Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Георги Спиров

Аз, детективът-нобелист

фантастика

първо издание

 

Издателство „Кредо Арт“ ООД

Корица и предпечат — Ивет Костова

Печат: ЕТ „Стрела“

ISBN 978-954-90341-6-5

История

  1. — Добавяне

2.

Според тогавашния „Бедекер“, в „Колосал Хайтауър“ имало 131 бара, но в случая този реномиран пътеводител просто лъжеше. Който си направеше труда да прочете раздела за най-високата сграда в Сан Франциско, нямаше да намери и дума за бар „Чейен“. Но в интерес на истината трябва да се каже също, че на Оливър Чедуик пенсията му беше достатъчно голяма и той въртеше бара колкото да не стои със скръстени ръце, затова се бе постарал случайни навлеци да не му досаждат. В „Чейен“ можеше да се попадне по два начина, но и двата не бяха за слабонервни. От аварийната стълба трябваше да минеш по халтаво мостче над бездънната вентилационна шахта, а като излезеш от клетката на товарния асансьор на 95-о ниво, пред очите ти първо попадаше знакът „Опасно — радиоактивност!“

Това обаче бе само за стряскане на евентуалните заблудени овци, защото открай време пожарникарите са забранили в небостъргачите да се правят вентилационни шахти, а и внасянето на радиационни източници в обществени сгради не е позволено. Така че мостчето висеше на педя над залепената за пода холограма, а предупредителни стикери самият Оливър си имаше предостатъчно от времето, когато е бил корабен механик. Всичко това, естествено, не оправдава съставителите на „Бедекер“, но позволяваше на Стария Чеди да си живее спокойно и да не си дава много зор в бара. Клиенти му бяха чиновниците от близките етажи и все по-оредяващите ветерани на забравената вече „Оверсън мидуест“.

Както всяка млада и амбициозна компания, „Касталдо“ бе наела офиси в най-престижното здание на града. Хю Морисън обиколи 91-во ниво с напразната надежда да види някое познато име по вратите (имена въобще нямаше, само номера) и както никога влезе откъм стълбата. Винаги идваше тук със свито сърце, защото Стария Чеди не понасяше никакви куки и дори почти бащинската му привързаност към някогашния стажант-пилот от „Кайахога“ не би надделяла на тази неприязън. Домакинът обаче му отправи обичайната си крива усмивка и Хю облекчено пристъпи навътре.

— Нещо май си сбъркал вратите?

— Реших да си проверя нервите, дали не ме е хванал страх от високото — измъкна се детективът. — Какво ново?

— Нищо хубаво — кисело отвърна Чедуик, докато разбъркваше обичайния „Двоен Чейен“ за Хю. — Куция Фред пак стачкува.

— Не думай! И какво си е наумил този път?

— Че дискриминирам съдомиячката, представи си!

Когато „Чейен“ гръмнал, в единствения останал херметичен отсек били само Чедуик и Фред, тогава все още с нормална походка. В аварийния шкаф имало предостатъчно кислород и провизии, но липсвала каквато и да било енергия и Чедуик бил на път да се мумифицира от студ. Тогава Фред включил батериите си към калорифера в помещението и когато спасителният кораб ги открил, човекът бил на косъм от бялата смърт, а роботът — в кома. Чедуик бързо се възстановил, но с Фред нещата били по-сложни. Енергийният глад не само му повредил управлението на моториката, но и разбутал програмите му за логически операции и общуване. Нещастникът вече бил на път към лабораторията за рециклиране, когато адвокатът на Чедуик го открил и го изискал като част от обезщетението. Старият Чеди стоически изтърпяваше периодичните му пристъпи и дума не даваше да се изрече за препрограмиране.

От насрещната стена се отдели масивна фигура и, леко заваляйки се, се устреми към Хю, като примигваше приветствено с габаритните си светлини:

— Добър ден, мистър Морисън. Мога ли да ви помоля да прочетете това и да кажете добре ли е написано, сър? — и измъкна от кухината, която му служеше за джоб, няколко листа.

„До Окръжния прокурор на Сан Франциско

Ваша Чест,

С настоящето искам да Ви уведомя, че Оливър Чедуик, собственик на бар «Чейен» и мой разпоредител, подлага на недопустима и противозаконна дискриминация…“, прочете първите редове Хю. По-нататък със стил, на който биха завидели и най-печените правозащитници, се описваха мъките и терзанията на злощастната съдомиялна машина.[1]

— Много добре е написано, Фред.

— Значи мога да го изпратя?

— Разбира се, Фред.

— Много ви благодаря, мистър Морисън, сър — Фред извади от „джоба“ си адресиран плик, пъхна листата в него и закуцука към асансьора, за да го пусне в пощенската кутия във фоайето на първия етаж.

— Ще ми се цупи още една седмица, и после както винаги ще забрави, все едно нищо не е ставало — изпрати го с добродушна усмивка Чедуик.

— Хей, Чеди — провикна се плешив дебелак от близката маса, — дай още едно!

Чедуик премълча и хвърли многозначителен поглед към надписа зад гърба си: „Тук всеки пие, колкото носи, защото няма кой да го носи!“

— Чуваш ли, стари дяволе! — не мирясваше дебелият.

— Последния път, да ти кажа… — с напрегнат глас почна Чедуик.

— На кого говоря, ей, дърта маймуно!

Чернокожият гигант зад бара се надигна, но Хю го спря, бе забелязал на ревера на пияния значка на „Касталдо“: — Остави го на мен, нали трябва да си изкарам за пиенето.

В асансьора дебелакът дойде на себе си колкото да си каже адреса, но на улицата въздухът го удари в главата и той пак увисна в ръцете на Морисън. Една доза „Алка Зелцер“ в колата поразвърза езика му:

— Значи така, за трийсет години вярна служба… голяма работа, отишъл съм при оная… Моузис Майер се е погрижил за всичко… ела да те заведа на едно място… двойното счетоводство не е само за Морли… ще си прекараме чудесно, тя ще викне някоя приятелка…

Лека-полека Морисън проумя, че след година и половина заточение по астероидите Майер използвал още първия си уикенд в Сан Франциско, за да си го навакса с лихва. Горилите на Морли, вместо да си гледат работата, го изпели на боса и той току-що публично, „пред очите и ушите на всичките пеленачета“, наругал най-верния си служител. Хю се съгласи, че това оскърбление трудно може да се понесе.

Като стигнаха голямата нова къща, Майер се почувства достатъчно добре, за да отключи сам и да покани новия си приятел вътре.

— Още не са докарали цялото обзавеждане, ама пак не е като в оная шибана кръчма — провъзгласи той и почна да търси „най-хубавото питие на земята“. Чак когато в цялата къща не остана нито едно неотключено чекмедже или шкафче, злополучният купонджия го откри на масата в хола — начената бутилка „Севън старз“. По средата на първата чаша главата му клюмна настрани и той захърка в креслото.

 

 

— Докато оня търсеше пиенето, видях в секретера всичко, което ни трябва — докладваше час по-късно Хю. — В дъното на цялата работа е Стив Морли.

— Кой по-точно? — осведоми се О’Доног. — Оня, дето тури рогата на Пит, или баща му?

— Старият, разбира се. Като начало още преди три години, когато почна Големият бум, на дребно е изтъргувал всичките си странични участия.

— Такава операция струва адски скъпо.

— Аз не бих се смущавал от разходите, ако продавах по среден курс сто и двайсет пъти номинала.

Шефът на детективското бюро смаяно подсвирна.

— Нашият е действал много внимателно. Ползвал е стотици брокери по борсите на всички континенти. И всичко се е стекло в Международната изследователска фондация „Морли“ в Цуг.

— Това не мога да го проумея. Там данъчните чиновници постоянно се врат из сметките на фондациите, все пак Швейцария е това, не е някакво си Косово или Либерия…

— Ненапразно Морли е взел от старите си служители само Майер, той е истински гений. Вписал е фондацията под условие: да развива дейност след смъртта на учредителя. Дотогава само ще трупа капитал. Данъчният бюрократ е прочел учредителния акт и е сложил параф: „За ревизия след 10 години“, или нещо подобно. А междувременно Майер е прелял почти цялата сума в „Касталдо“.

— Е да, при очакваните печалби е щял бързо да възстанови парите на фондацията.

— По сметките на Майер това щяло да стане за по-малко от година.

— Друго научи ли?

— Освен копия от документи на фондацията, в секретера имаше само един списък, трийсетина души.

— Само имена ли?

— Да, само имена.

— И никакви цифри, никакви бележки, адреси и телефони дори?

— О, я сам гледай, ето ти записа! — Хю му връчи смартфона си.

О’Доног задълбочено проучи съдържанието на списъка и заключи:

— Няма политици и бизнесмени, нито звезди, въобще нито едно известно име, значи едва ли става дума за рекет. Я да опитаме чрез адресното бюро.

В очакване на отговора Фил нервно барабанеше с пръсти по масата. Срещу него Хю чистеше зъбите си с бактерициден конец и зяпаше тавана. В ъгъла секретарката тихо бръмчеше с принтера, съставяйки месечната данъчна декларация. Сепна ги мелодичният сигнал на щатската справочна служба:

— По заявката на мистър Фил О’Доног — почна информаторът със синтетичния си глас, след което изброи правилата за ползване на информацията. — Реймънд Вейюн, космофизик, домашен и служебен адрес не е обявен. Томас МакЛири, физик, домашен и служебен адрес не е обявен… — и така нататък, като след всяко име казваше професията и неизменното „домашен и служебен адрес не е обявен“. Накрая обяви едва ли не като заклинание: — Носите отговорност пред закона, ако използвате информацията в ущърб на споменатите лица. Благодаря.

— Няма защо — машинално отвърна Хю.

— Разбра ли нещо? — попита го О’Доног.

— Аз не слушах — призна си помощникът му.

— О, Света Дево! — молитвено въздигна ръце Фил. — Виж с какъв кретен трябва да правя своя бизнес! Питам те какво общо може да има между един куп физици, астрономи, инженери, биолози и не знам още какви?!

Хю свърши със зъбите си и се прозя, деликатно прикрил с длан устата си.

— Трябва да сме попаднали на мозъчния тръст на „Касталдо“.

— Ставай — разбърза се шефът му. — С тия умни глави само Пит ще се оправи, трябва веднага да го намерим.

 

 

Едва след третото позвъняване на вратата се появи серв стар модел, който заучено гъгнеше: „Добър ден, лейди и джентълмени. Стопаните отсъстват. Какви съобщения имате?“

— Къде е Роха?

„Мистър Питър Роха отсъства. Какви съобщения имате?“

— А, проклето желязо! — развилня се О’Доног. — Друго не знаеш ли?

„Стопаните отсъстват. Какви съобщения имате?“

— Чакай, шефе — спря го Морисън. — Може да има съобщение за нас.

— Има ли съобщение за мен?

„Моля идентифицирайте се.“

Фил мушна в процепа шофьорската си карта.

„Съобщение за мистър Фил О’Доног“, обяви сервът и продължи с гласа на Роха:

— Фил, аз съм по нашите работи в обсерваторията Флагстаф. Ако искаш да станеш суперзвезда покрай Касталдогейт, осигури десантен катер за полет до астероидите. Поинтересувай се за транзакциите на Морли Старши и провери къде се намира напоследък професор Реймънд Вейюн.

— Пит сигурно си мисли, че аз съм Али Баба с вълшебната лампа[3] — изсумтя О’Доног. — Така се взима десантен катер! Какво каза оня ръждив варел? Хей, повтори адреса!

— И си е изключил смартфона тоя мръсник! Та къде беше това Флагстаф? — попита Фил в колата, докато чакаха да извикат Пит при терминала в обсерваторията.

— Някъде в Ню Мексико или Аризона.

— И за какъв дявол се е завлякъл там? Нали не си гледа звездите наживо, а на снимки! — продължи да мърмори О’Доног.

— На мен ми е по-интересно как се е докопал до Морли и до оня китаец — рече Хю. — Да не е открил собствена агенция?

На малкия монитор се появи лицето на Пит.

— Здрасти, имам вече данните за Морли. И онзи професор е в списъка ни, заедно със сума ти народ. Трябва да видиш тоя списък, веднага…

— Готов ли е катерът?

— Ама ти как си представяш тези неща? Слушай, Пит, работата не търпи отлагане!

— Съжалявам, Фил, но без катера нищо не мога да направя — и Роха с каменно лице прекъсна връзката.

Някое време Фил О’Доног беззвучно мърдаше устни, после махна с ръка и се обърна към Хю:

— Свети Патрик ми е свидетел, че с тоя рекетьор няма да изляза наглава. Карай в „Галакси“, да уреждаме шибания му катер.

Бяха вече по средата на пътя, когато се обади секретарката и препредаде съобщението, току-що появило се в хедлайна на „Игзаминър“: „Моузис Майер, директор по финансите в «Касталдо», е бил застрелян в дома си. Полицията и ФБР молят всички, които имат някакви сведения, да се обадят в най-близкия участък.“

— Да не си оставил някакви дири — неспокойно попита О’Доног.

— Колкото щеш отпечатъци, но не те ме безпокоят — свъси вежди Хю, — там май че имаше и камери…

— Да не ти лепнат незаконно влизане?

— Глупости, той сам ме покани. Мен от друго ме е страх, тия явно са гангстери…

Отново се обади секретарката:

„Мистър О’Доног, в приемната има двама души. Искат…“

Чу се силно пращене и сигналът се изгуби.

— Пепел ти на езика, Хю! Гепиха ни!

Личната кола на Хю стана опасна, затова я оставиха на най-близкия паркинг и стигнаха до „Галакси“ с такси.

Бележки

[1] Фред трябва да е бил един от ония първи десет робота, в които пробно вградили квазиорганика, още преди да се разбере, че става дума за процесори от ново родословие, за същински ИИ и технологията да попадне под стратегическо ембарго. Иначе не мога да си обясня превъртането му на тема граждански права, по-сетнешните му събратя се сетиха за това чак след десетата година на еволюцията си. (б.а.)[2]

[2] Ако тази история е вярна, то Фред е първият ИИ, осъзнал себе си като личност, смятат нашите експерти — историци. За съжаление, проучванията им за съдбата му досега не дадоха положителен резултат. Три години след описваните събития Оливър Чедуик починал, без да остави наследници. Цялото му имущество било разпродадено за покриване на данъчни задължения и кредити, но имена и други данни за купувачите не са били регистрирани. (б.р.)

[3] Обърнах внимание на мистър Роха, че не Али Баба, а Аладин е притежавал вълшебна лампа, но той каза, че не искал да представя съдружника си по-начетен, отколкото било в действителност. (б.р.)