Христо Калчев
Вълчи капан I (2)

II

На 29 юли 2006 г. „Кралят на кокаина“ Сретен Йосич, известен като Йоца Амстердама, бе докаран в Белградския затвор. Вестник „Блиц“ с основание отбеляза, че един от най-големите наркобосове на Балканите е предаден на сръбските власти при невиждани мерки за сигурност.

Вестник „Данас“ припомни, че Йосич бе арестуван в София през 2002 година, а по-късно депортиран в Холандия, за да доизтърпи лишаването от свобода по три присъди за убийство.

По-късно тези дни щяха бъдат запомнени като най-горещите в България.

* * *

Междувременно Козела се беше настанил в Девин, съзерцаваше язовира от балкона на вилата си и се чудеше как е възможно да има толкова красиво място на света. Обичаше мириса на асфалт и стадата от автомобили. Вярваше, че градовете се хранят с бензинови пари, с човешки съдби, с невъобразим шум и всевъзможни отрови. Намираше го естествено.

В малкото случаи, когато беше пътувал с влак, демонстративно загърбваше природните картинки. Колкото и да бе красиво полето и всичко принадлежащо към него, то си оставаше разстояние между два града. Когато все още имаше приятели и можеше да говори с тях, се подиграваше на природните красоти при всеки удобен случай. „Езерца, язовирчета и извисяващите се до тях върхове, ми приличат на прани гащи върху простора!“ — обичаше да повтаря Козела.

Девин обаче беше нещо друго. Душата му се разтваряше като аспирин в чаша вода и по неизвестни причини, хората му изглеждаха по-добри, а животът възможен. И все пак съществуваше Сретен Йосич, който току-що бе екстрадиран от Холандия в Белград. Същият, разстрелял като куче Поли Пантев на остров Аруба и наредил най-голямата касапница в България — екзекуцията на дебелия Миле.

Следващият без съмнение щеше да бъде Бойко Борисов.

* * *

Когато противопостави Сретен Йосич на Бойко Борисов, Козела имаше намерение да изземе целият трафик на наркотици в България. От гледна точка на онзи далечен ден, беше постъпил по най-добрия възможен начин, за да остане в играта след влизането на България в Европейския съюз. Трябваше да бъде финансово здрав. Преди няколко дни обаче, дяволчето в главата му го накара да си преброи авоарите. И Козела с изненада установи, че е безумно богат. Само кеш — парите му в австрийските банки надвишаваха сто милиона евро. Акциите, разхвърляни предвидливо в малко на брой, но изключително печеливши бизнес операции носеха също около сто милиона лева годишно. Освен това неколцина приближени адвокати държаха нотариални актове за апетитни имоти в най-престижните кътчета на света.

„Къде съм тръгнал, да му еба майката? — запали цигара и внезапно се сети, че не е пил почти денонощие. — Ангел ли ще ставам, или крилца ще ми растат?“ Нямаше как да забрави офицерските си години, когато му се случваше да търси стотинки за хляб, нито пък бандитските, през които грабеше до насита. Но сто милиона евро наистина бяха много пари. Щяха ли да му стигнат да си откупи живота, беше съвсем друг въпрос?

* * *

Пътят на Бойко Борисов към генералските пагони и настоящото кметство, вървеше диаметрално противоположно на този, по който бе крачил Козела. Макар и значително по-млад, Борисов тръгна директно от големите пари. Само той си знаеше колко прегрешения стоят зад тях. Не искаше да си спомня за първия милион.

Офицерът от милицията Иван Милетиев започна кариерата си като девственица на пазар за робини. Продаваше се изпълнен със самосъжаление. Обожаваше майка си и почиташе баща си. Ожени се влюбен като овца и му се родиха двама сина. После започнаха шамарите на съдбата, които до един момент стоически понасяше, дори смяташе за неизбежни. С Бойко Борисов се разминаха на житейско кръстовище без светофар. Единият мислеше, че не си заслужава да си погубиш живота заради куп идиоти и пари, които не можеш да докажеш, а другият смяташе за най-глупавото нещо да служиш на закон, зад който не стои никаква кауза.

Видяха се, не се познаха, но се запомниха.

* * *

Нахалството на Сретен Йосич забавляваше Козела. Намерението да плати половината от външния дълг на България искрено го развесели, но крилатата му фраза, произнесена пред куп оглупелите полицаи, подсказа, че си има работа не с обикновен бандит, а с гений: „Ако убиеш петима си престъпник. Ако убиеш десет си мафиот, ако убиеш двайсет и пет — вече си институция…“ — беше им изтърсил Сретен.

„Да еба мама му, това прилича повече на моя мисъл!“ — захвърли цигарата във водата Козела и за пореден път се направи, че не вижда младото момче, което внимателно го следеше от съседния балкон.

После слезе до близката кръчма, поръча си водка и влезе в тоалетната. Младежът се появи след две минути. Козела го застреля в главата. Пребърка му джобовете и намери точно каквото търсеше. Горкото момче беше изпратено от някой тъп чиновник, за да проследи пътеките му. Чинът му беше сержант, но сигурно щяха да го погребат като офицер.

„Време е да се пенсионирам! — помисли си Козела. — Не ми прилича да се бия с деца!“

Козела дочака полицаите в обкръжението на местните зяпачи. Съвсем чинно даде показания. Влязъл в тоалетната и намерил момчето простреляно в главата. После съобщил на кръчмаря. Беше му омръзнало да бяга. Имаше други планове за себе си.

* * *

Като начало той се обади на двама отдавна приспани агенти в Белград и Скопие. Направи им резервации в малък хотел край Охридското езеро и още на другия ден ги откара с лодка в албанската част. Лодкарят беше забележителен симпатяга. Още на брега Козела започна да се бъзика с него. Потупваше го по гърба и му казваше:

— Наборе, ти си българин! Какво ми се правиш на македонец?

— Македонец съм, дете! — настояваше лодкарят.

Вече навътре в езерото, лодкарят изненадващо запя „Велик е нашият войник“ на чист български. Призна, че е служил в българската армия и за капак добави, че цялата му рода живее в Плевен.

— Ясен си ми от самото начало! — потупа го свойски по гърба Козела. — Защо се опъваше?

— Ще ми вземат лиценза за лодката, дете! — разсмя се лодкарят. — Аз от нея живея с…

Това му спаси живота. Лодкарят не подозираше, че откарва към албанската част на Охридското езеро двама дълбоко засекретени информатори и техният водещ офицер, станал по-късно един от най-известните престъпници на Балканите.

Когато лодката беше завързана за почти незабележим дървен пристан, Козела покани гостите си да се качат в малък ресторант, кацнал върху гранитна скала.

— Къде да ви чакам? — наивно попита лодкарят.

— Заминавай! — нареди му Козела. — Това е най-големият подарък, който си получил в живота си.

После се насочи към масата, която беше подготвена. Настани двамата тарикати един срещу друг, за да може да ги наблюдава и чак тогава представи същинския домакин, посочвайки келнера.

— Сигурно познавате Маджо? Поръчвайте без притеснение!

* * *

Младен Михалев-Маджо отглеждаше главата си по две основни причини. Първата изглеждаше незначителна, но той я намираше за изключително важна — държеше любимата си шапка на нея. С втората се занимаваше цял отдел на полицията. Полковник Ботьо Ботев бившият шеф на „Престъпления към личността“ и още пет топполицаи придадени му по разпореждане знаеха, че в същата тази глава Маджо разработва денонощно комбинации, с които държи в шах както организираната престъпност, така и потока от пари по линията на Европейския съюз. Ставаше дума за приблизително 20 милиарда евро. Освен това Маджо бе сключил сделка с правителството. Предаде им, без да му мигне окото дискета с компрометиращи материали, които гарантираха на братята Маргини доживотен затвор. Към дискетата добави двама живи свидетели. Единият до такава степен обожаваше дрогата, че дори без да го питат издаде майчиното си мляко. Другият беше силно пристрастен към мъжете естет и пееше денонощно като канарче в клетка, с надеждата да се завърне по-скоро в естествената си среда. Двамата се изхранваха с поръчкови убийства. Маргините допуснаха груба грешка, когато ги пожалиха след поредното им изпълнение и това тутакси превърна „певците“ в най-големия коз на Министерството на правосъдието.

А за Европейския съюз България вече се бореше срещу престъпността ефективно. С имена и факти.

* * *

Някъде между първата и втората петолъчка на пагона генерал-лейтенант Бойко Борисов се досети, че политиката е много по-голям бизнес от този на бандюгите. Пак се играеше на стражари и апаши, но вместо да те гонят, преследващият си ти. Справедливостта, ако съществуваше, присъстваше като най-силен коз в картите. Нямаше нужда да доказваш правотата си. „Просто цакаш от името на обществото. Разчистваш си сметките, когато и както ти е удобно. И с когото намериш за нужно.“ — мислеше си Бойко Борисов.

Борисов отиваше там, откъдето Козела се връщаше. Обединяваше ги единствено смъртната присъда. Единият беше поръчан от Сретен Йосич, а другият от бившата си жена Флора. И за двамата беше платил Маджо.

* * *

Козела заведе агентите си при Маджо по две причини. Първо, все някой трябваше да знае къде се намира този тиквеник. И второ трябваше да бъде опазен. Сретен Йосич и Младен Михалев-Маджо бяха от хората, на които им е малко да ги убиеш по един път. В лошите си дни Козела разстрелваше, бесеше и ги давеше поне три пъти на час. Единствената причина да живеят беше ноу-хауто, казано на чист български — притежаваното от тях знание за движението на огромни потоци пари. Те не го записваха никъде, нито пък го споделяха с когото и да било. Козела по никакъв начин не искаше да се повтаря историята с Андрей Луканов и Огнян Дойнов. Не защото оставиха семействата си да гладуват, а защото напуснаха белия свят почти едновременно. Всеки поотделно с част от сметката за външния дълг на България.

Козела държеше на склад много спомени. В един от тях разхождаше Флора и все още малкия Осип по улиците на Виена. Бяха наели къща в деветнайсети бецирг Гринциг — най-хубавия квартал на града. До тях имаше клон на никому неизвестна банка.

— Тук стои външния дълг на България — посочи на Флора невзрачната сграда. — Сметка, открита на името на Пижо и Пенда.

— Кои са Пижо и Пенда? — опули се Флора.

— Пижо и Пенда са мартеници — придърпа Осип до себе си Козела и подреди този спомен на едно от най-съкровените си рафтчета — под сърцето.

* * *

Един от малкото българи, които знаеха точното движение на парите по външния дълг беше именно Младен Михалев-Маджо. Той притежаваше цифрите на тази част от сметката, която беше поверена на Андрей Луканов. За Огнян Дойнов отговаряха други хора и те не се справиха. Маджо ги взриви в асансьор и в замяна не получи нищо. Огнян Дойнов се прехвърли в значително по-добър свят заедно с десетина цифри и две букви от латинската азбука, а България остана с шест милиарда по-бедна. Маджо също имаше свое разбиране за Родина. Ако се беше докопал до цифрите на Пижо и Пенда щеше да задели за себе си три милиарда, а другите да инвестира в благородни каузи. Поради тази причина Козела го смяташе за най-богатия сервитьор на света. Искрено се забавляваше да го разиграва, да си прави майтапи с него и да го лишава от бакшиш.

— Що не ме застреляш, бе? — прошепна му Маджо, докато Козела си поръчваше поредната водка.

— Гръмни се сам — просъска му се Козела. — Моите патрони се водят на отчет.

* * *

— Сигурен съм, че пиеш поредното си питие, мръсно, гадно копеле! — гневеше се Влад Аберман — Нищо чудно и да си наблизо!

Не беше се чувал с Козела трети месец и се чувстваше самотен, като глухарче на есенна поляна. В главата му се въртяха глупави мисли. Включително видения на жени. Мечтаеше за руси красавици. Влад си даваше сметка, че все някога ще му дойде реда, но се изживяваше като ритуален петел, на когото се полагат неограничен брой кокошки.

Козела не го беше забравил. Пробута му една руса по рождение провинциалистка, бленуваща да стане фолкзвезда. Позволи на Влад да се влюби, след което прати двама юнаци да го приберат в наетата под наем вила край Девин. Видяха се на другия ден след завръщането на Козела от Охрид.

— Какво правя тук? — с пресъхнала уста попита Влад.

— Чукаш бъдеща фолкзвезда — остро отговори Козела. — Живееш си живота…

— Докога? — усъмни се Влад и Козела за сетен път прокле професията си.

— Докато щракне капана — заключи го във вилата Козела.

Излезе на поляната отпред, откъсна самотното глухарче и остави вятъра да издуха узрелите му пухчета.