Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (15)

3.

Престоят ми в България вече бе преполовен, работата вървеше чудесно и с Пол се виждахме рядко, още повече че в живота му се появи жена (според Деси — необичайно явление за него), затова бях изненадан, когато една вечер той дойде сам, носеше бутилка уиски и омърлушено предложи да се напием — нещо, което не бе правил досега.

— Какво се е случило, да не си се скарал с приятелката си?

— Загубих едно дело.

— Няма да ти повярвам, ако кажеш, че ти е за първи път.

— Не, разбира се, но този път бях сигурен, че ще спечеля. Клиентът ми съди една маркетингова агенция, че с анкетата си е събирала прекалено лична информация. Напоследък тия фирми са истинска напаст, също като у вас. И преди мен са ги съдили, все безуспешно, защото е било въз основа само на свидетелски показания, а аз първи разполагах с веществени доказателства.

— Значи не са ти били силни доказателствата.

— Ами! Анкетата е била както винаги по мрежата и като видял непотребните въпроси, клиентът ми се сетил първо да я разпечата и после да отговаря.

— Как така „непотребни въпроси“?

— Кажи ми какво търсят в анкета за хранителни продукти въпроси със сексуален контекст?

— Доколкото знам, психоаналитиците твърдят, че между храненето и либидото има тясна връзка.

— Дори и да е така, не може една трета от анкетата да се върти около секса. Но според архива на агенцията тези въпроси не фигурират в оригинал. А проклетият им адвокат извъртя нещата и излезе, че моят клиент уж „досъчинил“ анкетата, изкара го едва ли не сексуален маниак, и съдийката прие неговата теза.

— Сам си казвал, че хората какво ли не правят, за да привлекат вниманието върху себе си.

— Не и в тоя случай! Отдавна познавам клиента си, той е много сериозен човек. Освен това експертизата потвърди, че въпросите са много професионално съставени от висококвалифициран сексолог, а той няма как да ги направи, музикант е.

— И струва ли си толкова да се разстройваш за това?

— Не знам защо, но това дело го приех много присърце и сега съм направо бесен — и Пол обърна чашата си на екс.

Но не успяхме да се напием. Появи се сестра му и нещата придобиха съвсем неочакван обрат.

— Помните ли онази жена, за която ви разказах в деня, когато пристигна Пит? Дето твърдеше, че компютърът на пътническата агенция я излъгал? Е, днес същото се случи в редакцията.

През този последен месец от семестъра Деси стажуваше в някакъв вестник.

— Една колежка вдигна страхотен скандал. Статията й „Ще фалират ли бюрата за запознанства“ не била публикувана, а в касата й дали хонорар за нея.

— Че какво лошо има в това? Взимай парите и бягай — промърмори Пол.

— Ама тя си мисли, че някой й е прехванал темата.

Съгласих се, че това вече не е колегиално, ако темата наистина е интересна.

— И още как! Колежката тръгнала от едно съобщение на статистиката, че през последните месеци расте броят на сватбите между по-възрастни партньори. И понеже те са основните клиенти на бюрата за запознанства, започнала от тях. Там обаче разбрала, че точно през тези месеци клиентелата им рязко спаднала. Тогава решила да разбере какво друго може да причини този ръст на сватбите и съгласете се, че темата е интересна.

— Толкова ли, че да й платят още преди статията да е излязла?

— Публикацията е била планирана за броя от миналата неделя, но в последния момент вместо нея излязъл друг материал. Дежурният решил, че някой от ръководството е направил замяната. А сега статията въобще я няма в редакционния компютър, докато този в счетоводството я води като излязла.

— А защо казваш, че случаят е като онзи?

— Ама ти не разбираш ли? Тогава компютърът на пътническата агенция твърдеше, че не е имало запитване за самолетен билет, а сега редакционният компютър твърди, че статията не е била написана. Съвсем аналогични случаи, а всички казват, че компютрите не могат да лъжат.

— И са прави — потвърдих аз, — поне не и по собствена инициатива.

Точно в този момент ме осени догадката.

— Пол, тук може би се крие ключът към проблема ти със загубеното дело.

— Не мога да разбера какво общо виждаш.

— Сега ще се опитам да обясня. От една страна, хората все по-рядко търсят услугите на бюрата за запознанства. От друга страна, някой допълва маркетинговите анкети за стоки и услуги с непотребни въпроси от интимен характер…

— Хм — замисли се Пол. — Това наистина прилича на класическа пазарна ситуация, когато се появява нов играч. Но кой е той и защо се крие?

— За какво говорите? — прекъсна ни Деси.

Пол набързо й разказа за загубеното дело и сестра му пламна от ентусиазъм.

— Значи някой изземва функциите на бюрата за запознанства. Ау, колко интересно! Пит, на теб хобито ти нали е да се занимаваш с разследвания, ще ми помогнеш ли да разкрия този неизвестен конкурент?

Да бъда асистент в чуждо разследване — е, това никога не ми бе минавало през ума.

— Нали това е разследване на колежката ти?

— След като историята се разчу, вече всеки е свободен да работи по темата.

Деси ме гледаше толкова предано, че не издържах.

— Добре, през уикенда ще помислим заедно за това. А дотогава, понеже всичко се върти около компютрите, провери, ако можеш, един и същ ли е Интернет-доставчикът на редакцията и на бюрото за запознанства.

 

 

В събота рано сутринта двама колеги позвъниха на вратата с идеята да играем тенис (помните ли какво казах за навика на българите да си правят неуговорени визити?) и целия предобед прекарах на корта. Върнах се капнал от умора, легнах да си почина и чак привечер се сетих за обещанието си. Звъннах на Деси, тя ме скастри защо не съм се обадил по-рано и половин час по-късно беше при мен, свършила даже повече работа, отколкото й бях поръчал. Беше издирила в редакционния архив всички съобщения за компютърни гафове от последните месеци и поне пет от тях напълно пасваха с предположението ни. Ставаше дума за нещо, което вече бях чул на именния ден на Горун, но не се бях сетил да го включа в схемата си. Дублажите на хотелските резервации нито веднъж не се бяха случили на хора от един и същи пол.

— Главата ми не го побира тоя заговор на компютрите — сводници.

Деси се намръщи: — Много си вулгарен. По-добре кажи „сватовници“ — и ми обясни, че така наричали в миналото хората, които уговаряли сватбата на младите от името на техните родители. Това насочи мисълта ми в съвсем друга посока:

— Може да се погледне и от друг ъгъл. Обективно погледнато, цялата история е полезна за страната ви при този демографски колапс. Аз бих нарекъл това „Програма за възраждане на нацията“, например.

По-късно стана ясно, че още с този удар съм попаднал в десятката.

— Допускаш, че това може да е правителствена акция?

— Нали още Шерлок Холмс е казал, че като се отхвърлят вероятните причини, не трябва да се пренебрегват и невероятните^[1].

— Че ние още вероятните не сме започнали — съвсем резонно възрази тя.

Както и предполагах, всички случаи бяха навързани на един и същ Интернет-доставчик. Като ми каза това, Деси добави:

— Но аз нищо не разбирам от компютри, ще трябва да дойдеш с мен там, иначе нищо няма да свърша.

— А как ще обясниш присъствието ми?

— Ами… ще кажа, че си американски журналист, който пише за българския бизнес.

— И затова се интересува от компютрите им? А ако ми поискат журналистическата карта? Не става, пък и аз не обичам заблуждаващите маньоври, по възможност се придържам към максималното правдоподобие. По-добре се обади като сътрудник на туристическата агенция и кажи, че имаш клиент, който е експерт по високите технологии и се интересува от приложението им в България.

Между другото това си беше чиста истина.

Интернетската фирма нямаше нищо против да запознае американския колега, с най-новите си хардуерни и софтуерни придобивки. След задължителното кафе при пиаристите ме представиха на системния администратор, който с облекчение разбра, че ме интересуват само новостите от последната година. Показа ми три устройства, едно от които ми се видя интересно, после ме отегчи с едночасов разказ за новите им програми, в които нямаше нищо ново за мен. Накрая зададох няколко въпроса от куртоазия и между другото споменах, че новият им модем не изглежда да е стандартен модел.

— Така е, подари ни го за Коледа един наш приятел. Между другото, той работи в Щатите, в една лаборатория към Калифорнийския технологичен институт.

Записах си името и доволен си излязох. Деси ме чакаше в близкото кафене, вече загубила търпение.

— Нещата изглежда се връзват. Техен приятел, казва се… — погледнах в листчето — Любомир Иванов, който между другото работи в Калтек, им е монтирал едно необичайно устройство. Казал е, че това е ултрабърз модем, и е така, но освен това вътре има още нещо, което ми прилича на адаптер за връзка между компютри от двете родословия.

Деси не разбра и трябваше да й обясня за квазиорганичните процесори.

— Значи ли това, че някакъв такъв компютър от Америка се меси в работата на нашите?

— Така изглежда…

— И може да ги накара да лъжат?

— Все още не съм запознат в подробности с QOP-овете, те са съвсем ново изобретение и възможностите им… кой знае какви са.

— Тогава нека потърсим този Любомир Иванов!

— Преди това ще се опитам да понауча нещо за компютъра му.

 

 

Още същата вечер заседнах пред компютъра. Опитът ми директно да вляза във връзка с QOP-а не успя, тъй като модем-адаптерът имаше добра защита. Сканирах я, но беше написана с някакви абсолютно неизвестни ми символи^[2], а да търся помощ от тукашни хакери беше немислимо, затова приложих друга хватка. Пратих на модема една съвсем проста програма, която трябваше да се задейства, когато QOP-ът от другия край на света за пореден път влезе във връзка с местната мрежа. Тогава моят „часови“ щеше, образно казано, да сложи крак на вратата и да я задържи постоянно открехната за мен.

За да стане това, не се наложи да чакам и десет минути. Нямах голям опит в общуването с новите електронни мозъци и мина доста време, докато налучкам оптималния команден език, а след това така се увлякох в проучването, че отиде цялата нощ.

Това наистина бе феноменално! Насреща си имах истинска електронна „сватовническа“ фирма, която за по-малко от година бе картотекирала над един милион потенциални клиенти, а десетки хиляди вече бе събрала в двойки и дори семейства. QOP-ът от Калифорния бе пуснал пипалата си къде ли не, включително и в законово защитените информационни масиви на банките, данъчните служби и здравната каса. И всичко това се правеше тайно заради най-приоритетната инструкция, че запознанството трябва да изглежда случайно. Сетих се за новата приятелка на Пол — ами да, „сватовникът“ перфектно бе подработил срещата им в читалнята на съдебната библиотека, където тя работеше. Там Пол трябвало да се запознае с някакъв стар съдебен казус, който „случайно“ не бил вкаран в електронната база данни и затова се наложило да го прочете в съответния хартиен том от архивата на съда.

Всичко това предполагаше чудовищно голям трансфер на информация, който обаче оставаше незабелязан — в модема освен адаптера бе вградено и едно много хитро устройство, което го маскираше. Не се стърпях и се обадих в градската справочна служба на Лос Анжелес. Получих някакви координати на Любомир Иванов, но когато набрах номера, се оказа, че там вече живеят други хора, които не бяха и чували за него. В отдела по персонала на Калтек ме свързаха с възрастен мъж, на чието лице бе изписана стандартната усмивка „Само-кажете-и-веднага-ще-ви-свършим-работата!“ Тя обаче помръкна, като му казах кого търся.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Мистър Иванов от половин година не работи при нас.

— Не може поне адреса му да нямате!

— Той живееше в наш служебен апартамент и когато напусна, трябваше да го освободи.

— А някой от колегите му?

— Съмнявам се… впрочем говорете с Рей Брадли, шефа на лабораторията.

Зарадвах се, защото с Рей Брадли бегло се познавахме от една мрежова игра, в която се бяхме сблъскали в студентските ми времена, но и с него първо ударих на камък.

— Любо Иванов… не бих казал, че ми е много приятно да говоря за това, Пит, той беше сред най-добрите сътрудници и още съжалявам за него. Миналата есен обаче тръгнаха слухове, че се занимавал с нерегламентирани проучвания. Известно време си правехме оглушки, но когато един от QOP-овете му изгърмя, поискахме обяснения, а той се обиди и напусна.

— Изиграл ви е той. Инсценирал е аварията, за да се сдобие със собствен мозък.

— Така ли мислиш? Беше страшна пушилка.

— Колко му е да извади QOP-а от кутията и да пъхне вътре една самоунищожаваща се димка! Бас държа, че след това не сте и погледнали какво е останало от компютъра.

— Ами че той беше изгорял!

— Че какво има там да гори?

— Любо експериментираше с една приставка на въглеродна основа.

Рей нещо шикалкавеше, но едва ли беше в комбина с Иванов, по-скоро са били приятели, щом така фамилиарно му споменаваше името.

— Както и да е, знаеш ли как мога да го открия?

— Не, само чух, че са го виждали в УКЛА — на Рей очевидно му се развали настроението. — Слушай, ако правиш някакво разследване, постарай се да не ни забъркваш. Ние сме силно ангажирани с работа по новото родословие, а нали знаеш, то е под ембарго…

Успокоих го, че нямам намерение да раздухвам историята и се обадих в Калифорнийския университет в Лос Анжелес. Там не бяха и чували за Любомир Иванов. Когато на другия ден съобщих резултата от издирванията си на Деси, тя се оклюма:

— Това е много неприятно, аз не мога да си позволя току-тъй да отида до Америка, за да го търся. Но ти нали ще се поинтересуваш от него, когато се върнеш?

— На мен също няма да ми е много лесно, защото моят институт е в североизточния край на страната, на пет хиляди километра от Лос Анжелес. Но няма да се наложи — засмях се аз. — По една случайност имам един приятел частен детектив в Калифорния, е, не точно в Ел Ей, а в Сан Франциско, и ще му създам малко работа.

Фил нямаше да подскочи от радост, но и аз не исках да рискувам, като от България ровя из данъчните или други архиви в Ел Ей — поне не и без достатъчен финансов стимул.