Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La Maison Tellier, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


I

Отиваха там всяка вечер към единадесет часа, просто като в кафене.

Събираха се шест до осем души, все същите, не някакви гуляйджии, а порядъчни хора — търговци, младежи от града, пиеха си чашката „шартрьоз“ и позакачаха момичетата или разговаряха спокойно с „госпожата“, която те всички уважаваха.

После към дванадесет часа се прибираха да спят. Младежите понякога оставаха.

Домът беше като семейно жилище, съвсем малък, боядисан в жълто, на ъгъла на една улица зад църквата „Сент-Етиен“; през прозорците се виждаше заливът, пълен с разтоварвани кораби, голямата солница, наричана „Вместилището“, а зад нея — склонът на Мадоната и старият сив параклис.

„Госпожата“, която произхождаше от добро селско семейство от департамента Йор, бе подхванала тоя занаят точно така, както можеше да стане шапкарка или шивачка. Предразсъдъкът за позора на проституцията, толкова упорито поддържан в градовете, не съществува в нормандските села. Селянинът казва: „Добър е тоя занаят“, и праща дъщеря си да държи харем с момичета, както би я пратил да ръководи девически пансион.

Впрочем тя бе получила дома в наследство от бившия собственик — неин стар вуйчо. „Господинът“ и „госпожата“, които по онова време държаха хан край Ивто, веднага ликвидираха търговията си, понеже прецениха, че работата във Фекан ще бъде по-изгодна, и една сутрин пристигнаха и поеха ръководството на заведението, което, без стопани, бе започнало да запада.

Те бяха добри хора и както персоналът, така и съседите веднага ги обикнаха.

Две години след това „господинът“ умря от удар. Новият му занаят го принуждаваше, да води ленив и неподвижен живот и той затлъстя — задуши се от много здраве.

Откак овдовя, госпожата стана прицел на напразните домогвания на всички клиенти на заведението, но за нея казваха, че е напълно добродетелна и дори питомките й не успяваха да я уличат в нещо.

Тя беше висока, пълна, приятна жена. Лицето й, пребледняло в това мрачно, винаги затворено жилище, блестеше като покрито с мазен лак. Редки изкуствени къдрици ограждаха нейното чело и й придаваха нещо младежко, което очебийно не отговаряше на зрелите й форми. Винаги весела, с открито лице, тя се шегуваше на драго сърце, но с отсенка на сдържаност, която новият й занаят не бе успял да й отнеме. Грубите изрази все още малко я засягаха и когато някой невъзпитан момък наричаше заведението й с истинското му име тя се възмущаваше и се сърдеше. С една дума — имаше нежна душа и макар че се отнасяше с жените от дома като с приятелки, обичаше да казва, че не е „от един дол дренки“ с тях.

Понякога, в делничен ден, тя наемаше кола и тръгваше с част от персонала си. Отиваха да полудуват на някоя поляна край рекичката, която тече в земите на Валмон. Тогава те започваха да палуват като избягали пансионерки, тичаха, играеха детски игри, радваха се с радостта на затворнички, опиянени от въздух и свобода. Ядяха колбаси на тревата, пиеха сидър и привечер се завръщаха приятно уморени, разнежени. В колата целуваха „госпожата“ като много добра майка, изпълнена с благост и снизхождение.

Домът имаше два входа. Вечер отваряха на ъгъла нещо като долнопробна кръчма за простолюдието и моряците. Две от жените, заети с тая особена търговия в града, бяха нарочно предназначени за тая част от клиентелата. С помощта на един келнер, на име Фредерик — дребно, но силно като вол кьосе, те разнасяха по разклатените мраморни маси половници вино и чаши с бира, прегръщаха пиячите, сядаха по коленете им и ги подканяха да пият.

Другите три жени (общо бяха всичко пет) образуваха нещо като аристокрация и бяха запазени за компанията от горния етаж, освен когато долу имаше нужда от тях, а горе беше празно.

Стените на Юпитеровия салон, където се събираше местната буржоазия, бяха облепени със синя хартия и украсени с голяма рисунка, която представляваше Леда, проснала се под един лебед. Тук се идваше по една извита стълба, която започваше от тясна, скромна наглед врата откъм улицата; над тая врата цяла нощ светеше едно фенерче зад решетка, като ония, които в някои градове още палят при нозете на вградените в стените статуи на света Богородица.

Влажна и стара, сградата леко миришеше на мухъл. Понякога по коридорите минаваше дъх на одеколон, а през открехнатата врата на долния етаж избухваха като гръм просташките крясъци на насядалите около масите мъже и тогава лицата на господата горе се сгърчваха от безпокойство и отвращение.

„Госпожата“, близка с клиентите, които бяха и нейни приятели, никога не излизаше от салона и с любопитство следеше градските клюки, които научаваше чрез тях. Нейният сериозен разговор внасяше разнообразие в несвързаните приказки на другите три жени. Той беше като почивка сред двусмислените подмятания на корместите мъже, които всяка вечер се отдаваха на почтен и посредствен разврат — да пийнат чашка ликьор в обществото на публични жени.

Трите дами от първия етаж се наричаха Фернанда, Рафаела и Роза Крантата.

Понеже персоналът беше ограничен, постарали се бяха всяка от тях да бъде нещо като мостра, образец на даден женски тип, за да може всеки консуматор да намери поне приблизително въплъщението на своя идеал.

Фернанда представяше „русата красавица“ — много висока, почти дебела, отпусната селска мома, с много лунички и редки, къси и светли безцветни коси, като сресани конопени влакна, които недостатъчно покриваха черепа й.

Рафаела, марсилка, отрепка от морските пристанища, мършава, с изпъкнали, намазани с червило скули, играеше неизбежната роля на „красивата еврейка“. Черните й коси, лъснати с мозък от говежди кости, образуваха прилепнали лимби на слепите й очи. Очите й биха изглеждали красиви, ако дясното не беше белязано с бяло петно. Извитият й нос се спускаше над издадена напред челюст, където два нови горни зъба се отделяха от долните, потъмнели с годините като старо дърво.

Роза Крантата, дребна месеста топка — само корем и два късички крака, пееше от сутрин до вечер с пресипнал глас ту мръсни, ту сантиментални песни, разправяше някакви безкрайни и незначителни историйки и преставаше да говори само за да яде, а да яде — само за да започне пак да говори, беше вечно в движение, гъвкава като катеричка, въпреки тлъстините и късите си лапички; смехът й — порой от остри писъци, избухваше ту тук, ту там, в някоя спалня, на тавана, в кафенето, навсякъде, без никакъв повод.

Двете жени от долния етаж — Луиза, по прякор Кудкудячката, и Флора, наречена Люлката, понеже понакуцваше, първата винаги облечена като „Свободата“ с трицветна лента на кръста, а другата уж като испанка — с медни жълтици, които при всяко покуцване подскачаха в червените й като морков коси — приличаха на готвачки, облечени като за маскарад. Същински ханджийски слугини, известни в пристанището под прякора двете Помпи, те бяха като всички жени от народа — ни по-хубави, ни по-грозни.

Благодарение на мъдрото умение да помирява и неизчерпаемото добро настроение на „госпожата“ между тези пет жени царуваше изпълнен с ревност, но рядко нарушаван мир.

Заведението, единствено в градеца, беше усърдно посещавано. „Госпожата“ бе съумяла да създаде толкова приличен порядък, държеше се тъй любезно, тъй услужливо, добросърдечността й беше толкова известна, че тя бе обкръжена от своего рода уважение. Редовните посетители се стараеха да й угодят и тържествуваха, когато им окажеше по-подчертано внимание. А когато се срещаха по работа през деня, те си казваха един другиму: „Довиждане до довечера, знаете къде, нали?“, както хората си казват: „В кафенето след вечеря, нали?“

С една дума, домът Телие беше едно разнообразие и рядко някой пропущаше всекидневната среща там.

Но една вечер към края на месец май господин Пулен, търговец на дървен материал и бивш кмет, пристигна пръв и намери вратата заключена. Фенерчето зад решетката не светеше; от заведението не се чуваше никакъв шум — то изглеждаше мъртво. Почука — отначало тихо, после по-силно и по-силно. Никой не се обади. Тогава той пое със ситни крачки нагоре по улицата и когато стигна на Пазарния площад, срещна господин Дювер, корабопритежателя, който отиваше към същото място. Г-н Пулен се върна с него — пак напразно. Но внезапно край тях избухна силна глъчка и като заобиколиха къщата, те забелязаха тълпа английски и френски моряци, които удряха с юмруци по затворените капаци на кръчмата.

Двамата господа веднага избягаха, за да не се изложат, но ги спря тихо подвикване: „Пст…“ Беше господин Турньово, търговецът на риба, който ги бе познал и ги викаше. Те му разказаха каква е работата и той се огорчи, защото, като женен човек, баща на семейство и зорко следен, отиваше там само в събота вечер, „секуритатис кауза“, както обичаше да казва, намеквайки за съответните полицейски здравни мерки, чиято периодичност му бе разкрил приятелят му доктор Борд. Беше тъкмо неговата вечер, а сега той трябваше да се въздържа цялата следваща седмица.

Тримата мъже избиколиха чак към пристанището, срещнаха по пътя господин Филип, сина на банкера, редовен посетител на заведението, и господин Пемпес, бирника. И всички заедно се върнаха през Еврейската улица, за да опитат за последен път. Но побеснелите моряци бяха обсадили дома, хвърляха камъни, ревяха. Петимата клиенти от горния етаж побързаха да се махнат и тръгнаха да скитат из улиците.

Срещнаха и господин Дюпюи, застрахователния агент, а после — господин Вас, член на търговския съд. Започнаха дълга разходка, която ги изведе най-напред до вълнолома. Насядаха един до друг на гранитната ограда и се загледаха във водата, която се къдреше. В мрака по гребените на вълните проблясваше, за да изчезне почти веднага, сияйно бяла пяна, а морето се блъскаше в скалите и еднообразният му шум пълзеше в нощта по цялото протежение на стръмния бряг. След като тъжните скиталци поседяха известно време, господин Турньово заяви:

— Неприятно.

— То се знае — додаде господин Пемпес.

И пак тръгнаха полека.

След като стигнаха до края на улицата, която върви в подножието на склона и се нарича Под гората, те завиха по дъсчения мост над „Вместилището“, минаха покрай железопътната линия и пак излязоха на Пазарния площад. Тук изведнъж между бирника господин Пемпес и търговеца на риба господин Турньово започна препирня за някаква си неотровна гъба, която единият от тях твърдеше, че бил намерил из околностите.

Бяха раздразнени от досадата и щяха може би да стигнат и до бой, ако останалите не се бяха намесили. Разядосан, господин Пемпес си отиде, но веднага се надигна ново пререкание — между бившия кмет господин Пулен и застрахователния агент господин Дюпюи по въпроса за заплатите на бирниците и допълнителните доходи, които те можели да си докарат. От двете страни започнаха да се сипят обиди, но в това време се разрази буря от ужасни викове и тълпата моряци, на които бе дотегнало напразното чакане пред затворения дом, изскочи на площада. Хванати подръка двама по двама, те образуваха проточено шествие и крещяха неистово.

Господата се прикриха под свода на една врата и ревящата орда отмина по направление на абатството. Дълго още се чуваше глъчката, която стихваше като отдалечаваща се буря, и пак настъпи тишина.

Ядосани един на друг, господин Пулен и господин Дюпюи тръгнаха в различна посока, без да се сбогуват.

Останалите четирима пак поеха и несъзнателно се отправиха към заведението Телие. То бе все така затворено, нямо, непроницаемо. Някакъв спокоен и упорит пияница потропваше на прозореца на кръчмата и преставаше само колкото да повика тихо келнера Фредерик. Като видя, че не му отговарят, той реши да седне на прага и да чака по-нататъшните събития.

Господата щяха вече да си отидат, когато шумната тълпа моряци се появи в дъното на улицата. Френските моряци ревяха „Марсилезата“, английските — „Владей, Британийо“. Изведнъж те се втурнаха към стените на заведението, после техният оскотял поток пак пое към брега, където избухна бой между моряците от двете народности. При сбиването счупиха ръката на един англичанин и разбиха носа на един французин.

Човекът пред вратата сега плачеше, както плачат пияниците и разсърдените деца.

Най-сетне господата се разотидоха.

Постепенно спокойствието пак се възцари над размирения град. Тук-там от време на време все още се надигаше глас, после угасваше в далечината.

Само един човек продължаваше да скита — господин Турньово, търговецът на риба, който беше отчаян, че ще трябва да чака до другата събота. Той нищо не разбираше и се надяваше на някаква случайност. Негодуваше, че полицията е позволила да бъде затворено току-така едно заведение от обществена полза, което тя надзирава и покровителствува.

Той пак се върна. Започна да души край стените, опитваше се да открие причината; и забеляза, че под стряхата на външната врата е залепено обявление. Бързо запали клечка восъчен кибрит и прочете следните думи, написани с едър, неравен почерк: „Затворено по причина на първо причастие.“

Тогава той разбра, че няма какво да се прави и си тръгна.

Пияницата спеше, проснат напряко на негостоприемния праг.

А на другия ден всички редовни посетители един след друг намериха предлог, за да минат по тази улица с книжа под мишница, така че да не се издадат, и с бегъл поглед четяха тайнственото съобщение: „Затворено по причина на първо причастие.“