Христо Калчев
Вълчи капан I (10)

X

1995 година. Карамански беше вкаран от своите покровители в затвора, за да го спасят от разстрел. Бъдещите покойници братя Васил и Георги Илиеви, Димата Руснака и все още живият Маджо отдавна бяха хвърлили око на бизнеса му. Освен рекета, кражбите на коли, незаконния хазарт, нелегалното производство на алкохол, проституцията, контрабандата на цигари и уиски и магистралните грабежи, Иво притежаваше най-апетитната хапка — каналите за трафик на горива и оръжия в ембаргова Югославия. Отчиташе се с между сто — сто и петдесет хиляди долара дневно на кръга около казино „Севастопол“ и не криеше връзката си с ченгетата. Стигна се дотам, че малко преди да го арестуват, един от най-приближените му лакеи — негърът Кингсли, простреля Маджо точно пред „Севастопол“. Два дни по-късно министърът на вътрешните работи Виктор Михайлов проведе „ювелирната“ си акция по задържането на Карамански. Веднага след това пред апартамента на бившия началник на полицията и настоящ собственик на „Севастопол“, трима полицаи от БМБ разстреляха две барети — подполковник Марин Чанев и сержант Георги Георгиев — Индианеца. Официалната версия беше грешка. А всъщност ставаше дума за територията на Карамански. Тя не беше малка, но не беше и голяма. Карамански беше измислен човек и влиянието му върху престъпния свят също беше измислено.

* * *

На Сретен по това време работите му вървяха прилично, въпреки че го търсеше Интерпол. Беше избягал от холандски затвор и си живееше кротко и спокойно на пъпа на София. Опитът му подсказваше, че шумни бандити като Карамански са склонни към откровено предателство и затова се пазеше от тях повече отколкото от полицаите.

Карамански на няколко пъти се опита да се свърже с него. Беше основал някаква смешна застрахователна компания, наречена претенциозно „Корона инс“, и упорито се опитваше да му стане слуга на територията на България. И Сретен разбира се, отказваше.

Събра ги общата им любов към фолкмузиката. Забравена актриса и певица покани сръбската съпруга на Сретен и децата на рожден ден.

Оказа се, че Иво Карамански е сред най-добрите й приятели. Седеше плътно до застарялата звезда в ресторанта и зееше около нея колкото му глас държи. Сретен се появи посред нощ, за да прибере семейството си. Веднага го забеляза. Лошото беше, че Карамански също го видя. И го позна. Двамата изпяха заедно всички песни, за които се сетиха. Именно тогава Карамански реши да предаде Сретен, а Сретен да убие Карамански. Така срещу набедения Кръстник застанаха двама — от едната страна Козела, от другата страна най-големия наркопласьор в Източна Европа — Йоско Амстердама.

* * *

Козела избра датата единайсети август съвсем случайно. Просто минаваше през България на път за маковите полета в Туркменистан и му хрумна, че е логично да убие мимоходом Карамански. Не правеше услуга на Маджо, а изпълняваше сделка. Козела все още стоеше от двете страни на кантара. Мнозина го знаеха като генерал Иван Милетиев, но той имаше подкрепата на малкото посветени в другия му живот. Най-просто казано Маджо имаше нужда от един мъртъв Карамански, а Козела все още предпочиташе Маджо жив.

Сретен избра единайсети август нарочно. Неговите хора бяха проследили ежедневния маршрут на Карамански. Знаеха, че всяка вечер напуска офиса си в Люлин 3 към двайсет и един часа и охраната му винаги избираше околовръстното шосе.

Единайсети август се оказа проклет ден и сигурно дяволът си е нямал никаква работа. Килърите на Сретен заеха позиция от страната на квартал Филиповци. Отстрани изглеждаха като стопроцентови цигани. Снайперистът на Козела намери място откъм страната на Люлин. На външен вид приличаше на обикновен гражданин, тръгнал да разхожда кучето си. Забеляза веднага шляещите се цигани от другата страна на шосето, но сметна, че са част от охраната на Карамански. На свой ред те моментално отбелязаха присъствието му и също решиха, че е от охраната.

По това време трафикът по околовръстния път бележеше своя пик. От строящия се параклис мързеливо пълзеше трактор. От полицейската караулка с около 40 км в час приближаваше военен камион. Колата на Иво Карамански се появи изведнъж, от нищото. Стрелбата започна едновременно от двете страни. Не се разбра кой точно уби шофьора на военния камион и как се подпали резервоара. Останал без управление, той блъсна челно трактора и в следващите пет минути изгоря като клечка кибрит. Охраната на Иво веднага организира оттеглянето. Куршумите още свистяха, когато конвоят с бясна скорост се отдалечи по страничния път към Илиянци.

Козела научи за трагедията от вечерните новини по телевизията. Не беше сантиментален глупак, но четиринайсет напълно невинни войника му дойдоха много. Откри снайпериста си на уговореното място.

— Как се чувстваш, капут? — срита вратата му Козела. — Начеса ли си крастата, да ти еба майката?

— Стана грешка, шефе! — ухили му се мазно снайперистът.

— Нищо, сега ще я поправим!

Застреля го между очите.

„Помиярът се е помияр!“ — помисли си Козела и се изнесе към центъра на града. Беше сигурен, че вече има запазено място в ада, но това в никакъв случай нямаше да измие срама му от смъртта на четиринайсет абсолютно невинни деца.

Влезе в първия бар и се напи като скот.