Джералд Даръл
Шепнещата земя (12)

Краят на пътуването

Когато ви се наложи да превозите голяма сбирка животни от единия край на света до другия, вие не можете, както изглежда смятат много хора, да ги натоварите на първия попаднал ви параход и да отплавате, като махнете весело с ръка за сбогом. Работата е малко по-друга. Първата ваша задача е да намерите параходна компания, която да се съгласи да превози животните. Когато чуят думата „животни“, повечето служители от тези компании пребледняват и тяхното живо въображение започва да им рисува следните картини: капитанът е изтърбушен на мостика от ягуар; старшият помощник умира бавно в прегръдките на огромна змия; множество най-различни отвратителни и смъртоносни животни преследват пасажерите от единия край на кораба до другия. Всички служещи от параходните компании, изглежда, са под впечатлението, че искате да пътувате с техен параход с едничката цел да пуснете от клетките всички животни, които цели шест месеца сте събирали с пот на челото.

След като веднъж преодолеете тази психологическа бариера, остават за решаване още много други проблеми. Трябва да се посъветвате със старшия стюард колко място ще ви отпусне в хладилниците за вашето месо, риба и яйца, за да не гладуват пасажерите; трябва да се поговори със старшия помощник и с боцмана къде и колко клетки да се поставят, как да се обезопасят по време на бури, колко параходни платнища може да заемете.

След това правите официално посещение на капитана и обикновено на чашка джин го уверявате (почти със сълзи на очи), че няма да му причините никакви безпокойства на борда, че той дори няма да забележи вашето присъствие — изявление, в което не вярвате нито вие, нито той. Най-важното от всичко е, че обикновено се налага да подготвите своята сбирка за товарене десетина дни преди отплаването на парахода, защото поради ред причини в различните пристанища той може да замине по-късно или по-рано, което е още по-досадно, тъй като трябва да сте на място, за да получите нареждания. Ако примерно поредица стачки на докерите задържат парахода, вие може да седите и да кипите от нетърпение месец или повече, през което време апетитът на вашите животни като че се увеличава право пропорционално на силно разклатените ви финанси. Краят на пътуването представлява най-бедствената, най-обърканата, най-уморителната и най-страшната част. Когато ме попитат за „опасностите“, свързани с моите пътувания, винаги се изкушавам да кажа, че „опасностите“ в гората бледнеят в сравнение с опасностите да увиснете във въздуха в някое затънтено място на света със сбирка от сто и петдесетина животни, които трябва да храните дори тогава, когато нямате вече пари.

Сега като че преодоляхме всички тези затруднения. Осигурихме парахода, консултациите с ръководните хора на борда завършиха задоволително, поръчахме храната на животните и всичко като че вървеше гладко. Точно в този момент Хуанита реши да разнообрази живота ни и се разболя от пневмония.

Както вече казах, животните живееха сега в огромното неотоплено складово помещение на музея. Това очевидно не безпокоеше нито едно от животните (макар да започваше аржентинската зима и времето да ставаше все по-студено). Хуанита обаче реши да се покаже оригинална. Без дори предварително да се разкашля, за да ни предупреди, тя направо се предаде. Сутринта се натъпка до насита с боб, а вечерта, когато щяхме да завиваме клетките за през нощта, изглеждаше вече съвършено болна. Хуанита стоеше облегната на едната страна на клетката, като че се подпираше, очите й бяха полузатворени, а дишането — учестено и с хрипове. Отворих бързо вратичката на клетката и я повиках. Тя направи огромно усилие, изправи се разтреперана, излезе с олюляващи се крачки и падна в ръцете ми. Всичко беше изпълнено в най-добрите традиции на киното, но аз се изплаших. Докато я държах, чух как нещо хъхри и бълбука в малкия й гръден кош, а телцето й легна отпуснато и студено в ръцете ми.

За да изразходваме по-икономично бързо стопяващия ни се запас от парични средства, двама наши приятели от Буенос Айрес предложиха на Софи и на мен да отседнем в техните жилища, за да спестим поне хотела. И така Софи се настани удобно в апартамента на Блонди Мейтлънд-Хериът, а аз заех походното легло в квартирата на Дейвид Джоунз. В момента, когато открих заболяването на Хуанита, с мен беше и Дейвид. Аз завих прасенцето в палтото си и се замислих трескаво. Животното се нуждаеше от колкото се може повече топлина. Знаех, че нямаше откъде да му я доставим в огромния ламаринен склад, дори да запалехме огън като големия лондонски пожар. У Блонди вече се намираше един мой болен папагал, който дъвчеше замислено тапетите в банята на нейния красиво подреден апартамент и аз чувствах, че нашите приятелски отношения ще отидат твърде далеч, ако я помоля да приюти и едно диво прасе. Дейвид се върна тичешком от лендроувъра, откъдето донесе едно одеяло да завием прасето. В едната си ръка стискаше бутилка пълна до половината с бренди.

— Това не може ли да й помогне? — попита той, докато завивах Хуанита в одеялото.

— Ще й помогне, при това великолепно. Моля те, загрей малко мляко на спиртника и налей в него една лъжичка бренди.

Докато Дейвид вършеше това, Хуанита кашляше тревожна в своя пашкул от моето палто и одеялото. Накрая млякото и брендито бяха готови и аз с голям труд успях да й налея две супени лъжици в гърлото, докато тя лежеше почти в безсъзнание.

— Какво друго можем да направим? — запита, изпълнен с надежда Дейвид, привързал се като мен изключително много към малкото прасенце.

— Нуждае се от огромна инжекция пеницилин и колкото се може повече топлина и чист въздух.

Погледнах го, изпълнен с надежда.

— Да я заведем у дома — предложи, както очаквах, Дейвид. Ние не изгубихме нито минута време. Лендроувърът се понесе с бясна скорост по блесналите от дъжда улици и истинско чудо е, че се добрахме живи и здрави до апартамента. Докато бързах нагоре по стълбите с Хуанита, Дейвид изтича до Блонди, понеже Софи държеше при себе си аптечката с пеницилина и спринцовките.

Поставих окончателно изгубилата съзнание Хуанита върху дивана на Дейвид и макар апартаментът да се отопляваше с парно отопление, включих и електрическа печка, после отворих няколко прозореца, но така, че да не става течение. Дейвид се върна за невероятно кратко време, после изварихме бързо спринцовката и аз направих на Хуанита най-голямата доза пеницилин, на която се осмелих. Тя можеше или да я усмърти, или да я излекува, защото никога преди това не бях инжектирал диви прасета с пеницилин и не знаех дали въобще го понасят. След това седнахме и чакахме около един час. В края на краищата се убедих, че дишането й малко се подобри, макар да продължаваше да е в безсъзнание, но разбрах, че ще мине дълго време, преди да се оправи напълно.

— Слушай — обърна се Дейвид към мене, докато за кой ли път преслушвах гръдния кош на Хуанита, — нима й помагаме, като седим и я наблюдаваме?

— Не — отвърнах неохотно аз. — Смятам, че в продължение на три-четири часа няма да настъпят никакви промени. В момента се чувства по-добре, но като че ли и брендито малко й помогна.

— Е, добре — произнесе делово Дейвид. — Да отидем да хапнем нещо при Оли. Не зная ти как се чувстваш, но аз съм гладен. Необходим ни е около три четвърти час.

— Добре — отвърнах аз с не особено голямо желание. — Прав си.

Когато се убедихме, че на Хуанита е удобно и електрическата печка няма да подпали одеялата й, ние отидохме в „Мюзик бара“ на Оли на улица „Мейо“ 25 — улица, успоредна на стария бряг на Буенос Айрес. Тази улица е оградена от двете страни от малки заведения с най-възхитителни наименования „Мое желание“, „Къщата на тъжните красавици“, а някои и по-мистериозни, като „Ужасите на Джо“.

На тази улица не се срещаха порядъчни хора, но аз отдавна престанах да се вълнувам от понятия като порядъчност. С различни приятели бяхме посетили повечето от тези малки, полутъмни и опушени барове, където за колосални суми пиехме мънички чашки с някакво питие и наблюдавахме как „домакините“ се занимават със своя прастар занаят. От всички тези барове най-много ни харесваше „Мюзик бара“ на Оли, където винаги си правехме срещите. При Оли ни харесваше поради много причини. Първо, заради самия Оли с набръчкано като орехова черупка лице и неговата жена. Второ, Оли не само наливаше полагаемото се количество в чашите, но често си пийваше и с нас. Трето, неговият бар беше добре осветен и човек виждаше лицата на своите събеседници. В останалите барове трябваше да се превърнеш в прилеп или кукумявка, за да виждаш, както трябва. Четвърто, на неговите „домакини“ не беше позволено да безпокоят постоянно посетителите и да ги карат да им купуват питиета и, пето, тук имаше двама музиканти, брат и сестра, които пееха и прекрасно свиреха с китара. Накрая, което може би е и най-важното, аз видях как „домакините“ вечерно време след приключване на работа целуваха нежно за довиждане Оли и неговата жена, като че им бяха родители.

Слязохме надолу по стълбите към бара, където ни посрещнаха радостно Оли и неговата жена. Обяснихме причината на нашето лошо настроение и целият бар ни изказа своето съчувствие. Оли изпи с нас една голяма водка, а „домакините“ се събраха наоколо и ни убеждаваха, че Хуанита непременно ще оздравее и въобще се стремяха да ни ободрят. Хапнахме топли наденички и сандвичи и пихме водка, но нито това, нито дори веселите карнавалитос, които братът и сестрата изпяха специално за нас, не успяха да повишат настроението ми. Бях убеден, че Хуанита ще умре, а обикнах извънредно много това малко същество. Когато хапнахме и пийнахме, ние се сбогувахме, изкачихме стълбите и излязохме на улицата.

— Елате утре да ни кажете как е животинката извика след нас Оли.

— Si, si — обадиха се „домакините“ като гръцки хор, — елате утре да ни кажете как се чувства pobrecita^[1].

Когато се върнахме в апартамента на Дейвид, аз бях уверен, че ще заварим Хуанита мъртва. На влизане във всекидневната погледнах купчината одеяла на дивана и буквално насила пристъпих към нея. Повдигнах внимателно ъгъла на одеялото и отдолу ме погледна с любов едно мигащо тъмно око, после болната повдигна тъпата си розова зурличка и изгрухтя едва-едва от удоволствие.

— Боже Господи, тя е по-добре! — възкликна Дейвид, без да вярва на очите си.

— Не съвсем — отвърнах внимателно аз. — Все още не е извън всякаква опасност, но може да се надяваме, че ще оздравее. Като в потвърждение на думите ми Хуанита отново изгрухтя.

Страхувах се, че Хуанита ще изрита през нощта одеялото си и отново ще се простуди, затова я взех да спи при мене на дивана. Тя легна спокойно върху гърдите ми и заспа дълбоко. Макар че дишането й все още беше хрипливо, онова ужасно стържене в гърдите, което чувах отначало при всяко нейно вдишване, беше вече изчезнало. На следващата сутрин се събудих от докосването по окото на студена и грапава муцунка и до ушите ми достигна весело хрипливо грухтене. Махнах одеялото от прасенцето и все едно, че видях съвършено друго животно. Очите му блестяха, температурата беше нормална, а дишането, макар и хрипливо, беше много по-равномерно. Най-главното то можеше вече да се изправя за съвсем кратко време на крака. От този момент Хуанита започна много бързо да се поправя, но колкото по-добре се чувстваше, толкова по-зле се държеше като пациентка. Когато започна да ходи, без да пада на всяка втора крачка, тя настояваше по цял ден да тича из стаята и се възмущаваше до крайност, че я принуждавам да носи едно малко одеялце, завързано като наметало под брадата й. Хранеше се с голям апетит и ние я отрупвахме с лакомства. Особено мъчително ми стана с нея нощем. Тя сметна за фантастично добра идеята да спим заедно, но колкото и това да беше комплимент за мен, аз не споделях нейното мнение. Двамата имахме различни представи относно целта, с която човек си ляга в леглото. Аз си лягах, за да спя, докато Хуанита смяташе, че настъпва най-удобният момент за приятни лудории. Малките диви прасенца имат изключително остри бивни зъби и копитца, а зурличките им са корави, еластични и влажни и когато тези три вида оръжия се обърнат против тялото на човек, който се готви да потъне в спокоен сън, най-меко казано, е мъчително. Понякога тя танцуваше върху гърдите и стомаха ми някакво свинско танго, а друг път преследваше в кръг опашката си, докато започвах да се чувствам като нещастната жертва от „Кладенецът и махалото^[2]“. От време на време тя преустановяваше своя танц, пъхаше влажната си зурла в окото ми и чакаше да види дали ще ми хареса. Друг път я обземаше мисълта, че някъде около себе си съм скрил лакомства, дори и трюфели, но каквото и да беше, тя го търсеше със зурла, бивни зъби и копитца и когато не го намираше, грухтеше пронизително и раздразнено. Към три часа след полунощ се унасяше в дълбок непробуден сън. След това към пет и половина започваше да бяга в галоп нагоре-надолу по цялото ми тяло, за да се убеди, че ще се събудя в добро настроение. Това продължи четири изпепеляващи душата ми нощи, докато накрая реших, че се е поправила достатъчно и започнах нощем да я пропъждам в едно сандъче, въпреки пронизителното й възмущение.

Изправих Хуанита на крака точно навреме. Тъкмо се оправи и получихме съобщение, че корабът е готов за отплаване. Щеше да ми е твърде неприятно да тръгна на път с болната Хуанита, тъй като положително щеше да умре.

Така в определения ден два камиона с екипировката и клетките пристигнаха на пристанището, следвани от лендроувъра, и започна дългата и уморителна работа по натоварването на животните и подреждането на клетките. Това винаги е съпроводено с хабене на много нерви, защото натоварените с клетки огромни мрежи се извисяват във въздуха и вие винаги мислите, че хей сега ще се скъса някое въже и всички ваши безценни животни ще паднат или в морето, или ще се строполят в безредна купчина върху циментовия пристан. Привечер и последната клетка се издигна благополучно на борда, последният предмет от нашата екипировка потъна в трюма и ние въздъхнахме облекчено.

Дойдоха да ни изпратят всички наши приятели. В очите на някои от тях прочетох едва прикрито облекчение, но можех ли да им се сърдя, когато в едно или друго отношение ги превърнах в истински мъченици. Бяхме уморени, но спокойни и се заехме да опустошаваме бутилките, които предвидливо поръчах в моята каюта. Всичко се намираше на борда, всичко беше наред и сега не ни оставаше нищо друго, освен да се чукнем на сбогуване, тъй като след около час корабът тръгваше на път. Тъкмо напълних за пети път чашите, на вратата на кабината се появи дребен мъж с митничарска униформа, а в ръцете му шумолеше снопче листа. Погледнах го влюбено, без да подозирам каквато и да е опасност.

— Сеньор Даръл? — попита учтиво той.

— Сеньор Гарсия? — попитах на свой ред аз.

— Si — отвърна той и разцъфтя от удоволствие, че зная името му. — Аз съм сеньор Гарсия от Адуаната. Мари първа долови опасността.

— Случило ли се е нещо? — запита тя.

— Si, si, сеньорита, документите на сеньора са вред, но няма подпис от деспачанте.

— Какво за Бога е деспачанте? — изстенах аз.

— Това е човек — обясни разтревожена Мари и отново се обърна към дребничкия митничар.

— Нима това е важно, сеньор?

— Si, сеньорита — отвърна сериозно той, — без подписа на деспачанте не можем да разрешим износа на животните и ще се наложи да ги разтоварим.

Почувствах, като че изведнъж измъкнаха целия ми стомах, тъй като до отплаването оставаха всичко на всичко само четиридесет и пет минути.

— Няма ли тук някой деспачанте, който да ги подпише? — попита Мари.

— Сеньорита, късно е вече, всички си отидоха по домовете — отвърна сеньор Гарсия.

Това беше едно от онези положения, при което човек скъсява изведнъж живота си поне с двадесет години. Представих си реакцията на служителите от параходната компания, ако отидем и им съобщим, че вместо да отплаваме весело след час за Англия, трябва да задържим поне за пет часа парахода, докато разтоварят моите животни, и което беше още по-лошо, да измъкнат цялата ми екипировка и лендроувъра, потънали дълбоко в утробата му. Моите нещастни приятели, свикнали вече да преживяват подобни кризи, запретнаха моментално ръкави. Мерцедес, Жозефина, Рафаел и Дейвид отидоха да се разправят с дежурния по митница, а Вили Андерсън, един друг наш приятел, тръгна веднага с Мари за дома на познат негов деспачанте. Той живееше в околностите на Буенос Айрес и те се понесоха с бясна скорост, за да успеят да се върнат навреме. Щастливата прощална сбирка се разпадна като възпламенена бомба. Всичките ни приятели се пръснаха в различни направления. Софи и аз останахме да чакаме и да се надяваме, а аз репетирах мислено как ще съобщя новината на капитана, без той да ме „осакати“ чак толкова много, ако се наложеше да разтоварваме.

След малко се завърна унила групата, която отиде да се разправя с дежурния по митница.

— Безполезно е — каза Дейвид, — упорит е като бик, няма ли подпис, няма заминаване.

— Той е нещо като мръсен свирчо, както му казвате вие — възмути се Жозефина и изведнъж й мина нещо през главата. — Джери, кажи ми какво означава точно свирчо? Погледнах в речника и разбрах, че е човек, който свири. Та това не е никак обидно, нали?

Съвсем не бях в състояние да помогна на Жозефина в нейните езикови затруднения. Оставаха само двадесет минути. Точно в този момент чухме как изскърцаха остро спирачките на някаква кола. Всички се струпахме на палубата. По мостчето се изкачваха с победоносна усмивка Мари и Вили, размахали в ръце необходимите документи, всички до един подписани от най-прекрасния и най-благороден деспачанте в света. Останаха ни десет минути за по една чашка. Налях дори на сеньор Гарсия.

След това в каютата се подаде главата на стюарда, който обяви, че след малко тръгваме. Излязохме на палубата да се сбогуваме и цялата група наши приятели заслиза надолу по стълбичката. Откачиха швартовете, пространството между парахода и кея започна бавно да се разширява и ние видяхме в тъмната вода поклащащите се отражения на светлините. След малко параходът набра скорост и скоро изгубихме от поглед нашите приятели. Виждаха се само огромните многоцветни светлини на Буенос Айрес.

Когато се отдръпнахме от перилата и тръгнахме към каютите си, си припомних думите на Дарвин, написани преди век. Ето какво е казал той за пътуващия естествоизпитател: „Той ще разбере колко много истински добросърдечни хора съществуват на този свят, с които не е имал по-рано никакви отношения и с които няма да има нищо общо занапред, но които са готови винаги да му окажат най-безкористна помощ.“