Джералд Даръл
Шепнещата земя (11)

Вагон пълен с бичос

В заключение ще кажа, че според мен за младия естествоизпитател няма нищо по-добро от пътешествията из далечни страни.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

По време на моите странствания по света срещнах много любопитни и интересни хора. Ако трябва да им съставя списък, то първите места ще се заемат от двама души, с които се запознах през последните десет дни от престоя ми в Калилегуа.

Една сутрин дойде Хелмут и ми съобщи, че отивал по своя работа в някаква естансия недалеч от Калилегуа и че близо до нея имало друга естансия, която се държала от човек, който (както му казали) имал опитомени животни. Така че, докато си вършел работата, можел да ме остави в другата естансия, за да видя какво мога да открия в нея. По пътя Хелмут ми разказа едно — друго за човека, с когото щях да се срещна.

— Никога не съм го виждал, но всички местни хора казват, че произхождал от много знатно европейско семейство. Говорят още, че приемал крале и принцове, когато баща му бил министър-председател на една от балканските страни. Не зная доколко това е истина… но, Джери, нали знаеш как се раждат слуховете в провинцията? Говорят какво ли не за твоето минало, а ако не могат да измислят нищо, започват да разправят, че не си сключил брак с жена си, че си пияница, хомосексуалист или нещо друго от този вид.

— Да, зная как стават тези работи — отвърнах аз. — Веднъж живях в едно много уютно английско село, където не можеш да размениш две думи, с която и да е жена от седем до седемдесетгодишна възраст, без да те обвинят в изнасилване.

— И все пак — забеляза философски Хелмут, — ако той има подходящи бичос за тебе, няма никакво значение какъв е.

След като пътувахме около два часа, той свърна от пътя и пое по някакви неравни пътеки през плантациите за захарна тръстика. Не след дълго пристигнахме до красива неголяма едноетажна постройка, заобиколена от добре поддържана градина. Из тревата се търкаляха детски играчки: люлеещо се конче и раздърпано мече, а в циментовото басейнче за детски игри плаваше малка яхта, наклонена силно на десния си борд.

— Пристигнахме — каза Хелмут. — Слизай. Ще те взема след около два часа, разбрано?

— Разбрано — съгласих се аз и слязох. — Впрочем, как се казва този човек?

— Капорал — отвърна Хелмут, потегли и ме остави обгърнат от облак прах.

Тук трябва да кажа, че въпросният човек не се казваше Капорал, но не споменавам истинското му име поради ред причини, най-главната от които е, че самият той не ми разреши да пиша за него. След като кихнах няколко пъти, за да прочистя прахта от носа си, аз плеснах делово с ръце пред вратата, отворих я и закрачих към къщата. Тъкмо наближих широката веранда и откъм единия край на къщата се показа някакъв мъж. Висок и добре сложен, той бе облечен в обикновен костюм, високи набръчкани ботуши бомбачас, стигащи до коленете, мръсна риза и смачкана филцова шапка с широка периферия.

— Buenos dias — поздрави той и приближи до мен.

— Buenos dias. Търся сеньор Капорал. В къщи ли е? — попитах аз.

Мъжът дойде до мен и свали шапка.

— Аз съм Капорал — представи се той, пое протегнатата ми ръка, чукна с токове и леко се поклони.

Жестът не беше театрален, а по-скоро инстинктивен. Човекът имаше красиво загоряло лице, а от тъмните му очи струеше доброта. Под орловия си нос носеше добре подстригани мустачки, но бузите и врата му бяха обрасли от гъста четина.

— Говорите ли английски? — попитах, изпълнен с надежда.

— Разбира се — отвърна без колебание той с безупречен акцент, вероятно научен още в училище. — Виждате ли, не го говоря много добре, но мога да водя доста свободен разговор. Но, моля ви, защо стоите тук? Заповядайте вътре на кафе, където ще ми разкажете с какво мога да ви услужа.

Той ме въведе през вратата в малка стая, която служеше както за столова, така и за всекидневна. Подът беше старателно излъскан и застлан с весели вълнени килими местно производство, а малкото мебели бяха полирани и блестяха. Той надникна през друга врата и извика: „Maria, cafe para dos, por favor^[1]!“, после се обърна към мене и се усмихна.

— За мен е голямо удоволствие — каза искрено той. — Много рядко ми се отдава възможност да упражнявам английския си език. Но преди всичко моля да ме извините за момент. Кафето сега ще стане готово… ето и цигари… моля ви, чувствайте се като у дома си.

Той отново се поклони леко и излезе от стаята. Взех си машинално цигара и изведнъж забелязах с учудване, че кутията за цигари беше сребърна, а върху капака имаше красива сложна гравюра. Огледах стаята и забелязах и други сребърни предмети: прекрасна висока ваза с натопени в нея червени хибискусови цветове; красиво изработени свещници, поставени върху бюфета, а между тях — масивна фруктиера, която празна тежеше може би около един килограм. Започнах да си мисля, че слуховете за Капорал отговарят на истината, защото тези сребърни предмети не бяха произведени в Аржентина и струваха много пари. Той се върна скоро и забелязах, че се беше избръснал, измил и облякъл чисти бомбачас, ботуши и риза.

— Сега мога да ви приема, както подобава — каза той и се усмихна.

Домашната прислужничка индианка влезе с подноса с кафето.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних му, че притежавам собствена зоологическа градина на остров Джърси и че съм пристигнал в Аржентина да събирам животни за нея. Това много го заинтересува. Оказа се, че доскоро имал няколко опитомени диви животни, които държал за забавление на децата си, но тъй като животните пораснали и не били вече толкова безопасни, изпратил ги на зоологическата градина в Буенос Айрес. Това станало само три дни преди пристигането ми в Жужуй, така че можете да си представите какво изпитах.

— Имах две нанду — обясни усмихнат той, когато видя мрачното изражение върху лицето ми, — лисица, оцелот и диво прасе. Много съжалявам, че ги изпратих. Само да знаех, че ще дойдете…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Но ако ви попадне нещо през следващите десет дни, бихте ли ми ги изпратили в Калилегуа или само ми пишете и аз ще дойда да ги взема?

— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие.

Той ми наля кафе и заговорихме за други неща. Имаше не само безупречни маниери, но и вид на човек, навикнал да разполага с много пари и да заема високи постове. Той все повече и повече ме удивляваше, но доброто му възпитание не позволяваше да говори за себе си, затова се стараеше да насочва разговора към тези, които му се струваше, че ме интересуват. След това ми хрумна една идея. Използвах едно кратко затишие в разговора и се обърнах към него:

— Извинете ме, през цялото време, откакто съм тук, наблюдавам с възхищение вашите свещници. Прекрасни са! Никога по-рано не съм виждал подобни на тях.

Лицето му светна радостно.

— О, да, наистина са прекрасни — отвърна той и ги погледна. — Това са няколко дреболии от стария режим, на който служех… те и останалите сребърни предмети, които виждате тук.

Не казах нищо, но дадох да се разбере, че съм крайно озадачен.

— Виждате ли — продължи той — аз съм унгарец. Преди войната моят баща беше там министър-председател. След войната обаче баща ми почина, а аз имах жена и три деца… Заминахме и успяхме да вземем малка част от семейното ни имущество, по-голямата част от което се наложи да продадем при пристигането си в Буенос Айрес, за да можем да преживеем. Имах и известни трудности с намирането на работа, защото дотогава ме учеха да се държа само като благородник.

Той се усмихна стеснително, като че се срамуваше да ме занимава с личните си спомени.

— Все пак — каза той и ми предложи отново цигари — много е приятно да притежавате няколко предмета, които да ви напомнят за щастливите дни от живота ви. Струва ми се, че и вие бихте харесали Унгария от онова време. Какви ловни излети уреждахме! Вие ходите ли на лов или обичате твърде много животните?

— Не, аз не съм против лова — признах честно, — при условие, че животните не се изтребват безсистемно.

Очите му заблестяха.

— Може би — започна нерешително той — бихте желали да разгледате някои снимки?… — гласът му затихна с леко въпросителна нотка.

Отвърнах, че с удоволствие бих разгледал снимки. Той отиде бързо в съседната стая и се върна скоро с голямо с красива резба дървено сандъче, което постави върху пода.

Отвори капака, изсипа върху рогозката огромна купчина снимки и започна да рови бързо сред тях. Човекът вадеше снимка след снимка, пъхаше ги развълнувано в ръцете ми и се опитваше да ми предаде онова щастие, което му създаваха. За него те бяха ловни моменти, които нямаше никога да забрави, докато хората на снимките означаваха малко или нищо за него.

— Ето най-едрият див глиган, който някога сме убивали… това стана по време на лов, устроен в чест на краля на Швеция… погледнете какво великолепно животно, просто ме е срам, че го застреляхме… погледнете какви зъби!

На снимката се виждаше повален на земята огромен глиган с презрително повдигната над огромните зъби горна устна, а зад него позираше с оръжие в ръка шведският крал.

— А сега погледнете тази. Това е най-големият лов на патици в чест на принца на Сиам, петстотин чифта патици… денят беше прекрасен, а небето, почерняло от патици… като скакалци… краката ни премръзнаха, цевите на пушките се нагорещиха до червено, а ние стреляхме, стреляхме…

Разглеждахме снимките около час, истински парад на животни, крале и аристокрация. Накрая измъкнах от купчината голяма, блестяща снимка, на която се виждаше огромна столова, облицована в дърво. Полилеите приличаха на обърнати нагоре коледни дървета, увиснали над дълга маса, осеяна със сребро и кристал. На масата седяха красиво облечени мъже и жени. В началото й видях възстар мъж, от дясната страна на когото седеше някакъв обсипан със скъпоценни камъни индийски властелин, а от лявата разпознах моя домакин, безупречно облечен във вечерен костюм.

— А! — възкликна небрежно той. — Това беше банкет, който дадохме в чест на махараджата. По-добре погледнете тези елени, какви великолепни рога? Само в Унгария можете да видите такива рога.

Скоро чух клаксона от колата на Хелмут и станах с нежелание да си вървя. Моят домакин напъха обратно снимките в сандъчето и затвори капака.

— Извинете ме — каза той със съжаление, — че ви досаждах с моите снимки. Ако жена ми беше тук, тя щеше да ви забавлява много по-приятно.

Възразих и казах, че снимките са ми харесали твърде много и тъй като излязохме вече на верандата, почувствах, че трябва да му задам още един въпрос, но се страхувах да не проявя невъзпитание.

— Кажете ми, сеньор Капорал — попитах аз, — не Ви ли липсва сега всичко това? След такъв великолепен живот, когато сте имали много пари, лов, влиятелни приятели, не намирате ли Аржентина, меко казано, малко скучна?

Той ме погледна и се засмя.

— Сеньор Даръл — отвърна той, — онова, което ви показах, е минало, нещо като сън. Докато съществуваше всичко, беше великолепно, но сега водя съвсем нов живот. Спестявам пари, за да изпратя децата си да учат в Буенос Айрес. Надявам се, че ще ми останат достатъчно, за да купя една малка естансия за себе си и жена ми, когато децата пораснат. Какво повече ми е необходимо?

Замислих се над думите му, а той ме наблюдаваше усмихнат.

— Значи работата ви тук е приятна? — попитах аз. — Вие сте управител на тази естансия?

— Разбира се — отвърна той. — Работата ми е много по-добра от първата, която заемах след пристигането си в Аржентина.

— А каква беше тя? — полюбопитствах аз.

— Кастрирах бикове в Кордоба — засмя се той.

Тръгнах замислен към колата на Хелмут. Отдаде ми се удоволствието да прекарам два часа с един много необикновен човек, истински щастлив човек, без капка злоба у себе си.

Моята сбирка от животни нарасна толкова много, че работата около тях ми отнемаше по цял ден. Вече не можех да се отделям по три или четири дни и да оставям бедната Една да храни животните. Освен това се заех да правя клетки за онези опитомени животни, които до тогава се разхождаха на свобода или стояха завързани на верижка. Отначало ми се искаше да изпратя сбирката до Буенос Айрес със самолет, но когато получих сметката за разходите, стори ми се, че е разработена от Кралското астрономическо дружество, което борави със светлинни години.

За самолет следователно не можеше да става дума и се налагаше да тръгна с влака и да направя пътешествие от два дни и три нощи, което не беше никак по вкуса ми, но друг избор нямах. Чарлз уреди всичко с присъщата за него бързина и експедитивност, въпреки че имаше своя работа и се безпокоеше много за жена си Джоан, която лежеше в болница. И така аз чуках и режех в градинката, правех клетките за пътешествието с влака и не изпусках от поглед пуснатите на свобода животни, които можеха да направят някоя беля. Най-големите сред тях бяха коатите Марта и Матиас, завързани под дърветата с верижки. Аз обичам много коатите, макар и да зная, че не всички споделят мнението ми, че са едни от най-прелестните животни. Има нещо много трогателно в техните дълги, направени като че от гума нослета със скосени върхове, в техните пръсти като на гълъби, в мечешката им походка и начина, по който държат дългите си нашарени на колелца опашки, наподобяващи пухкави въпросителни. В диво състояние те живеят на големи стада и се придвижват на многобройни групи през гората, преобръщат повалени стволове и камъни, душат всяко ъгълче и цепнатина с приличните си на прахосмукачки носове и търсят храна, която варира от бръмбари до птички и от плодове до гъби. Подобно на повечето дребни и стадни животни, те общуват помежду си с помощта на богата гама от разни звуци и аз съм убеден, че „разговорът“ на стадо коати заслужава специално изследване. Матиас разговаряше по цели часове с мен, като издаваше всевъзможни звуци, подобни на птичи крясъци и трели. Когато изучаваше някое изгнило дърво или камък, под който смяташе, че се намира сочно бръмбарче или голо охлювче, звуците се превръщаха в гъгнещо грухтене, изпълнявано на различни височини, примесено със странни хрупкащи звуци, които издаваше с много бързо тракащите си зъби. Когато се ядосваше, цялото му тяло се разтреперваше от гняв, той кряскаше неистово и издаваше такива пронизителни и остри свирещи писъци, от които можеше да ви се пукнат тъпанчетата на ушите.

И двете коати бях завързал с доста дълги каишки за едно удобно дърво. Когато обърнаха и изследваха всички дънери и камъни в кръга, който им позволяваха каишките, аз ги привързах за друго дърво. При всяко преместване Матиас отделяше по десетина минути, за да обозначи своите нови владения с помощта на благоуханната си жлеза, която се намира в основата на опашката му. Той тръгваше тържествено в кръг с крайно съсредоточено изражение на муцуната и от време на време приклякаше да потърка задните си части върху някой камък или клонка, които особено му харесваха. След като извършваше всичко това, което у коати е равносилно на издигане на флага над завоюваната територия, той се отпускаше и се заемаше с чиста съвест с лов на бръмбари. Ако някое от местните кучета се заблудеше и се приближеше до територията на коати, втори път дори през ума не му минаваше да постъпва така. Коатът тръгваше бавно към кучето, тракаше заплашително със зъби, вдигаше право нагоре опашка като ръжен и я раздуваше два пъти повече от нормалните й размери. Когато наближеше, хвърляше се внезапно напред със странно олюляваща се стъпка и издаваше пронизителни и проглушителни крясъци. Този страхотен звук понижаваше духа на всяко не особено храбро куче и когато то се оттегляше бързо назад, Матиас тръгваше отново с тихо мърморене и крясъци в кръг, за да обозначи наново своите владения. По време на такива сцени Марта се отдръпваше колкото й разрешаваше веригата, наблюдаваше с обожание Матиас и издаваше тихи окуражителни звуци.

Всички останали животни се чувстваха превъзходно. Хуанита напълня и с всеки изминат ден ставаше все по-очарователна и разгонваше вече папагалите. Едва не получих инфаркт от моите безценни жълточели ара, когато забелязах, че нещо отпадат. В края на краищата открих съвсем случайно, че не са болни, а поради някаква неизвестна причина искат да спят нощем в сандък. Когато ги снабдих със спален сандък, апетитът им се повиши и те се поправиха. Малката дива котка се примири напълно с пленничеството и така усърдно играеше на криеница със сивото котенце, пък и на една друга измислена от тях игра, която можеше да се нарече „задуши съседа си“, че започвах да се безпокоя дали ще успея да ги заведа живи до Буенос Айрес, да не говорим за Англия. Пумата Луна се опитоми, дори ми разрешаваше да я чеша зад ушите, като при това ръмжеше дълбоко и доволно. Бедният полумъртъв от глад оцелот сега бе закръглен и с блестящ косъм. След като се отърси от причинената от глада апатия, той сега изяви напълно себе си, смяташе вътрешността на клетката си за неприкосновена, така че почистването й и храненето му станаха доста опасни. Такава е понякога отплатата за направеното добро.

Сред новите животни от моята сбирка се намираха и два от най-очарователните представителя на маймунското племе — двойка дурукули, заловени в гората от един ловец индианец. Той беше много добър ловец, но за нещастие му заплатих твърде щедро за маймунките и зашеметен от получената сума, той се оттегли в селото и се отдаде на пиянство, затова повече не купих нищо от него. Да се заплати точната сума за едно животно е истинско изкуство: ако платите прекалено много, можете да загубите твърде лесно добрия ловец, защото между вашия лагер и гората винаги се намират доста кръчми, а ловците са твърде слабоволеви в това отношение.

Дурукули са единствените маймуни в света, които водят нощен живот и дори само от тази гледна точка заслужават внимание. А когато прибавите към това и факта, че приличат на кръстоска между кукумявка и клоун, че от всички маймуни те са най-милите и прекарват по-голямата част от времето си прегърнати една с друга и се целуват съвсем като хората, дурукули поне за мен стават просто обаятелни. Те имат огромни, типични за нощните животни очи и бяла лицева маска с черен кант. Формата на устата им създава впечатление, че на нея всеки миг ще се появи тъжна и малко съжалителна усмивка. Гърбовете и опашките им са оцветени в приятно зеленикаво сивкав цвят, а по гърдите си имат големи пухкави нагръдници — от бледожълти до тъмнооранжеви в зависимост от възрастта. В диво състояние тези маймунки живеят подобно на коати на стада от десет до петнадесет животни и подскачат мълчаливо по дърветата. Те издават звуци единствено по време на хранене и точно тогава разговарят помежду си с помощта на силни и мъркащи сумтения, като издуват гърла или пък издават поредица от звуци, подобни на птичи чуруликания, котешки мяукания, свинско сумтене и змийско съскане. Когато ги чух за първи път да се хранят сред потъналите в тъмнина дървета, ги взех поред за различни животни, след това се обърках и реших, че съм открил някое ново за науката явление. Изкопавах за дурукули големи червени бръмбари, които те обичаха изключително много. Те наблюдаваха как приближавам с вкусните насекоми, отваряха широко очи, протягаха лапи и целите разтреперани, издаваха тихи възбудени крясъци. С непохватната прелест на малки деца, които поемат бонбони, те сграбчваха с лапи помръдващите бръмбари и започваха да ги хрускат и дъвчат, като от време на време спираха и издаваха радостни крясъци. Когато поглъщаха и последното парченце, те оглеждаха внимателно лапите си отдолу и отгоре, за да се убедят, че не е останало нищо, а след това оглеждаха и себе си по същата причина. Когато се убеждаваха, че не е останало дори парченце, те се прегръщаха и се целуваха около пет минути, като че взаимно и бурно се поздравяваха.

Наскоро след получаването на тези очарователни маймунки, Луна ме запозна с втория интересен човек.

Една сутрин Луна дойде при мен и ми каза, че отива по работа на няколко мили извън Калилегуа. В селото, в което отиваше, се носели слухове за някакъв човек, който се интересувал и дори отглеждал животни у дома си.

— Узнах само, че се казва Коко и че всички го смятат за loco^[2] — каза Луна, — но ти сигурно искаш да дойдеш и да се запознаеш с него.

— Съгласен съм — отвърнах аз, без да имам нищо против да изоставя за малко дърводелската си работа. — Почакай само да изчистя и нахраня животните.

— Добре — отвърна Луна, полегна търпеливо на полянката и започна да чеше Хуанита по коремчето, докато си свърша работата.

Когато стигнахме в селото, видяхме, че то е голямо, застроено безредно и има някакъв странен, мъртвешки вид. Дори къщите, построени както обикновено от летви, имаха неугледен и мръсен вид. Всичко изглеждаше прашно и унило. Коко очевидно го познаваха всички, защото, когато попитахме в местната пивница къде живее, се вдигна цяла гора от ръце, за да ни покаже посоката. Всички се усмихнаха и казаха: „А, Коко!“, като че ставаше дума за местния идиот. Следвайки указанията, ние намерихме много лесно неговата къща. За разлика от останалите къщи в селото, неговата беше ослепително чиста и блестеше като скъпоценен камък. Градинката пред къщата също беше грижливо подредена и съвсем невероятно, но до къщата водеше истинска хубава чакълеста пътечка. У мене се породи силно желание да се запозная със селския идиот, щом като живее в такава къща. В отговор на пляскането с ръце се появи слабичка смугла жена, която ми заприлича на италианка. Оказа се жената на Коко, която ни съобщи, че него го нямало вкъщи — денем работел в местната дъскорезница, чието бръмчене се носеше от далечината така, като че всички пчели в света са се събрали на конференция. Луна обясни целта на моето посещение и лицето на жената просия.

— О! — възкликна тя. — Ще изпратя веднага някое от децата да го извика. Никога няма да ми прости, ако не се срещне с вас. Моля, елате зад къщата и го почакайте… след минута ще се върне.

Градинката зад къщата също се оказа добре подредена като тази отпред и за мое учудване видях в нея два добре направени просторни птичарника. Надникнах в тях, изпълнен с надежда, но и двата бяха празни. Не се наложи да чакаме дълго пристигането на Коко. Той се появи тичешком по пътеката, която водеше към дъскорезницата, дойде задъхан при нас и свали сламената си шапка. Коко беше нисък, добре сложен мъж с катранено черна къдрава коса и (необичайно за Аржентина) носеше гъсти, добре подстригани черна брада и мустаци. Черните му очи горяха от вълнение, когато протегна красивата си мургава ръка на Луна и на мене.

— Добре дошли, добре дошли! — посрещна ни той. — Моля да извините моя английски език… той не е добър, защото нямам възможност да го практикувам.

Порази ме това, че той въобще можеше да говори английски.

— Нямате представа какво означава всичко това за мен — произнесе пламенно той и ми стисна ръката… — Да говоря с някого, който се интересува от природата… никога нямаше да простя на жена си, ако не ме бе повикала… не повярвах на ушите си, когато ми каза синът… при мене дошъл някакъв англичанин, при това за животни!

Той ми се усмихна, а от лицето му не слизаше изражението на леко благоговение от станалото чудо. Човек можеше да си помисли, че съм дошъл да го каня да стане президент на Аржентина. Зашеметен от това, че ме приемат за току-що пристигнал от небето ангел, аз намирах с труд необходимите ми испански думи.

— Е — обади се Луна, който очевидно реши, че си е свършил работата, като е свързал един лунатик с друг… — Отивам да си гледам работата, ще се видим по-късно.

Напявайки си нещо под носа, той се отдалечи, а Коко ме хвана нежно под ръка, като че бе крило на пеперуда и можеше да се счупи всеки миг, и ме поведе по стълбите към своя дом. Жена му беше приготвила чудесна, много подсладена лимонада от пресни лимони. Седнахме около масата, отпивахме от лимонадата и Коко започна да разказва. Той говореше спокойно и от време на време се запъваше, докато намери подходящата английска дума. Когато разбра, че зная достатъчно добре испански език, за да следя мислите му, той произнасяше някое изречение на испански. Изпитвах необикновено чувство, че слушам човек, на когото след дълги години немота се е върнала способността да говори. Той толкова дълго време беше живял в своя собствен затворен свят, че нито жена му, нито децата му, нито който и да било от мръсното село можеше да разбере неговите интереси. За него аз представлявах нещо като невероятен отговор от искрена молитва — човек, появил се от битието, който можеше да се съгласи с него, че някоя птица е красива или пък друго животно е интересно; човек, който можеше да говори с него на езика, така дълго заключен вътре в самия него, който никой от заобикалящите го не можеше да разбере. Докато говореше, той ме наблюдаваше със смутено изражение на лицето, някаква смесица от благоговение и страх — благоговение, че въобще се намирах пред него и страх да не би внезапно да изчезна като мираж.

— Изучавам преди всичко птиците — обясни той. — Зная, че птиците в Аржентина са каталогизирани, но кой знае нещо повече за тях? Кой е запознат с тяхната брачна игра, с видовете гнезда, които строят, колко яйца снасят, какво поколение отглеждат, мигрират ли? Нищо от това не е известно, а то е главният проблем. Аз се старая да помогна, доколкото мога, именно в тази област.

— Това е главният проблем в целия свят — отвърнах аз. — Ние знаем какви същества има по света, но не знаем нищо за техния личен живот.

— Желаете ли да видите мястото, където работя? Наричам го свой кабинет — предложи с умоляващ глас той… — Много е малък, но това е всичко, което мога да си позволя…

— С най-голямо удоволствие ще го видя — отвърнах аз. Той нетърпеливо ме поведе навън към миниатюрна пристройка на къщата. На вратата висеше голям катинар. Той измъкна ключ от джоба си и ми се усмихна.

— Никого не пускам вътре — обясни простичко той, — те не разбират нищо.

До този момент ентусиазмът на Коко към животинския свят ми направи огромно впечатление, но сега, когато прекрачих прага на неговия кабинет, бях повече от поразен, просто онемях.

Кабинетът му беше с размери около два и половина на два метра. В единия ъгъл се виждаше шкафче, в което държеше сбирката си от кожи на дребни бозайници, както и най-различни яйца от птици, които ми показа. Там имаше и една дълга и ниска пейка, на която щавеше кожите, а до нея грубо скован стелаж с четиринадесет тома на естествена история, една част на испански и една част на английски език. Под единствения малък прозорец стоеше триножник, а върху него акварел, изобразяващ птица, чието тяло лежеше наблизо върху един сандък.

— Вие ли сте нарисували това? — попитах, без да повярвам на очите си.

— Да — отвърна свенливо той, — виждате ли, нямам възможност да си купя кинокамера и това е единственият начин да изобразя тяхната перушина.

Втренчих поглед в полузавършената картина. Тя бе изпълнена великолепно, с чудесно точен рисунък и оцветяване. Казвам чудесно, защото рисуването на птици е едно от най-трудните неща в областта на естествената история. Пред себе си виждах творба, която се доближаваше до стандартите на най-добрите съвременни художници на птици, каквито бях виждал до тогава. Виждаше се, че това е работа на неопитен човек, но всичко бе извършено с такава педантична точност и любов, че птицата блестеше като жива върху листа. Взех мъртвата птичка в ръце, сравних я с рисунката и видях, че рисунката е много по-добра от редица други, каквито бях виждал из различни книги за птици.

Коко извади огромна папка и ми показа и останалите си работи. Имаше около четиридесет рисунки на птици, обикновено по двойки, за да се види половата разлика в перушината, всички чудесни като първата.

— Удивително хубави! — възкликнах аз. — Трябва нещо да направите с тях.

— Така ли мислите? — запита той, изпълнен със съмнение, и се загледа в рисунките: — Изпратих няколко от тях на директора на музея в Кордоба. Той също ги хареса. Каза ми, че можем да ги отпечатаме в малка книжка, когато направя повече, но се съмнявам. Нали знаете колко скъпо струва едно такова издание?

— Аз се познавам с ръководителите на музея в Буенос Айрес — казах аз. — Ще им разкажа за вас. Не мога да ви обещая предварително нищо, но е възможно да ви помогнат.

— Това би било чудесно — каза той и очите му заблестяха.

— Кажете ми — обърнах се аз към него, — харесвали ви работата в дъскорезницата?

— Да ми харесва ли? — повтори недоверчиво той. — Да ми харесва тази работа? Сеньор, тя измъчва душата ми, обаче ми носи достатъчно, за да преживяваме, а с малко спестявания мога да си купя и бои. Спестявам също и за малка кинокамера, защото колкото и изкусен да е даден художник, птиците имат някои особености, които могат да се уловят само върху филмовата лента. Тези кинокамери обаче са много скъпи и се страхувам, че ще мине доста време, преди да си позволя такава покупка.

Той говори енергично и ентусиазирано около час и ми разказа какво е направил и какво още се надява да направи. Непрекъснато се налагаше да си напомням, че този човек, този селяк, ако предпочитате тази дума, работеше в дъскорезница и живееше в чисто бяла къщичка на село. Ако бях открил Коко в покрайнините на Буенос Айрес, може би всичко нямаше да изглежда толкова невероятно, но да го срещна тук, в това отдалечено и най-неочаквано място, беше все едно да срещна еднорог по средата на Пикадили. Макар и да ми разказа, че се налагало да пести, за да си купува бои, и че мечтае и за кинокамера, той не направи дори и най-малък намек да получи някаква финансова помощ от мен. Говореше непринудено и с наивността на дете споделяше своите затруднения с човек, който разбира и цени неговото занимание. Сигурно аз съм му се сторил като милионер, макар и да знаех, че ако му предложа пари, ще престана да бъда негов приятел и ще се превърна подобно на останалите жители от селото в човек, който не разбира нищо. Всичко, което можех да направя за него, беше обещанието да поговоря с ръководителите на музея в Буенос Айрес (защото добрите художници на птици не се срещат на път и под път) и да му дам моята визитна картичка. Казах му, че ако иска нещо от Англия, което не може да се намери в Аржентина, да ми пише и аз ще му го изпратя. Когато накрая Луна се върна и трябваше вече да си тръгваме, Коко се сбогува натъжено като дете, на което са разрешили да поиграе с нова играчка, а после са му я взели. Когато потеглихме, той застана по средата на прашната мръсна улица, гледаше след колата и въртеше в ръце моята визитна картичка, като че тя беше безценен талисман.

За съжаление изгубих адреса на Коко на път за Буенос Айрес и разбрах това едва когато се завърнах в Англия. Той обаче имаше моя и аз бях сигурен, че ще ми пише и ще поиска да му изпратя някоя книга за птици или рисунки, защото такива неща се намират трудно в Аржентина, но не получих дори и един ред. Тогава му изпратих за Коледа картичка и повторих предложението да му изпратя всичко, от което има нужда. Изпратих картичката в Калилегуа на Чарлз, който от своя страна я предал любезно на Коко. След това Коко ми написа очарователно писмо, в което се извиняваше за слабите си познания по английски език, който се надявал полека-лека да овладее все повече и повече. Съобщаваше ми някои новости за своите птици и рисунки. В писмото обаче нямаше нито една молба. С риск да го обидя му изпратих пакет с книги, които смятах, че ще му бъдат от изключително голяма полза. И сега, когато се ядосвам, че не мога да се снабдя с необходимото ми животно, нова книга или някое приспособление за кинокамерата, винаги си спомням за Коко, който работи упорито и ентусиазирано с неподходящи инструменти и без пари в мъничкия си кабинет и всичко това ми действа благотворно. По пътя за Калилегуа Луна ме запита какво мисля за Коко, когото всички в село смятали за loco, и аз отвърнах, че според мен Коко е един от най-здравомислещите хора, които познавам, и безусловно един от най-забележителните. Надявам се, че един ден ще имам щастието да се срещна отново с него.

След това се спряхме за кратко в друго село, в което Луна подочул, че имало някакво бичо. За моя радост това беше възрастно диво прасе, добре опитомено и отлична партия за Хуанита, наречено от неговия собственик Хуан. Купихме го, поставихме го в багажника и продължихме победоносно за Калилегуа, а то се разгрухтя развълнувано отзад. Хуан беше толкова едър, нескопосан и опитомен, че се изплаших да не би с цялата своя простота да навреди на дребната и нежна Хуанита, затова се принудих да ги разделя в отделни клетки, докато Хуанита порасне достатъчно. Те обаче докоснаха зурли през решетките и явно се харесаха, а аз се обнадеждих, че в края на краищата ще ги бракосъчетаем успешно.

Най-после настъпи денят, в който трябваше да напусна Калилегуа. Никак не ми се искаше да си заминавам, защото всички тук се държаха много добре с мен. Джоан и Чарлз, Хелмут и Една, човекът — славей Луна разрешиха на мен, напълно непознатия им чужденец, да се вмъкна в техния живот, разрешиха ми да наруша въведения от тях ред, обсипаха ме с внимание и направиха всичко възможно да ми помогнат в работата. Макар и при пристигането си в Калилегуа да им бях напълно чужд човек, те проявиха такава доброта към мен, че само за броени часове сред тях се почувствах така, като че съм живял тук дълги години. Ако кажа, че изпитвах съжаление поради това, че напусках всички тези приятели, означава да се изразя твърде бледо.

Моето пътешествие се оказа малко сложно в първия си етап. Наложи се да превозя сбирката си по малката железопътна линия, която свързваше Калилегуа с най-близкия голям град. Оттук трябваше да прехвърлим животните на влака за Буенос Айрес. Когато разбра, че се безпокоя от това прехвърляне, Чарлз настоя Луна да ме придружи до града, а самият той, Хелмут и Една (тъй като Джоан все още боледуваше) щяха да отидат до града с колата, да ни посрещнат там и да ми помогнат да се справя с всички възникнали усложнения. Аз не желаех да им причинявам толкова много затруднения, но те не искаха и да чуят за това, а Една заяви, че ако не й позволя да ме изпрати, няма да ми налее нито капка джин тази вечер. Ужасната заплаха сломи окончателно всички мои протести.

И така, рано сутринта в деня на моето заминаване, пред къщата на Чарлз пристигна трактор с прикачена за него огромна плоска платформа. Ние натоварихме на нея клетките с животните и ги откарахме бавно на гарата. Тук ги разтоварихме на перона и зачакахме пристигането на влака. Когато разгледах релсите, настроението ми се помрачи. Напълно износени, те очевидно никога не бяха сменявани. Тук-там под влияние на тежестта на влака релсите и траверсите стояха затънали в земята и изобщо не се забелязваха. Цялата железопътна линия бе гъсто обрасла от бурени и треволяк и не се разбираше къде започва линията и къде завършва растителността. Изчислих, че ако влакът се движи със скорост, по-голяма от пет мили в час, ни предстои най-сензационната за века железопътна катастрофа.

— Това не е нищо — заяви гордо Чарлз, когато се оплаках от състоянието на релсите, — има участъци, които са къде-къде по-лоши.

— Страхувах се от самолета, с който пристигнах — казах аз, — но това е чисто самоубийство. Тези релси не биха могли да се нарекат дори железопътна линия, така са се огънали, че ми приличат на две пияни змии.

— Досега у нас не е имало никакви произшествия — заяви Чарлз и аз трябваше да се задоволя с тази ободряваща вест.

Когато се появи, влакът се оказа толкова невероятен, че всички мисли за лошото състояние на трасето изхвръкнаха от главата ми. Дървените му вагони приличаха на онези, които виждахме по старите филми за Дивия Запад. Особено забележителен обаче беше локомотивът. Очевидно много стар и отново взет от реквизита на филмите за Дивия Запад, той имаше отпред гигантска скара за предпазване от животни. Някой недоволник от неговия архаичен вид бе решил малко да го поосвежи, затова му бяха придали аеродинамична форма с няколко метални листа, боядисани с широки оранжеви, жълти и червени ивици. Меко казано, това беше най-веселият локомотив, който някога бях виждал; също като че пристигаше от карнавал. Той се зададе към нас с величествената скорост от двадесет мили в час. Зелената растителност скриваше сполучливо релсите и изглеждаше, че влакът се движи направо по земята. Навлезе с грохот в гарата, заскърца остро със спирачките си и избълва гордо огромен облак черен дим, който обгърна плътно всички ни. Ние с Луна наблъскахме на бърза ръка клетките с животните във фургона, заехме места на дървените седалки в съседния вагон и влакът дръпна няколко пъти, разтърси се и потегли.

През по-голямата част от пътя шосето се виеше успоредно на железопътната линия, отделено от нея чрез обрасла с храсти тревна ивица и ниска ограда от бодлива тел. Чарлз, Хелмут и Една се движеха успоредно с нас с колата и ни обсипваха с оскърбления и насмешки, заканваха ни се с юмруци и обвиняваха Луна и мен в безброй много прегрешения. Отначало останалите пътници се озадачиха много, но после, когато разбраха, че се шегувахме, се включиха с желание в играта и ни подсказваха най-различни ругателства, които ние крещяхме в отговор. Когато Хелмут обвини Луна, че имал сладък глас като на магаре, страдащо от ларингит, Луна го замери от прозореца на влака с портокал, който префуча на косъм от главата на Хелмут. Скоро целият влак се присъедини към нашето детско, но приятно забавление. На всяка от безбройните малки гари, на които спирахме, „тъпаците“ от колата задминаваха влака и ми връчваха огромен букет увехнали цветя, а в отговор аз произнасях от прозореца на влака дълга и страстна реч на новогръцки език и заинтригувах до крайна степен онези пътници, които току-що се качваха и очевидно ме вземаха за държавен деятел, пристигнал на официално посещение в тяхната страна. И така ние се забавлявахме великолепно, докато пристигнахме в града, където щяхме да се прехвърлим на другия влак. Струпахме внимателно сбирката на перона, поставихме до нея един носач да не позволява на зяпачите да дразнят животните и отидохме да похапнем, защото преди тръгването на влака за Буенос Айрес имахме няколко часа на разположение.

Когато се върнахме на гарата, вече падаше мрак и след малко буеносайреският влак пристигна с пъхтене и грохот, обвит във внушителен облак от искри и пара. Локомотивът обаче беше съвсем обикновен и не приличаше ни най-малко на живописния залитащ дракон, който ни докара с такова достойнство от Калилегуа. Хелмут, Луна и аз наредихме внимателно клетките с животните в заетия от мен вагон, който се оказа много по-малък, отколкото предполагах. Междувременно Чарлз намери спалното ми място и внесе вътре моите вещи. В купето щяхме да бъдем четирима души, но нито един от тях не се появяваше и аз оставах с надеждата, че ще бъдат интересни хора. След това, когато нямаше вече какво повече да върша, аз седнах на стъпалото на вагона, а приятелите ми се наредиха пред мен. Една бръкна в чантата си и извади нещо, което блесна на слабите светлини на гарата. Бутилка джин!

— Прощален подарък — каза тя и лукаво ми се усмихна. — Не можах да се примиря с мисълта, че ще пътуваш такъв дълъг път без храна.

— Хелмут — казах аз, след като изпратих Луна за тоник и чаши, — имаш жена за милиони!

— Може би — отвърна мрачно Хелмут, — но тя върши всичко това само заради тебе, Джери. Когато аз заминавам някъде, не ми дава джин. Чисто и просто казва, че много съм пиел.

Застанали на перона, ние вдигнахме наздравица за здравето на всички ни. Не успял още да си допия чашата, се раздаде свирката на кондуктора и влакът потегли. Хванали чашите в ръце, моите приятели се затичаха край влака и ми стискаха ръцете, а когато целунах Една за сбогом, едва не паднах от влака. Влакът набираше скорост. Аз гледах как моите приятели стоят с вдигнати чаши за прощален тост под мъждивите светлини на перона, докато не се скриха от погледа ми, после тръгнах унило към купето с остатъка джин в бутилката.

Пътуването с влака не беше чак толкова лошо, колкото предполагах, макар че придвижването с повече от четиридесет клетки с най-различни животни в аржентински влак да не е приятно развлечение. Най-много се страхувах да не би през нощта (или през деня) да откачат вагона с животните, да го бутнат в някоя глуха линия и да го забравят там. Такова нещастие се случи веднъж в Южна Америка с един мой приятел, също колекционер на диви животни. Докато открие загубата и се върне на гарата, почти всички животни измрели. Поради това реших, че където спрем през деня или нощта, да излизам на перона и да следя за моя безценен товар. Аз често скачах посред нощ от леглото и това мое необикновено поведение озадачи много спътниците ми — трима млади и много приятни футболисти, които се завръщаха от Чили, където бяха участвали в някакви мачове. Когато им обясних моите действия, те ме съжалиха, че едва смогвам малко да мигна, пожелаха да се сменяваме през нощта и изпълняваха най-добросъвестно своите задължения през цялото пътуване. Тази работа сигурно им се е сторила безкрайно смешна, но те се отнесоха сериозно към нея и ми помогнаха извънредно много.

Другата трудност се състоеше в това, че можех да се добера до животните само когато влакът беше на някаква гара, тъй като техният вагон не бе свързан с коридор с влака. Тук ми дойде на помощ придружителят на спалния вагон. Десетина минути преди пристигането на гарата той ме предупреждаваше и ми казваше какъв е престоят. Това ми даваше възможност да премина през целия влак до вагона с животните, а когато влакът спираше, да скоча и да отида да им помогна.

Трите вагона, през които преминавах, докато стигна до моите животни, бяха третокласните вагони на влака, на чиито дървени пейки седяха много хора, помъкнали пеленачета, тъщи, дамаджани с вино, кози, пилета, прасета, кошници с плодове и разни други необходими за пътуване вещи. Когато тази весела, енергична, дъхаща на чесън тълпа узна причината на моите чудновати непрестанни странствания до последния вагон, обедини своите усилия в моя полза. Спреше ли влакът, те ми помагаха да изляза на перона, откриваха най-близката чешма, изпращаха децата си по всички посоки да купуват банани, хляб или каквото беше необходимо за животните и когато свършвах работа, ме издърпваха приятелски във вагона на вече потеглилия влак, като се интересуваха живо от здравословното състояние на пумата, от това как птиците понасяли горещините и дали е истина, че имам папагал, който знаел да казва „hijo de puta“? След това ми предлагаха бонбони, сандвичи, чаши вино, късове месо, показваха ми своите бебета, козите, пилетата или прасетата си, пееха ми песни и въобще се отнасяха с мен като с човек от тяхното семейство. Всички бяха толкова обаятелни и мили, толкова приятелски разположени, че когато в края на краищата влакът навлезе бавно в огромната и шумна гара на Буенос Айрес, почти съжалявах, че пътуването завърши. Животните натоварихме на камион, а стотици хора ми стиснаха ръката. После тръгнахме да закараме животните, които издържаха удивително добре пътуването, при останалата колекция, разположена в грамадния склад на територията на музея.

Узнах с ужас, че същата вечер един мой добър приятел устройва коктейл, за да отпразнува моето завръщане в Буенос Айрес. Мразя коктейлите, но не можех да измисля никакво извинение да се отърва от този, без да оскърбя домакина. Независимо от умората двамата със Софи се издокарахме и отидохме. С повечето хора не се познавах и нямах особеното желание да се запознавам, но там присъстваха и много мои стари приятели, заради които си заслужаваше да отида. Докато с един мой приятел спокойно обсъждахме въпроси от взаимен интерес, към мен приближи тип, когото ненавиждах. Той беше един от онези типични англичани, които подобно на най-отвратителните бурени процъфтяват най-добре на чужд климат. Този човек бях срещал и по-рано и той още тогава не ми хареса. Човекът закрачи към мен и като че за да ме раздразни още повече, беше поставил старата си училищна вратовръзка. Неговото безизразно лице приличаше на лошо направена посмъртна маска, а надменният му и провлачен говор сякаш имаше предназначението да докаже на света, че и без мозък можеш да изглеждаш добре възпитан.

— Чух — каза снизходително той, — че току-що се връщате от Жужуй.

— Да — отвърнах кротко аз.

— С влак ли? — попита той и по лицето му се изписа леко отвращение.

— Да.

— И как пътувахте? — попита той.

— Много добре… великолепно — отвърнах аз.

— Предполагам, че влакът е бил претъпкан от най-обикновени мъжища — произнесе съчувствено той.

Погледнах глупавата му физиономия и безизразните очи и си спомних за моите спътници от влака: плещестите млади футболисти, които ми помогнаха в нощните дежурства; старецът, който ми рецитира наизуст „Мартин Ейро“, докато в самоотбрана трябваше да изям цяла глава чесън между тринадесетия и четиринадесетия куплет; милата стара пълна жена, с която се сблъсках и която падна заднешком в своята кошница с яйца, после отказа да й заплатя щетите, защото, както заяви тя, не се била смяла така от дълги години. Гледах този блудкав представител на моите кръгове и не можах да се стърпя.

— Да — отвърнах натъжено аз. — Влакът беше претъпкан с най-обикновени мъжища. И знаете ли, много малко носеха вратовръзки и нито един не знаеше английски.

След това го оставих сам и отидох да си взема нещо друго за пиене. Чувствах, че той си заслужи всичко това.