Нора Кейд
Ще те накарам да се влюбиш (3)

III

Слънцето вече надничаше през завесите, когато Джени се събуди. Тя леко изохка и, простирайки ръце над главата си, погледна към часовника. Минаваше десет! Бе проспала половината предобед! Бързо се изправи и погледът й се спря в долната част на леглото. Смачкани, една върху друга там бяха захвърлени полата и блузата й. Тутакси в паметта й изплува споменът за вчерашния ден. Наистина ли се бе състояла тази неприятна сцена между нея и Стив? Сега на дневна светлина бруталната му атака й се струваше толкова недостоверна, че тя сериозно се замисли дали не е била плод на въображението й. Но защо трябваше да си въобразява една толкова противна история? Джени навлажни с върха на езика си изпръхналите си устни. Не, нямаше съмнение — Стив се бе нахвърлил като звяр върху нея и по един много долен начин я бе унизил.

Джени усети гадене и леко виене на свят. Изтича в банята и наплиска челото си, а после подложи изтръпналите китки на ръцете си под студената водна струя.

Очевидно агресивното поведение на Стив спрямо нея до голяма степен се дължеше на чиста ревност. Той вероятно смяташе, че присъствието й ще ограничи влиянието му върху Чък и така ще подкопае и авторитета му в ранчото. За него Чък все още си беше малкото момче, което се нуждаеше от грижите му и за чието благополучие носи отговорност.

Чък обаче явно се чувстваше ограничен от брат си. Той искаше да се освободи от опеката му и бе помолил Джени да го подкрепи. Но това изискваше смелост и самообладание. Наистина ли тя искаше да продължи да се излага на откритата враждебност и грозната вулгарност на Стив? Мрачните му заплахи я бяха впечатлили. Ами ако наистина ги осъществи.

Джени взе студен душ, върна се в стаята си и се облече. Дръпна със замах завесите и за момент затвори очи, заслепена от ярката дневна светлина. След това отвори стъклената врата и излезе на верандата.

Хладният ароматен въздух напълни дробовете й с щипеща свежест. На една ръка разстояние пред нея се издигаше вълнообразната верига на планината, а под масивните скални зъбери се простираше тучна зелена падина, в която разположените в строго определен порядък конюшни и стопански сгради на ранчото Фелтън изглеждаха като малко поселище.

Внезапно Джени се досети как да постъпи. Трябваше да остане. Най-вече заради Чък, но мъничко и на инат. Решила окончателно да излезе на борба срещу Стив Фелтън — този самоуверен дебелоглав планинец с отвратителни маниери, — тя се упъти към трапезарията.

— Нима станахте вече? — Луиз се показа на отворената кухненска врата и й хвърли укорителен поглед. — Взех да си мисля, че ще станете направо за вечеря.

Джени се изчерви.

— Предполагам, че чистият въздух е причината да спя до толкова късно. Добро утро, Луиз. Благодаря ви, че сте ми запазили закуската.

— Ако желаете нещо друго, ще трябва сама да си го приготвите. Аз съм заета с обедното меню — след кратка пауза тя продължи. — Ще останете ли по-дълго при нас?

Джени вдигна рамене.

— Зависи…

— Е, вие си знаете — кухненската врата се затръшна зад Луиз.

Джени замислено разбърка кафето си. Най-добре за нея щеше да бъде, ако приеме, че за никого другиго, освен Чък не е добре дошла в ранчото.

След като закуси и за голямо неудоволствие на Луиз сама отнесе чиниите и приборите си в кухнята, Джени излезе от къщата и се огледа наоколо. Макар че слънцето грееше все така ярко както преди и по небето не се виждаше дори следа от облаче, макар че ливадите и пасищата все тъй блестяха наситено зелени и близките планински върхове се възправяха огромни и живописни на фона на лазурното небе, все пак за нея денят бе изгубил нещо от ослепителния си блясък.

Джени отправи търсещ поглед във всички посоки, но никъде не откри Чък. Неволно й се изплъзна въздишка на облекчение — така й оставаше още малко време, за да обмисли на спокойствие наново решението си и ако се наложи, в последния момент да го промени.

Иззад ъгъла на къщата надникна едно петнисто черно-бяло овчарско куче и любопитно запристъпва към нея.

— Здравей, хубавецо — тя се наведе и го погали по главата.

— Не се ли страхувате, че може да ви ухапе?

Джени се вцепени, сърцето й глухо заби. „Дано да не покажа слабостта си“ — помисли си и бавно се обърна.

— Тук хапят само някои хора, мистър Фелтън — твърдо каза тя и погледна предизвикателно Стив в очите.

За миг на устните му се появи неволна усмивка, но тя изчезна тъй бързо, както се бе и появила, а на лицето му отново се изписа обичайният израз на леденостудена враждебност.

— Е, да, ние тук не обичаме да ни вземат за глупаци.

Равномерен приближаващ тропот на копита отне на Джени възможността да отговори. Яхнала породист черен жребец, чийто гладък косъм имаше цвета на дългата й гарвановочерна коса, към тях се приближаваше Глория. Тя дръпна юздите и закова коня си точно пред Стив.

Джени я наблюдаваше със завистлив поглед, в който се примесваше и малко възхищение. Глория седеше на седлото в идеална ездаческа стойка, сякаш тя и животното бяха едно цяло.

Стив хвана юздите.

— Изглеждаш великолепно днес, Глория — той говореше тихо, но все пак достатъчно високо, за да може Джени да долови всяка негова дума.

— Благодаря, скъпи — тя го дари с ослепителна усмивка.

Джени не знаеше накъде да гледа. Все повече и повече се чувстваше като досадна натрапница.

— Дойдох да попитам Джени дали би искала да ме придружи на една малка езда. Какво ще кажете, съгласна ли сте?

Джени трепна:

— Аз ли? О, не… благодаря. Не умея да яздя.

— Така ли? — Глория поклати глава в пресилено учудване. — А пък аз винаги съм смятала, че и най-големият глупак — о, извинете, — исках да кажа, че всеки би бил в състояние да се качи на кон и просто да го поязди.

По страните на Джени избиха тъмночервени петна.

— Никога не съм имала възможност да опитам. Аз съм живяла само в града — защити се тя.

— Как мислиш, Глория, не би ли могла да въведеш Джени в изкуството на ездата? — Стив се подсмихна.

— Великолепна идея — Глория му върна усмивката.

Джени гледаше подозрително ту единия, ту другия. Не вярваше на това внезапно примирие. Двамата й крояха нещо.

— По-добре да почакам Чък.

— Чък е много зает и няма време за развлечения от този род. Но естествено, щом се страхувате… — Глория сви рамене.

— Не се страхувам.

— Бъди така любезна, Глория, кажи на Уили да оседлае Мики.

— С удоволствие. Елате, Джени — Глория махна на Стив. — Чао, скъпи. Ще се видим по-късно — пришпори коня си и препусна към конюшнята.

Джени се поколеба за миг, но след това с твърди крачки я последва.

— Уили, мис Джени желае да ме придружи. Моля, оседлайте й Фоксфайър — чу тя да казва Глория на коняря, когато ги доближи. Джени сбърчи чело. Не беше ли казал Стив друго име?

— Фоксфайър ли, мем? — Уили също беше видимо учуден.

— Да, добре ме чухте.

— Само попитах — свивайки рамене, Уили влезе в конюшнята и не след дълго изведе един оседлан едър кафяв кон.

— Можете да го яхвате, готов е.

Джени гледаше безпомощно силното животно.

Глория се засмя.

— Толкова е лесно — извика тя и с лекота се метна на своя жребец.

Джени преглътна. Хвана юздите с внезапно овлажнели ръце и се опита да постави крака си в стремето, както бе видяла да прави това Глория. Конят трепна и затанцува на място. Джени загуби опора, изтърва юздите и с мъка запази равновесие.

Уили изплю гъста струя тютюнев сок на светлия пясък.

— Трябва да застанете от лявата му страна — грубо нареди той и удържа коня на място.

С аленочервено лице Джени смени страната. Фоксфайър извърна глава и изпръхтя. „За бога, бъди добър и стой мирен“ — шепнеше заклинателно тя, докато пъхаше левия си крак в стремето. После се вкопчи с лявата си ръка в извивката на седлото и с усилие — сантиметър по сантиметър — се издигна нагоре, докато най-сетне можа да повдигне десния си крак над конския гръб и се пльосна непохватно.

Докато Уили нагласяваше стремената по дължината на краката й, Джени си пое въздух и се огледа наоколо. Сърцето й биеше на пресекулки. До оградата на пасището, подпрял лакти на най-горната дъска, стоеше ухилен Стив. „Хили се, проклетник такъв! Ще ти покажа аз!“ — измърмори тя.

— Напред! — прозвуча бодрият глас на Глория. Тя вдигна ръка за поздрав по посока на Стив и пусна коня си в тръс.

Конят на Джени също се раздвижи, без каквото и да е участие от нейна страна. Тя изплашено стисна с една ръка юздите, а с другата се вкопчи в извивката на седлото. Тялото й твърдо се друсаше в неритмична последователност върху гладката кожа на седлото, докато зъбите й тракаха в същото насечено стакато.

Глория изви глава и ехидна усмивка изкриви изящното й лице. Тя заби пети в хълбоците на коня си, увеличавайки бързината. Джени се опита да изпъне юздите, но бързо се убеди, че трябва да насочи всичките си усилия към това, да се задържи на люлеещия се конски гръб. Фоксфайър, усетил неопитността на ездачката си, премина в бърз галоп. Джени задавено изкрещя:

— Гло-ри-я, мо-ля, спре-те го!

— Хванете юздите и ги дръпнете силно!

— Не мо-га!…

Песъчливият път, по който бе поела Глория, навлезе в рядка борова гора. Внезапно Фоксфайър се хвърли встрани и се понесе в бесен галоп напосоки между стволовете на дърветата, използвайки всяка пролука, която му се предлагаше. Изплашените крясъци на Джени огласиха цялата гора. Юздите окончателно й се изплъзнаха и тя се вкопчи отчаяно с две ръце в седлото. Тялото й неконтролируемо се мяташе насам-натам, без да може да направи нещо, за да го спре. Парализирана от страх, тя гледаше с ужасен поглед тясната пролука между два чепати бора, накъдето се носеше с неотслабваща бързина конят й.

— Стой, Фоксфайър! Стоооой! — чу тя да вика зад нея Глория, която препускаше с всички сили, за да я настигне и да спре коня. Но вместо да го възпрат, пронизителните викове на Глория и грохотът на галопиращи копита зад него сякаш го пришпорваха още повече. Джени ужасено затвори очи. Тя бе сигурна, че е настъпил последният й час. След няколко секунди щеше да се блъсне в дърветата и да бъде размазана.

Внезапно, на половин метър пред смъртоносното препятствие, Фоксфайър в пълен бяг изви рязко встрани. Джени излетя от седлото и с глух звук се стовари върху горската почва. Усети остра болка в тила, а след това светът около нея потъна в мрак…

 

 

— Мис Вандийн! Станете, мис Вандийн! Нищо сериозно не ви се е случило! — Някой грубо разтърсваше раменете й.

Джени отвори очи. Стив. Лежеше в ръцете му. Бързо се опита да стане, но със силен стон се отпусна назад. Предпазливо опипа подутината на тила си.

— Получихте само една малка цицина, нищо повече — забеляза Стив без ни най-малко съчувствие в гласа.

Джени стисна зъби и не каза нищо. Имаше чувството, че няма здраво местенце по тялото си. Малко по-късно вече седеше на задната седалка в един джип, който Глория далеч не съвсем внимателно управляваше през гористия терен.

— Ау! — изплъзна й се неволно, когато пред конюшнята Глория натисна спирачката толкова рязко, че Джени почти изхвръкна от седалката.

— О, извинете! — Глория се засмя без следа от притеснение.

— Какво се е случило? — Чък, който току-що бе влязъл в двора, скочи от коня си и помогна на Джени да слезе от джипа. Загрижено се вторачи в пребледнялото й, разкривено от болката лице. — Стив! Какво е станало с Джени? — извика той обвиняващо към брат си.

— Мисля, че това беше първият ми урок — Джени не отместваше поглед от Стив.

— Тя падна от коня — в гласа на Стив се долавяше зле прикрита подигравка. — Получи само няколко малки драскотини и една цицина на главата. Няма нищо сериозно.

— Въпреки това би трябвало да внимаваш повече за нея! Кой кон язди тя?

— Нашият добър стар Мики.

— Фоксфайър — поправи го Джени. — Конят ми се казваше Фоксфайър.

— Фоксфайър!? — Чък премести обвинителния си поглед от Стив към Глория и после отново го върна върху брат си. — Та той изобщо не е подходящ кон за начинаещи! Още не е добре обязден! И двамата много добре знаете това!

Стив и Глория повдигнаха вежди и равнодушно свиха рамене.

Уили се появи на отворената врата на конюшнята.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той лицемерно, гледайки раздърпаните дрехи на Джени.

— Нищо, като изключим това, че бях принудена да паса трева в буквалния и преносния смисъл на думата — саркастично отбеляза Джени.

— Ама че беда — Уили се прокашля.

Явно никой, освен Чък не й съчувстваше. Напротив, неприкрито злорадство се четеше в израженията им. „За тях, изглежда, би било най-добре, ако си бях счупила врата“ — помисли си с горчивина Джени.

— Ела, Джени, ще те закарам вкъщи — Чък внимателно я подкрепи и й помогна да седне на предната седалка.

Стив безмълвно се обърна и тръгна след Уили.

Когато влязоха в къщата, Чък придружи Джени до стаята й.

— Вземи един аспирин и си приготви гореща вана — препоръча й той. — Това прави чудеса, ще видиш — засмя се малко пресилено. — Горе главата, Джени, няма да се предаваме!

Джени благодарно му се усмихна. Неговото съчувствие и подкрепа й се отразиха благотворно. Нека Стив доволно потрива ръце, все пак Чък твърдо стоеше на нейна страна. Двамата заедно щяха да се противопоставят успешно на неговите злоумишлени действия — каквито и ще коварства и подлости да измисляше той, колкото грубо и вулгарно да изразяваше враждебността си към нея. Помагайки на Чък да извоюва независимостта си, тя щеше да направи неоценима услуга и на самата себе си — щеше да кали волята си в борбата с всевъзможните трудности, които можеше да й поднесе непредсказуемият пълнокръвен живот, особено що се отнася до напълно непознатия й и очевидно суров мъжки свят.

— Не се страхувай, Чък, няма толкова лесно да вдигна бяло знаме. Ще се видим на обяд.

Чък й кимна окуражаващо:

— Дотогава, момиче Джени.