Тихомир Петров
Генерал (6) (Наказателен отряд)

Краси намери място за паркиране и спря черокито отстрани на блока, в който живееше Полковника. Притича до входа и стигна до четвъртия етаж, качвайки стъпалата през едно.

За няколко секунди се подпря до вратата с номер тридесет и шест, колкото да си поеме дъх. После посегна към звънеца, но ръката му се спря преди да натисне кръглото копченце. От апартамента се чуваше звук на необичайно увеличен телевизор. Това не бе характерно за Полковника. Той бе възпитан човек и не би направил нещо, което да притесни съседите му.

Младия мъж плъзна ръка под якето, измъкна пистолета и вкара патрон в цевта.

Полицейския му усет, карал го да бърза, сега му подсказваше, че в апартамента става нещо лошо.

Краси хвана бравата и бавно натисна надолу. Държеше пистолета готов за стрелба, а по лицето му се изписа напрегната решителност.

Вратата се отвори и той внимателно пристъпи напред. Първата стая, която видя бе подредена кухня. Намираше се точно пред него и му отне само секунда да се увери, че вътре няма никой.

Вляво коридора правеше чупка, а вдясно имаше сива врата с матово стъкло. Звука на телевизора се чуваше от стаята зад нея.

Краси тръгна натам, като внмаваше сянката му да не попадне върху стъклото. Спря пред вратата, плътно облегнат на стената на коридора и се заслуша. Долови някакъв глас, който сякаш не идваше от телевизора, но не бе много сигурен. Това, което чу бе пълна безсмислица. Звучеше като „отреда пицата“ или нещо подобно. Никакъв смисъл.

Бившия полицай почувства леко колебание. Ами ако се бе заблудил. Ако в апартамента не се случваше нищо нередно, а просто Полковника бе заспал пред телевизора и отпуснатата му ръка несъзнателно е увеличила звука от дистанционото. Но тогава къде бе жена му. Или по-малката им дъщеря, за която знаеше, че живее с тях.

Не, определено нещо не бе както трябва… Ако ли пък не, щеше да се извини и да помни тази случка като най-конфузната в живота му досега.

Краси си пое дъх и отвори вратата с трясък, връхлитайки в стаята. Пистолета бе насочен за стрелба, а тялото присвито, както ги бяха учили в школата. Сетивата му бяха така изопнати, че регистрираха огромна по обем информация и я пращаха до мозъка, който му я представяше на забавен каданс.

Дъщерята на Полковника бе пред него. Седеше във фотьойл, а блузката й отпред бе разкъсана. Виждаха се едрите й голи гърди и бялото коремче. Устата на момичето бе залепена с черен скоч, а ръцете й извити назад и завързани зад гърба.

Зад момичето стоеше кльощав мъж с бледо лице и мазна коса. Вдигнатата му за удар дясна ръка стискаше голям кухненски нож, с блестящо острие. Лявата му ръка бе стиснала косата на момичето и злобно извиваше главата й назад.

— Ще й отрежа цицата, копеле. Казвай къде… — крещеше мъжа, когато Краси нахлу в стаята.

За част от секундата бившия полицай се прицели и натисна спусъка. Куршума уцели кльощавия в дясната ключица, завъртайки го встрани. Той извика и изпусна ножа. Веднага проехтя втори изстрел. Нагорещеното парче олово удари мъжа отстрани в главата, малко над лявото ухо. В стаята пръсна облак кръв, костици от черепа и мозък. Мъжа се строполи до фотьойла, като повалено от мълния дърво.

Краси веднага се завъртя на една страна.

Ръцете с пистолета, главата и тялото изпълниха движението едновремено, като оръдейна кула.

Полковник Колев седеше във фотьойл в лявата част на стаята, точно пред тъмния прозорец. Лицето и предницата на ризата му лъщяха от алена кръв. Ръцете му бяха завързани зад гърба.

До Иван стоеше як, рижав тип, стиснал в ръка черен револвер. Беше използвал дръжката му, за да размаже лицето на Полковника и да го принуди да говори.

Рижавия насочи оръжието към Краси и стреля по него.

Бившия полицай се хвърли настрана и още във въздуха натисна спусъка два пъти.

Изстрела на рижавия се заби в стената, изравяйки малка дупка.

В същия момент първия куршум, излязъл от цевта на „ТТ“-то удари бияча точно в средата на гърдите. Той се изви, сякаш имаше гърбица, а около раната изби червено петно. Втория куршум попадна в горната му устна, размазвайки носа и излезе през тила му. Из стаята се пръснаха кръв и разбити зъби, а разкъсания мозък оцвети дантеленото перде пред прозореца.

Краси се строполи в краката на изпадналото в истерия момиче, все още стиснал пистолета с две ръце.

Дъщерята на полковника бе ококорила очи, а от запушената й уста се чуваше непрекъснат хленчещ звук. Погледа й бе вперен в ужасяващото розово петно върху пердето.

Краси извъртя глава и чак сега забеляза жената на Полковника. Тя лежеше неподвижно отстрани на ниската масичка, а омазаната с кръв коса покриваше лицето й.

Младия мъж се изправи, приближи се до нея и приклекна. Внимателно махна косата, за да види как е. Жената не реагира на докосването му. Очите й бяха затворени, а лицето сивобяло. На челото й имаше грозна рана, вероятно причинена от дръжката на пистолет.

Краси бутна внимателно главата й настрана и притисна два пръста в шията, търсейки пулс. Ударите на сърцето се долавяха едва-едва. Бяха като плахо трепкане от крила на пеперуда, но важното бе, че ги почувства. Жената щеше да оживее. Имаше нужда от първа помощ, но сега нямаше време за това. Трябваше да бърза. Скоро това място щеше да се превърне в истинска лудница.

Бившия полицай остави припадналата жена, изключи телевизора, за да спре ужасния шум и отиде до Полковника.

— Копелетата нападнаха семейството ми — простена Иван и вдигна с усилие глава.

— Аз ги убих, Полковник. Семейството ти вече е в безопасност.

Пребития мъж се опита да стане, но краката му не издържаха. Той падна обратно във фотьойла и се отпусна назад.

Краси му помогна да седне изправен и погледна вързаните зад гърба му ръце.

— Трябва ми нож. Къде има?

Иван Колев притвори очи и не отговори. Тялото му се отпусна и като че ли изгуби съзнание.

— Полковник, погледни ме — Краси го разтърси леко за рамото. — Не припадай. Трябва ми нож.

Бледия насилник заплашваше да отреже гърдата на момичето, но Краси не искаше да докосва оръжието, което бе държал.

Иван отвори очи и промълви.

— В кухнята…

Краси излезе от стаята и след секунди се върна с нож за рязане на хляб.

Надвеси се над полковника и внимателно разряза скоча, освобождавайки ръцете му. Парчетата лепенка прибра в джоба на якето си.

— Копелетата нападнаха семейството ми — простена Иван и се надигна с олюляване. Краси го подхвана под мишниците и го задържа.

— Аз ги избих, полковник… Всичко ще се оправи. Можеш ли да стоиш сам.

Възрастния мъж кимна с глава, като при това движение на лицето му се изписа болезнена гримаса. Бутна ръцете му и се опита да поизправи изтерзаното си тяло, за да покаже, че може да се справя сам.

— Стой така — Краси се отдръпна от него, готов да се спусне и да го подкрепи при нужда. — Не се движи. Ще освободя дъщеря ти и се връщам.

Младия мъж отиде до момичето и първо махна лепенката от устните му. Разряза скоча около китките й и прибра всички парчета в джоба, заедно с ножа. Дъщерята на полковника се разрева неудържимо, загърна блузката си и скочи от фотьойла.

Краси я задържа и я обърна към себе си.

— Успокой се. Всичко свърши. Вече си в безопасност.

Момичето продължи да хлипа и извъртя глава към майка си.

— Погледни ме — настоя Краси. — Имам нужда от помощта ти. Трябва да се успокойш и да ми помогнеш.

Момичето се постара да се овладее и застана срещу него, притискайки с ръце разкъсаните крайща на блузката си.

— Искам да се погрижиш за майка си — заговори й бившия полицай. — Тя е в безсъзнание, но ще се оправи. Всичко ще е наред. Само ми помогни.

Момичето закима усърдно с глава и той свали ръце от раменете й. Тя веднага се обърна и приклекна до майка си, опитвайки се да я върне в съзнание.

Краси се върна при полковник Колев.

— Полковник, държиш ли оръжие в апартамента.

— Жена ми, дъщеря ми — Иван пристъпи напред. — Те…

— Добре са, полковник. Ще се оправят. Дъщеря ти ще се погрижи за майка си. Ти трябва да ми помогнеш.

Възрастния мъж се опита да го заобиколи, но той го задържа.

— Моля те, полковник. Искам да се стегнеш. Имам нужда от помощта ти.

Иван спря и с мъка откъсна очи от изстрадалото си семейство.

— Какво да направя.

— Имаш ли оръжие. Държиш ли оръжие в апартамента.

— Да… Имам пистолет „ТТ“.

— Добре — Краси изпита облекчение. Може би щеше да му се размине. — Това е добре. Моят също е „ТТ“. Къде го държиш?

— В долния ляв шкаф има каса — Полковника посочи с трепереща ръка малката секция. — Ключа е в кристалната купа в стъклената витрина.

Краси бързо намери ключето и извади пистолета от касата, като избърсваше с ръкава на блузата си всяко едно нещо до което се докоснеха пръстите му. Измъкна пълнителя и изкара четири патрона от него.

Върна пълнителя в оръжието и го зареди. Прибра патроните в джоба си и бутна пистолета в треперещата ръка на полковника.

— Стреляй в труповете.

Иван пое оръжието, но ръката му остана отпусната покрай тялото и сякаш неосъзнаваше какво държи. Гледаше към дъщеря си и съпругата си.

Жена му се бе свестила и седеше, опряна на ниската масичка. Момичето бе приклекнало до нея и почистваше нежно кръвта от челото й, като й говореше успокойтелно.

— Детето ми, жена ми — простена полковник Колев.

— Полковник, времето ми изтича. Трябва да се махна оттук преди да са дошли полицайте.

По-възрастния мъж го погледна, после се обърна към проснатото до фотьойла тяло. Протегна ръка и без да се прицелва, натисна спусъка. Проехтя изстрел и трупа се разтърси от удара, а на гърдите се появи още една кървава рана.

При внезапния, силен шум жената на полковника трепна уплашено, а дъщеря му изпищя и пак се разплака.

С несигурни стъпки Иван се приближи до другия труп и стреля отново.

— Добре, Полковник — Краси огледа стаята. — Полицайте ще пристигнат всеки момент и ще трябва да ги убедиш, че ти сам си се справил с гадовете.

— Да, добре… Ще се справя.

— Знам, Полковник… Но трябва да подготвиш семейството си. Кажи им какво да правят и доколкото може ги изолирай. Ти не си случаен човек и момчетата ще бъдат по-внимателни. Но е важно какво ще видят като влязат в апартамента. Първото впечатление е от голяммо значение… После Генерала ще се погрижи за останалото.

Иван Колев вдигна глава и едва сега огледа стаята с очите на професионалист.

В трескаво работещия му мозък започнаха да се подреждат детайлите на постановката, с която щеше да заблуди разследващия екип. Нямаше да е лесно, но той бе длъжен да го направи. Тайната на отряда трябваше да се запази на всяка цена.

— Добре. Ще се справя… — Полковника стисна с треперещи пръсти по-младия мъж за лакътя и двамата излязоха в коридора. — Тия са пратени от Главата… Той знае за отряда. Трябва да внимавате… При мене едва ли ще повторят, но вие всички сте под заплаха… Следващата им цел сигурно ще е Борко… Пазете се.

— И ти се пази, Полковник — Краси отвори външната врата, натискайки бравата с якето си и излезе от апартамента.

Внезапно изпита чувство на вина, че оставя наставника си сам в такъв момент, но нямаше какво да направи. Трябваше да се махне преди да се е сблъскал с някои от бившите си колеги.

Слезе бързо по стъпалата до първия етаж. Докато вървеше чу отваряне на врати и суматоха на объркани хора, но успя да излезе от входа без да го види някой.

Качи се в джипа си и побърза да се отдалечи от блока.

Докато шофираше извади специалния джиесем и първо се обади на Генерала.

Бориков го изслуша внимателно и му зададе няколко въпроса, за да си изясни по-добре ситуацията. После му заповяда да събере останалите от отряда и да го чакат в базата.

Той щеше да се погрижи за Полковника и семейството му. А също така и разследването да тръгне в необходимата посока.

 

 

Краси се прибра вкъщи чак в четири и десет след полунощ и първо надникна в спалнята. Светла спеше спокойно, сгушена на една страна, като котенце. Тази гледка го накара да се усмихне. Затвори тихо вратата на спалнята и отиде в кухнята.

Имаше нужда да поседи малко сам и да подреди мислите си. Извади си бира от хладилника, отвори я и се свлече в единия от столовете до масата. Отпи дълга глътка направо от шишето, извади цигара и я запали.

Чувстваше се изцеден. Бе сигурен, че ако има класация за най-шибан ден това, което преживя днес щеше да му гарантира място поне сред първите десет.

Беше се обадил на останалите членове на отряда веднага след като напусна блока на полковника и приключи разговора с Генерала.

Когато се събраха в базата той им разказа какво се случи в дома на Иван и как се бе справил с убийците.

Краси не бе разпознал двамата нападатели. Но по описанието, което успя да направи Боби и Ники предположиха, че рижавия е Радо Боксьора — бивш шампион по бокс, а сега автокрадец, рекетьор и убиец. За бледия мръсник и двамата бяха категорични, че може да е само Добермана — откачен убиец-педераст, за който се знаеше, че гравитира около групировката на Главата.

Докато чакаха, петимата мъже от отряда говориха още дълго за станалото и погледаха телевизия. Но по нито една програма не съобщиха за стрелбата. Явно Генерала бе спуснал информационна завеса.

Борко пристигна в базата чак към един и половина и не носеше добри новини.

Полковник Колев и семейството му бяха настанени във ВМА, където веднага започнали да ги лекуват. Дъщерята на полковника била с най-малко наранявания. Само леки натъртвания и ожулвания, но психическото й състояние не било добро и се наложило да й дадат силни успокоителни. Съпругата на полковника била в най-тежко състояние. Скенера показал, че има травма на черепа и мозъчно сътресение. За сега нямало да я оперират, но щяла да остане под лекарско наблюдение няколко дни.

На Иван му били спукали две ребра, а носа и челюстта счупени. Лекарите настояли и той да остане няколко дни в болницата.

Единственото хубаво нещо в цялата ситуация бе, че никой не беше разбрал за Краси и какво точно се е случило в дома на полковника. Генерала бе уверен, че разследването на случая ще приключи възможно най-бързо и водещия мотив ще е употреба на оръжие от страна на полковник Колев при самозащита.

След това всички заедно обсъдиха положението, в което се намираха. Решиха, въпреки случилото се, да не прекратяват операцията срещу групировката на Антон Главата.

Всички бяха единодушни, че най-добрата защита е нападението. Проблемът бе, че не знаеха дали Главата все още е в къщата си в Боровец и това им връзваше ръцете. Преди да предприемат каквото и да е трябваше да разберат къде се намира Тони Главата.

След това щяха да организират следенето и ликвидирането му.

Накрая Краси каза на Бориков за предположението на полковник Колев, че той ще е следващата мишена. Генерала прие да го охраняват, но трябваше да бъдат много дискретни. Всички се съгласиха с него и се разбраха първи с охраната да се заемат Ники и Боби. Решиха навсякъде да носят бронирани жилетки. Така щяха да намалят риска.

Кико трябваше да разбере къде е Главата, а Бай Пешо остана дежурен в базата.

Краси имаше нужда да си почине малко след преживяното. По-късно можеше да се присъедини към Ники и Боби в охраната на Борко или да помогне на Кико да открият Главата. Зависи къде щеше да има нужда от подкрепление.

След като разбраха какво трябва да правят членовете на отряда си тръгнаха от базата. Ники и Боби ескортираха Генерала до къщата му, а Краси и Кико се прибраха по домовете си.

 

 

Росен Кобрата влезе предпазливо в непознатия апартамент и тихо затвори вратата зад себе си. За няколко секунди остана неподвижен, затаил дори и дъха си. Ослушваше се напрегнато в обкръжаващия го мрак, невидим в тъмните си дрехи. Носеше черни дънки, черна вълнена шапка, черни памучни ръкавици и черно яке, под което бе сложил бронежилетка.

Включи подобно на химикалка фенерче, взето специално за случая и светна в часовника на дясната си китка. Показваше точно два и четиридесет и пет.

Прикри с ръка лъча на фенерчето, за да не освети някой от прозорците и бавно обиколи една по една стайте.

Когато стигна до кухнята, разбра че тя е най-подходяща за целта му.

Прозорците гледаха към бул. „Цариградско шосе“ и през тях нахлуваше достатъчно улична светлина, за да се ориентира в обстановката. Той изгаси фенерчето, прибра го обратно в джоба и се огледа.

Плътно до дясната стена бе разположен тесен ъглов диван, а пред него стоеше малка дървена масичка, с ваза сухи цветя.

Масата за хранене бе кръгла и се намираше под прозореца, оградена от четири дървени стола.

В ляво, стената преминаваше в барплот, зад който се виждаха мивка, кухненски шкафове с вградена печка и хладилник.

Върху барплота имаше кафе машина и малък телевизор, обърнат към дивана.

Кобрата бавно се приближи до масата за хранене и погали лакирания й плот с облечената си в ръкавица ръка.

Пред прозореца висеше ленено перде, изплетено като дантела. Той го огледа, докосвайки гънките му. Щеше да му пречи. Трябваше да го свие на една страна или да повдигне долния му край и да го закрепи с нещо на нужната височина.

Росен извади фенерчето и го включи, държейки лъча насочен надолу. Мина зад барплота и отвори чекмеджето на един от кухненските шкафове. Вътре имаше поставка с подредени прибори за хранене. Не видя нищо, което можеше да му свърши работа. Затвори това чекмедже и отвори съседното. Освети съдържанието му с фенерчето и го разгледа, побутвайки с върха на пръстите си различните предмети.

Тирбушон, отварачка за консерви, ножица за месо, тънко руло фолио за печене, ролка цветно тиксо… Да, можеше да го използва.

Взе тиксото и затвори чекмеджето. Угаси фенерчето и се върна до прозореца.

Повдигна долния край на пердето и премери на каква височина трябва да го закрепи. Опита се да отвие парче тиксо от ролката, но не успя с ръкавиците. Трябваше да ги свали. Подвоуми се за секунда, преценявайки риска. Щеше да остави отпечатъци, но ако вземеше със себе си използваната лепенка това нямаше да е проблем.

Свали дясната си ръкавица, откъсна около пет сантиметрово парче от тиксото и прикрепи с него пердето на нужната височина.

Прибра ролката в джоба на дънките си и се отдръпна назад. Огледа направеното, докато си слагаше ръкавицата. Изглеждаше добре и със сигурност не се забелязваше отвън.

Кобрата отвори едното крило на прозореца, открехвайки го на десетина сантиметра и погледна към булеварда. Нямаше високи дървета или стойки с рекламни платна, които да пречат на видимостта.

Обърна се и свали брезентовия калъф, преметнат през рамото му. Коленичи и разкопча ципа. Извади автоматична снайперска пушка PSG1 с пълнител за пет патрона калибър 7.62х51 милиметра. Подпря оръжието на коляното си, измъкна от калъфа заглушител и го прикрепи към цевта. Махна пълнителя и го остави върху брезентовия плат. Издърпа затвора, за да се увери, че оръжието е празно и се изправи.

Вимателно махна капачетата на оптиката PSO4M и се облегна на масата, заемайки позиция за стрелба. Провря няколко сантиметра от цевта през открехнатия прозорец и се прицели в стълба на една от уличните лампи, от другата страна на булеварда. Забеляза петно избила ръжда върху металния корпус, горе-долу на височината на едър мъж и фиксира стилизираното кръстче върху него.

Затай дъх, замръзвайки съсредоточено и натисна спусъка, преструвайки се, че стреля. Отброи наум „сто и едно, сто и две“ и натисна спусъка пак, произвеждайки втори „изстрел“. После се отдръпна бързо назад, приклекна и разви заглушителя. Прибра го заедно с пушката в сака, закопча ципа и преметна брезентовия ремък през рамо. Изправи се, престори се че сваля парчето тиксо от пердето и бързо тръгна към вратата.

Спря в средата на стаята и се огледа. Не забеляза никакви пропуски, но за всеки случай направи още две сухи тренировки.

Погледна часовника си. Имаше още много време. Постави пълнителя в пушката и положи внимателно оръжието върху брезентовия калъф.

Беше приключил с приготовленията и можеше да поспи няколко часа. Извади джиесема си и нагласи алармата да се включи точно в девет. Така щеше да има на разположение цял час преди уговореното време за мнимата среща между Александър Валяка и Френда.

Повдигна якето си отпред и намести прикачения за колана му кобур с тридесет и осем калибровия револвер „Колт“. Седна на пода до пушката и свали шапката си. Прегъна я на две и легна, използвайки я за възглавница.

 

 

Росен Кобрата се събуди внезапно, примижа срещу нахлуващата през прозореца светлина и разтри очите си. Прозина се и погледна часовника си. Показваше точно девет без две минути.

Стана бавно и прибра шапката в джоба на якето. Протегна се и раздвижи схванатото си тяло. Спането на твърдия под не му се бе отразило много добре.

Извади джиесема и изключи алармата. Тръгна към банята и докато вървеше, свали дясната си ръкавица. Първо се изпика, изплакна ръката си и изми очите си. Пийна малко вода направо от чешмата и завъртя кранчето. Сложи си ръкавицата и избърса всичко, до което се бе докосвал. Накрая даже изтри ръба на коритцето на мивката. Ръкавицата се намокри, той я отърка един-два пъти в дънките си и излезе от банята.

Върна се в кухнята и огледа мястото, където бе спал.

Не забеляза нищо нередно и взе пушката. Вкара патрон в цевта, седна на един от столовете, около кръглата маса и зачака.

Слушаше долитащите отвън звуци и си мислеше за предстоящата акция.

Човека на Валяка щеше да му позвъни веднъж и да прекъсне връзката, веднага щом Френда наближеше позицията му. После трябваше да взриви бомбата в нужния момент.

През това време помощния екип, осигуряващ изтеглянето му щеше да е заел позиция до блока.

Когато Бориков се появеше той трябваше да го убие, да напусне апартамента и да избяга с колата на двамата си помощници.

Изпълнението на плана зависеше от няколко фактора, които не бяха под негов контрол, но с малко късмет можеше да успее.

Росен Кобрата погледна часовника си. Беше време. Стана от стола и зае позиция до прозореца. Държеше снайпера в дясната си ръка, с цев насочена към пода.

Джиесема му иззвъня един път. Той го извади и погледна екранчето. Това бе уговорения сигнал.

Обърна глава в посоката, от която трябваше да се появи мерцедеса на Френда. Скоро го забеляза, а зад него и сивото БМВ 320 с човека на Александър.

Беемвето набра скорост и изпревари черния мерцедес, като с всеки изминат метър увеличаваше разстоянието помежду им. Когато профуча покрай мястото на засадата изсвири веднъж с клаксон и продължи, изпреварвайки автомобилите пред себе си.

Секунди по-късно черния мерцедес избухна с оглушителен гръм, точно под прозореца на Кобрата.

Въпреки че очакваше взрива Росен отстъпи стреснато полукрачка назад, завъртя глава встрани и по инстинкт вдигна ръка да се предпази.

Пред погледа му бушуваха огнени кълба от лумналия в пламъци Мерцедес. Още виждаше в съзнанието си литналия нагоре капак, сякаш бе някакво сюрреалистично черно перо, понесено от адски ветрове.

Кобрата премигна и погледна през прозореца.

Шумния и забързан булевард приличаше на ожесточено бойно поле. Движението бе блокирано от извъртения напряко черен Мерцедес S500 и бързо се образуваше дълга колона от едва спрели автомобили.

Убиеца огледа задръстването, преценявайки дали ще му попречи с нещо при изпълнението на задачата. Реши, че суматохата може само да му е от полза и пак се загледа в мерцедеса.

Покрива на колата бе грозно издут и над него се виеха пламъци и гъст черен дим. Стъклата бяха избити, а четирите гуми горяха. Предната дясна врата бе откъсната от силата на взрива и запратена на няколко метра от мерцедеса.

Обезобразеното тяло на Пламен Петков-Френда бе паднало надясно и горната му половина лежеше върху асфалта. Двата му крака бяха откъснати над коленете, както и цялата дясна ръка. В корема му зееше огромна дупка и се виждаха почернелите вътрешности.

Главата му бе обгоряла и без никаква коса, а раззинатата в грозна усмивка уста разкриваше овъглени кости. Празните очни кухини се взираха към ясното небе, а носа и ушите бяха толкова деформирани от огъня, че едва се забелязваха.

Шофьора на Френда бе на седалката си и безжизнените му ръце още стискаха волана. Тялото му представляваше черна, обвита в огън факла.

Грозна гледка.

Кобрата отмести равнодушно поглед встрани.

Около горящия автомобил бе започнала да се събира любопитна тълпа.

Убиеца огледа зяпачите с презрение. Овце. Нямаха си и представа какво се случва. Интересуваше ги само зрелището.

В далечината се чуха сирени и скоро пристигнаха първите патрулни автомобили с примигващи светлини. Полицаите слязоха и се опитаха да избутат хората назад. Но изглеждаха объркани и несигурни в действията си.

Появи се линейка, а малко след нея заприиждаха и репортерите.

Млади, арогантни мъже и жени с камери и микрофони се засуетиха насам-натам, опитвайки се да заснемат всичко и засипвайки с въпроси всеки, който се изпречеше на пътя им.

Дойдоха още патрулни коли, пожарна и още една линейка, която си тръгна почти веднага. Лекарите нямаше кого да спасяват.

Хаоса стана пълен.

Най-сетне пристигнаха разследващия екип, наблюдаващия прокурор и кола на съдебна медицина. Дадоха заповеди на униформените ченгета, озаптиха медиите и на местопрестъплението се заработи професионално.

Зяпачите бяха избутани назад, горящия Мерцедес угасен и периметъра ограден с маркираща полицейска лента.

Разследващия екип започна да събира улики и да оглежда труповете.

Малко след това се появиха и висшите ченгета. Шефове на различни служби, началници от прокуратурата и следствието.

Журналистите се спускаха ту към един, ту към друг без да получат конкретни отговори.

Сред тълпата настъпи оживление.

Кобрата огледа целия периметър, за да разбере какво бе предизвикало раздвижването.

Видя Борко Бориков да стои зад патрулните коли, отцепили района.

Генерала разговаряше с млада симпатична жена и около петдесет годишен, нисък мъж, с късо подстригана прошарена коса.

Убиеца разпозна пресаташето на СДВР /Столична дирекция на вътрешните работи/ и шефа на дирекцията.

Зад тях стояха трима гардове от НСО в черни костюми.

Журналистите се втурнаха към групичката и ги обградиха с жива стена, насочили микрофоните и камерите си като за нападение.

Росен извади джиесема си и подаде сигнал до помощния екип.

Прибра телефончето в джоба, закопча якето до горе и си сложи шапката.

Хвана снайпера с две ръце, освободи предпазителя и подпря ергономичния приклад на рамото си.

Борко отговори на няколко въпроса и направи знак към гардовете. Те си пробиха път и изтласкаха репортерите назад, освобождавайки пространство около него.

Микрофоните се насочиха към пресаташето на СДВР, а Бориков и шефа на дирекцията се отдалечиха на няколко крачки под опеката на охранителите.

Росен се облегна на масата, внимателно промуши оръжието през тесния процеп на отворения прозорец и доближи лицето си до оптиката.

Стоеше съвършено неподвижно и постепенно забавяше дишането си. Когато почувства, че е готов си пое дъх и се прицели в сърцето на Генерала.