Джералд Даръл
Шепнещата земя (9)

Град на бичос

Възбудата от новите обекти и възможността за успех го подтикваха към по-енергична дейност.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

От самото ми пристигане в Калилегуа, Луна непрестанно ми вадеше душата да отидем до град Оран, разположен на около петдесет мили от нас, където ме уверяваше, че ще намеря много бичос. Аз се отнасях малко сдържано към тази идея, защото знаех колко лесно мога да се увлека в безумно местене от място на място и макар всяко от тях да се окажеше добър център на животни, пак да постигна твърде малко по силата на това, че действам като скакалец. Реших да се посъветвам с Чарлз и тази вечер, докато седяхме, пиехме спокойно джина и наблюдавахме луната, която посребряваше листата на палмите със синкавото си сияние, аз му описах своите затруднения.

— Защо Луна се стреми толкова към Оран? — попитах аз.

— Знаеш ли — отвърна Чарлз, — първо, той е родом от този град и второ, отиването ти може да се окаже много полезно, тъй като той се познава там с всички. Джери, според мен няма да ти струва нищо да отидеш и да провериш. Населението на Оран е много по-голямо от това на Калилегуа и като имам предвид какво намери тук, струва ми се, че там ще намериш два пъти повече.

— А можете ли да пуснете Луна? — попитах аз. Чарлз се усмихна с добродушната си усмивка.

— Смятам, че няма да почувстваме тридневното му отсъствие — каза той, — а това ще ти даде възможност да лишиш Оран от спотайващата се там фауна.

— Може ли да тръгнем в понеделник? — попитах, изпълнен с надежда.

— Разбира се — отвърна Чарлз, — това ще бъде добре.

— Чудесно! — възкликнах и си допих чашата. — А сега трябва да отида да се видя с Една.

— Защо ти е Една?

— Знаеш ли, някой трябва да храни животните ми, а струва ми се, че Една има добро сърце.

Заварих Хелмут, Една и Луна да спорят върху достойнствата на две народни песни, които непрекъснато пускаха на грамофона. Една посочи мълчаливо питието и аз си налях, после седнах на пода в краката й.

— Една — обадих се аз, като се възползвах от една пауза в спора, — аз те обичам.

Тя повдигна язвително вежда и ме погледна.

— Ако Хелмут не беше по-едър от мене, щях дати предложа да избягаме — продължих аз, — защото още от пръв поглед съм луд по тебе, по очите ти, по косата ти, по начина, по който наливаш джин…

— Какво искаш? — попита тя.

От гърдите ми се отрони въздишка.

— Ти си бездушна — оплаках се аз. — Тъкмо се канех да пристъпя към действия. Е, добре, Чарлз каза, че двамата с Луна можем да прескочим за три дни до Оран. Ще се грижиш ли вместо мен за моите животни?

— Разбира се — отвърна тя учудена, че въобще мога да се съмнявам в това.

— Разбира се — потвърди и Хелмут. — Джери, колко си глупав. Казах ти, че ще направим всичко възможно за тебе. Само искай. Ще се постараем да направим всичко.

Той наля още джин в чашата ми.

— Само — добави неохотно той — няма да ти разреша да избягаш с жена ми.

И така в понеделник рано сутринта двамата с Луна поехме с малък автомобил, шофиран от весел и полупиян субект с огромни мустаци. Със себе си взехме само най-необходимото за по пътя: китарата на Луна, три бутилки вино, пълния ми портфейл с песос, магнетофон и камери. Взехме си и по една чиста риза, която нашият шофьор почтително и нежно постави в локва с масло. Цялата предна нощ валя проливен дъжд, какъвто може да вали само в тропиците; сега от небето се стелеше само ситен дъждец, но шосето се беше превърнало в нещо като недовършено желе от мляко и нишесте. Луна, който не се вълнуваше нито от времето и състоянието на пътя, нито от съмнителните способности на нашия шофьор и съдбата на чистите ни ризи, нито от това, че покривът на колата течеше фино, но постоянно, си тананикаше весело, докато се носехме с поднасяния по пътя за Оран.

Пътувахме вече около три четвърти час, когато нашият шофьор, който се стремеше повече да приглася на Луна в изпълнението на някаква тъжна песен, отколкото да кара както трябва колата, взе един завой на две колела, ние се поднесохме и по някакво чудо не се преобърнахме. Тогава пред себе си зърнах нещо, от което сърцето ми просто щеше да изхвръкне. Пред нас се разстилаше червен, разпенен и мръсен буен поток, широк около четиристотин метра. На брега като унили слонове стояха три камиона, а в средата на потока, наклонен малко от напора на водата, се виждаше друг камион, който дърпаха усърдно към брега с някакъв механизъм, наподобяващ гигантски трактор, снабден с лебедка и дебело стоманено въже. Нашият шофьор се нареди на опашката на чакащите камиони, изключи двигателя и ни погледна с лъчезарна усмивка.

— Mucho aqua^[1] — каза ми той, като че имах повредено зрение и не забелязвах малкия Бискайски залив, който ни предстоеше да прекосим. Бях сигурен, че предния ден този широк и буен поток е бил малко и плитко поточе, проблясващо мирно над покритото си с чакъл корито, но нощният дъжд го бе раздул внезапно и неимоверно много. От собствен опит знаех как едно нищо и никакво поточе може за съвсем кратко време да се превърне в пълноводна река. Веднъж в Западна Африка моят стан едва не бе отнесен от едно поточе, от началото около метър широко и десетина сантиметра дълбоко, което само за около час се превърна в същинска Амазонка от горното й течение. Който не е виждал тези внезапни превъплъщения, не може да го повярва, но това би могло да се окаже най-неприятната (а понякога и най-опасната) страна на пътешествието в тропиците.

Най-после след едночасово чакане издърпаха камионите на другия бряг и дойде нашият ред. Завързаха въжето за предната броня и ни вкараха внимателно в потока. Водата започна, бавно да се покачва все по-нагоре и по-нагоре, течението се усили, а водата започна да шуми и пляска от едната страна на колата като вълна. Тя проникна през отворите на вратите и потече на тънки струйки по пода под краката ни. Нивото й постепенно се повдигна и заля обувките ни. Сега се намирахме приблизително по средата на пътя, а напорът на водата бавно, но сигурно ни изблъскваше надолу, така че, ако в началото се намирахме точно срещу трактора и лебедката, сега потокът ни отнесе на около петдесетина метра надолу по течението. Въжето се беше изпънало силно и ми се струваше, че сме някаква гигантска обезформена риба, с която си играят двамата мълчаливи на вид индианци от трактора. Водата достигна нивото на седалките; тук тя за момент се спря, след което заля обилно задниците ни. В този критичен момент, когато седяхме вече на мокро, чухме как лебедката спря да се върти.

— Р-р-р-р! — извика силно нашият шофьор и разклати величествено мустаци. — Que pasa^[2]?

Единият от индианците скочи от трактора и тръгна бавно надолу по пътя, а другият килна огромната си сламена шапка на тила и приближи, без да бърза, към брега на реката.

— Nafta no hay^[3] — обясни той и почеса с голямо удоволствие стомаха си.

— Това проклето гориво сега ли намери да се свърши — обърнах се аз раздразнено към Луна.

— Да — отвърна унило Луна, — но нали другият индианец отиде да донесе гориво. Той няма да се бави дълго.

Измина половин час. После един час. За това време нашите долни части така измръзнаха, че се мъчехме да ги съживим, като се мърдахме неудобно на местата си и издавахме звуци като група забавляващи се хипопотами, които се търкалят в някое изключително пълноводно блато. Най-после, за наше облекчение, индианецът се появи на пътя, понесъл тенекия с гориво. След това двамата индианци поведоха дълъг спор как най-добре да налеят животворната течност в трактора, а през това време нашият шофьор тракаше зъби от студ и ги нагрубяваше със силен глас. В края на краищата индианците приключиха крайно сложната операция. Тракторът оживя, въжето се опъна и ние тръгнахме бавно и неумолимо към брега, а нивото на водата започна да спада.

Когато накрая достигнахме сушата, ние слязохме от колата, свалихме панталоните си и ги изстискахме. Нашият шофьор загълча индианците за това, че са направили опит за покушение върху живота ни, а двамата дружелюбно ни се усмихваха. След това, останал само по долна фланелка, той отвори капака на колата и надникна в двигателя. Като мърдаше с мустаци, той замърмори нещо на себе си. Преди да навлезем в потока, той уви с памучни отпадъци някои от важните вътрешни части на автомобила, които сега размотаваше. Накрая шофьорът се качи в колата, включи стартера и с горделива усмивка чу как заработи двигателят. Ние седнахме в колата и заподскачахме надолу по пътя, а индианците размахаха весело шапки на прощаване.

Преминахме около пет мили и тъкмо започнахме да изсъхвахме, пред нас се изпречи следващото водно препятствие. Пътят тук минаваше в подножието на планините и местността тук-там се пресичаше от дълбоки и тесни дефилета, по които се стичаше водата от планините. Там, където пътят пресичаше някоя от тези тесни, но буйни рекички, човек си мислеше, че няма нищо по-просто от това да се прехвърли малък мост от единия до другия бряг. Големият брой на тези рекички очевидно би оскъпил много този вид строежи, затова бяха използвали друг начин. Напряко на коритото на реките бяха поставени вдлъбнати циментови плочи, които даваха поне някаква подемна сила на колелата на превозните средства. По време на сухия сезон това съоръжение изглеждаше като продължение на самия път, но когато планинските води се устремяваха бурно надолу, те заливаха циментовата плоча над един метър и се изливаха от другата й страна в реката като красив триметров водопад. Останала няколко дни под водата, по циментовата плоча се полепваха водорасли и тя ставаше гладка като стъкло и по-опасна от самото речно дъно.

Тук вече нямаше лебедки, които да ни се притекат на помощ, затова шофьорът вкара внимателно колата в червените води и се начумери уплашено зад наежените си мустаци. Преминахме половината от циментовата плоча и двигателят угасна. Седяхме и се гледахме мълчаливо, когато водата се насъбра от едната страна и под нейния напор колата се придвижи по посока на водопада от дясната ни страна. Всички подскочихме като ударени от ток. На никой от нас не му се искаше да остане в автомобила, ако течението го подхванеше внезапно и го захвърлеше през ръба на площадката сред безразборно натрупаните под нас скали. Всички изскочихме навън като един.

— Бутайте… всички трябва да бутаме — извика Луна, като се опитваше да заглуши шума на водопада.

Той се хвана с две ръце за едната страна на колата, тъй като водата бушуваше с чувствителна сила. Луна бе толкова слаб, че всеки момент очаквах да видя как течението го подхваща като перце и го изхвърля през водопада.

— Мини от другата страна на колата — извиках аз, — ще те отнесе водата.

Луна схвана силата на този аргумент, прилепи се до колата като морска звезда и започна да се промъква от другата страна, докато колата не остана между него и водопада. След това подложихме рамене и започнахме да тикаме. Оказа се една от най-неблагодарните задачи, с които някога се бях захващал, защото ние се опитвахме да бутаме колата към отсрещния край на циментовата площадка, но и срещу течението, което през цялото време отново завърташе колата. След десетминутна борба успяхме да приближим колата с около метър до отсрещния бряг, а течението я премести с около метър до водопада. Започнах да се безпокоя не на шега; при този темп виждах как след половин час колата щеше да се напъха грациозно във водопада. Тримата нямахме достатъчно сили да я изтикаме както нагоре по склона на площадката, така и срещу течението. В багажника имахме въже и аз предложих, ако се окажеше достатъчно дълго, да завържем с него колата за някое дърво на брега и да изчакаме докато спадне нивото на водата. Тъкмо се канех да изложа този план на испански език и зад завоя на пътя срещу нас се появи добрата фея, преобразена неузнаваемо в хъхрещ и пръхтящ камион, който въпреки напредналата си възраст и покрилата го ръжда имаше мощен, но флегматичен вид. Ние го приветствахме с радостни викове. Шофьорът на камиона прецени с един поглед нашето бедствено положение, намали ход, вкара огромното тяло на своята машина в червения поток и доближи на няколко крачки от нас. Ние извадихме бързо въжето и завързахме двете машини една за друга, след това камионът потегли на заден ход и издърпа внимателно нашата кола от потока на суха земя. Благодарихме на шофьора на камиона, почерпихме го с цигара и видяхме със завист как прекара могъщия си стоманен кон през потока, като че той не съществуваше. След това насочихме вниманието си към уморителния и неприятен процес, свързан с подсушаването на двигателя.

В края на краищата пристигнахме в Оран в два часа следобед, като се наложи да преодолеем още три водни препятствия, които за щастие не бяха толкова лоши, колкото първите две.

Въпреки всичко пристигнахме в къщата на Луна в такъв вид, като да бяхме престояли целия ден в реката, което всъщност не беше далеч от истината. Прелестното семейство на Луна ни посрещна радостно, взеха дрехите ни, за да ги изсушат, сготвиха неимоверно количество храна и ни поканиха да се нахраним във вътрешния, препълнен с цветя двор, където едва проникваше слаба слънчева светлина. Докато се хранехме и пиехме хубаво червено сгряващо вино, Луна разпрати цял рояк от своите млади родственици с някакви тайни поръчения в различните части на града. Те се появяваха от време на време и му докладваха шепнешком, при което той ту кимаше важно глава и се усмихваше, ту се мръщеше страшно в зависимост от новината, която благоволяваше да изслуша. Когато Луна се изкашляше или поглеждаше към тях, всички се стараеха да въздържат вълнението си и замираха в очакване. Започнах да се чувствам така, като че обядвах с Уелингтънския херцог в навечерието на битката при Ватерло. Най-после той се приведе напред, наля на мен и на себе си последна чаша вино, после ми се усмихна и черните му очи заблестяха от едва сдържано вълнение.

— Джери — обърна се той към мен на испански, — намерих ти бичос.

— Вече? — възкликнах аз. — По какъв начин? Той посочи с ръка своята малка армия от родственици, застанали усмихнати в редица.

— Изпратих цялото семейство да разпита и те са открили хора, които имат бичос. Сега не ни остава нищо друго, освен да ги купим, ако това са бичос, които ти трябват.

— Чудесно! — отвърнах въодушевено аз и изпих на един дъх чашата си с вино. — Да вървим!

След десет минути двамата с Луна тръгнахме да оглеждаме Оран като ловци, предшествани от тълпата млади развълнувани родственици на Луна. Градът всъщност не беше голям, но доста разпръснат, построен по типичния за Аржентина шахматен ред. Както предсказа Чарлз, навсякъде, където отивахме, приветстваха Луна с радостни възклицания и се наложи да отклоняваме безбройните предложения от пиянско естество. С недоволен блясък в очите, Луна обръщаше решително гръб на подобни лекомислени предложения и ние продължавахме пътя си. В края на краищата един от младите членове на нашата свита изтича напред и забарабани силно по внушителната врата на някаква голяма къща. Когато стигнахме до нея, вратата беше вече отворена и на нея стоеше възрастна жена, облечена в черно и наподобяваща оръфана хлебарка. Луна се спря пред нея, поздрави я важно с добър вечер, а тя леко се поклони.

— Зная, че във вашата къща имате папагал — започна Луна с тон на полицай, който не дава възможност на престъпника да се оправдава, защото предварително знае, че трупът е скрит под дивана.

— Така е — отвърна леко озадачена жената.

— Този английски сеньор събира животни и птици за своята jardin zoologico^[4] в Англия — продължи Луна — и е възможно да поиска да купи вашата птица.

Старицата ме огледа, без каквото и да е любопитство с тъмните си сухи очи.

— Заповядайте — покани ни тя, — това е една мръсна птица, която дори не може и да говори. Донесе я синът ми, ще бъда доволна, ако мога да я продам. Влезте, сеньори, да я видите.

Тя затътри крака пред нас и ни въведе в неизбежния вътрешен двор, образуващ нещо като кладенец. Когато видях птицата, едва сдържах радостния си вик — оказа се жълтоглав ара, рядък член от семейството на папагалите. Той стоеше на дървен прът, който очевидно в продължение на изтеклата седмица бавно и систематично бе унищожавал. Когато се събрахме около него, той вдигна глава към нас и видяхме, че държи в клюна си малка тресчица, издаде кратък гърлен звук и възобнови разрушителната си дейност. Луна ме стрелна с блестящите си очи и аз кимнах енергично с глава. Той пое дълбоко въздух, огледа папагала с отвращение и се обърна към жената.

— Виждам, че е най-обикновен папагал — каза равнодушно той, — но независимо от това сеньорът е съгласен да го купи. Вие, разбира се, схващате, че за такава обикновена и пакостлива птица, която при това не знае да говори, не можем да си позволим особена щедрост. Сеньорът в никакъв случай не може да ви даде за тази твар повече, да речем, от двадесети пет песо.

След това скръсти ръце и впери поглед в жената, като очакваше, че тя ще избухне възмутено при споменаването на такава ниска цена.

— Съгласна сам — отвърна жената. — Вземете го.

Докато Луна я гледаше с отворена от учудване уста, тя грабна папагала, постави го безцеремонно върху рамото ми и протегна сбръчканата си длан за парите, които на бърза ръка отброих от портфейла си, преди да е променила решението си. Дар словото на Луна се върна едва когато излязохме на улицата, където папагалът започна да издава учудени и доволни гърлени звуци на ухото ми. Луна поклати унило глава.

— Какво има, Луна? — попитах аз. — Птицата е чудесна и я купихме невероятно евтино.

— Радвам се заради тебе — отвърна Луна, — но се страхувам за бъдещето на Аржентина, когато си помисля, че има хора, които приемат веднага, без ни най-малък пазарлък, първата предложена им цена. Къде ще отидем, ако всеки постъпва по този начин?

— Животът очевидно ще стане много по-евтин — забелязах аз, но той не желаеше да го утешавам, а продължи да се възмущава от поведението на жената през цялото време на обиколката ни из града. Вярата му в човечеството се възстанови едва след оживен половинчасов разговор с някакъв човек, който се пазари докрай за своя папагал.

Продължихме да обикаляме из града, докато се стъмни, когато понесохме към къщи цяла малка зоологическа градина. Имаше пет папагала (в това число, за мое най-голямо удоволствие, още един жълтоглав ара), два бразилски заека пигмеи с червеникавокафяви лапички и бели мъхести очила около очите и едно агути с оранжев задник — едър гризач с тъмни очи, изящни крака и нрав на състезателен кон, страдащ от остро нервно разстройство. Ние пренесохме разнообразните животни в дома на Луна и ги пуснахме свободно във вътрешния двор. Луна организира отново своя отряд от родственици и ги разпрати бързо по всички направления да донесат празни сандъци, телена мрежа, триони, чукове, пирони и разни други дърводелски съоръжения. След това в продължение на цели два часа ние майсторихме подходящи жилища за моите нови животни. Накрая, когато настанихме и последното животно в клетка, двамата с Луна седнахме на близката масичка и ядохме и пихме с апетит. В това време от купчината дървени сандъци се носеха леко стържене и крясъци, които звучат като райска музика в ушите на колекционера на диви животни. Малко по-късно с голяма чаша вино до себе си аз седнах да разглеждам на светлината на фенера моите повереници, а Луна помоли да му донесат китарата и запя мелодични и тъжни народни аржентински песни, като там, където беше необходимо, използваше дървеното тяло на китарата за барабан.

Папагалите, с които се сдобихме, се оказаха синьочели амазони, всички малко поодърпани поради лошо хранене, но достатъчно опитомени да произнасят неизбежното „Лорито“, което е равнозначно на нашето „Поли“. Тъй като всички бяха приблизително с едни и същи размери и на една и съща възраст, ние ги поставихме заедно в клетка и сега те седяха в един ред на светлината на лампата и приличаха на крайно разноцветно жури, което ме наблюдаваше с фалшиво умния поглед на древно влечуго, на който папагалите са големи майстори. Въпреки раздърпания им външен вид останах доволен от тях, защото знаех, че след няколкоседмично прилично хранене щяха коренно да се променят, а след поредната смяна на перушината перата им щяха да блеснат в лимоненожълти, сини и разни оттенъци на зеленото, пред които дори колекция от изумруди би изглеждала сива. Аз закрих внимателно с парче плат от чувал предната част на клетката и ги чух как отърсват и подреждат перата си (също като че някой разбърква колода карти за игра) и се подготвят за сън. След това насочих вниманието си към жълтоглавите ара и известно време им се наслаждавах. Поставихме ги пробно в една и съща клетка и начинът, по който веднага си допаднаха един на друг, като се заумилкваха и загугукаха, ме накара да си помисля, че от тях ще излезе истинска двойка. Те седяха на напречната пръчка и сериозно ме наблюдаваха, като от време на време навеждаха глави в страни, за да разберат дали така не изглеждам по-привлекателен. Имаха яркозелено оцветяване, само на врата им ясно се очертаваше широк и жълт като на канарче полумесец. За ара, които обикновено са най-едрите папагали, те бяха въздребни, дори по-малки и по-нежни от обикновените амазонски папагали. Те бърбореха нещо тихичко и бледите им клепачи се спускаха сънливо върху блестящите им очи, затова закрих и тяхната клетка с чувал и ги оставих на спокойствие.

След големите пъстри папагали най-много се зарадвах на бразилските зайци, за които мечтаех отдавна. Двата купени от нас заека се оказаха новородени. Когато ги извадих от клетката, те се разположиха удобно върху дланите на двете ми ръце и ги изпълниха с меката пухкава топлинка на телцата си, а нослетата им душеха непознатите за тях аромати на храна и цветя, с които бе препълнен задният двор. На пръв поглед можеха да се вземат за малките на обикновения европейски заек, но при по-близо оглеждане бързо открих различията. Преди всичко за своите размери те имаха много къси, добре оформени и изящни уши. Основният цвят на гърбовете им беше тъмнокафяв с ръждиви петна и резки. Лапите и част от краката бяха светло червеникавокафяви и, както казах по-рано, около всяко око имаха правилен кръг от бяла козина. Забелязах, че носовете и устните им също са очертани в бяло. Знаех, че когато пораснат напълно, пак ще си останат джуджетата сред заешкото племе, тъй като достигат половината от ръста на европейския заек. Доколкото ми беше известно, нито една зоологическа градина в света не притежаваше тези интересни малки същества и аз се радвах, че ги получих, макар и малко да се съмнявах дали ще успея да ги откарам в Европа, защото зайците изобщо преживяват тежко своето пленничество. Моите зайци обаче бяха млади и аз се надявах, че те ще се справят задоволително със своето положение.

Когато повдигнах чувала от клетката на агути, зверчето подскочи право нагоре във въздуха и тупна разтреперано с трясък върху сламената настилка. По лицето на агути се беше изписало изражението на застаряла девственица, надничала дълги години под леглото си и най-сетне съзряла там мъж. Все пак с помощта на парченце ябълка успях да я успокоя до такава степен, че дори ми позволи да я погаля. Агути са гризачи от огромното и интересно семейство, включващо от полската мишка, която може да се побере в чаена лъжичка, до капибарата, достигаща размерите на голямо куче, като между тези две крайности лежи голямо разнообразие от катерици, съсели, плъхове, таралежи и други неприличащи си едно на друго животни. Трябва да приемем веднага, че агути не са най-характерните членове на своето семейство. Ако говорим откровено, те приличат на кръстоска между един от по-малките предшественици на коня и някой опечален заек. Основното им оцветяване е на полиран махагон, преминаващо в червеникавокафяво по задната част на тялото. Краката им са шоколадово кафяви, много дълги, стройни, като на състезателни коне, завършващи с нежни и артистични пръсти, които им придават вид на древни коне. Задните им крака са силни, за да могат да поддържат непропорционалните им задни части, ето защо, ако мога така да се изразя, изглежда, че агути има гърбица на задницата си. Главата прилича на заешка, но е леко издължена, така че в нея отново има нещо, което напомня леко на кон. Агути имат големи красиви очи, добре закръглени уши и гъсти черни мустаци, които са непрестанно в движение. Ако се обедини всичко това с темперамента на животното, неговото постоянно невротично състояние, безумните му подскоци във въздуха при най-слабия шум, следвани от периоди на остра треска, започвате да се учудвате как този вид въобще се е запазил. Струва ми се, че ако някой ягуар изреве само веднъж, всяко агути в радиус от стотина метра около него ще загине моментално от разрив на сърцето. Като размишлявах за всичко това, спуснах чувалчето, закриващо предната страна на клетката на агути. В същия миг животното подскочи отново във въздуха и тупна разтреперано на земята. След няколко минути дойде на себе си от това ужасно преживяване и се нахвърли върху ябълката, която му оставих. По това време песните и виното докараха Луна до блажено състояние, той седеше на масата и си тананикаше тихичко като сънена пчела. Пихме по последна чаша вино и тръгнахме с тежки стъпки към леглата, като широко се прозявахме.

Стори ми се, че ме събудиха в най-неподходящия за цивилизования човек утринен час, когато откъм леглото на Луна, в противоположния ъгъл на стаята долетя силна песен. Песните и музиката бяха неизменна част от съществуването на Луна, подобно на кръвта, която течеше в жилите му. Той пееше или тананикаше дори когато говореше. За първи път в живота си срещах човек, който можеше да си легне в три часа след полунощ, да се събуди в пет и да се разпее, докато е още в леглото. Той пееше толкова приятно и с такова явно удоволствие, че човек не можеше да му се сърди дори в този ранен час. И тъй като го познавах вече от известно време, престанах да обръщам внимание на всичко това.

— Луната на небето е като малък бял барабан — пееше той изпод купчината завивки, — който ме води отвъд планината Тукуман при моята любима с тъмните коси и вълшебните очи.

— Ако пееш винаги на твоите познати жени в този утринен час — обърнах се сънено аз, — струва ми се, че ще оставаш твърде често сам в леглото. А тези неща се разчуват.

Той се разкиска и блажено се протегна.

— Днешният ден ще бъде чудесен, Джери!

Учудих се откъде знае това, когато капаците на двата прозореца бяха плътно затворени. Аржентинецът се заседява да диша до късна вечер и без никаква вреда нощния въздух, но веднага щом си легне, въздухът се превръща за него в смъртоносен газ, застрашаващ да го удуши. Ето защо всички капаци на прозорците се затварят много плътно, за да предпазят хората от тази опасност. Когато обаче се облякохме и излязохме във вътрешния двор да закусим, аз се убедих, че Луна имаше право — цялото дворче беше заляно от слънчева светлина.

Ние си допивахме последната чаша кафе, когато се яви на доклад нашата група разузнавачи. Те очевидно бяха тръгнали на разузнаване още при първите слънчеви лъчи и сега се отчитаха пред Луна, а той седеше, посръбваше кафе и само от време на време кимаше надменно с глава. След това дадохме пари на един от младите агенти и го изпратихме да купи продукти за моите животни, а когато се върна, всички разузнавачи се струпаха наоколо и гледаха с широко отворени очи как кълцам храната и зеленчуците, пълня чаши с мляко или вода и въобще прислужвам на животните. Когато и последното животно беше нахранено, ние се изнизахме един подир друг на обляната от слънчевата светлина улица и тръгнахме отново да прочистваме града. Този път Луна използва малко по-различно нашата свита. Докато двамата се отправяхме към някоя къща, в която знаехме, че има домашни любимци, младите ни помощници се пръскаха и изследваха всички разположени наоколо улички, пляскаха с ръце пред вратите и разпитваха съвършено непознати хора дали не отглеждат някакви животни. Всички се отнасяха много добродушно към това вмешателство в личния им живот и дори самите да нямаха животни, ни насочваха понякога към друга къща, в която се спотайваше по някой представител от местната фауна. По този начин изровихме още три заека пигмеи, един папагал, две кариами — странни, дългокраки птици, и две коати — много редки, дребни южноамерикански хищници от семейството на енотите. Пренесохме животните в дома на Луна, настанихме ги в клетки, наобядвахме се богато и въодушевени от утринния си успех, тръгнахме да изследваме покрайнините на Оран с един прастар автомобил, който ни даде някакъв приятел на Луна.

Луна узна от своя агент М.И., че в един от най-отдалечените райони на града живее човек, който притежава някаква дива котка, но никой не можеше да каже точно кой беше този човек и къде се намира неговата къща. В края на краищата ограничихме нашето изследване до една безредно застроена улица и чрез простия метод на чукане или пляскане с ръце пред всяка врата открихме накрая човека, когото търсихме. Оказа се висок, мургав, потен и нечистоплътен на вид мъж на около четиридесет години, с неестествено шкембе, с малки и лъскави очички, които излъчваха ту раболепие, ту хитрост. Да, призна той, имал дива котка, оцелот; след това с пламенното красноречие на политик, говорещ на предизборно събрание, той започна да ни описва красотата на животното, неговата грация, опитоменост, стойност, цвета, големината, апетита; докато ми се стори, че се опитва да ми продаде цяла зоологическа градина, а не едно-единствено животно. След като прекъснахме неговото астматично хвалебствие на семейството на котките изобщо и това на неговия оцелот в частност, ние помолихме да ни покаже животното. Той ни преведе край къщата до ужасно мръсен заден двор. Колкото бедни и малки да бяха къщите в Оран и Калилегуа, задните им дворове винаги се поддържаха чисти и пълни с цветя. Този двор приличаше на градско сметище. Наоколо се търкаляха стари и счупени бурета, ръждясали консервни кутии, купища стара телена мрежа, велосипедни капли и разни други вехтории. Нашият домакин пристъпи с тежки крачки към стоящия в единия ъгъл грубо скован дървен сандък, в който не би могъл да се побере дори средно голям заек. Той отвори вратичката, хвана някаква верига и измъкна навън едно съвършено жалко същество. Оцелотът се оказа наистина дребен, но за мене остана истинска загадка как успяваше да се побере в такава малка клетка. Особено ме потресе ужасното състояние на животното. Козината му беше толкова изпоцапана от собствените му изпражнения, че за естествения цвят на косъма човек можеше само да се досеща. На хълбока си имаше голяма влажна рана и беше толкова слаб, че под сплъстената му козина ясно личаха ребрата и гръбначният стълб. Когато го пуснаха на земята, той се олюля като пиян от слабост, отказа се да стои изправен и в края на краищата се отпусна унило върху мръсния си корем.

— Виждате ли колко е питомен? — запита мъжът и се усмихна подкупващо, разкривайки пожълтелите си, нащърбени зъби. — Държи се приятелски с всички. Никого не е ухапал досега.

Докато говореше, той потупваше оцелота с огромната си изпотена длан. Разбирах добре, че оцелотът не се нахвърля върху него не от любов към човека, а поради пълно безразличие, резултат от хронически глад. Оцелотът се намираше в почти безнадеждно състояние и се чувстваше толкова слаб, че всичко му се струваше безразлично.

— Луна — обърнах се аз към него, като едва сдържах гнева си. — Давам петдесет песо за тази котка и нито песо повече. Дори и това е твърде много, защото тя вероятно ще умре. Няма да се пазаря, затова можеш да кажеш на този подпухнал негодник, на това копеле, да ги взима или да се отказва.

Луна преведе думите ми, като изпусна тактично направената му от мене характеристика. Мъжът плесна ужасено ръце. Положително се шегуваме? За такова великолепно животно и триста песо са нищожна сума. Сеньорът, разбира се, ще види какво удивително създание… и т.н.

Но сеньорът видя достатъчно много. Аз плюх шумно и улучих една бъчва, нежно обгърната от велосипедна капла, погледнах човека, колкото се може по-презрително, обърнах гръб и излязох на улицата. Седнах в грохналия автомобил и тръшнах така яростно вратата, че колата едва не се разпадна на съставните си части. До ушите ми достигаше спорът на Луна с човека и след малко долових някаква нотка на слабост в противния глас на собственика, наведох глава през прозореца и изревах на Луна да се връща и да не губи повече време. Той се появи за тридесет секунди при мене.

— Джери, давай парите! — каза той.

Дадох му петдесетте песо, след малко той се появи със сандъчето и го постави върху задната седалка. Потеглихме мълчаливо. Не след дълго, когато се отказах повече да мисля какво бих направил на бившия собственик на оцелота, което не само щеше да бъде болезнено, но би го изправило пред невъзможност да изпълнява съпружеските си задължения, ако въобще ги изпълняваше, въздъхнах и запалих цигара.

— Трябва да се връщаме по-бързо у дома, Луна. На това животно е необходима прилична клетка и малко храна, в противен случай ще загине — казах аз. — Ще ми трябват също и малко дървени трици.

— Si, si — отвърна Луна, а в черните му очи се четеше загриженост. — Никога не съм виждал човек да се отнася така с животните. Оцелотът е полумъртъв.

— Струва ми се, че ще го спася — отвърнах аз. — Възможността ни поне е петдесетпроцентова.

Известно време пътувахме мълчаливо по изровения път, след това Луна отново се обади.

— Джери, нали нямаш нищо против да спрем само за минутка още веднъж — запита обезпокоено той. — На пътя ни е. Чух за още един човек с дива котка, която може би ще иска да продаде.

— Добре, да спрем, щом е на пътя ни. Надявам се, че тази котка ще се окаже в по-добро състояние от нашата.

След малко Луна отби колата от пътя на неголяма зелена полянка. В единия от ъглите й се издигаше стара шатра, а непосредствено до нея малка, също извехтяла въртележка и две панаирджийски палатки от раирано платно, сега така избеляло, че изглеждаше почти бяло. Наблизо пасяха три тлъсти и с блестящ косъм коня, единият от тях на петна, а около шатрата и палатките се разхождаха със самочувствието на професионалисти няколко добре охранени кучета.

— Какво е това? Прилича ми на цирк — обърнах се аз към Луна.

— И наистина е цирк — отвърна той и се усмихна, — само че много малък.

Останах учуден, че някакъв цирк, дори и малък, може да поддържа съществуването си в такова затънтено и малко място като Оран. Този цирк като че работеше твърде добре, защото въпреки разнебитените си съоръжения имаше хубави на вид животни. Когато излизахме от колата, изпод шатрата се показа едър мъж с рижава коса. Мускулест човек с живи зелени очи и силни, добре поддържани ръце. Той, изглежда, можеше да работи добре както на трапец, така и с лъвове. Здрависахме се и Луна обясни целта на нашето посещение.

— А, вие искате моята пума — усмихна се той. — Предупреждавам ви обаче, че искам много пари за нея… Същинска красавица, но яде твърде много и не мога да си позволя лукса да я държа. Елате да я видите, ей там е. Ще ви кажа, че е същински дявол. Не можем да направим нищо с нея.

Той ни отведе до голяма клетка, в единия от ъглите, на която седеше приведена красива пума на големина колкото голямо куче. Добре охранена и с лъскави косми подобно на всички млади котки. Тя имаше лапи, които изглеждаха поне три пъти по-големи за тялото й. Козината й имаше цвят на кехлибар, а пронизващите й тъжни очи бяха красиво зелени. Когато приближихме клетката, тя повдигна горна устна, показа добре развитите си млечни зъби и презрително изръмжа. Изглеждаше великолепно и след полугладното същество, което купихме, беше истинско удоволствие човек да я наблюдава, но като напипах портфейла си, знаех, че трябва да платя доста за нея.

Сделката продължи половин час и се проведе на чаша много хубаво вино, което съдържателят на цирка настоя да изпием заедно. Накрая се съгласих с една цена, която, макар и висока, ми се стори справедлива. Тъй като нямах готова клетка за пумата, запитах човека дали би могъл да я наглежда до следващия ден, като заплатя вечерната й храна, защото виждах, че я оставям в добри ръце. Нашият любезен риж приятел се съгласи и ние поляхме сделката с още една чаша вино, след което двамата с Луна тръгнахме за къщи да се опитаме да възкресим нещастния оцелот.

Когато направих клетката, се появи един от младите родственици на Луна, донесъл голям чувал, пълен с приятно ухаещи дървени трици. Аз извадих бедното животно от неговия вонящ сандък и промих раната на бедрото му. Оцелотът остана да лежи безчувствено на земята, макар и по всяка вероятност промиването на раната да му причини голяма болка. След това му направих инжекция пеницилин, на която той отново не обърна никакво внимание. Третата операция беше опит да подсуша малко козината му, защото бе пропита от собствената му урина и по кожата на корема и лапите си имаше вече възпаления, предизвикани от киселината. Единственото, което можех да направя, се свеждаше до това да го посипя с дървени трици, да ги втрия добре в кожата, за да попият влагата, след което внимателно да ги почистя. След това разчесах най-неприятно сплъстените места по козината му и когато завърших цялата тази работа, той заприлича малко на оцелот. Животното обаче продължаваше да лежи на пода и да не обръща внимание на нищо. Аз отрязах мръсния нашийник и настаних оцелота в неговата нова клетка, застлана с дървени стърготини и слама. След това поставих вътре чаша със сурово яйце и малко ситно накълцано прясно говеждо месо. Отначало той не прояви никакъв интерес към това и сърцето ми се сви, тъй като си помислих, че е достигнал онзи стадий на изгладняване, при който никаква храна не може вече да го съблазни. Изпълнен с отчаяние, аз го сграбчих за главата и потопих муцуната му в суровото яйце, за да го накарам да оближе поне мустаците си. Оцелотът понесе безропотно дори и това унижение, но приседна и облиза бавно и внимателно капките яйце от устата си, като че опитваше нова, непозната и поради това опасна храна. След това погледна чашата, като че не вярваше на очите си. Най-честно мисля, че поради лошо отношение и глад животното бе изпаднало в някакъв транс и не вярваше повече дори на собствените си сетива. Затаих дъх. Оцелотът се наведе напред и близна за опит суровото яйце. Само за тридесет секунди чашата беше облизана, а ние с Луна, за удоволствие на неговите млади родственици, затанцувахме от радост във вътрешния двор някакво сложно танго.

— Дай му още малко, Джери — предложи задъханият и засмян до уши Луна.

— Не, страхувам се — отвърнах аз. — Когато животното е изпаднало в толкова лошо състояние, може да го умориш от преяждане. Малко по-късно ще му дам да излочи чаша мляко, а утре може вече да се храни по малко на четири пъти. Сега вече мисля, че ще се оправи.

— Този човек беше същински сатана — каза Луна и заклати глава.

Поех дълбоко въздух и изказах на испански език моите впечатления от бившия собственик на оцелота.

— Никога не съм мислел, че знаеш толкова много испански ругатни, Джери — възкликна възхитено Луна. — Ти дори употреби една дума, която чувам за първи път.

— Имах добри учители — обясних аз.

— Добре, но се надявам, че довечера няма да кажеш нито една от тези думи — каза Луна със сияещи очи.

— Защо? Какво има тази вечер?

— Тъй като утре заминаваме обратно за Калилегуа, моите приятели устройват в твоя чест асадо, Джери. Те ще танцуват и ще пеят само много стари аржентински народни песни, за да ги запишеш на твоя магнетофон. Харесва ли ти тази идея? — запита нетърпеливо той.

— Няма нищо друго на света, което да обичам повече от асадо — отвърнах аз, — а асадо с народни песни е моята представа за рая.

И така към десет часа същата вечер един от приятелите на Луна ни взе с колата си и ни откара в, своето имение, разположено в околностите на Оран, където се организираше асадо. Мястото за асадо се намираше в малка горичка, разположена близо до естансията и представляваше площадка гола земя, отъпкана от краката на безброй танцували хора, заобиколена от шумолящи евкалипти и пищни олеандрови храсти. Дългите дървени пейки и маси се осветяваха от половин дузина газени лампи, а извън очертанията на този кръг с цвета на лютиче струеше сребристата светлина на луната. Имаше около петдесетина души, много от които срещах за първи път, като съвсем малко от тях надхвърляха двадесетте години. Те ни посрещнаха гръмогласно, завлякоха ни към дървените маси, които просто стенеха под тежестта на храната, и поставиха пред всеки от нас огромни хрускащи и цвъртящи късове месо, току-що извадени от огъня. Бутилките с вино се появяваха с монотонна последователност и само след половин час двамата с Луна се приобщихме напълно към духа на компанията, напълнили стомаси с вкусна храна и загрети от червеното вино. След това, докато наглася магнетофона, тези весели и приятни млади хора се събраха около мен и започнаха да наблюдават със съсредоточено внимание как тайнствено навивам магнетофонните ролки и изравнявам силата на звука. Накрая им казах, че съм готов и изведнъж, като по магически начин отнякъде се появиха китари, барабани, флейти и всички присъстващи започнаха да пеят. Те пяха и пяха и всеки път, когато изпяваха песента, някой подхващаше нова и всички запяваха отново. Понякога избутваха отпред някой срамежлив усмихнат младеж, единствен изпълнител на някакъв уникален номер и след много ободряващи викове и шумни приветствия той започваше да пее. След това идваше редът на някое момиче, което изпълняваше соловата партия на приятна тъжна песен, а през това време лампите блестяха в черните й коси, а китарите потръпваха и вибрираха под чевръстите кафяви пръсти на музикантите. Младежите танцуваха в един ред върху застланата с плочи пътека и шпорите им изтръгваха искри от камъните, а аз записах ударите на токовете им, сложна съставна част от ритъма на някои от техните песни; под весел и приятен мотив те танцуваха възхитителен танц с кърпа, после танцуваха танго, което нямаше нищо общо с вдървения, без капка еротика танц, известен под същото наименование в Европа. Когато се свърши магнетофонната ми лента и изпаднах в отчаяние, те избухнаха във весел смях, завлякоха ме отново на масата, накараха ме да ям и да пия, насядаха около мене и изпяха още по-очарователни песни. Повтарям отново, че това бяха предимно младежи, които умееха да се наслаждават на старите и прекрасни песни на своята страна, на старите и прекрасни танци и с блеснали от радост лица пред моя възторг, отдаваха уважение на един чужденец, когото не бяха виждали никога преди това и когото по всяка вероятност нямаше да видят никога вече.

Веселбата достигна своя апогей. След това всички започнаха вече да утихват, песните звучаха по-печално и все по-тихо и по-тихо, докато накрая разбрахме, че вечерта е завършила и би било грешка повече да я продължаваме. Подобно на ято чучулиги те се спуснаха с песен от небето на земята. Почервенели, с блестящи очи, нашите млади домакини настояха да пътуваме заедно до Оран в големия открит камион, с които бяха пристигнали. Ние се скупчихме в камиона, плътно прилепените ни тела се топлеха едно от друго и на нас ни ставаше приятно, защото нощта беше леденостудена. Докато камионът се носеше с рев към Оран, от ръка на ръка започнаха да се подават бутилки с червено вино и струните на китарите отново звъннаха. Ободрени от нощната прохлада, ние подхващахме припева и се носехме в кадифената нощ като някакъв небесен хор. Вдигнах глава и видях осветените от фаровете на камиона огромни бамбуци, сплели клони над пътя. Сториха ми се като ноктите на грамаден надвиснал над пътя зелен дракон, готов да се нахвърли отгоре ни, ако дръзнем дори за миг да преустановим песента. След това някой пъхна бутилка вино в ръката ми и когато отметнах назад глава, за да отпия от нея, видях, че драконът е изчезнал и към мен гледа луната, бяла като гъба на фона на тъмното небе.