Христо Калчев
Вълчи капан I (13)

XIII

Цветан Цветанов беше всичко онова, което генерал Борисов не беше. Спокоен и уравновесен, добър баща и верен съпруг. Пасваше като дялан камък, където и да го сложиш. Не губеше никога самообладание и правеше впечатление на човек, с когото можеш да разрешиш дори най-неразрешимите конфликти. Знаеше английски и след няколко специализации в чужбина, минаваше за един от най-подготвените полицаи. Без съмнение Цветан Цветанов беше голяма загуба за системата, но никой не се изненада, когато последва Бойко Борисов в политиката. Двамата се допълваха идеално. Разбираха се без излишни приказки и си вярваха безусловно. Ако някой искаше да стигне до генерала, трябваше задължително да мине през Цветан Цветанов. И Сретен Йосич се насочи точно в тази посока.

Маджо също беше набелязал Цветанов още когато служеше като полковник и асистент на генерала в министерството на вътрешните работи. Циничен и безогледен по природа, Младен Михалев слугуваше на принципа, че това, което не може да се купи с пари, може да се купи с много пари. Колкото и праведен да изглеждаше полковникът от резерва Цветанов, Маджо го оценяваше на не повече от един милион евро. Единственият проблем беше някой от хората му да се докопат до него.

Ахмед Доган също се интересуваше от Цветанов. Много хора се питаха как Сокола оцелява повече от петнайсет години в минираното поле на политиката. Отговорът беше съвсем прост — Доган поддържаше свои хора във всички партии, на всякакви нива. Купуваше ги безогледно. Ползваше ги изключително деликатно и никога не ги предаваше. Така смяташе да постъпи и с Цветан Цветанов.

Козела познаваше Цветанов още като млад офицер. Не беше негов тип, но въпреки това го харесваше.

Беше абсолютно сигурен, че Бойко го държи до себе си като жива съвест и като щит срещу корумпираните политици. Но не се съмняваше, че в един момент ще се опитат да минат през него.

Бойко Борисов също не беше вчерашен. Двамата с Цветанов всеки божи ден провеждаха кратък поверителен разговор.

— Кой ти се обади днес във връзка с мен? — питаше Борисов.

— Никой от тези, които очаквахме — отвръщаше Цветанов.

— Значи все още не са се разшавали — приключваше разговора генералът.

И така до следващия ден.

Амстердама вече беше задвижил машината и вървеше към най-близкия помощник на софийския кмет по най-сложния начин.

Бившият кмет Стефан Софиянски завеща на София боклука. Столицата затъна в смрад за отрицателно време и най-изненадващо не намери никаква подкрепа в цялата държава. С просто око се забелязваше, че зад протестите на хората стоеше желязна организация. Леви и десни се бяха обединили, за да бламират Бойко Борисов. Сретен имаше човек, който можеше да помогне. Бе вложил в него достатъчно пари. Нареди му да купи няколко стари мини. След което го изпрати при Цветан Цветанов. Предложението му беше просто, ясно и категорично: Ние ви решаваме проблема с боклука, а вие ни дължите услуга. Кога и как ще покаже бъдещето.

Цветанов докладва на Бойко Борисов още същия ден. Генералът веднага усети капана и отказа.

* * *

Козела чукаше Мери денонощно с ентусиазма на тийнейджър и сам се присмиваше на себе си. Нямаше никакво съмнение, че не се навърташе случайно около него, но животът му беше омръзнал, пък и любопитството кой точно му е пробутал безогледната курва със смирено поведение представляваше достатъчен стимул да се преструва на запленен.

— Ти каква си била в предишния си живот? — попита я уж невинно той, след един як запой, гарниран с пълна програма секс.

— Учителка — отвърна скромно тя.

— Аз пък бях поп — засмя се Козела.

И двамата не си вярваха, но видимо играта ги забавляваше. Козела знаеше, че някога ще го отсвирят. Беше му интересно какъв човек ще му пратят и по какъв начин ще го внедрят. Интересуваше го чисто професионално. Не влагаше никаква емоция.

Ако той трябваше да убие себе си, никога нямаше да прати жена. Беше твърде елементарно и лесно за разгадаване. Забавляваше се да изчислява различните варианти. До него можеше да се приближи близък приятел, но такъв не съществуваше. Познаваха го ограничен кръг хора, повечето от които покойници. Без съмнение той беше в ръцете на Бога, от когото въобще не се страхуваше, както и в ръцете на дявола, с когото беше приятел. До него можеше да се докопа и Флора. Напоследък тя без съмнение се беше посветила единствено на идеята по какъв начин да го ликвидира. За Козела знаеха още Сретен Йосич и Маджо. Той самият също знаеше за себе си. Междувременно Влад Аберман стоеше залостен в Лесидрен като сиренцето в капана за мишки. Първа се хвана точно тази, която Козела бе определил за основна цел — мадам Сабат. Определи му среща чрез третостепенни посредници в малък мотел по магистралата за Истанбул и го посрещна с цяла орда охрана.

— Ще ме убивате ли? — ухили се нагло Козела.

— Точно обратното — отвърна му студено мадам Сабат — пазим се от теб!

— Аз съм вече безобиден дъртак с бурно минало — засмя се Козела. — Подари ми бастун, вместо да мъкнеш тази охрана.

— Държа те изкъсо — отведе го на най-отдалечената маса еврейката. — Не си помисляй, че ще ми се изплъзнеш!

— Готов съм да ти дам Влад Аберман, когато го поискаш.

— Нима?

— Искрен съм като католик в изповедалня.

— Повярвах ти веднага.

— Знаеш ли, мадам? — поръча бутилка водка Козела, запали цигара и нагло сплете крака. — Понякога си мисля, че ние с теб станахме достатъчно близки и вече е време да узаконим връзката си. Ще възразиш ли, ако поискам ръката ти?

— Готова съм да ти пристана всеки момент, ако ми кажеш какво си намислил? — отвърна му, без да й мигне окото мадам Сабат. — Шаферите са на съседната маса и можеш да бъдеш сигурен, че ще ти носят тялото до дома на покойника като на сватба.

— Какво ще кажеш на края на лятото, на място, което ще ти посоча допълнително? — свали картите на масата Козела.

— Ще кажа да!

— Знаех си! Ще ми пристанеш дърта курво! — наля водка по чашите. — Наздраве!

— Не мога да ти устоя, дърт козел, такъв! — запали цигара мадам Сабат и даде знак на охраната си да я чака пред входа.