Ги дьо Мопасан
Господин Паран (2)

II

Паран заживя сам, съвсем сам. Необичайното ново съществуване отвличаше през първите седмици след раздялата мислите му от случилото се. Той заживя отново като ерген, възвърна се към стария си навик на скитане из улиците и започна да се храни в ресторант както някога. Понеже искаше да избегне всякакъв скандал, отпусна на жена си чрез нотариуса една месечна сума. Но постепенно споменът за детето започна все по-често да се възвръща в паметта му. Много пъти, когато стоеше сам у дома си вечер, струваше му се внезапно, че чува Жорж да вика „татко“. Сърцето му забиваше бързо и той се спускаше да отвори външната врата, за да види дали малкият не се бе върнал. Да, може би той щеше да се върне, както се връщат кучетата и гълъбите. Защо детето да има по-слаб инстинкт от животните?

След като се уверяваше, че е сгрешил, той се връщаше, сядаше отново в креслото си и мислеше за малкия. Мислеше за него по цели часове, по цели дни. Не изпитваше само душевна мъка, но много по-силна, дори чисто физическа болка — някаква чувствена, нервна потребност да целува детето, да го държи, да го върти, да го слага на коленете си, да го подхвърля с ръце нагоре към тавана. Терзаеха го изгарящите спомени на отминалите ласки. Чувствуваше как малките ръчички стискаха шията му, как малката устица го целуваше по брадата, а късата косица гъделичкаше бузата му. Копнежът по тези изчезнали мили ласки, по меката, топла и нежна кожа, по която се плъзгаха устните му, го подлудяваше като страстта към любима жена, избягала с друг мъж.

Заплакваше изведнъж посред улицата, като си помислеше, че неговият пълничък Жорж би могъл да подскача сега до него с малките си крачета както някога, когато излизаха заедно на разходка. Тогава се прибираше в къщи и обхванал глава с ръцете си, хълцаше до вечерта. Задаваше си по двадесет, по сто пъти на ден един и същи въпрос: кой е бащата на Жорж — Лимузен или той? Особено нощем се впускаше в безкрайни разсъждения по този въпрос. Веднага щом си легнеше, се впускаше отново в същия низ от безнадеждни доводи.

След раздялата с жена си отначало не се съмняваше, че детето действително е на Лимузен. После малко по малко почна да се колебае. Положително твърдението на Анриета не можеше да има някаква стойност. Тя искаше да го засегне и да го докара до отчаяние. Като претегляше хладно доводите за и против, идваше до заключението, че вероятността да го е излъгала беше голяма.

Единствен Лимузен вероятно можеше да каже истината. Но как да я узнае, как да го разпита, как да го накара да признае?

Понякога Паран ставаше посред нощ, решен да отиде при Лимузен да го моли, да му предложи всичко, каквото иска, за да сложи край на това ужасно мъчение. После си лягаше отново, отчаян, защото беше разсъдил, че без съмнение и любовникът щеше да излъже. Положително щеше да излъже, за да попречи на истинския баща да вземе детето си.

Какво да прави тогава? Нищо.

И той се упрекваше, задето бе ускорил тъй събитията, задето не беше никак размислил и не беше проявил търпение, задето не бе съумял да изчака и да се преструва един-два месеца, за да се увери със собствените си очи. Трябваше да се прави, че не подозира нещо и да ги остави да се издадат неусетно сами. Достатъчно щеше да бъде да види как другият целуваше детето, за да отгатне, да разбере. Приятелят не целува както бащата. Щеше да ги дебне зад вратите. Как не беше помислил за това! Ако Лимузен, когато останеше сам с Жорж, не го грабнеше веднага да го притисне в гърдите си и да го зацелува жадно, а го оставеше равнодушно да си играе, без да се занимава с него, нямаше да има място за никакво съмнение — това щеше да означава, че той не беше, не се смяташе, не се чувствуваше негов баща.

По този начин Паран, като изпъди майката, можеше да задържи сина си и щеше да бъде щастлив, напълно щастлив.

Той се мяташе в леглото си, изпотен и изтерзан, и се мъчеше да си спомни държането на Лимузен към малкия. Но не си спомняше нищо, съвсем нищо, нито един жест, нито един поглед, нито една подозрителна дума или ласка. Освен това самата му майка не се занимаваше много с детето. Ако то беше от нейния любовник, сигурно щеше да го обича повече.

Значи, бяха го разделили от сина му за отмъщение, от жестокост, за да го накажат, задето ги бе уловил.

И той решаваше да отиде още рано в зори да потърси съдействието на властта, за да му възвърнат Жорж.

Но едва взел това решение, обземаше го увереност в противното. Щом Лимузен е станал още от първия ден любовник на Анриета, при това обичан любовник, тя му се е отдавала сигурно с онзи порив, с онази самозабрава, с онази пламенност, от които жените стават майки. Хладната сдържаност, която бе внесла в техните интимни отношения с него, Паран, би ли попречила да зачене от неговите ласки?

В такъв случай щеше да се бори да вземе при себе си, да задържи завинаги и да се грижи за детето на другиго. Не би могъл да го гледа, да го целува, да го чува да казва „татко“, без да се измъчва, без да се разкъсва от мисълта: „Той не е мой син!“ Щеше да се обрече сам на безкрайно изтезание, на окаян живот! Не, по-добре беше да остане сам, да живее, да остане и да умре сам.

Всеки ден и всяка нощ тези страхотни съмнения и страдания започваха отново и нищо не можеше да ги успокои, нито да ги прогони. Страхуваше се особено от припадащия мрак, от тъгата на вечерния здрач. Тогава чувствуваше сърцето си като обляно от скръб, то преливаше от отчаяние, което сякаш се спускаше заедно с мрака, потапяше го и го подлудяваше. Страхуваше се от собствените си мисли, както човек се страхува от злодейци, и бягаше от тях като подгонен звяр. Особено много се страхуваше от празното си жилище, което изглеждаше така мрачно и ужасно, и от пустите улици, където само тук-таме свети по някой фенер, а самотният минувач, когото чуваш отдалеч, прилича на скитник, който забавя или ускорява крачките си според това дали се приближава към теб, или върви подире ти.

И Паран неволно, инстинктивно се отправяше към големите осветени и многолюдни улици. Светлината и тълпата го привличаха, завладяваха го, замайваха го. Сетне, когато му омръзваше да се шляе, да скита из движещото се множество, когато видеше, че минувачите оредяват и тротоарите се опразват, ужасът от самотата и тишината го тласкаха към някое голямо кафене, пълно с посетители и светлина. Той отиваше там, както мухите прелитат към пламъка, сядаше пред някоя кръгла масичка и си поръчваше чаша бира. Пиеше я бавно, обезпокоен всеки път, когато някой посетител ставаше да си отива. Искаше му се да го улови за ръка, да го задържи, да го помоли да остане още малко, защото много се боеше от онзи миг, когато келнерът, застанал прав пред него, щеше да каже ядосано: „Хайде, господине, затваряме!“

Защото всяка вечер той оставаше последен. Виждаше как внасят масите, как угасяват една по една лампите освен две — над неговата маса и над касата. Гледаше съкрушено как касиерката брои парите си и ги заключва в чекмеджето и си отиваше, изтласкан навън от прислугата, която мърмореше: „Този сякаш е пуснал корени тук. Човек би казал, че няма къде да спи.“

И щом се озовеше сам в тъмната улица, започваше отново да мисли за малкия Жорж и да си блъска главата, да се измъчва с въпроса — дали той е бащата на детето си?

Така той доби навика да ходи в бирарията, където сред непрекъснатата блъсканица на посетителите човек почва да се чувствува близък с това мълчаливо общество, където тежкият дим на лулите приспива тревогите, а гъстата бира прави мисълта ленива и успокоява сърцето.

Той прекарваше живота си там. Щом станеше сутрин, отиваше да намери в бирарията подобни нему хора, за да има с какво да занимава очите и мисълта си. След това, понеже го мързеше да се движи, започна и да обядва там. Към обед почукваше с подложката на чашата си по мраморната масичка и келнерът бързо му донасяше чиния, чаша, салфетка и храна. След като свършваше обеда, изпиваше бавно кафето си, с поглед, прикован в стъкленицата коняк, който му даряваше цял час пълна забрава. Той потапяше в коняка първо устните си, сякаш за да опита вкуса му, поемайки течността само с върха на езика си. После го изливаше в устата си капка по капка, отметнал назад глава: плакнеше полека небцето, венците, цялата си уста със силното питие, смесвайки го със слюнката, която бликваше при това съприкосновение. Сетне поглъщаше разредения със слюнка коняк, като съсредоточаваше цялото си внимание в това усещане как течността се плъзга по гърлото му чак до дъното на стомаха.

След всеки обед изпиваше за един час по три-четири чашки, които лека-полека го замайваха. Тогава отпускаше глава на гърдите си, затваряше очи и задремваше. Събуждаше се към средата на следобеда и веднага протягаше ръка към чашата с бира, която келнерът поставяше пред него още през време на съня му; след като я изпиеше, той ставаше от покритото с червено кадифе канапе, повдигаше панталоните си, издърпваше надолу жилетката си, за да закрие бялата линия, която се виждаше между тях и нея, изтърсваше яката на сакото си, изтегляше маншетите на ризата си навън и после се залавяше отново за вестниците, които беше прочел още сутринта.

Почваше да ги чете отново от първия до последния ред, включително и рекламите, съобщенията за търсене и предлагане на работа, малките обявления, борсовия бюлетин и програмите на театрите.

Между четири и шест часа отиваше да се поразходи из булевардите, за да глътне малко въздух, както сам казваше; после се завръщаше, сядаше на запазеното си място и поръчваше абсент.

Тогава завързваше разговор с постоянните посетители, с които се бе запознал. Коментираха заедно новините на деня, произшествията и политическите събития, докато настъпеше часът за вечерята. Вечерта прекарваше като следобеда до затварянето на заведението. Най-ужасният миг за него беше този, когато трябваше да се прибере отново в мрака на празната си стая, пълна с мъчителни спомени, с ужасни мисли и терзания. Не се срещаше вече с никого от старите си приятели, с никого от роднините си, с никого, който би му напомнил за миналия му живот.

И тъй като жилището му се превърна в ад за него, той си нае стая в един голям хотел, хубава стая на мецанина, за да може да гледа минувачите. В това обширно обществено жилище не беше вече сам; чувствуваше как хората гъмжат около него, чуваше гласовете отвъд стените и когато старите му рани започваха да го измъчват твърде много, застанал пред приготвеното за нощта легло и пред самотния си огън, той излизаше в широките коридори и се разхождаше като часовой край затворените врати, гледайки с тъга поставените пред всяка от тях един до друг по два чифта обувки — изящните дамски ботинки, сгушени до големите мъжки обувки; тогава си казваше, че всички тези хора сигурно са щастливи и спят сладко един до друг или прегърнати в топлата постеля.

Така се изминаха пет години, пет мрачни години без никакви други събития освен от време на време по някоя двучасова любов за два луидора.

Но ето че един ден, правейки обикновената си разходка между Мадлената и улица Друо, той забеляза внезапно една жена, чиято походка му направи впечатление. Едър господин и дете я придружаваха. Те вървяха пред него. Той се питаше: „Къде ли съм виждал тези хора?“ И изведнъж дамата направи едно движение, което той позна — беше жена му с Лимузен и с детето му, неговия малък Жорж.

Сърцето му заби лудо, до задушаване; при все това той не се спря, искаше да ги види, затова ги последва. Те имаха вид на семейство, на порядъчно семейство на почтен буржоа. Анриета бе хванала Пол подръка и му говореше нещо тихо, като го поглеждаше от време на време отстрани. Тогава Паран можеше да я вижда в профил, откриваше познатата изящна линия на лицето й, движенията на устните й, усмивката й и ласкавия й поглед. Но детето го интересуваше най-много. Колко голямо и здраво беше станало. Паран не можеше да види лицето му; виждаше само дългите му руси коси, чиито къдри падаха над яката му. Това високо момче с голи крака, което вървеше като малък мъж до майка си, беше Жорж.

Те се спряха пред един магазин и той можа да ги огледа хубаво и тримата. Лимузен беше побелял, остарял и отслабнал; жена му, напротив, по-свежа от всякога, беше по-скоро напълняла; Жорж се бе променил толкова, че бе станал неузнаваем.

Те тръгнаха отново. Паран пак ги последва, после ги задмина с големи крачки и се върна обратно, за да ги огледа отблизо в лице. Когато мина покрай детето, обхвана го лудо желание да го сграбчи в прегръдките си и да го отнесе. Той го докосна уж случайно. Малкият извърна глава и погледна недоволно невнимателния минувач. Тогава Паран побягна, засегнат, преследван, наранен от този поглед. Побягна като крадец, обхванат от ужасен страх, че жена му и любовникът й са го видели. Изтича на един дъх до своята бирария и се тръшна задъхан на стола си.

Тази вечер изпи три чашки абсент.

Цели четири месеца сърцето го болеше от тази среща. Всяка нощ ги виждаше тримата, щастливи и спокойни — бащата, майката и детето, как се разхождат по булеварда, преди да се приберат да обядват у дома си. Това ново видение заличаваше старото. Беше нещо друго, някаква нова халюцинация, а също така и нова, друга мъка. Малкият Жорж, неговият малък Жорж, когото беше толкова обичал и целувал някога, сега се губеше в далечното и безвъзвратно изчезнало минало и той виждаше някакъв нов Жорж, сякаш брат на първия, едно момченце с голи до коленете крака, което не го познаваше. Той страдаше ужасно от тази мисъл. Любовта на малкия беше мъртва; никаква връзка не съществуваше вече между тях; детето не беше простряло ръце, когато го видя. Дори го беше изгледало сърдито.

След това малко по малко той отново се успокои; душевните му мъки се уталожиха, картината, която беше видял и която го преследваше по цели нощи, стана неясна, започна да му се мярка все по-рядко. Паран заживя отново почти както всички хора, като всички безделници, които пият бира по мраморните маси и протриват панталоните си по износеното кадифе на канапетата в ресторантите.

Остаря сред дима на лулите, загуби косата си под пламъка на газените лампи, започна да гледа на ежеседмичната баня, на подстригването на косите всеки петнадесет дни и на купуването на нова дреха или шапка като на събития. Когато пристигнеше в бирарията с нова шапка на глава, той се оглеждаше дълго в огледалото, преди да седне, слагаше я и я сваляше по няколко пъти поред, поставяше я по различни начини и запитваше най-сетне приятелката си, касиерката, която го наблюдаваше с любопитство:

— Какво ще кажете, стои ли ми добре?

Два-три пъти в годината отиваше на театър, а лятно време прекарваше понякога вечерите си в едно кафене с оркестър на Шан-з-Елизе. Връщаше се оттам, изпълнен с мелодии, които се въртяха в главата му по няколко седмици и които той тананикаше, седнал пред чаша бира, като тактуваше с крак.

Годините преминаваха бавно, еднообразни и кратки, защото бяха пусти.

Паран не чувствуваше как се плъзгаха край него. Вървеше към смъртта, без да се суети, без да се вълнува, седнал пред една маса в бирарията; единствено голямото огледало, на което облягаше главата си, все по-оголяла с всеки изминат ден, отразяваше опустошенията на времето, което минава и лети, разяждайки хората, клетите хора.

Сега вече съвсем рядко мислеше за ужасната драма, която бе разбила живота му, тъй като от онази страшна вечер бяха изминали двадесет години.

Но съществуването, което бе водил след това, го беше изхабило, изтощило, беше го направило отпуснат; и често съдържателят на бирарията, шестият съдържател, откакто той беше стъпил в това заведение — му казваше:

— Би трябвало да се поразмърдате малко, господин Паран: би трябвало да подишате малко въздух, да излезете на полето; уверявам ви, че сте се много променили от няколко месеца насам.

И когато клиентът му си отиваше, търговецът споделяше мислите си с касиерката:

— Горкият господин Паран не върви на добре; никак не е хубаво, дето не излиза никога извън Париж. Накарайте го най-сетне да отива сегиз-тогиз из околностите да хапне риба. Вас ще ви послуша. Ето, лятото наближава; ще се посъвземе.

И касиерката, изпълнена със съжаление и благосклонност към този упорит посетител, повтаряше всеки ден на Паран:

— Хайде, господине, трябва да се решите да подишате малко въздух. Толкова е приятно на полето, когато времето е хубаво! О, ако имах възможност, бих прекарала целия си живот там.

И тя му разказваше мечтите си, поетичните и прости мечти на всички бедни девойки, които, затворени през цялата година зад стъклата на някой магазин, гледат как тече пред тях лъжовният и шумен уличен живот и бленуват за спокойния и мирен живот сред полето, под дърветата, под лъчезарното слънце, което лее светлина над поляните, над дълбоките гори, над бистрите реки, над полегналите върху тревата крави и над безбройните пъстри цветя, растящи на воля — сини, червени, жълти, виолетови, лилави, розови, бели, така прелестни, така свежи, така благоуханни, всички онези полски цветя, които берем при разходките си и правим от тях големи букети.

Доставяше й удоволствие да му говори непрекъснато за своето вечно желание, неосъществено и неосъществимо; а той, нещастният, отчаян старец, я слушаше с удоволствие. Сега сядаше до самата каса, за да бъбре с госпожица Зое, да приказва с нея за полския живот. И тогава у него постепенно се породи някакво смътно желание да отиде да види поне веднъж дали наистина беше толкова хубаво извън стените на големия град, както тя казваше.

Една сутрин той попита:

— Знаете ли къде би могъл човек да хапне добре в околностите на Париж?

Тя отвърна:

— Ами че идете на Сенжерменската тераса. Толкова е красиво там.

Той беше ходил на разходка там някога, като годеник. И сега реши отново да отиде.

Избра един неделен ден, без особени съображения, единствено защото е прието да се излиза в неделя дори когато човек бездействува през цялата седмица.

И така, една неделна утрин той тръгна към Сен-Жермен.

Беше в началото на юли. Денят беше слънчев и горещ. Седнал до прозореца на вагона, Паран гледаше как край него летяха дърветата и чудноватите малки къщички в околностите на Париж. Чувствуваше се тъжен, яд го беше, че се бе поддал на това ново желание, че беше нарушил навиците си. Сменящата се, но винаги една и съща гледка го отегчаваше. Изпитваше жажда; на драго сърце би слязъл на която и да е станция и би седнал да пийне в кафенето зад зданието на гарата една-две бири, а след това би се качил на първия влак, който отиваше за Париж. Освен това пътуването му се видя дълго. Той можеше да седи по цели дни, ако пред очите му бяха все същите неподвижни неща, но намираше дразнещо и уморително да седи и същевременно да се мести, да гледа как всичко наоколо се движи, а пък той самият да не прави никакво движение.

Все пак Сена възбуждаше любопитството му всеки път, когато я прекосяваха. Под моста при Шату забеляза дълги тесни лодки, карани със силни удари на греблата от гребци със запретнати ръкави. Каза си: „Тези здравеняци сигурно не скучаят.“

Дългата лента на реката, която се виеше от двете страни на моста Пек, породи някъде дълбоко в сърцето му смътно желание да се поразходи край стръмния бряг, но влакът потъна в тунела пред гара Сен-Жермен и скоро след това спря пред перона.

Паран слезе и се отправи тежко и уморено към „Терасата“, сложил ръце зад гърба си. После, щом стигна до желязната ограда, той се спря и се загледа в далечината. Огромното поле, просторно като море, се разстилаше пред него зелено и осеяно с големи села, многолюдни като градовете. Бели пътища пресичаха това обширно пространство, покрито тук-таме с гори; езерата на Везине блестяха като сребърни плочи, а далечните склонове на Саноа и Аржантьой се открояваха обвити в лека синкава мъгла, която ги закриваше почти напълно и те едва личаха. Слънцето къпеше в ярката си и топла светлина целия този огромен простор, все още леко забулен от утринните изпарения, от потта на затоплената земя, над която се издигаше лека мъгла, и от влажния дъх на Сена, която се виеше като безкрайна змия през полята, опасвайки села и заобикаляйки хълмовете.

Лек ветрец, изпълнен с уханието на зеленина и на дървесен сок, галеше кожата, проникваше дълбоко в гърдите и сякаш подмладяваше сърцето, облекчаваше духа, раздвижваше кръвта.

Изненадан, Паран го вдишваше с пълни гърди, замаян от просторната гледка; той измърмори:

— Я виж ти, тук било хубаво.

Сетне пристъпи няколко крачки и отново се спря, за да погледа още. Струваше му се, че открива непознати и нови неща, съвсем не тези неща, които очите му виждаха, а неща, които душата му предчувствуваше — невиждани събития, неизживяно щастие, неизпитани радости, цял един нов кръгозор на живота, чието съществуване не беше дори подозирал и който се разтваряше внезапно пред него, както се беше загледал в необятния полски простор.

Цялата ужасна печал на неговото съществуване му се разкри сякаш осветена от ярката светлина, която заливаше земята. Той видя мрачните, еднообразни, тъжни двадесет години, прекарани в кафенето. Би могъл да пътува както другите, да отиде нейде далеч сред чужди народи, в неизследвани страни отвъд моретата, би могъл да се интересува от всичко, което увлича другите хора — от изкуство, от наука, би могъл да обича разноликия живот, загадъчния, очарователен или мъчителен, вечно изменящ се, необясним и любопитен живот.

Сега беше вече късно. Щеше да минава от чаша на чаша чак до смъртта си без семейство, без приятели, без надежди, без стремежи към нещо. Обзе го безкрайна тъга и желание да избяга, да се скрие, да се върне в Париж, в бирарията си, във вцепенението си. Всички мисли, всички блянове, всички копнежи, които дремят, подтиснати от леността и застоялите сърца, се бяха пробудили, раздвижени от тази слънчева гледка.

Почувствува, че ако останеше по-продължително време сам на това място, би полудял, затова побърза да влезе в павилиона „Анри IV“, за да обядва, да замае главата си с вино и коняк и да поговори с някого.

Той зае една масичка сред дърветата, откъдето се откриваше гледка към цялата околност, поръча си обед и помоли да му го донесат веднага.

Пристигаха и други посетители и сядаха на съседните маси. Паран се почувствува по-добре — не беше вече сам.

Трима души обядваха в една беседка. Беше ги погледнал няколко пъти, без да ги вижда, както гледаме хората, които ни са безразлични.

Изведнъж до слуха му достигна женски глас, който го накара да изтръпне до мозъка на костите си.

Този глас беше изрекъл думите:

— Жорж, разрежи пилето.

Друг един глас отговори:

— Добре, мамо.

Паран вдигна очи и веднага разбра, откри кои бяха тези хора. Иначе вероятно не би ги познал. Жена му беше цялата побеляла и много напълняла, беше станала възрастна дама, сериозна и почтена; тя ядеше с издадена напред глава, за да не се накапе, при все че си беше поставила салфетка на гърдите си. Жорж беше станал мъж. Имаше брада — онази рядка, почти безцветна брада, която покрива на къдри бузите на младежите. Носеше висока шапка, жилетка от бял памучен плат и монокъл, вероятно за елегантност. Паран ги гледаше изумен. Това ли беше Жорж, неговият син? Не, той не познаваше този млад човек, не можеше да има нищо общо между тях двамата.

Лимузен седеше с гръб към него и ядеше, леко наведен.

И така, тези три същества изглеждаха щастливи и доволни; бяха дошли да обядват в един от известните ресторанти сред природата. Бяха водили спокоен и тих живот, истински семеен живот в хубаво жилище, топло и уютно, изпълнено с всички онези дребни неща, които правят живота приятен — нежните прояви на обич, милите думи, разменяни непрекъснато между хора, които се обичат. Те бяха живели така благодарение на него, на Паран, с неговите пари, след като го бяха измамили, обрали, погубили. Бяха обрекли него, невинния, наивния, добродушния, на тежката печал на самотата, на този ужасен живот между улиците и масата в бирарията, на всички онези душевни страдания и физически мъки, които беше преживял. Бяха го превърнали в безполезно същество, загубено, залутано в света, жалък старец без никакви радости, който не очакваше и не се надяваше абсолютно на нищо от никого. За него светът беше празен, защото той не обичаше нищо на този свят. Можеше да пропътува всички страни или да изброди всички улици, можеше да влезе във всяка къща в Париж, във всяка стая, но пак нямаше да открие зад никоя врата търсения скъп образ — образа на жена или дете, който се усмихва, когато ви съгледа. Тази мисъл го измъчваше особено много — мисълта за вратата, която отваряме, за да намерим и прегърнем някого зад нея.

И за това бяха виновни тези трима негодници — тази недостойна жена, този нечестен приятел и този висок рус младеж с наперен вид.

Той се сърдеше сега и на детето, както на другите двама. Не беше ли този младеж син на Лимузен? Нима Лимузен би го задържал и обичал, ако не беше тъй? Нима Лимузен не би изоставил много скоро майката и детето, ако не беше уверен, че малкият е наистина негов син? Нима някой отглежда чужди деца?

И така, те бяха тук, съвсем близо до него, тези трима злодеи, които му бяха причинили толкова страдания.

Паран ги гледаше и се ядосваше; гневът му растеше при спомена за всичките страдания, мъки и отчаяние, които бе изпитал. Дразнеше го особено техният спокоен и доволен вид. Идеше му да ги убие, да запрати върху тях шишето с газирана вода, да счупи главата на Лимузен, който час по час се навеждаше над чинията си и се изправяше.

Значи, те щяха да продължат да живеят така, без грижи, без никакви тревоги. Не, не. Това беше прекалено най-сетне. Той щеше да си отмъсти, и то веднага — тъкмо му бяха под ръка. Но как? Той мислеше, представяше си ужасни неща, като по вестникарските разкази, но не можеше да измисли нищо осъществимо. Пиеше чаша след чаша, за да се възбуди, да добие смелост, за да не изпусне такъв изгоден случай, който вероятно никога нямаше да му се представи.

Внезапно на ум му дойде една мисъл, една ужасна мисъл. Той престана да пие, за да я обмисли. Устните му се изкривиха в усмивка и той промърмори:

— В ръцете ми са. Пипнах ги. Ще видим. Ще видим.

Келнерът го запита:

— Какво желаете още, господине?

— Нищо. Кафе, коняк, от най-хубавия.

И Паран ги гледаше, като пиеше чашка след чашка. Тук, в ресторанта, имаше премного народ за това, което беше намислил да направи — трябваше, значи, да изчака. Щеше да ги проследи, тъй като те положително щяха да се поразходят по „Терасата“ или из гората. Щом се поотдалечаха, щеше да ги настигне и да си отмъсти, да, щеше да си отмъсти. Все пак не бе съвсем късно, след двадесет и три години страдания. И те никак не подозираха какво щеше да ги сполети.

Те привършваха полека обеда си, като разговаряха спокойно. Паран не можеше да чува думите им, но виждаше уверените им движения. Особено го вбесяваше лицето на жена му. Тя беше придобила високомерното изражение на затлъстяла, недостъпна набожна дама, облечена в броня от принципи, в ризница от добродетели.

След това платиха сметката и станаха. Тогава Паран видя Лимузен. Би казал човек, че е дипломат в оставка — такъв важен вид му придаваха хубавите меки бели бакембарди, чиито краища падаха върху реверите на редингота му.

Те излязоха. Жорж пушеше пура, накривил шапка над ухото си. Паран ги последва незабелязано.

Отначало те се поразходиха из „Терасата“ и се полюбуваха спокойно на гледката, както правят това ситите хора; после навлязоха в гората.

Паран потриваше ръце и ги следваше отдалеч, като се прикриваше, за да не привлече преждевременно вниманието им.

Те вървяха бавно, наслаждавайки се на зеленината и на свежия въздух. Анриета беше хванала подръка Лимузен и вървеше изправена до него като самоуверена и горда съпруга. Жорж брулеше листа с бастунчето си и от време на време прескачаше леко крайпътните канавки като буен млад кон, готов да полети из шумака.

Паран се приближаваше постепенно, задъхан от вълнение и умора, тъй като беше отвикнал да ходи по-продължително време. Скоро ги настигна, но изведнъж го обхвана страх, някакъв смътен, необясним страх, и той ги задмина, за да се върне след това и да ги срещне лице с лице.

Вървеше с разтуптяно сърце, чувствувайки ги сега зад себе си, и си повтаряше: „Хайде, време е. Смелост, смелост. Време е.“

Той се извърна. Тримата седяха на тревата под едно голямо дърво и продължаваха да разговарят.

Тогава Паран се реши и тръгна с бързи крачки обратно. Спря се пред тях посред пътя и с отсечен, задавен от вълнение глас промълви:

— Аз съм. Ето ме. Не ме ли очаквахте?

И тримата загледаха този човек, когото сметнаха за луд.

Той поде:

— Изглежда, че не ме познахте. Хайде, погледнете ме! Аз съм Паран, Анри Паран. А, не сте ме очаквали, нали? Мислили сте, че всичко е свършено, завинаги свършено, че няма да ме видите никога вече, никога. А, не, ето, аз пак се върнах. Сега ще се обясним.

Анриета, ужасена, закри лицето си с ръце, като прошепна:

— Ах, боже мой!

Когато видя, че този непознат човек сякаш заплашваше майка му, Жорж се изправи, готов да го сграбчи за яката.

Лимузен, поразен, гледаше изплашено. Паран сякаш беше призрак. Поотдъхнал си малко, той продължи:

— И тъй, сега ще се обясним. Часът удари. А, измамихте ме, обрекохте ме на каторжнически живот и смятахте, че няма да ви намеря ли?

Но младият човек го хвана за раменете и като го побутна назад, каза:

— Да не сте луд? Какво искате? Вървете си бързо по пътя, защото ще ви натупам.

Паран отговори:

— Какво искам ли? Искам да ти кажа що за хора са тези двама тук.

Но Жорж, разярен, го разтърсваше, хванал го за раменете, готов да го удари.

Паран поде:

— Пусни ме. Аз съм баща ти. Ето, погледни дали ще ме познаят сега тези негодници.

Смаян, младият човек отпусна ръце и се извърна към майка си.

Невъзпрепятствуван вече, Паран се приближи до нея:

— Е, кажете му кой съм аз. Кажете му, че се наричам Анри Паран и че съм негов баща, тъй като той се казва Жорж Паран, защото вие сте моя жена, защото и тримата живеете от моите пари, от десетте хиляди франка, които ви отпущам редовно, откакто ви изпъдих от дома си. Кажете му също така защо съм ви изгонил. Защото ви хванах с този мерзавец, с този подлец, с вашия любовник. Кажете му какъв бях аз — почтен човек, за когото се бяхте омъжили заради богатството му и на когото изневерявахте още от първия ден на женитбата си. Кажете коя сте вие и кой съм аз…

Той се задъхваше и заекваше от гняв.

Жената изпищя сърцераздирателно.

— Пол, Пол, накарай го да млъкне, накарай го да млъкне, забрани му да говори тези думи пред сина ми.

Лимузен също се беше изправил. Той промълви с много нисък глас:

— Мълчете, мълчете. Съзнавате ли какво вършите?

Паран поде буйно:

— Много добре знам какво върша. Но това не е всичко. Има нещо, което искам да знам, нещо, което ме измъчва от цели двадесет години.

И като се извърна към Жорж, който, потресен, се беше облегнал на едно дърво, той каза:

— Изслушай ме сега и ти; когато напусна моя дом, тя сметна, че не е достатъчно, дето ми е изменила, и реши да ме доведе до отчаяние. Ти беше единствената ми утеха. И тогава тя те отнесе със себе си, като ми се закле, че не съм ти баща, че истинският ти баща бил ей този тук. Излъга ли ме? Не знам. Цели двадесет години си задавам този въпрос.

Паран се приближи съвсем близо до жена си, страшен, с трагичен израз, и като отмахна ръката й, с която си беше закрила лицето, извика:

— Чуйте какво, днес искам от вас да ми кажете кой от двама ни е баща на този млад човек: той или аз. Мъжът ви или любовникът ви. Хайде, казвайте.

Лимузен се нахвърли върху него. Паран го отблъсна и като се изсмя яростно, каза:

— А, сега си смел, по-смел си оттогава, когато избяга на стълбището, защото щях да те убия. Добре, щом тя не отговаря, отговори сам ти. Трябва да знаеш това не по-зле от нея. Кажи, ти ли си бащата на този младеж? Хайде, говори!

Паран се обърна към жена си:

— Ако не искате да кажете на мен, кажете го поне на сина си. Той е вече мъж. Има пълно право да знае кой е баща му. Аз не знам това, никога не го узнах, никога, никога. Не мога да ти кажа това, момчето ми.

Паран все повече се възбуждаше, гласът му ставаше остър, писклив. Размахваше ръцете си като епилептик.

— Ето… ето… отговорете най-сетне… Тя не знае… Обзалагам се, че не знае… не… не знае… бога ми… Тя спеше и с двамата… Ха-ха-ха… Никой не знае… никой… Нима това нещо може да се узнае?… Ти също няма да го узнаеш, момчето ми, няма да го узнаеш като мене… никога… Ето… попитай я… попитай я… ще видиш, че и тя самата не знае… нито аз… нито той… нито ти… никой не знае… Можеш да избираш… да… можеш да избираш… него или мене… Избери… Сбогом… Свършено е… Ако тя реши да ти каже, ела да ми го съобщиш в хотел „Де Континан“, разбираш ли?… Приятно ще ми бъде да узная… Сбогом… Пожелавам ви много радост…

И той си тръгна, като жестикулираше и продължаваше да си говори сам под големите дървета, сред свежия прозрачен въздух, изпълнен с уханието на дървесен сок. Не се извърна ни веднъж да ги погледне. Вървеше напред, подтикван от яростта си, възбуден до крайност, завладян напълно от своята идея-фикс.

Изведнъж се озова на гарата. Един влак се готвеше да тръгне. Паран се качи в него. Докато пътуваше, гневът му стихна; той дойде на себе си и се върна в Париж, удивен от собствената си смелост.

Чувствуваше се като пребит, сякаш му бяха строшили костите. Въпреки това отиде да изпие една чаша в своята бирария.

Като го видя да влиза, госпожица Зое го попита изненадано:

— Върнахте ли се вече? Да не би да сте се изморили?

Паран отвърна:

— Да… да… Много съм уморен… много съм уморен… Разбирате, нали? Когато човек не е свикнал да излиза навън! Но свършено е, никога вече няма да изляза извън града. По-добре щях да сторя, ако бях останал тук. Отсега нататък няма да мръдна повече.

И въпреки че касиерката имаше голямо желание да й разправи за разходката си, тя не успя да го накара да проговори.

За първи път през живота си той така се напи, че стана нужда да го отнесат в жилището му.