Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (21)

5.

Съботният ден започна с продължителния сигнал на смартфона. Подскочих и натиснах бутона за връзка.

Йешче Польска не згинела! — изрева младежки глас в ухото ми и аз почнах да ругая на полски.

Една лятна привечер предната година забелязах непозната физиономия в залата на орбиталистите. Някакъв младок с рус перчем седеше до Акико пред 3D-дисплея, а тя правеше разни магии върху нещо, което ми заприлича на спътников кадър от пустинна местност. Представи ми го като Ян Валецки, професор от Ягелонския университет и аз се учудих, че е направил толкова бърза кариера в Европа. Той обаче се оплака, че европейският консерватизъм бил все същия и чакали да навърши миналата година трийсет и пет, за да го изберат — и понеже Акико ме гледаше осъдително, трябваше да се извиня, че съм го помислил за младок. Ян преподаваше палеоантропология и беше попаднал в хайделбергския университетски архив на сведения за интересни разкопки в Източна Африка отпреди Първата световна война. Някой му казал, че в Сънпоулз има всичко необходимо за прецизни проучвания от орбита, той поискал съдействие от ръководството ни и то решило да създаде малко разнообразие на орбиталистите, където попаднал на Акико.

Старите разкопки бяха в южната част на Абисинската планинска земя, на двестатина мили от Сънпоулз — една ръка разстояние, по нашите мерки — и Акико се опитваше да открие следи от тях, в което преуспя. Ян прекара при нас няколко дни, после се върна в Краков да довърши подготовката си, и седмица по-късно ни се обади, че вече е разпънал полевия лагер и „да ми помните думите, това ще излезе най-голямото праисторическо селище от всички, които знаем досега“. Тогава Акико каза, че за първи път среща толкова енергичен човек и това предизвика у мен може би единствения пристъп на ревност през живота ми^[1].

— Ян, какво те е прихванало в ранни зори? — рекох, след като изчерпах запаса си от полски ругатни.

— Какви ти зори, вече е осем часа! — отвърна той и аз погледнах дисплея — вярно, беше осем и три минути. Щом нямаше разлика във времето, значи се обаждаше някъде отблизо.

— Каня те на първобитно барбекю — продължи той.

— Предполагах, че ще празнуваш Великден вкъщи.

— Един потенциален спонсор на разкопките пожела да види работата на място и затова пристигнахме, още снощи.

— И сега ще ме караш да се влача с глайдера?

— Нищо подобно! В колко да ти пратим самолета?

— Ами… чакай да говоря с Акико.

— Извинявай, Пьотър — забави темпото Ян, — но поканата е персонална, само към теб. Как да ти кажа… човекът не си пада по дами в компанията… Съжалявам, но много разчитам на него…

— Е, тогава няма да дойда — и затворих, без да слушам проклятията му. Вече бях се разсънил и се обадих на Акико да й кажа какъв странен кандидат-спонсор се е завъртял около Ян. Тя обаче ме огорчи със съобщението, че ненадейно й е дошла на гости приятелка от университета и двете по женски щели да ходят за уикенда до езерото Рудолф, така че няма да се видим през двата дни, и ме посъветва да приема поканата. Още не бях свършил с нея, когато се появи сигналът за второ повикване — пак беше Ян, и този път го зарадвах.

Разбрахме се да ме вземат по обед и като отидох на летището, терминалът бе пуст, само един серв почистваше и подреждаше след обичайната бъркотия в събота сутрин, когато Сънпоулз се изнасяше за уикенда. Точно в дванайсет без една минута забелязах сиво петънце ниско над хоризонта, което бързо се приближаваше. Самолетът докосна пистата в далечния й край, спря по средата й и веднага се развърна за излитане. Приличаше на конвертибъл „Фокер“, но с необичаен силует, изглежда някакво по-специално изпълнение.

— Пасажер Питър Роха, качете се на кар номер три, моля — покани ме синтетичният глас на диспечера.

Наистина беше „Фокер“, с доста екзотична външност. Освен че пилотската кабина беше подута отгоре като при самолетите „Джъмбо“, и корпусът бе изтумбен към опашката, а отстрани — нашарен със странни фигури. Отблизо видях, че това са някакви руни, а под страничните стъкла на пилотската кабина пишеше „Тофик нойон, UYG-1“. Зад крилото бе спусната врата с вградена от вътрешната страна стълба, от двете й страни се бяха изпънали в стойка двама невисоки мъже със скулести лица, също екзотично облечени — в нещо като кожени костюми за езда, с островърхи шапки и обувки с особена форма, на вид също кожени. Когато се изравних с тях, този отляво, с пискюл на рамото си — явен знак на старшинство — ме поздрави с „Добре дошъл на територията на свободен …стан“ (не разбрах в първия момент името на държавата) с лаещ акцент, определено азиатски. Все повече се впечатлявах от кандидат-спонсора на Ян.

Озовах се в претенциозно обзаведен салон, където ме посрещна облечен в подобна униформа стюард. Той също ме приветства (но говореше английски без акцент, а и имаше европейска физиономия) и ме настани на удобен диван, по чиято облегалка личаха клапите на предпазните колани. Запитах трябва ли да ги слагам и получих отговор, че пилотите са виртуози, времето е прекрасно и сътресения по време на полета не се очакват. Пилотите наистина бяха добри, защото не усетих кога самолетът се отлепи от пистата.

Стюардът ме попита искам ли нещо за пиене и аз пожелах мляко. Беше гъсто и с непривичен вкус, но ми хареса. Отпих няколко глътки и посегнах към брошурата, небрежно оставена на масичката пред мен — рекламно-туристически проспект за Уйгуристан, за такава държава не бях и чувал.

Както се полага, първо имаше историческа справка. Уйгурите — древен народ, още преди две хиляди години създали своя държава и писменост (очевидно руните, с които бе нашарен самолетът). Били много напредничави и първи в Централна Азия се запознали с християнството, дори един от тях бил изпратен от някакъв китайски император за посланик в Рим по времето на Марко Поло. В етнографския обзор се споменаваше, че пиели кобилешко мляко — ето каква беше работата с напитката ми. Къде ли бях срещал подобно нещо, а, да, в един исторически филм за прародината на българите, която също беше някъде в Средна Азия. Мина ми през ума, че двата малки народа удивително си приличат по желанието да изтъкнат колко велики са били в миналото. По-нататък обаче сходствата се губеха. Уйгурите не участвали в преселението на народите, защото били миролюбиви и нямали завоевателни стремежи. Горе-долу по времето, когато европейска България се възмогвала, техните земи били завладени първо от монголите и други по-войнствени племена, а векове по-късно били разделени между двете империи, руската и китайската. Проспектът завършваше с нещо като декларация за независимост, която започваше с дълга ламентация за тегобите на милионите съотечественици под китайско владичество, следваше прочувствена благодарност към братския казахски народ, който дал възможност на уйгурите да възстановят държавността си и накрая се изразяваше увереност в скорошното „възсъединяване на древното племе“. За разлика от другите текстове, този беше подписан: — от хан Тофик Гамари, избран за „нойон на уйгурския народ“. Под линия се обясняваше, че „хан“ било равностойно на кралска титла, а „нойон“ значело „предводител“. Имаше и снимка — Тофик хан беше сравнително млад мъж с характерната скулеста физиономия, облечен във вече познатата ми униформа с множество пискюли и по двете рамене. Това очевидно трябва да беше мистериозният кандидат-спонсор на Ян. На задната корица бе отпечатана карта на Уйгуристан, като почти цялата му територия беше защрихована. В легендата пишеше, че това са земите, анексирани от Китай. Съвременната държава бе миниатюрна, не по-голяма от Род Айлънд.

След кратък — нямаше и половин час — полет самолетът зависна над планинската котловина, където бяха разкопките на Ян, двигателите му изреваха форсирано и той се спусна вертикално и не тъй плавно, както бе излетял. Изчакахме прахолякът да се слегне, пилотите отново се изпънаха церемониално от двете страни на вратата-стълба и аз слязох по нея с нелепото чувство, че пред мен е постлан червен килим. В първия момент мястото ми се стори непознато, докато съобразя, че липсват многобройните каравани и палатки, които миналата година подслоняваха членовете на експедицията. Сега бяха останали само двете постройки, сглобяемата работна барака и бунгалото встрани от нея. Пред вратата на бунгалото видях Ян, а до него — госта му, не в униформа, а с подходящ за климата туристически екип. Церемониалът по представянето беше пределно кратък и веднага се отправихме към пикника.

Барбекюто наистина беше първобитно, с него Ян демонстрираше едновременно висока професионална компетентност и завидни скаутски умения. Сам бе застрелял сутринта — с примитивен лък собствена изработка! — една антилопа и сега я дереше и разфасоваше с кремъчен нож от находките, което му отне повече от два часа, после подостри няколко кола и наниза на тях парчетата месо. Помогнах му да събере дърва и да стъкми огнището, след което с интерес наблюдавах как само за две минути запали огъня със саморъчно направено първобитно приспособление.

Ян ми съобщи сутринта, че е открил в Полша интересни сведения за далечните ми предци, сред които за голяма моя изненада се оказа и един българин. След Втората световна война българското правителство изпратило стотина българи да следват във Варшава. Един от тях се оженил за полякиня още в първи курс и като се дипломирал, отказал да се върне. Наказали го с лишаване от българско гражданство и той се натурализирал като поляк. Най-голямата му внучка емигрирала в САЩ заедно с приятеля си и там се оженили. Майка ми била на пет години, когато родителите й загинали в автомобилна катастрофа и била осиновена от приятелско семейство — е, това вече не беше ново, още като дете знаех, че милите хора, които наричах баба и дядо, не са същински родители на майка ми… Приказката обаче нещо не му вървеше. Той току спираше насред изречението, за да попита нещо незначително по-важния си гост, или да му донесе разхладително. Зле прикритото угодничество на моя полусънародник ме подразни и го попитах на полски защо ме е поканил, като очевидно не му трябвам. Ян простодушно вдигна рамене:

— И аз се чудя! Всъщност те поканих най-вече заради него, той казваше, че ще му е много интересно да се срещне с теб.

Тук вече би трябвало да ми светне червената лампичка, но за свой срам се ограничих само да помисля, че ми се вижда странно за един глава на държава в неравностойно положение да е неразговорлив и високомерен.

Барбекюто стана чак към пет часа. Беше превъзходно и изтръгна похвала дори от мълчаливия Тофик хан. Единственият съвременен елемент в менюто беше полската водка, с която Ян се беше добре запасил. След краткия екваториален здрач внезапно захладня, все пак бяхме на повече от две хиляди метра над морското равнище, и се пренесохме в бунгалото. Там стюардът бе приготвил всичко, за да продължим пиршеството вече в цивилизована атмосфера. Ян продължи да наляга на водката и скоро почна да клюма, а Тофик хан все пак се сети, че искал да се запознае с мен и ми зададе няколко въпроса за Сънпоулз, с които ми припомни „екскурзиантския конспект“. Постарах се да отговарям учтиво и от куртоазия се поинтересувах за неговата държава. Той отвръщаше лаконично и, както ми се видя, недотам охотно, с което затвърди у мен впечатлението, че е изключителен темерут. Малко преди полунощ Ян окончателно върза кънките и му помогнах да се прибере (всъщност го занесох) в спалнята, където го хвърлих на едното легло, проснах се на другото и заспах мъртвешки, защото и на мен май ми беше дошло в повече.

На сутринта ме събуди стюардът и ме покани на закуска от името на Тофик хан. Побутнах Ян, но той все още беше тотално изключен, и не особено охотно отидох в салона. Докато чакахме стюарда да донесе кафето и закуската, ханът направи тромав и несръчен опит да се извини, че предния ден не ми обърнал достатъчно внимание. Разговорът вървеше вяло и аз все повече се чудех каква е тази мътна история, чието същество ми се разкри по крайно изненадващ начин.

Първо усетих нещо като ритмично почукване от вътрешната страна на черепната си кутия и докато съобразя, че това са вибрациите, причинени от насочен към мен хипназер (така и не бях отишъл при д-р Померанец да ми свали блокадата), мозъкът ми почна да превръща внушението в думи. От мен се искаше незабавно да кажа какво ми е писал Франк ван Доорен и след това да забравя станалото. Насмалко щях да изпадна в паника от ясното съзнание, че никога не бях получавал каквото и да било писмо от Франки. Добре поне, че хипназерът не беше задействан на пълня мощност, както ме работеше оня хулиган Броган, и почти не усещах болки. Криво-ляво успях да се овладея и се постарах да продължа беседата колкото може по-непринудено. Огледах стаята, но не видях „стюарда“, сигурно беше зад вратата и действаше с уреда. Ханът почна да нервничи, аз казах, че ще се поразтъпча, докато стане закуската, и го оставих видимо объркан.

Малко е да се каже, че бях притеснен. Първата ми реакция бе да измъкна смартфона, но не успях да се свържа с когото и да било. Сух глас, в който се прокрадваше познатият ми вече лаещ акцент, се представи за „аварийна служба“ и ме осведоми, че поради проблеми на орбита временно няма връзка, но ако желая, мога да издиктувам съобщение за кой да е адресат. Щял съм също така да бъда уведомен, ако ме потърсят. А така…

Сред екстрите, с които бях натъпкал смартфона си, имаше лазерно подслушвателно устройство. Допуснах, че пластмасовите стени на бунгалото са достатъчно тънки, за да отекнат на разговор, освен ако не се води шепнешком, и предположението ми се оказа вярно.

— Шефе, не мога да си обясня какво стана. Уредът работи, нали го пробвахме с пилотите. Този изглежда има антихипнотична блокада.

— Тогава използвай серум на истината! Знаеш, че Тангчен ще бъде много недоволен, ако не изкопчим всичко от тоя тип.

— Но той после ще разкаже за нас!

— За това не бери грижа, като свършим, ще пуснем една ракета на бунгалото…^[2]

Бях чел някъде, че в минути на смъртна опасност пред очите на човек минавали като на филм най-важните моменти от живота му. Ако това е вярно, значи най-важният момент в моя живот е бил в съвсем ранното ми детство, когато гледах някакъв приключенски сериал и по-точно епизодът, в който самотен корабокрушенец сигнализира с огледало към минаващия край острова кораб. Огледалото го имах — маркера, залепен на рамото ми. Как ли беше сигналът SOS… да, три къси, три дълги и пак три къси. Лио пишеше, че един сантиметър метал изолирал сигнала. Озърнах се — по дяволите, и бараката беше пластмасова, но не можеше в нея да няма нещо желязно, нали там Ян държи инструменти за разкопките!

Инструментите бяха в заключена клетка, но за сметка на това в бараката имаше цял глайдер. Прехвърлих маркера на дланта си, клекнах до глайдера и почнах да пъхам ръката си отдолу с необходимата последователност. Успях да предам бедствения сигнал три или четири пъти, когато вратата скръцна и побързах да се изправя.

— Не е зареден, господин професоре — осведоми ме „стюардът“. — Ще дойдете ли при нас или… — той хвърли през рамо поглед към двамата пилоти, застанали зад гърба му.

— Само при условие, че ми направите обещаната закуска — усмихнах се аз и се запътихме към бунгалото. Там Тофик хан вече бе изоставил преструвките.

— Професоре, трябва да ни кажете какво ви е писал онзи холандец ван Доорен.

— Никога нищо не ми е писал.

— Сега така казвате, но аз ще изкопча истината! — и той се ухили злобно, сигурно копираше гримасата на некадърния актьор от някакъв гангстерски филм, откъдето беше взел и репликата.

През това време „стюардът“ измъкна от едно медицинско куфарче спринцовка и ампули. Опитах да го въвлека в разговор, но Тофик му викна да мълчи, изръмжа нещо на уйгурски и двамата пилоти ме фиксираха върху стола с широко и дебело тиксо, после излязоха и през прозореца ги видях да се запътват към самолета.

— Знаете, че това няма да ви се размине! — бе последното, което можах да кажа, преди „стюардът“ да ми забие иглата във вената. Пентоналът или каквото там беше, бързо подейства и аз — с острото чувство, че ме е обхванала съвсем неподходяща за случая веселост — почнах честно и почтено да отговарям на въпросите на Тофик хан. На най-важния, обаче, той естествено получи същия отговор, както и преди, и това го хвърли в ярост:

— Не може да бъде — викаше той. — В компютъра на онзи пишеше, че ви е пратил писмо!

— Възможно е, хи-хи, но аз цяла седмица не съм си преглеждал пощата.

— Тогава сега ще я прегледаш!

— Не мога, хе-хе, нямам връзка с мрежата.

— Кажи си адреса и паролата! И престани да се хилиш!

В този момент вратата се отвори рязко и в стаята влетя Акико. С две вихрени салта тя се озова до нас, като мимоходом ритна „стюарда“ в слабините и той се сгъна на две. След нея се появи и Стен, който се устреми към Тофик хан и опита да го удари, но онзи го изпревари и го просна на земята с юмрук в челюстта, после посегна и към Акико. Нейната реакция обаче бе светкавична и с крака тя подсече капачките на коленете му. Замъгленото ми съзнание все пак не пропусна да отбележи, че подскокът й — по-късно разбрах, че на гимнастически жаргон го наричат „скоба“ — беше изключително грациозен, и аз щастливо се разсмях.

По-нататък няколко мига ми се губят от паметта и следващият ми спомен е, че Акико отдира тиксото от стола, а Стен съобщава, че двамата ми похитители куцукат към самолета, докато аз се кикотя: — Хи-хи-хи, сега те ще пуснат една ракета на бунгалото…^[3]

Акико ме изгледа недоумяващо, но Стен веднага съобрази какво става: — Трябва веднага да се измъкнем, в коридора видях задна врата — и ни повлече навън. Раздвижването изглежда ми подейства отрезвяващо и аз, все още хихикайки, си спомних за Ян. Шведът се хвърли обратно към бунгалото и след малко размаха ръце от прозореца на спалнята: — Помогнете ми, той е упоен!

Без да се двоуми, Акико ме остави и се върна, пое Ян на гръб и силно приведена, се затича към мен, следвана от Стен. Не бяхме се отдалечили и на петдесет крачки от бунгалото, когато откъм скрития зад него самолет се чу свистене.

— Лягайте! — кресна Стен и ние се проснахме на земята. Миг по-късно бунгалото се превърна в пламтящо кълбо и огнен полъх опърли косите ни.

— Здрав ли си? — наведе се над мен Акико, когато стана възможно да си поемем дъх.

— Нищо ми няма, само онези да не са ни видели, че бягаме.

— Едва ли — обади се Стен, — тогава щяха да пуснат и касетъчна ракета, а не само термитна. Но трябва да се скрием, защото като излетят, може да ни видят от високото.

Под прикритието на горящото бунгало притичахме до близката траншея, останала от миналогодишните разкопки, и се свлякохме на дъното й. Скоро се чу шумът на самолетните двигатели. Вече от въздуха Тофик и хората му пуснаха още три ракети. Но не ни бяха забелязали, защото не ги изстреляха прицелно, а ги разпределиха ветрилообразно по площта зад бунгалото. Едната експлодира близо до траншеята и осколките просвистяха над главите ни. Самолетът направи два кръга над котловината (ние се притиснахме до стената) и малко преди шумът му да заглъхне, зад близкото възвишение се чу още една експлозия.

— Това сигурно беше глайдерът ни — рече Акико и Стен кимна, като вадеше смартфона си: — Трябва да се обадим да ни вземат.

Сигурно е излишно да казвам какъв бе резултатът. Казах им, че над главите ни трябва да има някакъв прехващач на комуникациите и Стен се взря нагоре с далекогледите си очи: — Виждам го, нещо като паяк.

Всъщност беше малък хеликоптер, който на стойки носеше две мрежести широкозахватни антени.

— А сега как ще викнем помощ?

Все тъй блажено усмихнат, им обясних, че вече съм извикал помощ, но на тях не им изглеждаше вероятно да съм успял. Аз обаче се надявах да е така, тъй като прехващачът трябваше да е настроен на комуникационните честоти, а един дявол знаеше с какъв сигнал ме следяха отгоре^[4].