Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Distant Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране
nev4ooo (2012)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Кейт. Ще те накарам да се влюбиш

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1992

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-071-0

История

  1. — Добавяне

VI

На другата сутрин Джени се събуди към десет часа. Чувстваше се като разглобена. Имаше тъпо главоболие, всички кости я боляха. Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. Наоколо цареше неделно спокойствие. Безлюдните стопански постройки бяха облени в слънчева светлина, а конете мирно пасяха по ливадите.

Джени продължително се протегна. След това отиде в банята, взе душ, облече се, гримира се и се среса. Оправи леглото си и подреди стаята. Нямаше никакво желание точно сега да се срещне със Стив. Ако изчакаше достатъчно дълго, той вероятно щеше да излезе от къщата.

— Добро утро, мис Вандийн. Наспахте ли се?

Джени трепна. Мислеше, че е сама, когато затвори след себе си вратата на трапезарията, след като за нейно задоволство не срещна никого в коридора, а на масата отдалече съзря само своята закуска. Стив седеше в ъгъла до прозореца и разгръщаше неделния вестник.

— Добро утро — отвърна разстроена тя.

Стив се усмихна.

— Хапнете си добре — посъветва я той. — Закуската е най-важното ядене за деня.

Джени си наля кафе и си взе едно маслено рогче.

— Бихте ли желала да хвърлите един поглед на вестника?

Тя се поколеба. Какво означаваше тази внезапна любезност? Подиграваше ли й се?

— Да, моля.

Стив й подаде част от вестника и тя панически се прикри зад страниците му.

— Имате ли още мускулна треска?

— Благодаря, вече съм по-добре — Джени безцелно запрелиства вестника. Къде беше Чък? Без него се чувстваше беззащитна — изложена на прищевките на Стив, на ироничните му нападки.

Кухненската врата се отвори.

— Стив, току-що говорих с дъщеря си — гласът на Луиз звучеше потиснато. — Няма да й се размине операцията. Мога ли да замина за няколко дни при нея, за да се грижа за мъжа й и за децата, докато лежи в болницата? — червените й ръце нервно мачкаха краищата на престилката.

— Разбира се, Луиз. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не — тя поклати глава. — Всичко останало е уредено. Печеното за днешния обяд е във фурната. Ще изчакам, докато стане готово, и тогава ще тръгна.

Джени остави вестника настрана.

— Аз мога да се погрижа за печеното, Луиз.

Луиз смръщи вежди.

— Много мило от ваша страна — каза тя, но явно си личеше, че изобщо не беше във възторг от предложението.

Стив пристъпи към нея и сложи ръка на рамото й.

— Остани при семейството си колкото е необходимо. Ден повече или по-малко не е от значение. Джени ще се погрижи за всичко тук.

— Да, Луиз, не се притеснявайте за това. Аз няма да оставя момчетата да умрат от глад — увери я Джени и хвърляйки страничен поглед към Стив, допълни: — Готвенето май е единственото нещо, което умея добре да върша.

При вида на подигравателната му усмивчица, тя усети как скокообразно се учести пулсът на шията й.

— Тогава ще се приготвя — Луиз постоя нерешително още миг на вратата, след това безшумно излезе.

— Искате ли да прочетете остатъка на вестника?

— О… да… благодаря.

Двамата седяха мълчаливо, пиеха кафе и разлистваха страниците. „Приличаме на почтена възрастна брачна двойка“ — внезапно мина през ума на Джени и тази мисъл я накара да присвие с досада устни. Каква ужасяваща перспектива цял живот да бъде свързана с тиранин като „него“ и да е принудена ден след ден да търпи капризите му!

— Бихте ли благоволила да дойдете за малко в кухнята и да погледнете онова, което вече е готово? — Луиз, която се яви в този миг, я изтръгна от тягостните й мисли. Изглежда, никак не се доверяваше на домакинските й способности. — Можете ли да приготвяте прилични сосове? Моите момчета обичат да ядат печеното си с питателен сос.

Джени енергично кимна.

— Покажете ми само къде държите подправките.

След като Луиз показа на Джени всичко, от което би имала нужда, и до последната секунда я отрупва с полезни съвети, най-сетне се реши да се сбогува.

— Тръгвам вече. Довиждане. И още веднъж много ти благодаря за великодушието, Стив.

— Добре, добре, Луиз, няма защо. Поздрави дъщеря си от мен. Желая й бързо да оздравее.

— Благодаря, ще й предам. Довиждане, мис Джени.

— Довиждане, Луиз.

— Е, мис Вандийн — обърна се Стив към нея, — досега не успяхте да опознаете кой знае колко добре нашето имение. Бихте ли желала след обяда да пояздите малко с мен?

— О, благодаря, но… имам да върша… някои важни неща. — Джени се обърка. Дори в собствените й уши това оправдание прозвуча твърде неубедително и доста вяло.

— Сигурно не са толкова важни, че да не могат да почакат час-два — контрира я веднага Стив.

— Да… не… исках да кажа…

— Сега имам малко работа в града. Ще се върна за обяда.

— Чък ще дойде ли на обяд?

Стив поклати глава.

— Вероятно не. Чък трябва да се погрижи за… някои важни неща — в гласа му звучеше необичайно задоволство.

Джени гледаше след него със смесени чувства. Къде беше Чък? Какви „неща“ имаше да урежда? Снощи дума не бе споменал, че ще отсъства целия следващ ден. Нима Стив го беше отпратил, за да я лиши от единствената й опора?! Така щеше безпрепятствено да й отправя отровните си стрели. Ами ако…?!

Тя тръсна глава. Във всеки случай, сега поне имаше поле за изява, където несъмнено превъзхождаше Стив. По отношение на готвенето, той нямаше да може да се улови за нищо, с което да я уязви.

Джени си сложи чиста престилка и в добро настроение се залови за работа.

 

 

— Комплименти. По-добре и Луиз не би могла да приготви печеното. Очевидно наистина умеете да готвите добре.

Джени не можа да прикрие доволната си усмивка.

— Благодаря — измърмори тя поруменяла. — Кога… кога ще тръгнем?

— Когато пожелаете — гласът му звучеше необичайно мек, почти нежен.

Сърцето й заби ускорено.

— Само ще разтребя бързо в кухнята и ще се преоблека.

— Чудесно. Ще ви чакам долу пред конюшнята.

С най-голяма бързина Джени разчисти масата, постави остатъците от обяда в хладилника, изми съдовете и забърса печката. След това изтича в стаята си и навлече джинсите си и една пъстра карирана блуза.

Облегнат на дървената ограда, Стив я гледаше как се приближава с широки уверени крачки. До него, завързани на вратата, стояха оседлани Фоксфайър и огненият жребец Апалуса, който Стив бе яздил и вчера.

— Елате — Стив отвърза Фоксфайър и го държа за юздите, докато Джени го възседна. След това и той пъргаво се метна на седлото на своя кон.

Джени седеше с изправен гръб. „По-свободно — напомняше си тя. — Стой изправена. Не се изкривявай.“ Бе се заклела този път да не се изложи. Стив не биваше да има повод отново да й се присмива.

След като се убеди, че Джени е хванала здраво юздите и е пъхнала краката си в стремената, той подкара коня си и й даде знак да го следва.

Тя с възхищение се любуваше на фигурата му — широки рамене, мускулест гръб, тесни хълбоци и силни бедра. Стив наистина въплъщаваше идеала за мъжко тяло. Ако и характерът му беше безупречен като атлетичната му външност…

Фоксфайър се присъедини към жребеца на Стив, без каквото и да е участие от нейна страна. Бедрата и тазът все още я боляха, но Джени усещаше, че все повече и повече се нагажда към движенията на коня. Усмихна се щастливо и извика:

— Къде отиваме?

— Към гората. Искам да ви покажа нещо там отзад, където растат най-високите вековни борове.

Те се отклониха от пътя и пресякоха реката по тясно мостче. По-нататък пътеката се изгуби във високата трева. Въздухът трептеше в обедната мараня. Планинските върхове се издигаха пред тях, забулени в нежен воал, а тъмносиньото безоблачно небе сякаш бе окачено по стръмните зъбери на хоризонта.

Стив протегна ръка и докосна Джени по рамото, сочейки й безмълвно към покрайнината на гората. Там, където потокът правеше плавна извивка, цяла обляна в слънчева светлина, стоеше една сърна и пасеше. След секунда повдигна глава, подуши въздуха и се втренчи неподвижно в тях. Постоя един миг така, прилична на митологична статуя, после тялото й трепна, тя внезапно се извърна и с огромни скокове се отдалечи. Двамата гледаха след нея, докато изчезна безследно в храсталака.

Стив насочи коня си към боровата гора. Джени го последва. Не след дълго достигнаха до малко просветление с формата на окръжност, в средата на което един страничен ръкав на потока се разширяваше в малко плитко езерце.

— Колко е красиво! — възкликна Джени.

— Мисля, че трябва да си дадем няколко минути отдих и да се полюбуваме на това местенце — и без да дочака съгласието й, Стив се спусна от седлото странично, скочи лек като перце върху меката горска почва, обърна се към Джени и разпери ръце.

— Повдигнете десния си крак над шията на коня и скачайте — каза той с нетърпящ възражение тон.

Джени послушно се подчини и попадна право в прегръдките му. Докато Стив я придържаше под мишниците, тя бавно се плъзна по цялата дължина на тялото му и краката й докоснаха земята.

— Благодаря — останала без дъх прошепна, а сърцето й щеше да се пръсне от внезапно вълнение.

— Удоволствието е мое. — Стив не проявяваше ни най-малко намерение да я пусне. Джени усети как ръцете му се плъзнаха напред към гърдите й и палците му докоснаха зърната й. Тя неволно изстена тихо.

Доволна самоуверена усмивка се появи върху устните на Стив. Бавно и внимателно той я увлече със себе си на меката топла трева и разпиля дългите й копринени коси като искрящ воал върху тъмнозеления горски килим.

— Косата ти ухае чудно хубаво — промълви и зарови лице в шията й.

Джени не разбираше какво става с нея. Тръпка премина по тялото й, внезапно я обляха горещи вълни и тя се задъха.

Стив се обърна настрани и разкопча ризата си. Джени впери поглед в голите му, загорели от слънцето гърди, в широкия триъгълник гъсти и черни къдрави косъмчета, чийто изтъняващ надолу връх преминаваше в тясна права линия и се губеше някъде в областта под колана на джинсите му. Тя преглътна с усилие, бързо седна и отклони поглед от смущаващата я гледка.

— Хубаво е тук — рече с неестествено висок и тънък глас.

Стив я изгледа за миг изумено. После ръката му нежно погали тила й и бавно се заспуска по гърба, достигна меката извивка на ханша й, с внезапен тласък си проправи път между стиснатите й бедра и се притисна — топла и мека — върху венериния й хълм.

Джени усети леко виене на свят. Инстинктивно стисна по-силно бедра, но от това ласката му стана само още по-дълбока и интимна. Дъхът й секна и за част от секундата сърцето й престана да бие.

Стив се засмя с тих гърлен смях и притисна устни към голия й врат. После я хвана за раменете, обърна я и я привлече надолу към себе си. Устните му се плъзгаха по бузите й, по клепачите, по устните…

Джени отмаляла отпусна тялото си върху неговото, затвори очи и полуотвори уста.

Стив я събори върху тревата и легна върху нея. Като в сън тя виждаше лицето му, тъмните му очи, устните, които все повече и повече доближаваха нейните… доближаваха ги… докоснаха ги… възпламениха ги…

Без да съзнава ясно какво прави, Джени простря ръце и страстно ги обви около врата му. С въздишка изви тялото си и плътно го долепи до неговото така, че да усеща всяка негова фибра. Замря, тръпнеща от непреодолимо желание.

И тогава изведнъж Стив я сграбчи здраво за китките, изви ръцете й встрани, пусна ги и се изправи.

В неволен порив Джени отново протегна ръце, за да го задържи, но Стив й обърна гръб и закопча ризата си.

— Време е да се връщаме — дрезгаво каза той. След това се извърна и й помогна да стане.

Все още замаяна, Джени механично пое предложената й длан. Взря се в лицето му с усмивка, пълна с несигурно очакване. Но онова, което видя, я стресна. То беше каменно студено и жестоко. „Той ме гледа така, като че ли съм вещица!“ — помисли си, изтръпвайки, тя. Но защо? Какво се беше случило? Не беше ли това същият този мъж, който току-що толкова нежно я беше милвал и целувал?

— Джени? Съжалявам, боя се, че се самозабравих — гласът му беше кадифено мек.

Тази нова смяна в настроението и поведението му вече и дойде твърде много. Гореща червенина от срам обля страните й. Естествено! Чак сега тя разбра истинските размери на неговото коварство. За да я откъсне от Чък, той не се свенеше и от най-долнопробните средства! Нейното прелъстяване беше част от едно хитро замислен план! А тя, наивната глупава гъска, веднага бе попаднала в капана му! Бе паднала като зрял плод в скута му! И сега той доволно потриваше ръце. Как можа да се покаже толкова сляпа, толкова глупава! Вбесена, Джени здраво стисна зъби.

— Аз също. Но това никога няма да се повтори! — отвърна му с металически нотки в гласа. Какво ли би си помислил Стив, ако знаеше, че съвсем безполезно хаби енергията си, защото нито Чък, нито тя имаха намерение да станат любовници? Защо не искаше най-сетне този дебелоглав каубой да разбере, че те наистина бяха само приятели?

Джени рязко се обърна и тръгна към конете.

Стив гледаше след нея. В погледа му се четеше изгарящо желание.