Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Георги Спиров

Аз, детективът-нобелист

фантастика

първо издание

 

Издателство „Кредо Арт“ ООД

Корица и предпечат — Ивет Костова

Печат: ЕТ „Стрела“

ISBN 978-954-90341-6-5

История

  1. — Добавяне

МЕЛОДРАМА ЗА КОМПЮТЪРА — СВОДНИК

0.

Като уцелих стипендията от Полигона, основният повод да избера България бих го нарекъл „юношески интерес, гарниран със сексологично любопитство“. Усещам обаче, че някои ще ме разберат неправилно, затова ще обясня по-подробно. Няколко месеца преди това бях на интердисциплинарна конференция в Сиатъл и там на вратата се сблъсках с Делия — виждах я за пръв път след съвместната ни работа. Очаквах най-много хладно кимване, нали на времето се разделихме скарани, обаче тя ме озадачи с приятелска усмивка и с признанието, че трябвало да ми благодари. Помислих, че говори за съвета ми да стане преподавателка, но с изумление забелязах, че на баджа й от университета „Джон Хопкинс“: пишеше „д-р Д. Робинсън-Аберкромби, психолог и социален антрополог“.

През първата пауза я поканих на джин и тя още със сядането почна: — Отдавна исках да ти се обадя и да ти кажа, че беше прав. Миналото лято срещнах една съученичка от колежа и тя между другото се учуди защо не се подписвам като автор на сценариите си. „Какво имаш пред вид“, попитах аз, а тя: „Ами нали си разказала историята си в «Безмълвие и страст», гледам го вече трета година, страхотен сериал“!

Тук Делия почервеня от гняв, отпи от джина си и се смръщи.

— Между другото, сега почти не пия, но нали се срещаме за първи път от години, как да ти откажа. Не можеш да си представиш как се почувствах тогава, и сега, като си спомних, пак се разлюлях! Цялата ни история с Хелън разказана като някаква блудкава сапунка, ужас! Две седмици ходех като лунатичка, докато съдът спре излъчването й, и през това време най-сетне проумях, че Хелън вече я няма, преди това изглежда не съм искала да го приема. Тогава се случи нещо много интересно, като че ли преживях за няколко месеца втори пубертет… — сега виждах една непозната Делия, някак по-женствена и, о небеса, изчервяваща се! — и започнах да се вглеждам в мъжете. По Коледа вече бях… узряла за хетеровръзка, но не бях сигурна дали в Балтимор, където всички ме познават, някой мъж ще ме вземе насериозно. Взех си две седмици отпуск и заминах на ски в България, това се намира на Балканите.

— Е хайде сега, ще си играем на държави ли?… — вметнах аз.

— И представи си, там бях страшно ухажвана… две седмици просто не можех да се отърва от слагачи, понякога буквално един през друг ми налитаха, и се върнах… нов човек, всъщност истинска жена! И изглежда ми е личало, защото още на третия ден Френк ми призна, че откакто ме познава, е влюбен в мен.

Предположих, че Френк е мистър Робинсън, но не познах.

— Първата ни нощ беше и последна, защото се оказа, че не е бил влюбен, просто го е възбуждала идеята да преспи с лесбийка. Но след няколко дни срещнах Боб и месец по-късно се оженихме…

Изразих разочарованието си от нея, че така бързо е забравила голямата си любов, но тя възрази: — Нищо подобно, продължавам да й пиша, но много по-рядко, защото сега почти не се нуждая от съветите й.

Сега пък ми се стори, че насреща ми е предишната Делия: — И още й изпращаш писмата на оня и-мейл?!?

— Глупости, как можа да го помислиш! Всъщност… те са били дневникът ми, а като си помисля, същото е било и преди, докато тя беше жива. Както и тогава, сега само ги пиша в компютъра, надявам се тя да ги чете, където и да е.

— А мъжът ти?

— Боб не е като другите мъже, той ме разбира и зачита миналото ми.

Вечната женска заблуда!

— И сега в коя църква ходиш?

— Останах си в Мрежовата, аз съм постоянна в убежденията си, макар че ти винаги ми се подиграваше… Освен това, те ми платиха авторските права за сериала.

Нямах спомени да съм се подигравал с религиозните й чувства и въпреки сексуалната си преориентация, Делия очевидно си оставаше същия чешит. Но нейният разказ добави нов щрих в любопитството ми към страната, която в гимназиалната история се споменаваше само като куриоз — там след Втората световна война, комунистите като взели властта, прогонили невръстния цар, а половин век по-късно го избрали първо за министър-председател, а след това и за президент на републиката си. А и името на онова монтанско градче, където завърших гимназия, по някакъв начин бе свързано с България[1], така че при първа възможност реших да удовлетворя любопитството си.

Бележки

[1] Помня, че тогава поръчах в Мрежата бърза информация и ми излезе един атрактивен сайт, озаглавен „България: пет хилядолетия за пет минути“. Страната бе в североизточния край на Балканския полуостров — благодатно кътче, обитавано още в праисторическите времена, където възникнала първата автентично европейска цивилизация на един народ, наречен траки. Те първи почнали да правят златни бижута, от тях бил и певецът Орфей — гробът му в една местна планина бил световна туристическа атракция. Първо гърците почнали да колонизират страната, после римляните, но и те не успели да се закрепят задълго. През първите векове след Христа по тези краища масово се заселили славяни, а името на страната идваше от друг древен народ. Българите обитавали планинските земи в Централна Азия и били една от най-многочислените племена, последвали Атила във Великото преселение. Оставили следи по цяла Европа — от Северен Урал до Южна Италия, а един от вождовете им се съюзил с балканските славяни и създал царство, което два века по-късно вече съперничело на Византия и Свещената Римска империя. И нали тогава вървяла лютата надпревара кой ще покръсти славяните, императорът в Константинопол възложил на двама апостоли — покровители на Европа, родени от баща грък и майка славянка, да измислят азбука за славяните и да ги покръстят. Те не само направили това, но и се преборили римският папа да признае славянския като официален за църквата, наред с гръцкия и латинския. Силната българска държава не само била трън в очите на съседите си, но и повод за вътрешни разпри и преживяла няколко цикъла на възход и падение. Турците, като почнали нашествието си на запад, първо се разправили с България. Пет века тя била най-богатата стратегическа провинция на Османската империя и българите били на път да се затрият като народ, но оцелели благодарение на една уникална гражданска процедура, наречена „Възраждане“. А в края на ХIХ век, когато турската империя и без това неудържимо вървяла към разпадането си, шепа български революционери се вдигнали на зле организиран и практически невъоръжен бунт, който бил потушен толкова асиметрично, че дори и в Англия общественото мнение се разбунило. Русия решила, че сега е моментът да осъществи имперските си идеи и след една бърза и кръвопролитна война с Турция България отново се появила на картата, но много по-малка, отколкото в най-славните си години. В най-новата си история държавата общо взето не сполучила на владетели и управници, затова и оставала най-бедната в Европейския съюз. Всичко това бе описано по един забавен начин, от висока патетика до самоирония в стил „Голяма работа сме и когато се издънваме дори“ и оставяше впечатление за една страна, привлекателна с природата, климата и историческите си забележителности. (б.а.)