Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (18)

2.

Само за няколко седмици населението по периметъра около Сънпоулз надмина пет хиляди души. Протестираха главно еколози от алтернативни на „Грийнпийс“ сдружения, но имаше и представители на религиозни секти, пасторалисти и какви ли още не. Една от най-екзотичните групи бяха петима руснаци, нарекли се „фендъм на Войскунски и Лукодянов“ — фантасти от миналия век, които първи напророкували, че йоносферното късо ще предизвика световен катаклизъм. Ако беше вярна само една десета от твърденията коя организация от името на колко души говори, излизаше, че срещу проекта са повече хора, отколкото е населението на Земята…

Не закъсня и първият инцидент. Трима терористи се опитаха да проникнат в подземните помещения, като унищожиха половин дузина андроиди с кинжалния огън на бойните си лазери и стигнаха на двайсетина метра от входа. Дежурният сигурист се паникьоса и вместо да им пусне газ или нещо друго по-безобидно, задейства щит-генератора, без да съобрази, че те са вече в обхвата му, и от тях не остана нищо. Кой бе организирал акцията — така си и остана загадка, макар че сигуристите излязоха с версия, която неявно обвини Асоциацията на ядрените оператори, но Интерпол официално се разграничи от нея, без да представи своя. Много малко се разбра за самите атентатори — единият, филипинец, изглежда бил на времето ислямски фундаменталист, втория го идентифицираха (но без пълна сигурност) като руски наемен убиец, а третият два часа преди атентата пристигнал с хеликоптер-раница от Обия, малко градче на сомалийския бряг. Откриха фирмата, която му беше дала машината под наем, но шефът й беше толкова потресен от факта, че с вертолет за крайградски разходки е извършен полет от близо хиляда мили, че не можа дори да каже от коя раса бил клиентът му. Аз имам известна информация за тази афера, но ще я кажа като му дойде времето.

Не успяхме да потулим случката и тя донесе край на безгрижния живот в Сънпоулз. Джонти със скърцане на зъбите трябваше да признае, че съм бил прав, огради периметъра с телена мрежа и допълни заградителната бригада с отряд израелско-палестински командоси — от онези, дето пазят молитвените храмове, а департаментът за сигурност на WPSW командирова няколко агенти, които непрекъснато си завираха носовете и в работата на екипа, и в отношенията между членовете му.

Първата технологична проба наблюдавах заедно с VIP-групата от панорамния купол над терминала. Точно в дванайсет часа по Гринуич от ясното небе в центъра на колекторната плоча удари ослепителна мълния, окръжена от бледите синкаво-розови нишки на електронните снопове. След няколко секунди йонният сноп почна да играе около центъра и въртеливото му движение увлече въздуха в силна вихрушка. Гостите гледаха невъзмутимо — предполагам, не от дипломатическа сдържаност, а защото нашите рекламни клипове бяха далеч по-страховити. Само един невзрачен дребен мъж, в когото с известен труд разпознах федералния секретар по науката Лонски, полугласно ме попита дали сме предвидили и това. Също тъй полугласно отвърнах: — Лека турбуленция е допустима, но само да не влезе в резонанс…

Това последното не трябваше да го казвам, защото в следващия момент въртящият се стълб излезе от очертанията на колектора и земята около него сякаш завря, а вихрушката внезапно се превърна в истинско торнадо. За журналистите това беше неочакван бонус и Деси (спазих си обещанието, разбира се) направи репортаж, с който пак спечели награда, този път българския еквивалент на Пулицър. На мен обаче не ми остана време да се позабавлявам с настъпилата паника, тъй като почти веднага смартфонът в джоба ми завибрира с характерните синкопи на сигнала за екстрена сбирка при шефа. Извиних се на гостите, че ги напускам, оставих пресаташето да се грижи за тях до заминаването им и се изстрелях към централния купол.

Джонти започна с нещо като равносметка — по съоръженията почти нямало повреди, обаче лагерите на протестиращите около периметъра били пометени и по чудо се разминало без жертви, но имало много ранени и спасителните екипи вече предупредили всички болници в радиус петстотин мили.^[1]

Да не си кривя душата — не мога да му отрека доброто намерение бързо и делово да решим какво ще правим, но всички бяха стресирани от неочаквания катаклизъм и както можеше да се очаква, съвещанието се изроди в нещо като следствие. Аз от самото начало казах, че всички сме си виновни и въобще е срамота, че заслепени от глобалните мащаби на проекта, сме пренебрегнали локалната механика на процеса, но разработчиците постоянно се опитваха да стоварят цялата вина върху нашата група. Най-накрая треснах вратата с думите: „Обадете ми се, когато намерите поне едно изречение за пространственото поведение на стълба в разработката си. Тогава ще се върна.“

Реших да обмисля ситуацията в „Добре дошли“ и за свое учудване го заварих пълен с VIP-гости. Тогава и разбрах за поразиите по летището — торнадото превърнало пистата в самолетна морга и за капак на всичко изтръгнало антените на радарите и радиото от покрива на контролната кула, та полетите щели да бъдат възобновени едва към полунощ. Засипаха ме с въпроси и аз им дадох да разберат, че за днес съм приключил с екскурзоводските си задължения. Този номер обаче не мина пред Лонски, който половин час по-късно надзърна в заведението и ме завари над чаша уиски със сода.

— Всички са много заети и никой няма време да говори с мен, а от Белия дом ми съобщиха, че президентът иска до довечера да научи всичко — безцеремонно почна той още от вратата.

Наближаваше пет следобед и аз му обърнах внимание, че във Вашингтон работният ден още не е започнал, но той не се предаде, затова махнах с ръка и го попитах какво ще пие.

— Един бърбън, ако се намери, наистина ще ми дойде добре.

— А какво толкова го е грижа президентът, нали е в края на втория си мандат?

— Вижте, колега, нали мога да разчитам на дискретността ви? Президентът наистина се интересува само по инерция, но за мен нещата стоят по-иначе. — Още не е официално съобщено, но аз вече си подадох оставката, за да вляза в екипа на един от кандидатите и е много важно да имаме адекватна позиция след тази катастрофа.

— Чак пък катастрофа… — проточих аз и се постарах да си спомня какво знам за него. Говореха, че бил посредствен генетик и докато работел в Калтек, ежегодните допитвания редовно го слагали на опашката и в студентските предпочитания, и в колегиалния избор. Нямаше шанс да се върне там, най-много да го вземат в някой аграрен колеж, и сигурно затова беше се настървил да остане в политиката.

— Техническите аспекти не ме интересуват — продължи Лонски, — но ми кажете как това ще се отрази на темпа на работата ви.

— По най-бързия начин ще трябва да изчислим стабилната конфигурация на стълба.

— И колко време ще отнеме това?

— Знам ли?… Това е огромна работа, сигурно ще ни потрябват още математици и изчислителни мощности. Два-три месеца за теоретичната разработка и още поне толкова за преустройване на орбиталните съоръжения и станцията.

— С други думи, почти целия предизборен период. А има ли риск от провал на проекта?

— Какво говорите, проблемът е напълно решим!

— Не можем обаче да пренебрегваме общественото мнение.

Не го разбрах накъде бие.

— Да не би да говорите за тая сбирщина около Сънпоулз?

Лонски не ми отговори веднага, изглеждаше несигурен и ми се стори, че се двоуми дали да продължи.

— Не става дума за протестиращите тук, а за нашите избиратели, колега. Вие… последните месеци изглежда не следите какви са настроенията им. Все повече американци считат, че проектът не оправдава заложените средства и не ще носи никаква полза за нашата страна.

Сега ми стана ясна играта на Лонски. Текущият президент, който още от началото на първия си мандат го беше назначил, бе демократ, а настроения против проекта се ширеха из републиканците. Ренегатите не са ми по сърце и от този момент неприязънта ми към него се удвои.

— Не сме колеги, мистър. Вие сте чиновник, а аз съм учен. И вижте какво, дори и да изберат вашия човек, той не може да се отметне. „Слънчевите стълбове“ са глобален проект.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен. Одеве споменахте нещо за резонанса, нали? Ако от командния център не бяха прекратили изпитанията, колко време му трябваше на стълба, за да направи всичко на каша? Минута, две?

Имаше право, копелето.

— Чиновниците също поназнайват това-онова — продължи той ядосано. — Резонансът не е само физическо понятие, има го и в политиката. Тук малко недоверие, там известно недоволство… и докато си мислите, че още сте на гребена на вълната, изведнъж се оказвате в подножието й, и тя се стоварва отгоре ви. А когато връзката между нещата не може да се проследи, те изглеждат съвсем необясними, нали?

Вече престанах да разбирам за какво ми говори и реших да прекратя разговора, още повече, че и чашата ми вече бе празна, и станах.

— Слава Богу, с необясними неща още не сме се сблъскали, освен с вашето присъствие тук.

— Не си вирете толкова носа! И когато спечелим изборите, не ми казвайте, че не съм ви предупредил! — викна той подире ми.

Трябваше много да съм го засегнал, за да избухне така.

 

 

През следващите няколко месеца бяхме заети главно с моделиране на поведението на стълба и търсене на устойчивата му конфигурация^[3]. За да се свърши бързо тази работа, наличните компютри бяха недостатъчни и доставиха още две свръхбързи машини на „Крей“, а заедно с тях в Сънпоулз се появи и холандецът Франк ван Доорен. Беше забележителен програмист и аналитик, но още с пристигането си предизвика всеобщо недоумение, като изхвърли от стаята си компютъра с квазиорганичен процесор и го замени с последен модел машина от първото родословие. При това съчетание би трябвало да е особняк и такъв си беше. Нямаше да му обърна кой знае какво внимание, ако сладката Дона не беше приписала към честитката за рождения ми ден, че консултантската й фирма набирала персонала за Сънпоулз и с новите попълнения при нас щял да пристигне единственият човек, чийто интелект донякъде би сравнила с моя, на име Франк ван Доорен.

Затова при първата възможност се опитах да го разприказвам. Той помълча малко и ме смая с въпроса каква религия изповядвам. Разбира се, преди това надълго и нашироко ми се извини за недискретното питане.

— Ни най-малко не ме засягате, колега. Дете съм на чилийски емигрант и американска полякиня от първо поколение, и двамата са ревностни католици, но не успяха да ме въвлекат в лоното на Светата църква. Обаче не бих казал и че съм атеист, по-скоро съм агностик в смисъла, който влага в термина добрият стар Хъксли. Съжалявам, ако съм ви разочаровал.

— Напротив, слава Богу, защото ако родителите ви бяха успели, общението ни щеше да бъде невъзможно — рече Франк.

— Но защо, доколкото разбирам сте католик?

— Но не и ватиканец!

Признах му, че в главата ми нищо не е останало от религиозното обучение, на което ме подлагаха всяка неделя до петгодишната ми възраст, и той ми обясни:

— През 1870 година Пий Девети свикал користолюбивите си кардинали и епископи на събор, който го обявил за непогрешим. Това преляло чашата на търпението на моите предци и те отказали да приемат главенството му. Папистите ни наричат „старокатолици“, но всъщност ние сме автентичните католици. Помислете, колега, макар да сте агностик, как може един смъртен да бъде непогрешим?!? Единствено Бог може да отсъди кой е безгрешен и затова ни е позволил само да опрощаваме греховете, нищо повече! И то не всички… Всъщност падението на Ватикана почва много преди това, още с въвеждането на индулгенциите. Да, така наречената католическа църква до шия е затънала в корупция и поквара и аз съм склонен да се съглася с англиканите, които я наричат „Вавилонска блудница“.

С Франки можехме да станем и по-близки, ако той се бе отказал от намерението си да ме „приобщи“ чрез прозелитски проповеди. Всеки път му напомнях, че за себе си отдавна съм решил въпроса, но той настояваше, че никога не е късно да бъдеш осенен от Божията благодат и сочеше за пример себе си — бил вече студент, когато „прегърнал вярата с цялата си душа“. Това станало след създаването на квазиорганичните процесори (той обаче упорито ги наричаше с другото им име, квантово-опериращи), което той наричаше „кощунствено посегателство върху Божествените прерогативи“, тъй като само Господ имал правото да твори разум.

— Няма да повярваш, Питър, но във Ватикана някои съвсем сериозно дискутират въпроса дали така нареченият изкуствен интелект притежава душа и не трябва ли да му признаем свобода на волята!^[4]

Франки обаче имаше и съвсем рационални причини да не обича ИИ, които и аз споделям донякъде. Квазиорганиката, както може би знаете, не работи с постоянно бързодействие и винаги съществува вероятността да зацикли в най-неподходящия момент — затова когато бързината е решаващ фактор, или ако става дума за големи изчислителни обеми (а в нашия случай и двете обстоятелства бяха налице), се ползват компютри от първото родословие. Освен това, след като зададеш на ИИ инициалните инструкции, той в много случаи отказва да приеме по-нататък програмна намеса или я посреща с неохота, което пък дава хляб на сума ти шарлатани с дипломи на ИИ-психоаналитици — винаги съм се чудил на университетите, които ги издават. А да не говорим, че собствените им инициативи понякога са повече от двусмислени, както можах да се убеди от случката с нелегалната брачна агенция на Любо Иванов.

 

 

Горе-долу по същото време в живота ми се появи още една изключителна жена. Акико Линг беше типичен пример за непредсказуемите компютърни генийчета, които в несметни количества бълват далекоизточните университети, в случая тайпейския. Тя беше в екипа на орбиталистите и рядко имахме служебно вземане-даване. Цяла година само си хвърляхме по някоя обещаваща усмивка на разминаване по улиците и коридорите, но за няколкото дни, които прекара тук, Деси се сприятели с нея и преди да си тръгне, я покани на прощалния обяд. И да си призная, след първите няколко разменени думи вече изгарях от нетърпение журналистката да си тръгне. Като я изпратихме, предложих на Акико да пийнем по едно, но тя отказа — имала работа — и ме покани на японска вечеря вкъщи, в осем часа.

Ясно е, че отидох преди уреченото време и като почуках, отвътре се чу капризно: — Защо идваш по-рано? Влизай, отключено е.

Озовах се в истински лабиринт от хартиени стени и паравани и тръгнах напосоки между тях, докато не ме спря писък: — Чакай, не съм готова!

Върху прозирната стена видях сянката й с поднос в ръка, после тя се сниши и силуетът изчезна. В осем без една минута Акико се обади: — Може да дойдеш, през прохода вдясно от теб.

От гледката на най-невероятното суши, което съм виждал през живота си, останах вцепенен. Акико лежеше на нисък подиум и върху голото й тяло беше сервирана изискана вечеря за двама. В трапчинката на шията — салата от морски дарове, на ключиците — купчинки ориз, гарнирани с маслини и някакви орехчета; стърчащите малки конуси на гърдите — увенчани с пръстенчета филе от риба фугу, между тях — каничка къри. Равното място по-надолу бе отредено за различни деликатеси, в долчинката под корема се мъдреше вафлена купа със сладолед, а бедрата служеха за салатиера — лявото, и за фруктиера — дясното. Ръцете, нашарени със струи пикантни пасти и майонеза, бе простряла край тялото си и в обърнатите нагоре длани имаше по чашка със саке. В подмишниците й пък бяха бутилките — от едната страна бяло вино, от другата — безалкохолно, със съответните чаши.

Акико изчака малко и като се убеди, че ми е направила неотразимо впечатление, ме покани да коленича с предупреждението, че етикетът не предвиждал прибори и въобще колкото по-малко си служа с ръцете, толкова по-добре. След кратко размишление се насочих първо към морската салата, но тя ме поправи — трябвало да почна със сакето, за да й се освободят ръцете и да може да ми прави компания. Извиних се и тя се засмя: — Като за неяпонец се справи чудесно, повечето американци почват от средата на менюто или дори от десерта.

— И всичко това сама го подреди, докато те чаках?

— Рутинна тренировка за една шампионка на далекоизточната студентска федерация по художествена гимнастика — горделиво отвърна тя. Убедих се в това през следващите минути, докато непохватно ръфах и облизвах „трапезата“, а тя, трапезата де, се гънеше в немислими пози, за да ми помогне и сякаш между другото да се погрижи и за себе си.

Когато свършихме със сладоледа, понечих да се надигна, но Акико ме задържа с леко движение на ръката: — Има още! — и се обърна по корем, като извъртя десния си крак пред лицето ми. Цялото й ходило беше намазано с шоколадов крем, а между пръстите си бе хванала миниатюрна бутилка коняк, която се развиваше под шийката така, че долната й част служеше за чашка. Акико някак се усука с другия крак под брадичката си, и с дясна ръка през ляво рамо ми поднесе своята чашка, за да си кажем „Наздраве!“ Опитахме да изпием наздравицата на брудершафт, но загубих равновесие и рухнах връз остатъците от трапезата, което предизвика у нея остро болезнено възклицание и за част от секундата — не успях да проследя как точно — тя зае седнало положение.^[6]

За продължението няма да говоря не от стеснение или пуританизъм, а просто защото не мога да го направя по-добре от нея. Кой знае защо, в автобиографичната си книга тя е отделила на мен повече място, отколкото на всички други свои любови — цели седемнайсет страници, написани много искрено и откровено, макар че някои ги намират за вулгарни.

 

 

Вече споменах, струва ми се, че в Сънпоулз имаше доста възможности за развлечения, дори мисля, че ги определих като предостатъчни. Но когато всичко е съсредоточено в пределите на десетина-петнайсет минути ходене пеша, рано или късно все ще ти омръзне да обикаляш едни и същи места и да гледаш едни и същи лица. Пионери в усвояването на околните територии бяха, както можеше да се очаква, младоците от администрацията, които стриктно спазваха трудовото законодателство и в частност 35-часовата работна седмица. Именно те откриха такива места като аквацентъра на езерото Рудолф и казиното в Марсабит, въведоха модата на скиорските и катерачески уикенди по склоновете на Кения и Маргерита-пик и дори успяха да пробият забраната за единични посещения в националния парк Рифт Вали. Всички тия приятни места бяха отдалечени на стотици мили, но на летището имаше достатъчно глайдери и малки самолети.

Научният екип се присъедини към тези забавления доста по-късно. Първоначалният ентусиазъм ни държеше в лабораториите до късно вечер, че и през почивните дни. След провала на първото изпитание обаче спецовете по управление и мотивация на персонала решиха, че прекомерното висене на работното място води до преумора и не подобрява качеството на работата, въведоха съответните ограничения и ни поощриха да предприемаме „външни уикенди“, дори почнаха да ни ги организират. Така една събота установих, че под купола освен мен изглежда са останали само барманът в „Добре дошли“ и омърлушеният Франк ван Доорен, който видимо се зарадва на появата ми.

— Само не ми отказвай, Питър — почна той. — Не ми се лети сам, пък и сигурно ще ти е интересно.

— Екскурзия ли ще ми предложиш?

— При това доста далечна. Сестра ми има рожден ден.

— И къде е тя?

— В една мисия край Кадуна.

— Това къде беше, в Нигерия ли? Та това са повече от две хиляди мили, с пайпъра ще се влачим поне пет часа!

— Краут ми разреши да взема лиър-джета.

— Че ти можеш ли да караш реактивен самолет?

— Пилотът нямаше нищо против да изкара малко джобни пари…

Представих си как цял следобед играя скуош с автоматичния треньор, после се напивам с бармана и на другия ден се въргалям в стаята си с главоболие. Несъмнено по-добре беше да приема поканата.

Кацнахме на летището в Кадуна и оттам с автобус отидохме до село Бауджос, както го обяви стюардът, макар че то никак не се покриваше с представите ми за африкански краал. По-скоро приличаше на английско провинциално градче — еднофамилни къщички със стълби от улицата направо към дневната, ейл-пъб на площадчето (с военен паметник по средата), таксита като сандъци и полицаи с каски. Ако не броим изцяло тъмнокожото население, само търговският център на „Nigerian united stores of WPSW“ свидетелстваше, че сме в Африка. От едната страна на централния площад се издигаше минаре, което на око прецених, че е високо колкото камбанарията на срещуположната църква. И пак като в английски съботен следобед, обществената площ бе пълна с народ, дори костюмите на местните бяха английска кройка, не че разбирам от мода — за това ме осведоми Франк. В кафенето на търговския център трябваше да се срещнем със сестра му, но още я нямаше.

От бармана разбрахме, че селото било сравнително ново, построено на място, където в началото на века станала една от най-кръвопролитните битки на религиозна основа, с които страната се бе прочула, затова камбанарията и минарето били равни до сантиметър, като символ на верското равенство.

Направи ми впечатление, че въпреки отворените врати и на двата храма почти никой не влизаше в тях и споделих впечатлението си с бармана, а той отвърна: — А, ние не сме много религиозни, сър. Пък и не сме тукашни, преселихме се от южните краища, по плана за икономическото развитие.

По-нататък разбрах, че в Бауджос рядко идват чужденци и тъкмо се бях приготвил за продължителен разговор със словоохотливия барман, когато в залата се втурна монахиня, облечена като в исторически филм, и се хвърли на врата на Франк. Сбогувах се с човека и ги последвах към джипа, който трябваше да ни откара до мисията, на петдесетина мили от селото — насред джунглата, край руините на манастир, построен още от португалците, първи проникнали до тези дебри преди много столетия.

Няма да ви отегчавам с разказ за скучното тържество, което сестрите бяха приготвили на рожденичката. На сутринта Франк ми предложи да го съпроводя на месата, но аз вежливо му отказах и излязох да се разходя из околностите. Но след като стадо маймуни ме наплю, рояк свирепи мухи здравата ме изпохапа и за капак някаква змия се опита да ме пробва на вкус, се прибрах в мисията и прекарах двата часа във фитнес-залата. След обяда джипът ни откара направо на летището, където пилотът вече нервничеше.

През целия път до летището Франк мрачно мълчеше и се чудех какво ли може да е наранило неговата чувствителна натура. Едва в самолета той се поразприказва.

— Видя хората в селото, нали? Нямаше ли впечатлението за нещо дежа вю?

— Все едно че гледам английско провинциално градче.

— И защо е така, знаеш ли? Защото тия „села“ са стотици. Те са построени за работниците в заводите, които Англия изнесе тук. Хората нямат никакъв духовен живот, като сюнгери попиват сапунените опери, с които ги залива телевизията, доволни са, че пазаруват евтино почти същите неща, за които европейците плащат скъпо и прескъпо и нищо повече не ги интересува. А само допреди едно-две поколения са били изпълнени с чувството за собствена ценност и достойнство!

— А вашата мисия какво прави?

— По-добре не ме питай! Свили са се като охлюви в черупките си… Не, това е безнадеждна работа, и да ти призная, близо съм до мисълта, че на Земята каузата ни е безвъзвратно загубена. За сестра ми това е четвърта мисия и тя твърди, че навсякъде е така.

— Не забравяй все пак, че по времето, когато местното население, както казваш, е имало по-богат духовен живот, тук са се клали християни и мюсюлмани.

— Не бъди циник! Или може би наистина нищо не разбираш… — той махна с ръка и потъна в мрачно мълчание до края на полета.