Ги дьо Мопасан
Господин Паран (1)

I

Малкият Жорж лазеше из алеята и правеше купчинки от пясък. Събираше пясъка с две ръце, натрупваше го на пирамида, после забиваше на върха й един кестенов лист.

Баща му, седнал на железен градински стол, не сваляше от него своя изпълнен с внимание и любов поглед и не виждаше никой друг в тясната, пълна с народ градска градина.

Наоколо, по цялата алея, която минава пред басейна и пред църквата „Света Троица“ и обгръща моравата, играеха като малки животни и други деца; равнодушните бавачки гледаха в пространството с тъп поглед, а майките разговаряха помежду си, като следяха непрестанно дечурлигата.

Дойки, две по две, се разхождаха важно, а зад тях се развяваха дългите пъстри ленти на бонетата им; те носеха в ръце някакви бели пакети, обвити в дантели; малки момиченца, с голи крака, в къси роклички, водеха сериозни разговори, а след това отново хукваха подир обръча си; пазачът на градината, облечен в зелена куртка, се разхождаше всред това множество хлапетии, като непрекъснато заобикаляше, за да не разруши пясъчните им постройки, да не премаже някоя ръка и да не пречи на мравешкия труд на тези мънички човешки личинки.

Слънцето се готвеше да се скрие зад покривите на улица Сен-Лазар и хвърляше дългите си коси лъчи върху тази нагиздена детска тълпа. Жълти отблясъци играеха по кестеновите дървета, а трите водоскока пред високата църковна врата изхвърляха сякаш течно сребро.

Господин Паран гледаше сина си, който беше седнал с подвити крака в праха; той следеше с любов и най-малките му жестове, сякаш с края на устните си изпращаше целувки на всяко движение на Жорж.

Но като вдигна очи към часовника на камбанарията, господин Паран откри, че е закъснял с цели пет минути. Тогава стана, хвана малкия за ръка, отърси пръстта от дрехите му, избърса ръцете му и го поведе към улица Бланш. Той ускори крачките, за да се прибере преди жена си, а хлапето, което не можеше да върви със същата бързина, подскачаше до него.

Тогава бащата го взе на ръце и като забърза още повече, се заизкачва по наклонения тротоар, задъхвайки се от напрежение. Той беше около четиридесетгодишен човек, вече посивял, малко пълен и носеше някак виновно закръгления си корем на благодушен човек, когото животът бе направил плах.

Преди няколко години Паран се бе оженил за млада жена, която нежно обичаше, докато тя се отнасяше с него сурово и властно като всесилен тиранин.

Хокаше го непрекъснато за всичко — и за това, което вършеше, и за онова, което не вършеше, упрекваше го остро за най-малките му постъпки, за навиците му, за скромните му развлечения, за вкусовете му, за маниерите му, за жестовете му, за заоблеността на корема му и за спокойния му тих глас.

Въпреки това той все още я обичаше, но особено много обичаше тригодишния Жорж — детето, което имаше от нея; то бе станало най-голямата радост и грижа на сърцето му. Скромен рентиер, Паран живееше, без да работи, от своите двадесет хиляди франка годишен доход; а жена му, която беше взел без никаква зестра, се възмущаваше непрекъснато от бездействието на мъжа си.

Най-сетне той стигна до дома си, постави детето върху първото стъпало на стълбата, обърса челото си и започна да се изкачва.

На втория етаж позвъни.

Отвори му стара прислужница, която го беше отгледала — една от онези слугини-господарки, които стават истински деспоти в семействата. Той я запита неспокойно:

— Прибра ли се госпожата?

Прислужницата повдигна рамене:

— Кога господарят е виждал госпожата да се прибере в шест и половина часа?

Той отвърна смутено:

— Така, толкова по-добре, ще имам време да се преоблека, защото ми е много горещо.

Прислужницата го гледаше със съжаление, примесено с негодувание и презрение. Тя промърмори:

— О, много добре виждам, че сте вир-вода, господарю; сигурно сте тичали, може би сте носили на ръце детето; и всичко това, за да седите и чакате госпожата до седем и половина. Но аз не съм привършила още работата си. Вечерята ще бъде готова в осем часа, пък ако има някой да я чака, толкова по-зле за него — печеното не бива да прегори.

Господин Паран се правеше, че не я слуша. Той измънка:

— Добре, добре. Ръцете на Жорж трябва да се измият, защото си прави питки от пясък. Аз ще се преоблека. Поръчай на камериерката да измие добре малкия.

И той влезе в стаята си. Щом се озова в нея, бутна резето, за да бъде сам, съвсем сам, съвършено сам. Беше вече така свикнал да го тормозят и нагрубяват, че се чувствуваше в безопасност само под закрилата на ключалката. Не смееше дори да мисли, да разсъждава, да се вглъбява в себе си, ако не се чувствуваше защитен от погледите и подозренията с едно завъртане на ключа. Отпусна се на един стол, за да си отпочине, преди да смени бельото си, и си каза, че Жюли започваше да става опасна за семейството му. Ясно беше, че тя мрази жена му, но ненавиждаше особено силно неговия другар Пол Лимузен, станал — нещо, което се случва твърде рядко — близък приятел на семейството, след като бе неразделен приятел на господин Паран през ергенския му живот. Лимузен се бе превърнал в нещо като смазка и буфер в отношенията между Анриета и мъжа й, като го защищаваше живо, дори твърдо срещу незаслужените упреци, срещу непрестанните нападки, срещу всичките му всекидневни беди.

Но ето че от около шест месеца насам Жюли си позволяваше да прави непрестанно разни забележки и злобни намеци за господарката си. Осъждаше я постоянно и казваше по двадесет пъти на ден: „Ако аз бях на ваше място, господарю, нямаше да се оставя да ме водят така за носа. Най-сетне, най-сетне… какво… всеки според природата си.“

Веднъж дори се бе държала нагло с Анриета, която се бе задоволила да каже вечерта на мъжа си: „Слушай какво; при първата по-остра дума на тази жена, ще я изхвърля веднага навън.“ И все пак, изглежда, че тя, която не се боеше от нищо, се страхуваше от старата прислужница. Паран отдаваше тази нейна сдържаност на уважението към жената, която го беше отгледала и затворила очите на майка му.

Но трябваше да се сложи край на всичко това, нещата не можеха да продължават така. Той се ужасяваше при мисълта за това, което можеше да се случи. Какво трябваше да направи? Да изгони Жюли, му се струваше такова страшно решение, че не смееше дори да се спре на тази мисъл. Да застане на нейна страна против жена си, му се струваше еднакво невъзможно; сега нямаше да мине и месец и отношенията между двете жени щяха да станат непоносими.

Той седеше с отпуснати ръце и търсеше неопределено някакъв начин да помири двете жени, но не можеше да открие нищо. Тогава той прошепна: „Добре, че имам Жорж… Без него щях да бъда много нещастен.“

После му хрумна да се посъветва с Лимузен; и точно така реши да направи; но веднага се сети за враждата, която съществуваше между прислужницата и приятеля му, и се уплаши, че Лимузен също ще го посъветва да я изгони; и Паран седеше тъй, изпълнен с тревога и несигурност.

Когато часовникът удари седем часа, Паран подскочи. Беше вече седем часът, а той още не беше се преоблякъл! Тогава, объркан и задъхан, той се съблече, изми се, сложи си бяла риза и се облече бързо, сякаш го чакаха в съседната стая за някаква изключително важна работа.

След това влезе в салона, щастлив, че нямаше вече от какво да се страхува.

Паран прегледа бегло вестника, позяпа през прозореца и отново седна на канапето. В този миг обаче вратата се отвори и влезе синът му, измит, сресан, засмян. Той го сграбчи в обятията си и страстно го зацелува. Целуна първо косите му, после очите, сетне бузите, устата, ръцете. След това започна да го подхвърля във въздуха, като го издигаше чак до тавана. Накрая седна уморен от това усилие, постави Жорж на коленете си и заигра с него на конче.

Детето се смееше възхитено, размахваше ръце и крещеше от удоволствие; бащата също се смееше и крещеше доволен, като друсаше големия си корем, забавлявайки се повече от малкия.

Паран обичаше детето с цялото си добро сърце на слабоволев, примирен, сломен човек. Проявяваше любовта си с безумни пориви, с бързи ласки, с цялата онази скрита в него срамежлива нежност, която никога не бе успяла да се изяви, да се излее, дори в първите дни на женитбата му, тъй като жена му се бе държала винаги сухо и сдържано с него.

Жюли се появи на вратата с пребледняло лице, с искрящи очи и извести с треперещ от раздразнение глас:

— Часът е седем и половина, господарю.

Паран хвърли към стенния часовник поглед, изпълнен с безпокойство и примирение, и промълви:

— Наистина часът е седем и половина.

— Ето, сега вече съм готова с вечерята.

Предвиждайки буря, той се помъчи да я предотврати:

— Но нали, когато се прибрах, ми каза, че щяла да бъде готова в осем часа?

— В осем часа ли?… Вие сигурно не мислите какво говорите: да не би да искате детето да яде в осем часа! Казала съм осем часа… ей богу, думата е такава. Детето ще си повреди стомаха, ако започне да яде в осем часа: о, да беше останало само на майка си! Много се е загрижила тя за него! Ах, да, не ще и дума, това се казва майка! Жално му става на човек, като види такива майки!

Паран, цял разтреперан от тревога, схвана, че трябва да прекрати рязко тази опасна сцена.

— Жюли — каза той, — забранявам ти да говориш така за своята господарка! Чуваш ме, нали? И не забравяй това за в бъдеще.

Старата прислужница, задъхана от учудване, се извърна и излезе, като затръшна с такава сила вратата след себе си, че всички кристални висулки на полилея задрънчаха. За няколко секунди сякаш лек и неясен звън на невидими малки камбанки се понесе из тихия салон.

Жорж се изненада отначало, но после започна да пляска с ръце от радост и като изду бузите си, издаде с все сила едно гръмко: „Бум!“, подражавайки звука от затръшнатата врата.

Тогава баща му започна да му разказва разни приказки, но тъй като умът му беше зает с друго, той постоянно губеше нишката на своя разказ и малкият, който не можеше да разбере нищо, го гледаше, опулил учудено очи.

Паран не изпускаше из очи стенния часовник. Струваше му се, че вижда как стрелката се движи. Искаше му се някак да спре хода на времето, да го задържи до завръщането на жена си. Той не се сърдеше на Анриета за закъснението, но се страхуваше, страхуваше се от нея и от Жюли, страхуваше се от това, което можеше да се случи.

Още десет минути закъснение щяха да бъдат достатъчни, за да предизвикат непоправима беда, обяснения и бурни сцени, за които не смееше да мисли. При самата картина на разправията, крясъците, обидните думи, които разсичаха въздуха като куршуми, при вида на двете жени, застанали лице с лице, впили поглед една в друга и разменящи си оскърбления, сърцето му туптеше по-бързо, устата му пресъхваше така, сякаш ходеше по жарко слънце, и той се отпускаше като дрипа, отмаляваше толкова, че не му достигаха сили дори да повдигне детето и да го друса на коленете си.

Удари осем часът; вратата се отвори и Жюли се появи отново. Тя не изглеждаше вече така раздразнена, но в изражението й имаше някаква много по-опасна злобна и студена решителност.

— Господарю — каза тя, — аз служих на вашата майка до последния й час, отгледах ви от деня на раждането ви, та до днес. Струва ми се, че може да се каже, че съм предана на семейството ви…

Тя зачака отговор.

Паран измънка:

— Разбира се, добра ми Жюли.

Тя подхвана отново:

— Знаете много добре, че никога не съм извършила нещо от интерес, за пари, а винаги за ваша полза; никога не съм ви нито измамила, нито излъгала; никога не съм дала повод да ме упрекнете.

— Разбира се, добра ми Жюли…

— Е, добре, господарю, така не може да продължава повече. Само от обич към вас мълчах и не ви отварях очите, но това стана вече прекалено и всички в квартала ви се подиграват. Правете, каквото щете, но цял свят го знае, трябва най-сетне да ви го кажа, въпреки че не ми е никак приятно да доноснича. Госпожата се прибира в къщи, когато й хрумне, защото върши отвратителни неща.

Той я гледаше объркано, без да разбира нещо. Само можа да измънка:

— Млъкни… знаеш, че съм ти забранил…

Тя го прекъсна с неудържима решителност:

— Не, господарю, трябва да ви кажа всичко сега. Госпожата още отдавна прегреши с господин Лимузен. Аз самата съм ги виждала повече от двадесет пъти да се целуват зад вратите. О, ако господин Лимузен беше богат, госпожата нямаше да се омъжи за вас. Припомнете си само как стана вашата женитба и ще разберете всичко от край до край…

Паран се беше изправил силно пребледнял и мълвеше:

— Млъкни… млъкни… или…

Тя продължи:

— Не, ще ви кажа всичко. Госпожата се омъжи за вас по сметка; мамила ви е още от първия ден. Ей богу, те се бяха наговорили помежду си! Достатъчно е да се помисли малко, за да се разбере това. И тогава, понеже госпожата не беше никак доволна, че се е омъжила за вас — защото не ви обичаше, — тя направи живота ви тежък, толкова тежък, че сърцето ми се късаше, като ви гледах…

Паран пристъпи две крачки със свити юмруци, като повтаряше:

— Млъкни… млъкни…

Не знаеше какво друго да й каже.

Старата прислужница не отстъпи никак; изглеждаше решена на всичко.

Обаче Жорж, първоначално объркан, а след това ужасен от тези гръмки гласове, започна да крещи. Той пищеше, застанал прав зад баща си, със сгърчено лице и отворена уста.

Крясъците на сина му подлудиха Паран, изпълниха го със смелост и ярост. Той се нахвърли върху Жюли с вдигнати ръце, готов да стовари юмруците си върху нея, като крещеше:

— Ах, негоднице! Ще изплашиш детето!

Беше вече готов да я удари, когато тя му подхвърли право в лицето:

— Господарю, вие можете да ме набиете, ако искате, да набиете мен, която съм ви отгледала; това обаче няма да попречи жена ви да ви изневерява… и детето да не бъде от вас!…

Той се спря изведнъж, отпусна ръце и застана пред нея толкова смаян, че не можеше вече нищо да разбира.

Тя добави:

— Достатъчно е да погледне човек малкия, за да познае кой е баща му, ей богу. Същински портрет на господин Лимузен. Погледнете само очите и челото му. И сляп да е човек, пак няма да се излъже…

Но Паран я беше сграбчил за раменете и я разтърсваше с всичка сила, като заекваше:

— Усойнице… усойнице… Вън оттук, усойнице!… Махай се или ще те убия!… Махай се! Махай се!…

И с отчаяно усилие той я блъсна в съседната стая. Прислужницата се повали върху сложената трапеза — чашите паднаха и се строшиха; Жюли се изправи и застана така, че помежду им остана масата и докато той я гонеше да я хване отново, тя запращаше право в лицето му ужасни думи:

— Господарю… излезте само… тази вечер… след вечеря… и се върнете веднага… ще видите… ще видите дали съм ви излъгала!… Опитайте, господарю… ще видите.

Жюли стигна до вратата на кухнята и избяга. Той хукна след нея, изкачи се по вътрешната стълба до слугинската й стая, където се беше затворила, и извика, като блъскаше по вратата:

— Напусни още сега къщата.

Тя отговори иззад вратата:

— Бъдете спокоен. След час няма да бъда тук.

Тогава той слезе бавно, като се вкопчваше в перилата, за да не падне, и влезе в салона, където Жорж плачеше, седнал на пода.

Паран се отпусна в едно кресло и загледа детето с тъп поглед. Не разбираше вече нищо, не знаеше нищо; чувствуваше се зашеметен, отъпял, обезумял, сякаш току-що беше паднал върху главата си; едва си спомняше за ужасните неща, които му беше казала прислужницата. После малко по малко умът му се успокои и избистри като помътняла вода; чудовищното откритие започна да терзае сърцето му.

Жюли се беше изразила така ясно, така силно, с такава увереност, с такава откровеност, че той не се съмняваше в добрите й намерения, но упорито отказваше да вярва в нейната проницателност. Може би се беше излъгала, заслепена от преданост към него, увлечена от своята несъзнателна омраза към Анриета. Но докато се стараеше да се успокои и да убеди себе си, хиляди дребни случки възкръсваха в паметта му, думи на жена му, погледи на Лимузен, цял куп неосъзнати, почти незабелязани дреболии, разходки късно вечер, отсъствието и на двамата по едно и също време, дори някои незначителни, но странни жестове, които тогава не бе успял да види, да разгадае и които сега придобиваха изключителна важност за него, тъй като разкриваха, че между двамата съществуваше някаква връзка. Всичко, което се беше случило от годежа му насам, изскачаше изведнъж във възбудената му от тревога мисъл. Припомняше си всичко, странни интонации, подозрително държане, а бедният му прост ум на спокоен и добър човек, разкъсван от съмнения, му представяше сега като истина това, което все още можеше да бъде само подозрения.

Той се ровеше с някаква настървена упоритост в тези пет години на своя брачен живот, стараейки се да възстанови всичко, месец по месец, ден след ден; и всяка тревожна подробност, която откриваше, се впиваше в сърцето му като жило на оса.

Беше забравил за Жорж, който сега мълчеше, седнал на килима. Но като видя, че никой не се занимава с него, хлапето отново заплака.

Баща му се спусна, грабна го в прегръдките си и покри главата му с целувки. Детето поне оставаше при него. Какво значение имаше останалото? Той го държеше, притискаше го, заровил устни в русите му коси, облекчен, утешен, и мълвеше: „Жорж… малкият ми Жорж, миличкият ми Жорж…“ Но изведнъж си спомни това, което беше казала Жюли!… Да, тя беше казала, че неговото дете било от Лимузен… О, не можеше да бъде!… Не, не можеше да повярва това, не можеше да се усъмни дори за миг. Това беше една от онези гнусни клевети, които се пораждат в долните душички на слугините! Паран повтаряше: „Жорж… милият ми Жорж.“ Ласките успокоиха детето.

Бащата чувствуваше как топлината на малкото телце прониква през дрехите в неговите гърди. Тя го изпълваше с любов, със смелост, с радост; тази нежна детска топлина го галеше, укрепваше го, спасяваше го.

Тогава той отстрани малко от себе си милата къдрава главица на детето и я загледа със страст. Съзерцаваше я жадно, прехласнато, опиянен от любов, като повтаряше непрестанно: „Ох, миличкият ми… мъничкият ми Жорж!…“

Внезапно помисли: „Ами ако наистина прилича на Лимузен!“

Почувствува нещо странно, ужасно, някакъв остър и силен студ прониза цялото му тяло, от глава до пети, сякаш костите му се бяха превърнали изведнъж в лед. Ох, ако приличаше на Лимузен!… И той продължаваше да гледа Жорж, който сега се смееше. Гледаше го с объркан, помътнял, изплашен поглед и търсеше в челото, в носа, в устата, в бузите дали нямаше да открие някаква прилика с челото, с носа, с устата или бузите на Лимузен.

Мислите му се объркваха като на човек, който губи разсъдъка си, а лицето на детето се изменяше пред очите му, приемаше странни изражения, неправдоподобни прилики.

Жюли беше казала: „И сляп да е човек, пак не би се излъгал!“ Значи, имаше нещо очебийно, нещо неоспоримо! Но какво? Челото ли? Да, може би? Но Лимузен имаше по-тясно чело! Тогава устата? Но Лимузен имаше брада! Как да установи приликата между тази заоблена детска брадичка и косматата брада на този човек?

Паран мислеше: „Не виждам нищо, не мога вече нищо да видя; много съм разстроен, не бих могъл нищо да позная сега… Трябва да почакам; трябва да го разгледам добре утре сутринта, когато стана.“

Сетне си каза: „Но ако прилича на мен, ще бъда спасен, спасен!“

И той прекоси в миг салона, за да сравни в огледалото лицето на детето си със своето.

Паран държеше Жорж на ръце, за да могат лицата им да бъдат едно до друго, и толкова се беше объркал, че говореше на висок глас сам на себе си. „Да… носовете ни са еднакви… еднакви носове… може би… не е много сигурно… и същият поглед… Не, той има сини очи… Тогава… Ох, боже мой!… Боже мой!… Боже мой!… Полудявам!… Не мога да гледам повече… полудявам!…“

Той побягна от огледалото и отиде чак на другия край на салона, тръшна се в едно кресло, постави детето в друго и заплака. Плачеше, като хълцаше силно и безутешно. Жорж се обърка, чувайки, че баща му стене, и запищя отново.

Входният звънец издрънка. Паран подскочи, сякаш го бе пронизал куршум. Той си каза: „Ето я… какво да правя…?“ И изтича и се затвори в стаята си, за да успее поне да избърше очите си. Но след няколко секунди нов звън го накара отново да подскочи: тогава си спомни, че Жюли си беше отишла, без да предизвести за това камериерката. Как, нима никой нямаше да отиде да отвори вратата? Какво да прави? Отиде самият той.

И ето че изведнъж се почувствува смел, решителен, готов да се преструва и да се бори. Ужасното сътресение го беше превърнало в зрял мъж за няколко мига. И после той искаше да узнае, искаше го с яростта на плах човек и с упоритостта на изкаран извън себе си добряк.

Но той трепереше! Дали беше от страх? Да… Може би се боеше все още от нея? Знае ли някой колко подтисната страхливост съдържа понякога дързостта?

Стигна на пръсти до вратата и се спря, за да се ослуша. Сърцето му биеше лудо; той чуваше само тях, силните глухи удари в гърдите си и пискливия глас на Жорж, който все още крещеше в салона.

Внезапно звънецът издрънка над самата му глава и този звук го разтърси като гръм; тогава Паран хвана дръжката на бравата и задъхан и изнемощял, превъртя ключа и отвори вратата.

Жена му и Лимузен стояха пред него на площадката на стълбището.

Тя каза изненадано, с глас, в който личеше и известно раздразнение:

— Ти ли започна да отваряш вече? Къде е Жюли?

Гърлото му беше свито, дишането — ускорено; той се мъчеше да отговори, но не можеше да произнесе нито дума.

Тя поде:

— Да не си онемял? Питам те, къде е Жюли?

Тогава той изломоти:

— Тя… тя… си… отиде…

Жена му започна да се ядосва:

— Как тъй си е отишла? Къде? Защо?

Паран се съвземаше постепенно и чувствуваше как дълбоко в душата му се зараждаше силна омраза към тази нагла жена, застанала пред него.

— Да, отиде си завинаги… аз я изпъдих…

— Изпъдил си я?… Жюли?… Но ти си луд…

— Да, изпъдих я, защото се държа нахално… и защото… защото се отнесе зле с детето.

— Жюли ли?

— Да… Жюли.

— По повод на какво се показа нахална?

— Във връзка с тебе.

— С мене ли?

— Да… защото беше прегорила вечерята и защото ти не се беше прибрала.

— И какво каза тя?

— Каза… разни обидни неща за теб… които не трябваше… които не можех да слушам…

— Какви неща?

— Безполезно е да ги повтарям.

— Искам да ги знам.

— Каза, че било много жалко за човек като мене да се ожени за жена като теб — неточна, безредна, немарлива, лоша домакиня, лоша майка и лоша съпруга…

Младата жена беше влязла във вестибюла, последвана от Лимузен, който не обелваше нито дума пред неочаквано създалото се положение. Тя затвори рязко вратата, хвърли палтото върху един стол и се отправи към мъжа си, като заекваше от гняв:

— Какво каза ти?… Какво каза… че съм?…

Паран беше много бледен и много спокоен.

— Аз не те упреквам в нищо, драга приятелко — отвърна той. — Повтарям само думите на Жюли, които ти пожела да узнаеш. И бих желал да подчертая, че я изпъдих именно заради тези думи.

Тя потръпваше от неудържимо желание да оскубе брадата му и да раздере бузите му с нокти. В гласа му, в тона му, в държането му чувствуваше надигналия се в него бунт, но не можеше нищо да отвърне; търсеше начин да вземе отново инициативата в своите ръце, като го уязви чрез някоя остра и оскърбителна дума.

— Вечеря ли? — запита го тя.

— Не, чаках.

Тя повдигна нетърпеливо рамене.

— Глупаво е да чакаш след седем и половина. Би трябвало да предположиш, че съм била възпрепятствувана, че съм имала работа, да ходя на различни места.

Сетне изведнъж почувствува нужда да обясни къде е ходила и разказа пренебрежително, съвсем накратко, че имала да избира някаква покъщнина много далеч, чак на улица Рен, и че като се връщала, срещнала към седем и половина часа Лимузен на булевард Сен-Жермен и го помолила да я придружи в някой ресторант, за да хапне един залък, понеже умирала от глад, а не й било удобно да влезе сама. И така, тя беше вечеряла с Лимузен, ако можело да се нарече вечеря, тъй като били изяли само по една супа и по малко пилешко, защото бързали да се приберат.

Паран каза само:

— Много добре си направила. Не те упреквам.

Тогава Лимузен, който досега не беше обелил нито дума, застанал почти скрит зад гърба на Анриета, се приближи към Паран и му протегна ръка, като измърмори:

— Как си?

Паран пое подадената му ръка и стискайки я вяло, отговори:

— Благодаря, много добре.

Но младата жена се улови за една дума в последната фраза на мъжа си.

— Упреци ли?… Защо говориш за упреци?… Би казал човек, че имаш някакви намерения?

Той се извини:

— Не, съвсем не. Исках просто да ти кажа, че не съм се безпокоил поради закъснението ти и че никак не те обвинявам за него.

Тя се направи на засегната, търсейки повод за караница:

— Моето закъснение ли?… Би рекъл човек, че е един часът след полунощ и че съм прекарала нощта навън.

— Съвсем не, драга приятелко. Казах „закъснение“, защото не намерих друга дума. Трябваше да се прибереш в шест и половина, а се връщаш в осем и половина. Това все пак е закъснение! Разбирам всичко много добре и не се… не… не се учудвам дори… Но… но… трудно ми е да употребя друга дума.

— Произнасяш я така, сякаш съм прекарала нощта навън.

— Съвсем не… съвсем не…

Тя разбра, че той пак ще отстъпи и се готвеше да влезе в стаята си, когато най-сетне забеляза, че Жорж пищеше. Тогава попита разтревожено:

— Какво му е на детето?

— Казах ти, че Жюли се отнесе малко зле с него.

— Какво му е сторила тази голтачка?

— О, почти нищо. Бутна го и то падна.

Тя пожела да види детето и се спусна към трапезарията, но изведнъж се закова пред заляната с вино маса, върху която се валяха счупени шишета и чаши и преобърнати солници.

— Какво е това опустошение тук?

— Жюли…

И тя го прекъсна яростно:

— Това е прекалено най-сетне! Жюли ме нарича безсрамница, бие детето ми, чупи кухненските ми съдове, преобръща къщата ми с главата надолу, а ти като че ли намираш това съвсем естествено!

— Съвсем не… нали я изпъдих.

— Наистина ли!… Изпъдил си я!… Не, трябваше да я задържиш. При такива случаи се вика полиция.

Той измънка:

— Но… драга приятелко… все пак не можех… Нямаше никакво основание… наистина беше много трудно.

Тя вдигна с безкрайно презрение раменете си.

— Ти ще си останеш вечно дрипа, жалък господар, окаян човек без воля, без твърдост, без енергия. О, какви ли приятни приказки ти е наговорила твоята Жюли, за да се решиш да я изгониш. Защо не бях тук само за минутка, не повече.

Тя отвори вратата на салона, изтича при Жорж, вдигна го и го прегърна, като го целуваше:

— Мъничкият ми, какво ти е, котенцето ми, миличкото ми, пиленцето ми?

Детето се успокои от ласките на майка си. Тя повтори:

— Какво ти е?

В уплахата си малкият бе видял нещата съвсем обратно. Той отговори:

— Зюли наби татко.

Анриета се извърна към мъжа си отначало изумена. След това в погледа й пламна лудо желание да се изсмее, премина като тръпка по нежните й бузи, раздвижи устните й, разшири ноздрите й и най-сетне бликна из устата й като светла струя на радост, като водопад от веселост — звънък и жив като птиче чуруликане. Тя повтаряше, като надаваше кратки злоради викове, които разкъсваха сърцето на Паран.

— Ха-ха-ха-ха!… Тя те наби… набила… Ха-ха-ха!… Колко смешно… колко смешно!… Чувате ли, Лимузен? Жюли го набила… набила… Жюли набила моя мъж… Ха-ха-ха! Колко смешно!

Паран измънка:

— Съвсем не… съвсем не… не е вярно… не е вярно… Напротив, аз я блъснах в трапезарията така силно, че тя прекатури масата. Детето не е видяло добре. Аз я набих!

Анриета каза на сина си:

— Повтори, пиленцето ми. Жюли ли наби татко?

Той повтори:

— Да, Зюли наби татко.

Но тогава, сетила се изведнъж за нещо друго, тя продължи:

— Но детето не е вечеряло, нали? Нищо ли не си яло, миличкото ми?

— Не, мамо.

И тя се нахвърли яростно на мъжа си:

— Изглежда, че си пощурял, съвсем си пощурял! Часът е осем и половина и Жорж още не е вечерял!

Паран започна да се оправдава, объркан от тази сцена и от това обяснение, смазан от разрухата на своя живот.

— Но, драга приятелко, ние те чакахме. Не исках да вечерям без теб. Тъй като ти закъсняваш всяка вечер, мислех, че ще си дойдеш всеки миг.

Тя захвърли в едно кресло шапката си, която досега беше на главата й, и каза раздразнено:

— Наистина непоносимо е да имаш работа с хора, които не разбират нищо, не се сещат за нищо, не се съобразяват сами какво да направят. Значи, ако се бях прибрала в полунощ, детето въобще нямаше да яде! Сякаш не можеше да разбереш, че щом не съм се върнала до осем и половина, много ясно е, че ми се е случило нещо, което ми е попречило да се прибера навреме, и ще закъснея!…

Паран трепереше, чувствувайки, че го обхваща гняв, но в този момент се намеси Лимузен; той се обърна към младата жена:

— Вие сте съвсем несправедлива, драга приятелко.

Паран не е могъл да знае, че ще се приберете толкова късно, нещо, което не ви се е случвало никога; и после как искате да се справи сам с всичко, след като е изгонил Жюли?

Но Анриета, извън себе си от гняв, отговори:

— И все пак ще трябва сам да се справи с всичко, защото аз няма да му помогна. Да си троши главата!

И тя се прибра бързо в стаята си, вече забравила, че синът й не беше ял нищо.

Тогава Лимузен се залови бързо да помага на приятеля си. Прибра и изнесе навън счупените чаши, които се валяха по масата, постла отново покривката и постави детето на малкото му високо столче; в това време Паран отиде да намери камериерката, за да й каже да поднесе вечерята.

Тя пристигна изумена, понеже не беше чула нищо от стаята на Жорж, където имаше работа.

Донесе супа, прегоряло овнешко и пюре от картофи.

Паран беше седнал до детето, сломен духом, с блуждаеща мисъл, съвсем объркан от постигналата го беда. Той хранеше малкия, опитваше се сам да яде, режеше месото, дъвчеше го и го гълташе с усилие, сякаш гърлото му беше парализирано.

Тогава у него постепенно се породи лудо желание да погледне седналия точно срещу него Лимузен, който правеше топчета от хляб. Искаше да види дали прилича на Жорж, но не смееше да вдигне поглед. Най-сетне се реши и погледна изведнъж така добре познатото лице, въпреки че му се струваше, че никога не го беше разглеждал — толкова различно му се стори от това, което бе очаквал да види. Той хвърляше всеки миг бързо погледи върху това лице, търсейки да открие и най-нищожните подробности, и най-беглите нюанси; сетне поглеждаше бързо сина си, като си даваше вид, че го храни.

В ушите му звучаха две думи: „Баща му! Баща му!“ Те бръмчаха в слепите му очи при всеки удар на сърцето. Да, този човек, този спокоен човек, седнал от другата страна на масата, беше може би баща на неговия син, на Жорж, на малкия му Жорж. Паран спря да яде, не можеше повече. Непоносима болка, една от онези болки, които карат човека да крещи, да се въргаля по земята, да хапе мебелите, разкъсваше сърцето му. Идеше му да грабне ножа и да го забие в корема си. Това щеше да го уталожи, да го спаси, всичко щеше да се свърши.

И действително би ли могъл да продължи да живее сега? Би ли могъл да живее, да става сутрин, да яде на обед, да ходи из улиците, да си ляга вечер и да заспива с тази мисъл, която го дълбаеше като свредел: „Лимузен, бащата на Жорж!“ Не, не би имал сили да направи дори крачка, да се облича, да мисли за разни неща, да говори с някого! Всеки ден, всеки час, всеки миг щеше да си задава този въпрос; щеше да се мъчи да узнае, да отгатне, да разкрие тази ужасна тайна! А детето му, свидното му дете — би ли могъл да го погледне, без да изпита ужасната мъка на съмнението, без да почувствува цялото си същество разкъсано, без да усети болката до мозъка на костите си. Трябваше да живее тук, да остане в тази къща, до това дете, което щеше едновременно да обича и да мрази! Да, сигурно щеше да го намрази. Каква мъка! О, ако беше сигурен, че Лимузен е бащата, може би щеше да се успокои, да потъне в нещастието си, в скръбта си. Но да не знае истината — това беше непоносимо.

Да не знае, постоянно да дири, да страда непрекъснато и да целува всеки миг това дете, чуждото дете, да го разхожда из града, да го носи на ръце, да чувствува върху устните си допира на меката му косица, да го обожава и да мисли непрестанно: „Може би не е мое?“ Нима не е по-добре да не го вижда повече, да го изостави, да го изгуби из улиците или сам да избяга много далеч, толкова далеч, че никога вече да не чуе нищо за него, никога!

Паран подскочи, като чу, че някаква врата се отвори. Влезе жена му.

— Гладна съм — каза тя. — А вие, Лимузен?

Лимузен отговори колебливо:

— Право да си кажа, и аз също.

И тя нареди да поднесат отново печеното.

Паран се питаше: „Дали са вечеряли, или са закъснели, защото са имали любовна среща?“

Двамата сега ядяха с голям апетит. Анриета, спокойна и усмихната, се шегуваше. Мъжът й я наблюдаваше изпитателно, хвърляйки към нея бързи погледи, които веднага отклоняваше. Тя носеше розов пеньоар, обшит с бели дантели: русата й глава, свежата й шия, заоблените й ръце се подават под тази красива, кокетна и напарфюмирана дреха като от някаква раковина, украсена по края с пяна. Какво бе правила през целия ден с този човек? Паран си ги представяше прегърнати, шепнещи пламенни думи! Как не бе узнал нищо, нищо не бе отгатнал, гледайки ги застанали така един до друг пред него?

Как ли са му се надсмивали, ако са почнали да го мамят още от първия ден? Възможно ли беше да се подиграят така с един човек, почтен човек, само защото неговият баща му е оставил малко пари? Защо не можеше да се видят някак тези неща в душите на хората; как беше възможно никакъв външен белег да не разкрива на честните сърца подлостта на вероломните сърца? Как беше възможно с един и същи глас човек да лъже и да изрича любовни думи? Защо измамният поглед на лъжеца не се различаваше от открития честен взор?

Той ги гледаше изпитателно, очаквайки да долови някакъв жест, някоя дума, някаква промяна в гласа. Внезапно помисли: „Ще ги хвана тази вечер.“

Той каза:

— Драга приятелко, тъй като изгоних Жюли, трябва да се погрижа още днес да потърся някоя друга прислужница. Ще изляза веднага, за да намеря някоя за утре сутринта. Може би ще позакъснея.

Тя отговори:

— Върви. Няма да мръдна никъде. Лимузен ще ми прави компания. Ще те чакаме.

После се обърна към камериерката и каза:

— Сложете Жорж да спи, след това можете да разтребите и да се приберете в стаята си.

Паран се изправи. Краката му се огъваха, той залиташе замаян. Измърмори едно: „Довиждане“ и се отправи към външната врата, като се опираше на стената, защото му се струваше, че паркетът се люлее под него като лодка.

Прислужницата беше отнесла Жорж. Анриета и Лимузен минаха в салона. Щом затвориха вратата, той се обърна към нея:

— Е, какво е това? Да не си полудяла? Защо дразниш така мъжа си?

Тя се извърна:

— О, виж какво! Започна да ми дотяга този твой навик в последно време да представяш Паран като мъченик.

Лимузен се тръшна в едно кресло, кръстоса крака и каза:

— Съвсем не го представям като мъченик, но намирам, че е глупаво при нашето положение да се дразни от сутрин до вечер този човек.

Тя взе от камината една цигара, запали я и отвърна:

— Но аз не го дразня, а напротив; само че той ме ядосва с глупостта си… и се отнасям с него така, както го заслужава.

Лимузен поде нетърпеливо:

— Това, което вършиш, е глупаво! Впрочем всички жени са еднакви. Разбира се! Ами ето един прекрасен човек, прекалено добър, доверчив и благ до глупост, който не ни пречи с нищо, не ни подозира дори за миг, оставя ни свободни, спокойни, колкото си искаме, а ти правиш всичко възможно, за да го вбесиш и да разстроиш живота ни.

Тя се извърна към него:

— Слушай, ставаш досаден! Ти си страхлив като всички мъже! Боиш се от този кретен?

Лимузен скочи ядосано:

— А, тъй ли било? Много искам да зная какво ти е направил и за какво можеш да му се сърдиш. Нещастна ли си с него? Бие ли те? Изневерява ли ти. Не, това е прекалено най-сетне — да измъчваш този човек само защото е извънредно добър, и да го дразниш само защото му изневеряваш.

Тя се приближи към Лимузен и като го гледаше право в очите, каза:

— Ти ли ме упрекваш? Ти ли? Точно ти ли? Нима на всичко отгоре си и подъл?

Той се заоправдава малко засрамено:

— Не те упреквам в нищо, драга приятелко, искам от теб само да се държиш малко по-добре с мъжа си, защото и двамата имаме нужда от неговото доверие. Струва ми се, че би трябвало да разбереш това.

Те стояха съвсем близо един до друг, той — висок, мургав, с отпуснати бакембарди, с малко самонадеян вид на доволен от себе си красив мъж, тя — миловидна полубуржоазка, родена в задната стая на някое магазинче, израснала на неговия праг, стрелкайки с очи минувачите, и омъжена по една случайност при това си занимание за наивен човек, който се бе влюбил в нея, виждайки я всеки ден пред тоя праг, и сутрин, и вечер, когато излизаше и когато се прибираше.

Тя каза:

— Но не разбираш ли, глупчо такъв, че аз го ненавиждам именно защото той се ожени за мен, защото ме купи най-сетне, защото всичко, каквото казва, всичко, каквото върши, всичко, каквото мисли, ме дразни. Той ме ядосва постоянно със своята глупост, която ти наричаш добродушие, със своята мудност, която наричаш доверие, и най-вече за това, че е мой мъж, той, а не ти. Чувствувам го помежду ни, при все че не ни пречи никак. И после?… И после?… Не, той е истински идиот най-сетне, щом не подозира нищо. Бих искала поне малко да ревнува. Има мигове, когато ми идва да му извикам: „Нима наистина не виждаш нищо, говедо такова, нима не разбираш, че Пол ми е любовник?“

Лимузен се засмя:

— Междувременно по-добре ще сториш да млъкнеш и да не разстройваш живота ни.

— О, бъди спокоен, няма да го разстроя. С това диване няма от какво да се страхуваме. Не, наистина не мога да повярвам, че не разбираш колко ми е противен, колко ме дразни. Ти си даваш винаги вид, че милееш за него, стискаш му искрено ръката. Мъжете са понякога странни.

— Човек трябва да умее да се преструва, мила моя.

— Тук не става дума за преструвки, драги, а за чувства. Вие, мъжете, когато мамите някой мъж, сякаш го обичате повече; ние жените намразваме мъжа от първия миг, когато сме му изневерили.

— Съвсем не ми е ясно защо трябва да се мрази един добър човек, чиято жена си отнел.

— Не ти е ясно ли?… Не ти е ясно?… Липсва ви такт на всички вас, мъжете. Какво всъщност? Това са неща, които се чувствуват и не могат да се изразят. И после първо не трябва… Не, нищо няма да разбереш, безполезно е да ти обяснявам. На вас, мъжете, ви липсва финес.

И усмихвайки му се с онова леко презрение, присъщо на разпуснатите жени, тя постави ръце на раменете му и му подаде устните си; той наведе глава към нея, притисна я в обятията си и устните им се сляха. И понеже бяха застанали точно пред огледалото, в него се отрази още една подобна на тях двойка, която се целуваше зад стенния часовник.

Не бяха чули нищо — нито звука на превъртането на ключа, нито скърцането на вратата; но изведнъж Анриета изписка силно и отблъсна Лимузен с две ръце — тогава те забелязаха Паран, който ги гледаше съвсем бледен, със свити юмруци, по чорапи и с нахлупена на челото шапка.

Той поглеждаше ту единия, ту другия, като въртеше бързо очи, без да помръдва главата си. Приличаше на луд; след това, без да произнесе нито дума, той се нахвърли върху Лимузен, сграбчи го и го стисна с все сила, сякаш искаше да го удуши, изблъска го в един ъгъл на салона така буйно устремен, че Лимузен загуби равновесие, размаха ръце във въздуха и удари силно главата си о стената.

Но когато Анриета разбра, че мъжът й ще убие нейния любовник, тя се нахвърли върху Паран, сграбчи го за врата и като впи в него и десетте си изящни и розови пръста, стисна го така силно с цялата ярост на обезумяла жена, че кръв бликна изпод ноктите й. Тя го захапа за рамото, сякаш искаше да го разкъса със зъби. Паран, задушен, задъхан, пусна Лимузен, за да отхвърли вкопчалата се в шията му жена; той я сграбчи през кръста и я запрати само с един замах чак на другия край на салона.

След това, понеже гневът му беше краткотраен, както се случва с всички добряци, а буйността му — мигновена, присъщо на слабите хора, той застана между двамата, задъхан, изнемощял, без да знае какво да прави по-нататък. Дивата му ярост се беше изчерпала от това усилие като пяната на току-що отворена бутилка вино и той се запъхтя от неприсъщата за него енергия. Щом си възвърна способността да говори, той изломоти:

— Махайте се… и двамата… веднага… махайте се…

Лимузен стоеше неподвижно в своя ъгъл, прилепнал о стената, твърде объркан, за да може да схване какво се бе случило, и твърде уплашен, за да може да помръдне дори пръста си. Анриета чакаше подобно на звяр, който се готви да скочи, опряла юмруци на малката кръгла масичка, издала напред глава, с разкопчан корсаж и разголена гръд.

Паран поде с по-силен глас:

— Махайте се веднага… махайте се…

Като видя, че първата му ярост поутихна, жена му доби смелост, поизправи се, пристъпи две крачки към него и почти нагло му каза:

— Полудял ли си?… Какво те е прихванало?… Защо е това неокачествимо държане?…

Той се извърна към нея с вдигнат юмрук, готов да я удари, и заекна:

— О… о… това е прекалено… прекалено… аз… аз… аз… чух всичко, всичко… всичко… Разбираш ли?… Всичко… клетнице… никаквице… Вие сте двама мерзавци… Махайте се… и двамата… веднага… иначе ще ви убия… Махайте се…

Тя разбра, че всичко е свършено, че той знаеше вече, че не можеше да се прави на невинна и че трябва да отстъпи. Цялата й наглост се бе възвърнала и омразата й към този човек, достигнала сега до своя предел, я подтикваше към дързост, пораждаше у нея някаква нужда да бъде предизвикателна, смела.

Тя каза с ясен глас:

— Елате, Лимузен. Щом като ме пъдят, ще дойда при вас.

Но Лимузен не мърдаше. Паран, обзет отново от гняв, започна да вика:

— Махайте се де… махайте се… мерзавци… или… или…

Той грабна един стол и го завъртя над главата си.

Тогава Анриета прекоси бързо салона, улови любовника си за ръка, отдръпна го от стената, до която той стоеше като прикован, и го повлече към вратата, като повтаряше:

— Хайде, елате, приятелю, елате… Виждате, че този човек е полудял… елате…

В момента, когато се готвеше да излезе, тя се извърна към мъжа си, търсейки да стори нещо, да измисли нещо, за да го засегне право в сърцето, напущайки тази къща. И изведнъж й хрумна една мисъл — една отровна, смъртоносна мисъл, в която се бе събрало цялото женско коварство.

И тя каза решително:

— Искам да взема детето си.

Паран, изумен, изломоти:

— Твоето… твоето… дете ли? Осмеляваш се да говориш за детето си! Осмеляваш се… осмеляваш се да искаш детето си… след… след… О-о-о! Това е прекалено… Как се осмеляваш!… Махай се оттук, уличнице! Махай се!

Тя се приближи към него полуусмихната, почувствувала се вече полуотмъстена, и като го гледаше предизвикателно право в очите, каза:

— Искам детето си… ти нямаш право да го задържиш, защото не е твое… чуваш ли? Чуваш ли добре?… Не е твое… То е от Лимузен.

Паран, слисан, извика:

— Лъжеш… лъжеш… мерзавке!

Но тя поде:

— Глупак. Всички освен теб го знаят. Казвам ти, че Лимузен е баща му. Достатъчно е да го погледнеш, за да се увериш…

Паран отстъпваше пред нея, като се олюляваше. После се извърна рязко, грабна една свещ и се втурна в съседната стая.

Той се върна почти веднага, носейки на ръце малкия Жорж, увит в завивката си. Детето плачеше, изплашено от внезапното събуждане. Паран го хвърли в ръцете на жена си, без да прибави дума, и я изблъска грубо навън на стълбището, където благоразумно чакаше Лимузен.

След това затвори вратата, превъртя два пъти ключа и бутна резето. Едва влязъл в салона, той се строполи на пода.