Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whispering Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi (2011 г.)

Издание:

Шепнещата земя

Джералд Даръл

 

Превод: Борис Дамянов

 

Издателска къща „Пан ’96“ ООД, 2000 г.

„Книги за животни“, №9

 

Редактор: Теодора Станкова

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN 954–657–305–1

История

  1. — Добавяне

Част първа

Обичаите на страната

Когато извиквам в съзнанието си образи от миналото, често виждам пред очите си равнините на Патагония, макар всички да обявяват тези равнини за пусти и негодни за нищо. Те могат да се опишат само в отрицателен смисъл: в тях няма живот, няма вода, няма дървета, няма планини, в тях има само някои нискорастящи растения. Защо тогава аз, пък и не само аз, съм запомнил така ярко този безводен и пустинен край?

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

Пролетно нагизденият Буенос Айрес изглеждаше великолепно. Високите и елегантни сгради блестяха на слънцето като айсберги, а широките булеварди се ограждаха от джакаранди, обвити в мъглявина от сини цветове, и от palo borracho[1] с техните странни, наподобяващи бутилки стволове и вретеновидни клони, обсипани с жълти и бели цветове. Пролетната атмосфера като че бе опиянила всички пешеходци и те пресичаха тичешком булевардите пред самите превозни средства, и то с много по-малка предпазливост, отколкото обикновено. В същото време шофьорите на трамваите, автобусите и леките коли се съревноваваха помежду си в дълговечната буеносайреска игра — да се доближават колкото се може повече с максимална скорост, без да се блъскат един в друг.

Тъй като не съм склонен към самоубийство, отказах да шофирам в града, затова зад волана на нашия лендроувър[2] седеше Жозефина и ни возеше стремително по смъртно опасния път. Възниска, с къдрави кестеняви коси и огромни кафяви очи, Жозефина притежаваше усмивка като прожектор и можеше да парализира с нея и най-неподатливия мъж от двадесет крачки разстояние.

До мен седеше Мерседес — висока и стройна синеока блондинка. По лицето й обикновено бе изписана безкрайна кротост, скриваща много сполучливо желязната й воля и непреклонност, граничещи с упоритостта на булдог. Тези две момичета бяха част от моята лична гвардия от красавици, на която се осланях в схватките си с аржентинската бюрокрация. В тази минута ние се движехме по посока на една масивна сграда, наподобяваща кръстоска между Партенона и Райхстага, в чиято солидна утроба се спотайваше Адуаната (митницата) — най-страшният враг на здравия разсъдък и свободата в Аржентина. Преди три седмици, когато пристигнах в страната, митничарите пропуснаха без една излишна думичка всичките мои предмети, подлежащи на облагане с високи мита, като кинокамери, филми, лендроувъра и т.н., но поради някакви причини известни само на всевишния и на блестящите умове от Адуаната те конфискуваха всичките ми мрежи, капани, вратички за клетки и други евтини, но необходими предмети от моята ловна екипировка. И така през изминалите три седмици Мерседес, Жозефина и аз потъвахме всеки ден в недрата на масивната митница, където ни препращаха от кабинет в кабинет с точността на часовников механизъм, и то толкова монотонно и безнадеждно, че се учудвахме докога мозъците ни ще издържат всичко това. Мерседес ме наблюдаваше обезпокоено, докато Жозефина лавираше между притичващите пешеходци по начин, от който направо ми призляваше на стомаха.

— Как се чувстваш днес, Джери? — попита ме тя.

— Чудесно, просто чудесно! — отвърнах аз с горчивина. — За мене няма нищо по-привлекателно от това да стана от леглото в подобно прекрасно утро като днешното, изпълнен със съзнанието, че имам на разположение един слънчев ден за установяване на по-близки отношения с митницата.

— Моля те, не говори така — каза тя, — обеща ми да не избухваш повече. Това само ще ни навреди.

— Може и да ни навреди, но поне ми олеква на душата. Заклевам ти се, че ако ни държат половин час пред някой кабинет и неговият обитател в края на краищата ни съобщи, че сме чакали напразно, защото трябва да отидем в стая номер седемстотин и четири, не отговарям за постъпките си.

— Но днес ще се срещнем със сеньор Гарсиа — каза Мерседес с тон на човек, обещаващ бонбони на малко момиченце.

Аз се разфучах.

— Доколкото си спомням, през последните три седмици ние се срещнахме в тази сграда поне с четиринадесет сеньори Гарсиа. Племето Гарсиа, изглежда, смята митницата за своя стара семейна фирма. Лесно мога да си представя как малките Гарсиа се раждат с миниатюрни гумени печатчета в ръце продължих разпалено аз. — Когато ги кръщават, те получават като подарък избелели портретчета на Свети Мартин, та когато пораснат, да ги окачват в кабинетите си.

— Драги Джери, според мен по-добре ще е да останеш в колата — каза Мерседес.

— Какво? И да се лиша от удоволствието да продължа изследването на родословието на семейство Гарсиа?

— Добре, но обещай ми тогава, че през цялото време ще си мълчиш — каза тя и ме стрелна умолително със сините си като на рибарче очи. — Моля те, Джери, нито думичка.

— Но аз никога не съм говорил нищо — запротестирах аз, — изкажа ли с думи онова, което мисля, тогава ще се разтресе цялото здание.

— Ами онзи ден, когато каза, че по време на диктатурата си внасял и изнасял без никакви затруднения своите вещи от страната, а сега при демокрацията се отнасяли към тебе като с контрабандист?

— Добре де. Това е самата истина. Нима на човек е забранено да изкаже собствените си мисли дори в едно демократично общество? През последните три седмици не правим нищо друго, а само се борим с тези умствено недоразвити личности от митницата. Нито един от тях като че не е в състояние да каже каквото и да е освен да ни посъветва да отидем и се срещнем с поредния сеньор Гарсиа, който се намирал надолу по коридора. Изгубих цели три седмици скъпоценно време, когато можех вече да снимам и да събирам животни.

— Ръката… ръката!… — неочаквано и силно извика Жозефина.

Аз извадих ръка от прозореца и засилилата се върволица превозни средства зад нас спря внезапно със скърцане на спирачките, понеже Жозефина зави стремително с лендроувъра в страничната улица. Зад нас заглъхнаха яростните викове, сред които се открояваше думата „animal“[3]!

— Жозефина, настоятелно те моля да предупреждаваш своевременно за завоите, които ще правиш казах аз. Жозефина се обърна с ослепителна усмивка към мен.

— Защо? — попита тя просто.

— Много е полезно. Това ще ни даде възможност да се подготвим по-добре за срещата с всевишния.

— Правила ли съм някога катастрофа с тебе? — попита тя.

— Никога, но според мен това е само въпрос навреме.

В този миг ние профучахме величествено през една пресечка с четиридесет мили в час и едно идващо от страничната улица такси се наложи да използва внезапно спирачките си, за да не се забие в нашия автомобил.

— Проклето копеле! — изруга невъзмутимо Жозефина.

— Жозефина! Не бива да си служиш с подобни изрази — запротестирах аз.

— Защо не? — запита невинно Жозефина. — А ти защо си служиш с тях?

— Това съображение не е убедително — възразих рязко аз.

— Но е истинско удоволствие да ги употребяваш, нали? — каза тя с удовлетворение. — Научила съм и други. Зная „проклето копеле“, зная…

— Стига, стига — прекъснах я бързо аз. — Вярвам ти. За Бога, не ги употребявай пред майка си, в противен случай ще ти забрани да караш моята кола.

Все пак, мислех си аз, когато прибягвам до помощта на красиви млади жени, ще трябва да умея да се справям и с отрицателните страни на тази помощ. Вярно, те можеха да очароват когото си пожелаят, но, от друга страна, имаха силна памет за солените англосаксонски ругатни, към които се виждах принуден да прибягвам в моменти на силни вълнения.

— Ръката… ръката!… — извика отново Жозефина и ние пресякохме за втори път булеварда с мълниеносна бързина, оставихме зад себе си същинско стълпотворение от превозни средства с разярени шофьори и спряхме пред масивната и мрачна фасада на Адуаната.

Три часа по-късно се измъкнахме от там с парализирани мозъци и подути от чакане крака и се натръшкахме в лендроувъра.

— Къде да карам сега? — запита безразлично Жозефина.

— В бар — отвърнах аз, — в който и да е бар, където мога да пия чаша бренди и два аспирина.

— Добре — отвърна Жозефина и отпусна амбреажа.

— Струва ми се, че утре ще ни провърви — забеляза Мерседес и направи опит да повдигне отпадналия ни дух.

— Слушай! — обърнах се аз малко грубо към нея. — Сеньор Гарсиа, да благослови Бог посинялото му лице и напръсканото му с одеколон чело, ще ни помогне на куково лято. И ти добре знаеш това.

— Не, не, Джери. Той обеща да ме заведе утре при един от най-високопоставените чиновници от Адуаната.

— Как се казва… Гарсиа?

— Не, името му е сеньор Данте.

— Знаменито! Само човек, наречен Данте, може да остане жив в ада на Гарсиите.

— А ти едва не провали всичко — укори ме Мерседес, — като го запита дали портретът в кабинета не е на баща му. Прекрасно знаеш, че това е Свети Мартин.

— Да, зная, но чувствах, че ако не изрека някоя глупост, ще ми се пръсне мозъкът.

Жозефина спря пред някакъв бар. Всички седнахме на една масичка до самия бордюр на тротоара и започнахме да посръбваме от чашите си в подтиснато настроение. След малко все пак успях да отърся мозъка си от онова вцепенение, което винаги ми причиняваше митницата, и насочих вниманието си към други въпроси.

— Ще ми услужиш ли с петдесет цента? — помолих аз Мерседес. — Искам да позвъня на Мари.

— Защо?

— Ще ти кажа. Обеща да ми намери място за тапира. В хотела няма да ми разрешат да го държа на тавана.

— Какво е това тапир? — заинтересува се Жозефина.

— Животно на височина колкото пони и с дълъг нос. Прилича на малко уродливо слонче.

— Не се учудвам, че в хотела не ти разрешават да го държиш на тавана — каза Мерседес.

— Този тапир е малък, роден е наскоро… колкото прасе е.

— Добре де, ето ти петдесет цента.

Намерих апарат, успях да се справя със сложната аржентинска телефонна система и избрах номера на Мари.

— Мари? Тук е Джери. Някакви новини за тапира?

— Знаеш ли, приятелите ми са заминали и няма как да го закараш у тях. Мама каза, че можеш да го донесеш у нас и да го оставиш в градината.

— Уверена ли си, че е удобно?

— Все пак идеята е на мама!

— Добре де, сигурна ли си, че тя знае какво е тапир?

— Разбира се, казах й, че е малка животинка с козина.

— Описанието ти не е зоологически точно. Какво ли ще каже, когато се появя у вас със същество, голямо колкото прасе и почти без козина!

— След като веднъж дойде тук, значи остава тук — отвърна логично Мари.

Аз въздъхнах.

— Добре тогава. Ще го докарам тази вечер. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Не забравяй да му донесеш нещо за ядене.

Върнах се при Жозефина и Мерседес, които ме очакваха, изгаряйки от любопитство.

— Какво ти каза? — запита ме най-после Мерседес.

— Днес, точно в четири часа следобед преминаваме към изпълнение на операция „Тапир“.

— Къде ще го закараме?

— В къщата на Мари. Майка й предлага да го държим в градината.

— Боже милостиви! В никакъв случай! — отвърна Мерседес с трагичен жест.

— А защо не? — попитах аз.

— Не бива да го водиш там, Джери. Градината е много малка. При това госпожа Родригес е влюбена в цветята си.

— Какво общо има това с тапира? Ще го завържа за каиш. Все пак той трябва да отиде някъде, това е единственото предложение, което ми правят.

— Добре, добре, отведи го там — съгласи се Мерседес с вид на човек, който е убеден в своята правота и не се мъчи да я скрие, — само не забравяй, че съм те предупредила.

— Добре. Да отидем сега да обядваме, защото в два часа ще взема Джеки. Трябва да уредим параходните билети за връщането. След това можем да отидем за Клавдий.

— Какъв Клавдий? — запита учудено Мерседес.

— Тапирът. Кръстих го така, защото с неговата римска зурла ми заприлича много на един от древноримските императори.

— Клавдий! — произнесе Жозефина и се разкиска. — Проклетият му Клавдий, ужасно е смешно!

И така в четири часа същия следобед ние измъкнахме дърпащия се тапир и го откарахме с колата до къщата на Мари. По пътя купихме дълга кучешка каишка и нашийник, достатъчно голям дори за датски дог[4]. Мерседес се оказа права, градинката беше много малка — шестнадесет на шестнадесет метра, нещо като квадратна яма, оградена от три страни с черните стени на съседните къщи. От четвъртата се намираше малка веранда с френски прозорци, която водеше до жилището на семейство Родригес. В малката градинка цареше влага и мрак поради високи те сгради, които я ограждаха, но госпожа Родригес бе направила истинско чудо, защото засадените от нея подбрани цветя и храсти се развиваха чудесно в зле осветената среда и много я освежаваха. Клавдий се задърпа яростно, ето защо се наложи да го пренесем през къщата и да го завържем за най-долното стъпало на стълбището пред френските прозорци. Той надуши миризмата на влажна земя и цветя, изсумтя благородно с римската си зурла и въздъхна дълбоко с облекчение. Аз поставих до него съд с вода и огромен куп нарязани зеленчуци и плодове и си отидох. Мари обеща да ми позвъни в хотела на следното утро и да ми съобщи как се е настанил Клавдий. Тя изпълни много точно своето обещание.

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Как е Клавдий?

— Струва ми се, че е по-добре да наминеш насам каза тя с тон на човек, който се старае да съобщи внимателно някоя неприятна новина.

— Защо, какво се е случило? Да не би да се е разболял? — запитах разтревожено аз.

— О, не, нищо му няма — отвърна Мари с гробовен глас. — Снощи успял да скъса каишката и докато го търсехме, изял половината от бегониите на мама. Затворих го в мазето при въглищата, а мама седи горе с ужасно главоболие. Мисля, че ще е добре да дойдеш и да донесеш нова каишка.

Проклинайки всички животни изобщо и тапира специално, аз скочих в едно такси и се понесох към дома на Мари, като по пътя спрях да купя четиринадесет саксии от най-хубавите бегонии.

Клавдий стоеше покрит с въглищен прах и дъвчеше замислен един лист. Смъмрих го, поставих му нова и по-здрава каишка (толкова здрава, че човек можеше да си помисли, че е предназначена за динозавър), написах бележка на госпожа Родригес, с която й се извиних, и си отидох. Мари обеща да ми се обади незабавно, ако се случи нещо. На следващото утро тя отново ми позвъни.

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Всичко ли е наред?

— Не — отвърна мрачно Мари. — Всичко се повтори отново. Мама няма вече бегонии, а градината изглежда така, като че ли през нея е минал булдозер. Струва ми се, че трябва да го вържеш с верига.

— Боже господи! — простенах аз. — От Адуаната и този проклет тапир не ми остава нищо друго, освен да се пропия. Добре, идвам с верига.

Отново пристигнах у семейство Родригес, донесъл този път верига, с която можеше да се закотви презокеанският параход „Куин Мери“, и саксии цветя за залесяване на цяла леха. Клавдий остана очарован от веригата. Хареса я и на вкус, особено когато я смучеше звучно. Доставяше му обаче по-голямо удоволствие, когато клатеше, нагоре-надолу глава и веригата дрънчеше така, като че в градината на семейство Родригес работеше малка стоманолеярна. Побързах да напусна къщата, преди госпожа Родригес да е слязла долу да се заинтересува от причината на този шум.

Мари позвъни отново на следната сутрин.

— Добро утро — отвърнах аз, изпълнен с острото предчувствие, че утрото ще се окаже всякакво, само не и добро.

— За съжаление, мама те моли да прибереш Клавдий — каза Мари.

— Какво е направил и този път? — запитах разгневено аз.

— Знаеш ли — започна Мари и едва се въздържаше да не прихне да се смее. — Снощи мама покани гости на вечеря. Едва седнахме на масата и отвън се разнесе ужасен шум. Не мога да си представя как, но Клавдий успял да откачи веригата от перилата. Във всеки случай, преди да предприемем каквото и да е, той се втурна към нас през френския прозорец, повлякъл веригата след себе си.

— Боже господи! — едва промълвих напълно слисан аз.

— Да, да — продължи Мари и прихна да се смее неудържимо. — Беше страшно смешно. Всички гости наскачаха ужасени, Клавдий бягаше като призрак около масата, а веригата подскачаше и дрънчеше след него. След това се изплаши от целия този шуми направи… нали се сещаш… украшение върху пода.

— Боже мой! — простенах аз, защото знаех много добре какво „украшение“ е в състояние да направи Клавдий, стига да си науми това.

— Вечерята на мама се провали. Тя каза, че за голямо нейно съжаление ще трябва да го махнеш от тук. Смята, че му е противно да стои в градината и че въобще не е симпатично животно.

— Майка ти сигурно лежи горе с главоболие?

— Според мен сега е нещо много повече от главоболие — отвърна благоразумно Мари.

— Добре, добре — казах аз. — Остави всичко на мене. Все ще измисля нещо.

Това се оказа последното звено от веригата неприятности, тъй като съвсем неочаквано всичко се оправи. Митницата освободи моята екипировка и което се оказа още по-важно, открих неочаквано жилище не само за Клавдий, но и за останалите животни. В покрайнините на Буенос Айрес ни заеха малка къщичка, в която настанихме временно цялата сбирка.

И така, разрешили поне за момента всичките си затруднения, ние измъкнахме картите и започнахме да обсъждаме нашия маршрут на юг, към крайбрежието на Патагония, в чиито ледени води плуваха южни тюлени и морски слонове.

На пръв поглед всичко като че вървеше нормално. Мари успя да си вземе отпуск и идваше с нас като преводачка. Нашият маршрут бе разработен с най-малките подробности, както биха го разработили хора, чийто крак не е стъпвал никога по тези места. Проверихме екипировката на два пъти, после много внимателно я опаковахме. След три седмици в Буенос Айрес, изпълнени с неприятности и досада, започнахме да чувстваме, че наистина сме тръгнали на път. След това на нашия последен военен съвет (проведен в ъгъла на малко кафене) Мари изказа едно съображение, което очевидно бе обмисляла доста дълго време.

— Джери, струва ми се, че ще бъде много добре, ако вземем с нас някой, който познава пътищата каза тя и преглътна хапка от дебело парче хляб с огромен говежди език, което в Аржентина минава за сандвич.

— Защо ни е? — попитах аз. — Нали имаме карти?

— Вярно, но ти не си пътувал никога по тези патагонски пътища, а трябва да знаеш, че са съвсем различни от всички останали пътища в света.

— Как така различни?

— В отрицателен смисъл — отвърна Мари, която не обичаше да говори излишни думи.

— Аз съм склонна да приема — каза Джеки. — Разказвали са ни ужасни неща за тези пътища.

— Скъпа, ти не по-зле от мен знаеш, че в която и част на света да попаднеш, винаги чуваш какво ли не за пътища, за комари, за диви племена и тям подобни, които в края на краищата се оказват празни приказки.

— Все пак мисля, че Мари направи разумно предложение. Ако намерим човек, който познава пътищата и ни отведе направо на юг, тогава поне ще знаем какво ни очаква на връщане.

— Но такъв човек няма — отвърнах раздразнено аз. — Рафаел има занятия в колежа, Карлос замина на север, Брайън учи…

— Но Дики е тук — обади се Мари.

Аз вперих поглед в нея.

— Кой е този Дики? — попитах най-сетне аз.

— Един мой приятел — отвърна спокойно тя, — той е отличен шофьор, познава Патагония и е много приятен човек. Навикнал е да ходи на ловни походи, така че няма нищо против да се поизмъчи с нас.

— Под „измъчване“ ти разбираш лишения или намекваш, че нашата компания ще се окаже оскърбителна за неговата изтънчена натура?

— Я не се занасяй — обади се Джеки. — Мари, това момче иска ли да дойде с нас?

— Разбира се — отвърна тя. — Каза, че би дошъл с най-голямо удоволствие.

— Добре тогава. Кога можем да се срещнем с него? — попита Джеки.

— Ами аз му казах да намине след десетина минути — отвърна Мари. — Помислих си, че Джери ще пожелае да го види дори и да е против неговото идване.

Аз ги наблюдавах, без да продумам думичка.

— Според мен идеята й е много добра, нали? — запита Джеки.

— Да ви кажа ли моето мнение? — запитах аз. Според мен вие вече сте се разбрали помежду си.

— Сигурна съм, че Дики ще ти хареса… — започна Мари и в този миг се появи самият Дики.

От пръв поглед реших, че Дики съвсем не е по вкуса ми. Стори ми се човек, който никога не се е „измъчвал“, а и въобще не е в състояние да се „измъчва“. Беше облечен изискано, дори прекалено изискано. Имаше кръгло и пълно лице и очи, подобни на маниста; тънки рижи мустачки украсяваха като „пеперудка“ горната му устна, а тъмните му коси бяха така старателно за лизани, че стояха като нарисувани на главата му.

— Това е Дики де Сола — представи го Мари с леко разтреперан глас.

Дики ми се усмихна и усмивката преобрази цялото му лице.

— Мари вече ви е казала? — започна той и преди да седне, изчисти деликатно стола с носната си кърпичка. — За мене голямо удоволствие идва с вас, ако вие доволни. За мене голямо удоволствие отива в Патагония, която обичам.

Започнах да изпитвам топло чувство към него.

— Ако аз безполезен, аз няма да идва, но ако позволите, аз мога да съветвам, защото зная пътища. Имате ли карта? А, чудесно, а сега нека обясни аз на вас.

Ние сведохме глави над картата и само за половин час Дики ме покори напълно. Той не само познаваше с най-малки подробности страната, която щяхме да прекосим, но неговият своеобразен английски език, обаянието и заразителният хумор ме накараха да взема окончателно решение.

— Добре — казах аз, когато сгънахме картите и ги сложихме настрана. — Ако действително разполагате със свободно време, ще ни бъде много приятно да дойдете с нас.

— Непреодолимо! — отвърна Дики и протегна ръка.

С този твърде загадъчен възглас сделката бе сключена.

Бележки

[1] Пияно дърво (исп.). — Бел.пр.

[2] Автомобил с повишена проходимост. — Бел.пр.

[3] Животно (исп.). — Бел.пр.

[4] Порода кучета. — Бел.пр.