Чарлс Буковски
Factotum (53) (Момче за всичко)

53

Маями бе най-далечното място, където можех да отида без да напускам страната. Взех Хенри Милър и се опитвах да го чета през целия път. Когато бе добър, бе много добър и обратното. Имах малка бутилка. После си купих още една и още една. Пътуването продължи четири дни и пет нощи. Като се изключи едно натискане с тъмнокосо момиче, чиито родители не искали повече да го издържат в колеж, нищо особено не се случи. Тя слезе посред нощ на едно необикновено пусто и студено място и изчезна. Винаги съм страдал от безсъние и в автобус мога да спя само ако съм мъртво пиян. А това не смеех да опитам. Когато пристигнахме, не бях спал, нито срал от пет дни и едва ходех. Бе ранна вечер. Приятно бе отново да се шляя по улиците.

СТАИ ПОД НАЕМ. Приближих, качих се по стълбите и натиснах звънеца. В такива случаи човек винаги оставя стария куфар отзад, за да не го види хазяина, като отвори вратата.

— Търся стая. Колко струва?

— Шест долара и петдесет на седмица.

— Можели да я видя?

— Разбира се.

Влязох и я последвах нагоре по стълбите. Беше на около четирийсет и пет, но задникът й приятно се полюшваше. Често съм следвал жени по стълби и винаги съм си мислил, ех да можеше някоя мила дама като тази да ми предложи да се грижи за мен, да ме храни с топли вкусни гозби, да ми пере чорапите и гащите. Щях да приема.

Тя отвори една врата и аз надникнах вътре.

— Хубава е — казах аз. — Изглежда ми хубава.

— Имате ли работа?

— Работя самостоятелно.

— Може ли да ви попитам с какво се занимавате?

— Писател съм.

— О, написали ли сте някоя книга?

— Ами почти съм готов с един роман. Пиша статии, разни малки неща за списанията. Всъщност не са особено добри, но се развивам.

— Добре. Ще ви дам ключа и ще напиша разписка.

Последвах я надолу по стълбите. Задникът не се поклащаше така приятно като слизаше, както като се качваше. Погледнах тила й, представих си, че я целувам зад ушите.

— Аз съм госпожа Адамс — каза тя. — А вие как се казвате?

— Хенри Чинаски.

Докато я чаках да напише разписката, чух звуци като от трион, режещ дърво иззад една врата отляво — само че стърженето се прекъсваше от тежки вдишвания. Всяко вдишване, като че ли бе последно, но все пак след него мъчително идваше следващото.

— Съпругът ми е болен — каза госпожа Адамс и като ми подаде разписката и ключа, се усмихна. Лешниковите й очи бяха красиви, искряха. Обърнах се и закрачих към стълбите.

Когато се прибрах в стаята си, се сетих, че съм си забравил куфара пред вратата. Слязох да го взема.

Като минавах край вратата на госпожа Адамс, стърженето бе още по-силно. Качих горе куфара си, хвърлих го на леглото, после слязох и потънах в нощта. Тръгнах на север и скоро открих широк булевард. Влязох в една зарзаватчийница и си купих буркан фъстъчено масло и хляб. Имах джобен нож, щях да намажа хляба с масло и да хапна.

Когато се върнах в къщата, се спрях в коридора и послушах дишането на господин Адамс. Помислих си, това е Смъртта. Качих се в стаята си, отворих буркана с фъстъчено масло и като слушах звуците на смъртта отдолу, напъхах пръстите си вътре. Ядох направо с пръсти. Страхотно беше. Тогава извадих хляба. Бе зеленясал и мухлясал и миришеше силно на кисело. Как можеше да се продава такъв хляб? Що за място е тази Флорида? Хвърлих хляба на пода, съблякох се, загасих лампата, завих се. Лежах в тъмното и слушах.