Джералд Даръл
Шепнещата земя (4)

Море от стари келнери

Това беше храбра птица; докато стигне морето, тя постоянно се нахвърляше отгоре ми и ме принуждаваше да отстъпвам назад.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

На следващата сутрин Уичи ме събуди още по тъмно. Той се разхождаше из кухнята, подсвиркваше си тихичко, потропваше с кафеничето и чашите, и се опитваше да ни събуди колкото се може по-внимателно. В отговор на събуждането аз се сгуших още повече под купчината меки и топли, светлокафяви кожи от гуанако, покриващи огромното двойно легло, върху което се бяхме разположили с Джеки. После се поразмислих за миг и реших, че щом Уичи е станал, време е да ставам и аз — във всеки случай трябваше да измъквам и останалите от леглата. И така, поех дълбоко въздух, отметнах завивките и скочих чевръсто от леглото. Рядко ми се случва да съжалявам толкова много за някоя моя постъпка, както този път: все едно, че излязох от затоплено котелно помещение и се хвърлих в леден планински поток. Зъбите ми затракаха от студ, аз навлякох всички дрехи, които имах под ръка, и влязох с тежки крачки в кухнята. Уичи се усмихна и ми кимна с глава, след това наля с напълно съчувствен вид два пръста бренди в една голяма чаша, доля я с горещо кафе и ми я подаде. След малко, загрят до краен предел, аз съблякох единия от трите си пуловера и изпълнен със злорадство, започнах да измъквам от леглата останалите членове от нашата компания.

Натъпкани с бренди и кафе, ние се отправихме в бледожълтата светлина на изгрева към поселището на пингвините. Пред самия нос на лендроувъра побягнаха уплашени тълпи от глупави овце и затръскаха руна. Край брега на дълго и плитко езерце от дъждовна вода, образувано в малката низина между два хълма, край което преминахме, се хранеха шест фламинго, розови като пъпки на циклама. Ние пътувахме около четвърт час, след това Уичи свърна с лендроувъра от пътеката и тръгна през тревата нагоре по склона на нисък хълм. При приближаването на върха той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ahora — каза той, — ahora los pinguinos^[1].

Ние стигнахме върха на склона и видяхме колонията на пингвините. Пред нас вече не растяха ниски кафяви храсталаци, а се простираше истинска голяма пустиня от препечена на слънцето земя. Сърповиден хребет от бели, високи около седемдесет метра и много стръмни пясъчни дюни я отделяше от морето. В това именно пустинно място, защитено от морския вятър от разположените в полукръг дюни, пингвините бяха основали своя град. До където стигаше погледът, земята беше надупчена като от шарка от ямките на гнездата им — някои представляваха просто разрит пясък, а други бяха дълбоки повече от метър. Тези малки кратери правеха местността да прилича на участък от повърхността на луната, наблюдавана с мощен телескоп. Между тези кратери сновяха пингвини. За първи път в живота си виждах такова огромно сборище. То приличаше на море от келнери — лилипути, закрачили важно насам-натам с отпуснати от умора рамене, резултат от носените цял живот претоварени подноси. Бяха изумително много на брой и се простираха чак до хоризонта, където черно-белите им тела трепкаха в маранята. От това зрелище на човек просто се вземаше дъхът. Ние се придвижвахме бавно през храстите, докато се добрахме до самия ръб на тази гигантска восъчна пита от гнезда, спряхме и слязохме от лендроувъра.

Стояхме и наблюдавахме пингвините, а те също стояха и ни наблюдаваха с огромно уважение и интерес. Докато се навъртахме около лендроувъра, те не проявяваха никакви признаци на страх. По-голямата част от тези птици бяха, разбира се, възрастни, но във всяка една от дупките се намираше по едно или две малки, все още облечени в пухкави бебешки палтенца. Те ни оглеждаха с големите си черни, сантиментални очи и приличаха на закръгленички и срамежливи дебютанти, облечени в твърде широки за тях палта от сребърни лисици. Възрастните птици, пригладени и стегнати в черно-белите си костюми, имаха червени обици в основата на клюновете си и блестящи хищнически очи на улични амбулантни търговци. Когато пристъпвахме към тях, те се отдръпваха към своите ямки, заклащаха заканително насам-натам глави, като ги отпускаха все по-ниско и по-ниско, и започваха да ни гледат отдолу нагоре. Пристъпехме ли още по-близо, те влизаха заднешком в дупките си и изчезваха постепенно от погледа, като не преставаха даже за миг да клатят енергично глави. Малките постъпваха точно обратно. Те ни позволяваха да ги наближим на около метър и половина, след това нервите им не издържаха, те се обръщаха, гмуркаха се в дупките си и от тях остава ха да се виждат само пухкавите им задничета, и безумно размахващите им се крачета.

Шумът и кипежът в тази огромна колония отначало ни подействаха объркващо. На фона на непрестанния шепот на вятъра се чуваха писъкът на малките и силният, проточен вик на възрастните, напомнящ магарешки рев. Изправени в цял ръст, разперили широко крила и насочили клюнове към синьото небе, те ревяха радостно и възбудено. Преди всичко човек не знаеше накъде първо да обърне поглед. Непрестанното движение на възрастните и малките пингвинчета изглеждаше безредно и безцелно. После, след няколко часа пребиваване сред това огромно птиче сборище, нещата полека-лека се поизясняваха. Преди всичко се разбираше, че се движат предимно възрастните птици. Много от тях стояха до своите гнезда — ямки очевидно на пост при малките си, а между тях се движеха насам-натам също голям брой птици — едни отиваха към морето, а други се връщаха оттам. Дюните в далечината бяха като изпъстрени с лунички от малките фигурки на пингвините, които се изкачваха бавно по огромните склонове или се спускаха надолу. Това непрестанно пътешествие до морето и обратно заемаше голяма част от деня на пингвините и представлява такъв огромен подвиг, че заслужава да се опише подробно. Ден след ден в течение на трите седмици, които прекарахме сред колонията, ние наблюдавахме пингвините и ето какво ставаше:

Рано сутрин единият от родителите (мъжкият или женската) се отправяше към морето и оставяше своята половинка да се грижи за гнездото. За да се добере до морето, птицата трябваше да премине около миля и половина по най-изморителния и труден терен, който можеше да си представи човек. Отначало те лавираха сред мозайката от ямки на гнездата и когато достигаха края на колонията, така да се каже до нейните покрайнини, пред тях се изпречваше пустинната местност, където пясъкът бе така отъпкан и напукан от слънцето, че всичко наоколо наподобяваше гигантска картина — загадка. Пясъкът в тази местност още от ранно утро се нагряваше до такава степен, че не можеше дори да се докосне, но въпреки това пингвините крачеха тежко из нея, изпълнени с чувство за дълг, спираха често да си отдъхват и застиваха като в транс. Това им отнемаше обикновено около половин час. Когато се добираха до противоположния край на малката пустиня, пред тях се изправяше ново препятствие — пясъчните дюни. Те се извисяваха над миниатюрните фигурки на птиците като снежната верига на Хималаите, тъй като дюните достигаха около седемдесет метра височина, а стръмните им склонове бяха образувани от дребен и сипкав подвижен пясък. Преминаването на дюните представляваше трудност за самите нас, а за една птица като пингвина това беше чувствително по-трудно.

Когато достигаха подножието на дюната, птиците обикновено си отдъхваха в продължение на десетина минути. Някои просто стояха потънали в размисъл, а други се хвърляха по корем и лежаха така задъхани. След като си отпочиваха, те се изправяха упорито на крака и започваха изкачването. Пингвините събираха сили и се втурваха нагоре по склона, като очевидно се надяваха да преодолеят колкото се може по-скоро най-стръмната част от склона. Това стремително изкачване приключваше приблизително на една четвърт от пътя; изкачването ставаше все по-бавно и по-бавно и те все по-често и по-често спираха да си почиват. Тъй като наклонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, в края на краищата пингвините се принуждаваха да легнат по корем и да пълзят нагоре с помощта на крилата си. Накрая с отчаян бърз устрем те изскачаха победоносно на върха, изправяха се с цял ръст и започваха да пляскат радостно с крила, след което отново се отпускаха по корем да си починат десетина минути. Изминали половината път, те лежаха на острия като нож гребен на дюната и гледаха разположеното на половин миля от тях море, което проблясваше прохладно и примамващо. Но преди да го достигнат, им предстоеше да се спуснат от другата страна на дюната, да преминат четвърт миля през обрасла с храсти местност, а след това още няколкостотин метра чакълест бряг.

Спускането по дюната, разбира се, не представляваше никаква трудност за тях и те го правеха по два начина, еднакво забавни за наблюдение. Те или тръгваха надолу, като започваха да крачат много спокойно и постепенно увеличаваха крачки в зависимост от увеличаващия се наклон на склона, докато се впускаха в някакъв галоп, лишен от каквото и да е достойнство, или пък се хлъзгаха надолу по корем и с помощта на крилата и краката се движеха по пясъка така, като че плуваха. Прилагайки единия или другия метод, те достигаха подножието на дюната, обгърнати от цяла лавина пясък, изправяха се на крака, отърсваха се и продължаваха неумолимо през шубраците към морето. Последните няколкостотин метра от морския бряг като че ги измъчваха най-много. Пред тях се разстилаше морето — синьо, блестящо, плискащо съблазнително брега, но за да го достигнат, те трябваше да тътрят уморените си тела по каменистия бряг, където всяко камъче хрущеше, поклащаше се под краката им и ги караше да губят равновесие. Накрая преодоляваха и това препятствие, втурваха се със странно приведени тела през последните няколко метра към вълните, после изведнъж се изправяха и се хвърляха в прохладната вода. Цели десет минутите се въртяха и гмуркаха в блесналите на слънчевите лъчи вълни, измиваха прахта и пясъка от главите и крилата си, пляскаха възторжено в морето прегретите си и наранени стъпала, въртяха се, подскачаха, изчезваха под водата и изплуваха след това като коркови тапи от нея. След като се освежаваха напълно, те се заемаха сериозно с ловене на риба, без да се безпокоят от това, че преди да занесат уловената храна на своите малки, ги очакваше отново трудното пътешествие по обратния път.

След като преминаваха натъпкани с риба през палещия пясък до колонията, те се заемаха трескаво храненето на своите прегладнели малки. Това приличаше на нещо средно между бокс и борба, а като гледка бе очарователно и занимателно. В една ямка близо до мястото, където всеки ден паркирахме лендроувъра, живееше семейство пингвини. Както родителите, така и техните малки навикнаха с нашето присъствие и ни допускаха да ги снимаме от около седем — осем метра. Така ние имахме възможност да наблюдаваме много ясно и най-малките подробности от процеса на храненето. Докато възрастната птица се добереше до колонията, тя преминаваше през редиците на няколко хиляди малки и едва тогава достигаше ямката на собственото си гнездо с пиленцата. Всички малки пингвинчета, край които преминаваше, бяха твърдо убедени, че ако се нахвърлят енергично върху възрастния пингвин, ще го накарат да повърне носената от него храна. Ето защо възрастната птица се принуждаваше да отбива нападението на тези тлъстички и пухкави пиленца, като се провираше бързо между тях, както опитен център — нападател по футболното поле. Родителят обикновено пристигаше до своята ямка, преследван по петите от две-три чужди малки, обзети от твърдата решимост да го принудят да ги нахрани. При пристигането си в къщи, възрастният пингвин понякога неочаквано изгубваше търпение, обръщаше се към своите преследвачи и започваше да ги бие по най-жесток начин, като ги кълвеше яростно така, че им отскубваше големи парчета пух, които се разхвърчаваха из цялата колония като семенца от магарешки бодили.

Отблъснал чуждите пиленца, родителят се обръщаше сега към собствените рожби, които от глад и нетърпение издаваха пронизителни и хрипливи крясъци и се нахвърляха отгоре му така, както правеха и останалите. Пингвинът приклякваше пред входа на своята ямка и се заглеждаше замислено към краката си, после правеше движения, като че се мъчеше да сподави остър пристъп на хълцане. Виждайки това, малките изпадаха в безумно и радостно очакване, те издаваха своите диви и хрипливи крясъци, размахваха неистово крила, притискаха се плътно до тялото на своя родител, повдигаха клюнове и чукаха с тях по неговия клюн. Това продължаваше примерно около тридесетина секунди, след което неочаквано и с явно облекчение родителят започваше да бълва обилно храна и пъхаше толкова дълбоко клюн в отворените гърла на своите малки, че човек оставаше с впечатление, че няма да може да го извади обратно. Задоволените малки, на които не се случваше нищо лошо от този начин на доставяне на храна, сядаха на тлъстите си задничета и се замисляха за малко, а техният родител се възползваше от случая и оправяше на бърза ръка тоалета си, почистваше перушината по гърдите, махаше малките парченца кал от краката си, прокарваше клюн по крилата и тракаше с него като с ножица. След това родителят изпадаше в състояние на транс, в което преди това бяха изпаднали неговите малки. За около пет минути се възцаряваше пълна тишина, след което родителят отново започваше своите необикновени хълцащи движения и врявата избухваше начаса. Птиченцата се отърсваха от унесеното си състояние, с което смилаха храната си, хвърляха се върху възрастния пингвин и всяко едно се стараеше да подложи първо клюн. Отново родителският клюн се забиваше като че до сърцето на всяко едно от пингвинчетата и те отново изпадаха в сънливо състояние.

Семейството, което заемаше гнездото, където снимахме целия процес на хранене, нарекохме за удобство Джоунз. Съвсем близо до жилището на Джоунз се намираше друга ямка — с едно-единствено малко с твърде недохранен вид, което нарекохме Хенриета Вакантум. Хенриета бе отроче от несполучлив брак. Подозирах, че нейните родители са или възглупави, или просто мързеливи, защото намирането на храна за Хенриета им отнемаше не само два пъти повече време, отколкото на останалите пингвини, но я доставяха в такива минимални количества, че Хенриета оставаше винаги гладна. Показателно за привичките на нейните родители бе и немарливо направеното гнездо — небрежна драскотина в земята, толкова плитка, че едва предпазваше Хенриета от лошото време. То се различаваше напълно от дълбоката и внимателно изкопана вила — резиденция на семейство Джоунз. Ето защо умореният, полугладен и нездрав вид на Хенриета не ни учудваше, но ни беше много мъчно за нея. Тя непрестанно търсеше храна. Когато възрастните Джоунз минаваха пред входната й врата, запътени към своето спретнато жилище, тя винаги предприемаше смели опити да ги накара да избълват храната, преди да са се прибрали у дома.

Тези усилия обикновено се оказваха напразни и за всичките свои старания Хенриета получаваше жестоки удари по главата, от които пухът й се разхвърчаваше във вид на големи облаци. Тя отстъпваше раздразнена и наблюдаваше със страдалчески поглед как двете отвратително тлъсти малки на Джоунз поглъщаха храната си. Един ден Хенриета съвсем случайно откри начин да си краде храна от семейството на Джоунз без неприятни за нея последици. Тя изчака, докато единият родител започна да прави хълцукащите си движения, което означаваше, че ще избълва храна, а малките се завъртяха като обезумели около него с пляскане на крила и хрипливи крясъци. В критичния момент Хенриета се включи към групата, като приближи внимателно родителя откъм гърба. После тя отвори клюн със силни хрипливи крясъци и запровира глава над рамената или под крилата на възрастната птица, като продължаваше да стои зад нея, за да не я познае. Разтревожен от зяпналите към него малки и залисан напълно от задачата да избълва достатъчно скариди, възрастният Джоунз, изглежда, не забеляза как в общата бъркотия около него се появи и трета глава. Той пъхаше глава в първия попаднал му отворен клюн подобно на отчаян пътник в самолет, който посяга към кафявата найлонова торбичка при петнадесетата въздушна яма. Едва след преминаването на спазъма възрастният Джоунз се съсредоточи върху заобикалящата го действителност и разбра, че храни чужд наследник. Тогава Хенриета се стрелна елегантно с огромните си плоски стъпала и избегна неговия гняв. Впоследствие, когато не й се отдадеше да се измъкне достатъчно бързо и получеше някой удар за своето злодеяние, задоволеното изражение върху лицето й говореше, че си е заслужавало да понесе всичко това.

По времето, когато Дарвин е посетил тези места, все още са се срещали остатъци от патагонски индиански племена, водили отчаяни битки с колонистите и войниците, за да се предпазят от изтребление. Тези индианци са описвани като недодялани и нецивилизовани и въобще без всякакви качества, за да заслужат поне мъничко християнско милосърдие. Ето защо подобно на много животински видове и те изчезнали от лицето на Земята, след като попаднали под благотворното влияние на цивилизацията, и очевидно никой не е оплакал тяхното изчезване. В различни музеи из цяла Аржентина може да се видят някои останали от тях предмети (копия, стрели и други подобни) и неизбежната голяма и твърде мрачна картина, показваща най-отвратителната черта от характера на индианците — тяхната склонност към разгулен живот. На всяка една от тези картини е изобразена група дългокоси и свирепи индианци, яхнали диви коне, като водачът на групата неизбежно носи напреки на седлото си бяла жена в прозрачни одеяния и с такъв бюст, на който би завидяла всяка съвременна кинозвезда. Картината във всеки музей е почти една и съща, разликата е само в броя на изобразените индианци и в пищността на бюста на тяхната жертва. Колкото и да са привлекателни тези картини, мен винаги ме е озадачавало защо редом до нея не е окачена и друга картина, показваща група цивилизовани бели хора, понесли на коне някоя съблазнителна индианка, тъй като това се е случвало често — дори по-често от похищението на бели жени. Това би хвърлило интересна светлина върху историята. Независимо от всичко, тези одухотворени, но зле нарисувани картини на похищение, имат една привлекателна черта. Те очевидно са нарисувани, за да създадат възможно най-лошата представа за индианците, но въпреки това индианците правят силно впечатление на буйни и дори красиви хора, което ни изпълва със съжаление, че не са вече между нас. Ето защо, когато отидохме в Патагония, аз започнах страстно да търся останки от тези индианци и молех всеки да ми разкаже нещо за тях. Всички разкази за съжаление се оказаха приблизително едни и същи и аз не научих особено много от тях, но що се касаеше до останките, оказа се, че не бих могъл да намеря по-добро място от столицата на пингвините.

Една вечер се върнахме в естансията след уморително целодневно снимане, седнахме край огъня да пием мате и чрез Мари запитах сеньор Уичи дали из тези места са живеели индиански племена. Аз формулирах много внимателно моя въпрос, защото ми бяха казали, че в жилите на Уичи тече индианска кръв и не знаех дали той се гордее с това, или не. Уичи се усмихна със своята добродушна усмивка и отвърна, че на територията на неговата естансия и около нея са живеели най-многобройните индиански племена от цяла Патагония. Всъщност, поясни той, в населения от пингвините район все още се намирали доказателства за тяхното съществуване. Попитах го нетърпеливо за какви доказателства става дума. Уичи отново се усмихна, изправи се и изчезна някъде в своята тъмна спалня. Чух как издърпа нещо изпод леглото си, след малко се върна, донесъл някаква кутия в ръце, която постави на масата. Той вдигна капака, изтърси съдържанието й върху бялата покривка и аз зяпнах от учудване.

Както вече казах, бях виждал разни останки от музеите, но нито една от тях не можеше да се сравни с тези. Уичи изтръска върху масата цяла грамада каменни изделия с всички цветове на дъгата. Пред техните багри и красота на човек просто му секваше дъхът. Тук имаше най-различни върхове за стрели от миниатюрни и нежни колкото нокъта на малкия ми пръст до големи колкото кокоше яйце. Имаше лъжици от разрязани на две морски раковини и внимателно шлифовани, дълги и издълбани каменни лопатки за изгребване на мекотели от техните черупки; остриета за копия с изострени като бръсначи върхове; топки за болеадорас, кръгли като тези за билярд, с плитки улеи по средата за ремъчетата, за които са били захванати — невероятно съвършени и човек не можеше да повярва, че такава точност в изработката е възможна без използването на съответна машина. Имаше и чисто декоративни предмети: изящно пробити раковини, служили за обици, огърлици от красиво подбрани зелени и млечни камъчета, наподобяващи нефрит, нож от тюленова кост, служил повече за украшение, отколкото за употреба. Върху него имаше несложни, но издълбани с голяма точност черти.

Седях и оглеждах възторжено предметите. Някои от върховете за стрели бяха толкова малки, че изглеждаше невероятно човек да ги издяла от камък, но като се повдигаха, на светлината се виждаха нежните нащърбвания на издялания камък. Още по-невероятно бе това, че колкото и малки да бяха остриетата на стрелите, върхът на всяко имаше назъбвания, за да се захващат по-добре за жертвата. Докато разглеждах всичките тези предмети, неочаквано ме порази тяхното оцветяване.

По разположеното близо до колонията на пингвините крайбрежие се срещаха почти само кафяви или черни камъни; трябваше доста да се търси, докато се намери цветен камък. Въпреки това всеки връх на стрела, колкото и малък да беше, всеки връх на копие, всъщност всяко парченце използван камък очевидно е било подбирано според багрите му. Аз подредих всички върхове на стрели и копия върху покривката, те лежаха и проблясваха като красивите листа на някакво приказно дърво. Тук бяха червени предмети с тъмночервени жилки, наподобяващи засъхнала кръв; зелени, покрити с тънка и бяла ажурна украса; синьо — бели, направени като че от седеф; жълти и бели, изпъстрени със сини и черни петна из местата, където земните сокове са оцветили камъка. Всеки предмет беше истинско произведение на изкуството, красиво оформен, внимателно и точно одялан, заострен и шлифован, направен от най-красивия камък, намерен от неговия създател. Виждаше се, че предметите бяха изработени с любов. А те, не излизаше от мисълта ми, бяха направени от диви, недодялани, свирепи и напълно нецивилизовани индианци, за чието изчезване от лицето на Земята, изглежда, никой не съжаляваше.

Уичи остана доволен, че проявих такъв очевиден интерес и възхищение от неговите реликви, защото се върна в своята спалня и измъкна нова кутия. В нея се намираше някакво необикновено каменно оръжие, наподобяващо малки гири. Централната дръжка, която съединяваше двете големи и с неправилна форма кълба, се хващаше удобно с ръка и по този начин човек се въоръжаваше с по една голяма каменна топка над и под юмрука си. Тъй като цялото съоръжение тежеше около килограм и половина, то представляваше страшно оръжие, с което лесно можеше да се пръсне черепът на всеки човек. В кутията имаше още един увит в лигнин предмет, който Уичи разгърна с голямо благоговение. Предметът като че бе изпитал върху себе си влиянието на това каменно оръжие. Оказа се череп на индианец, бял като слонова кост, отгоре с голям и неравен отвор.

Уичи обясни, че години наред, когато отивал по работа в онзи ъгъл на естансията, където живееха пингвините, винаги търсел там останки от индианците. Очевидно, каза той, индианците са използвали много активно този район, макар и да не се знаело точно с каква цел. Според него те са използвали огромната площадка, където гнездяха сега пингвините, като арена, на която младежите от племето са се упражнявали в стрелба с лък, в хвърляне на копие и в изкуството да обвързват краката на своите жертви с болеадорас. От другата страна на големите пясъчни дюни, допълни Уичи, можело да се намерят огромни купчини празни раковини. Аз също забелязах тези огромни, бели купчини раковини, някои от които покриваха район от около четвърт акър на дебелина близо метър, но снимането на пингвините ме бе дотолкова погълнало, че дори не се замислих за тях. Уичи смяташе, че тези места са представлявали нещо като летен курорт, своеобразен индиански Маргейт^[2]. Индианците са идвали тук да се хранят със сочни стриди и миди, които се срещат в изобилие, да търсят камъни по брега, от които да майсторят своите оръжия, и да използват чудесната равна площадка, на която са се учили да си служат с тези оръжия. Поради каква друга причина биха се срещали огромните купчини празни раковини и многобройните върхове за стрели и копия, скъсани огърлици, а от време на време и пробити черепи по пясъчните дюни и чакълестият бряг? Трябва да кажа, че мнението на Уичи ми се стори твърде разумно, макар и някой професионален археолог вероятно да открие някакъв метод и да го опровергае. Ужасяваше ме мисълта, колко ли много нежни и чудесни върхове на стрели са се изпочупили под колелата на лендроувъра, докато се движехме насам-натам из града на пингвините. Реших на следващия ден след привършване на снимките да отидем да търсим върхове на стрели.

Случи се така, че на следващия ден имахме само два часа подходяща за снимки светлина, затова останалата част на деня прекарахме из пясъчните дюни, пълзяхме в странни пози на четири крака и търсехме върхове на стрели и други останки от индианците. Много скоро се уверих, че тази работа не била толкова проста, колкото изглеждаше. След дълги години практика Уичи можеше да открива такива предмети от голямо разстояние и с фантастична точност.

— Esto una^[3] — казваше той усмихнато и показваше с върха на обувката си огромна купчина чакъл. Вглеждах се в показаното от него място, но не виждах нищо, освен най-обикновена необработена скала.

— Esto — казваше отново той, навеждаше се и вдигаше красив връх на стрела във формата на лист, който се намираше едва на няколко сантиметра от ръката ми. След като веднъж ми го посочваше, предметът естествено започваше да се вижда толкова ясно, че просто се чудех как съм пропуснал да го забележа. Постепенно, в течение на целия ден, ние станахме по-опитни и купчинката на нашите находки започна да нараства, но Уичи продължаваше да ме следва изправен и с лукаво задоволство по петите, докато аз пълзях старателно по дюните. Когато смятах, че съм проучил основно дадено място, той се спускаше надолу и намираше три остриета на стрели, които не зная защо, аз бях пропуснал. Това се случваше с такава монотонна последователност, че когато гърбът започна да ме наболява от умора, а очите ми се поръсиха с пясък, започнах да подозирам, че той крие остриетата в ръка като фокусник и след това се преструва, че ги е намерил, само и само да си прави смях с мене. Скоро моите несправедливи подозрения се разсеяха, защото той неочаквано се наведе напред и посочи към едно чакълесто място, из което ровех.

— Esto — каза той, наведе се напред и посочи малък жълт камък, който се подаваше от чакъла. Аз гледах камъчето и не вярвах на очите си. После го хванах внимателно с пръсти и издърпах от чакъла превъзходно жълто острие на стрела със старателно назъбен връх. То стърчеше над земята едва около шест милиметра, но въпреки това Уичи успя да го забележи.

Все пак не след дълго успях да си разчистя сметките с него. Аз се придвижвах по една пясъчна дюна към следващото чакълесто място, когато изрових с обувката си нещо блестящо бяло. Наведох се и го вдигнах. За моя най-голяма изненада установих, че държа в ръце красив наконечник за харпун, дълъг около петнадесетина сантиметра, изрязан великолепно от кост на тюлен. Извиках Уичи и когато видя какво съм намерил, очите му се разшириха от учудване. Той го пое внимателно от мен, изчисти го от пясъка, започна да го върти в ръце и радостно да се усмихва. Той обясни, че изключително рядко можело да се намери такъв наконечник. Самият той успял да намери само един, но толкова изпочупен, че просто не си заслужавало да го запази. Оттогава непрестанно, но безуспешно търсел такъв, за да попълни колекцията си.

След малко започна да се смрачава, но ние стояхме пръснати из пясъчните дюни, погълнати от работата си. Аз заобиколих една пясъчна издатина и се озовах в малка долчинка, оградена от високи дюни и украсена от няколко сухи възлести дървета. Спрях да запаля цигара и да отпочине малко гърбът ми. Небето ставаше розово и зелено, приближаваше залезът и освен лекия шепот на морето и вятъра, наоколо цареше пълен мир и спокойствие. Закрачих бавно нагоре по малката долчинка и неочаквано право пред мен забелязах слабо движение. Малък и много космат броненосец, приличащ на механична играчка, се движеше бързо по гребена на дюните, излязъл в сумрака да търси храна. Наблюдавах го, докато се скри зад дюните, и продължих пътя си. Под един храст зърнах с изненада двойка пингвини, тъй като пингвините обикновено не копаят своите ямки в толкова ситен пясък. Тази двойка бе избрала долчинката поради някоя известна само на тях причина и бе изровила кръгла дупка, в която седеше единственото им пухено пиленце. Родителите затракаха като кастанети клюнове към мен и завъртяха отдолу нагоре глави, крайно възмутени, че нарушавам тяхното усамотение. Аз ги поогледах за малко и точно тогава забелязах нещо, полускрито в купчината пясък, изхвърлен след изкопаването на тяхното гнездо. То бе гладко и бяло. Пристъпих напред и въпреки, че пингвините почти изпаднаха в истерия, разгребах пясъка с ръце. Пред мене лежеше отлично запазен череп на индианец, изровен по всяка вероятност от птиците.

Седнах на земята, сложих черепа на коляното си изпуших замислено още една цигара. Мислех си що за човек е бил този изчезнал вече от лицето на Земята индианец. Представих си го как клечи на морския бряг и дялка внимателно и майсторски малки отломки от камък, за да направи един от чудесните върхове за стрели, които потрепваха и, стържеха сега в джоба ми. Представих си го с чудесно смугло лице и черни очи, с разпиляна по раменете коса, с богат и плътно увит около тялото му плащ от кафяви кожи на гуанако, седнал изправен върху своя див неподкован кон. Гледах в празните очни кухини на черепа и изпитвах силно съжаление, че не мога никога да срещна човека, създал такива прекрасни вещи, като тези остриета за стрели. Помислих си дали да не отнеса черепа в Англия и да го поставя на почетно място в кабинета си сред останалите негови изкусни произведения. После се огледах и реших да се откажа. Небето сега бе станало бледосиньо с розови и зелени зацапани петна на облаците. Вятърът посипваше надолу пясък на малки ручейчета и те тихо съскаха. Странните, прилични на вещици храсти скърцаха приятно и мелодично. Почувствах, че индианецът няма да има нищо против да раздели мястото на своето последно поселище със съществата, населяващи земята, която някога е била негова родина — с пингвините и броненосците. Тогава изкопах дупка в пясъка, поставих черепа в нея и внимателно го зарих. Когато се изправих, тъмнината бързо се сгъсти, цялата местност като че потъна в тъга и аз изпитах много близо до себе си присъствието на отдавна изчезналите индианци. Бях почти уверен, че ако хвърля бърз поглед през рамо, ще видя на фона на оцветеното небе силуета на някой възседнал своя кон индианец. Изтръпнах и успях да се отърся от това видение, после закрачих бавно към лендроувъра.

Когато с трясък и подскачания се отправихме в мрачината към естансията, Уичи промълви много тихо на Мари:

— Знаете ли, сеньорита, това място изглежда винаги тъжно. Тук всеки път чувствам много силно присъствието на индианците. Техните духове са навсякъде наоколо и на човек му става мъчно за тях, защото тези духове са нещастни.

И аз изпитвах абсолютно същото.

На следващия ден преди тръгване подарих на Уичи наконечника за харпуна. Сърцето ми се късаше, когато му го давах, но Уичи направи толкова много за нас, че това беше малка благодарност за неговата любезност. Уичи много се зарадва и аз зная, че наконечникът сега е увит благоговейно в лигнин и поставен в кутията под леглото недалеч от онова място, където бе стоял зарит в големите блестящи дюни, отдолу на движещия се под краката на уверено крачещите пингвини пясък.