и по-лош сценарий, но той е и по-вероятен. След като отстраним Главата и другите „шефове“, групировката да се разпадне на по-малки групички, които да разполагат с целия й финансов и боеви ресурс. Знаете какво означава това. Борба за надмощие. Разстрели посред бял ден на оживени улици и среднощни взривове… Това не го искаме и няма да го допуснем.

Полковника измъкна от папката два листа, прикрепени един към друг с кламер.

— Затова първо ще ударим финансите на организацията. Ще сложим ръка на парите им. Няма ли капитал — няма и престъпен бизнес. Така като ликвидираме главните фигури, другите няма към какво да се стремят… Ясно ли е.

„Напълно, полковник“ отвърнаха почти в един глас и шестимата.

Иван Колев кимна с глава и като повдигна леко двата отделни листа продължи.

— Тука е извадено всичко най-важно за Георги Красимиров Маринов, по прякор Доктора. Всички знаете кой е той. Доктора е едно учено копеле, избрало да се прави на бандит. Той е човека, който се грижи за изпирането на парите на групировката. Знае в кои банки са сметките и има кодовете и паролите… Затова ще отвлечем Георги Маринов и ще изтискаме от него цялата необходима ни информация. Ще ни каже всичко, което знае и тогава ще сме подготвени да нанесеме удара си по Антон Главата… Това е плана. Някакви въпроси?

— Ще бъде трудно да го хванеме жив — Анатоли погледна в папката си. — Доктора се движи с много охрана… Ако само трябваше да го елиминираме е лесно. Но да го отвлечем е друго нещо.

— Тука пише всичко за Маринов, което ви е необходимо за да се доближите до него — Полковника почука с пръст двата листа. — Адреси, любими заведения, любовници… Ще го заучите тази нощ, а от утре почвате да го следите. Срещу Доктора има влязла в сила забрана да напуска страната, заради разследване за трафик на цигари, така че няма начин да провали операцията, като излезе в чужбина. Ще го следите по двойки и ще се сменяте всеки ден, за да не се набивате на очи.

Иван Колев огледа шестимата мъже преценяващо.

— Двойките са… Ти — посочи Анатоли — и Краси. Вие почвате първи.

Двамата кимнаха с глави.

— Другата двойка са Бай Пешо и Кико. Третата са Боби и Ники. Искам да го следите отблизо и да си записвате всяка негова стъпка. Като съберете достатъчно информация ще съставиме план за отвличането му… Най-късно до две седмици искам Доктора окован в мазето и готов за изповед. А като приключиме с Маринов, ще започнеме следенето на Антон Главата и подготовката за овладяването на престъпната му група. Ясно ли ви е всичко?

Петима от отряда отговориха „Да, полковник“. Бай Пешо изгъгна нещо, което можеше да мине за утвърдителен отговор.

— Много добре, момчета — сега заговори Генерала. — В такъв случай ви пожелавам късмет и се надявам никой от вас да не пострада… Остана само да решите кой ще поеме първото дежурство в базата, а после ще ви покажа оръжейната и гаража. Има два лендровъра „Дискавъри“. Те са на ваше разположение.

— Аз ще остана, Генерале — Ники погледна към Манекена. — Ние с Боби сме третата двойка при следенето на Доктора и можеме да вземем първите две дежурства, нали?

Боби кимна с глава.

— Добре… — Бориков се надигна от фотьола. — Елате да ви покажа играчките.

 

 

Георги Красимиров Маринов-Доктора излезе от озвучения с музика асансьор, хванат под ръка от ослепителна чернокоса красавица. Без да бързат двамата преминаха през мраморното фоае, а високите токове на жената отекваха ритмично в унисон с поклащането на ханша й. Униформения портиер ги поздрави раболепно и отвори вратата. Те дори не го забелязаха. Излязоха от сградата и прекосиха трите метра до отворената задна врата на бронирания Майбах.

Луксозната кооперация бе собственост на Доктора. Самия той живееше в огромен мезонет, заемащ половината от последните два етажа.

Останалите шест апартамента бяха заети от популярни лица от политиката и бизнеса.

Четирима бодигардове с черни костюми стояха в кордон от входа до лимузината. Единия от тях затвори вратата след двамата, заобиколи колата и се настани на мястото до шофьора. Другите трима влязоха в пилотния автомобил.

Георги Доктора бе висок около метър и осемдесет и пет, мургав мъж с излъчване на плейбой от латино сериал. Винаги бе много елегантно и стилно облечен, с отлично фризирана прическа. Носеше само маркови дрехи, скъпи очила и луксозни часовници. В момента беше с очила „Ив Сен Лоран“, с тънки златни рамки и съвсем леко матови стъкла. Часовника бе златен „Картие“ от последната колекция.

Георги го погледна — показваше точно 20:45 часа — и заповяда.

— Тръгвай — гласът му прозвуча дълбоко и меко, като на интелигентен и добре възпитан мъж.

Шофьора превключи веднъж светлината на фаровете дълги-къси, подавайки знак на черното БМВ 520. Пилотната кола с бодигардовете тръгна и лимузината я последва, оставяйки няколко метра разстояние между тях.

Доктора разкопча сакото си, приглади по рефлекс вратовръзката и се облегна назад в удобната седалка. Прегърна с едната ръка любовницата си, а другата сложи върху голото й бедро. Младата жена го погледна с усмивка. Разгърна пухкавата яка на късото палтенце от сребърна лисица и деликатно докосна с върха на пръстите си перлената огърлица „Микимото“. Погледна Георги и му се усмихна очарователно.

— Перлите са направо огромни. Чудесна изненада.

Доктора плъзна бавно ръка по гладкото бедро под черната копринена рокличка. Наведе глава и я целуна отстрани по шията, точно над огърлицата.

— Просто дрънкулка — прошепна той в ухото й.

Интересно определение за бижу, което струваше горе-долу колкото месечните пенсии на едно средноголямо българско село.

Младата жена се засмя и бавно извъртя лице към него. Устните им се срещнаха в страстна целувка, а ръката на Георги пропълзя още по-нагоре по бедрото, галейки горещата кожа от вътрешната му страна.

 

 

Полковник Колев седеше в черния Ленд Ровър „Дискавъри“, паркиран на около тридесет метра от кооперацията на Георги Маринов и наблюдаваше. Видя как Доктора и бодигардовете се качиха в колите и погледна часовника си. Мишената се движеше точно както бяха предвидили при подготовката на плана.

Иван поднесе към устните си малката радиостанция в дясната си ръка.

— Екип едно, пратката тръгна. Екип две, заемете позиция. Екип три, бъдете готови.

Пусна радиостанцията в скута си, включи на скорост и подкара след беемвето и майбаха.

Държеше се на разстояние от двете коли, но през цялото време очите му не се отделяха от кърваво червените задни светлини на лимузината.

— Екип две, обекта наближава зоната — предупреди Полковника по радиостанцията, когато конвоя на Доктора достигна до определената точка. — Поемете ги момчета. Шоуто е ваше. Екип едно, бъдете готови. Екип три, действате по моя заповед.