Нора Кейд
Ще те накарам да се влюбиш (2)

II

— Джени! Вечерята е сервирана!

Джени стреснато отвори очи. Къде се намираше? Опита се да се ориентира в тъмнината, трескаво затърси ключа на осветлението.

— Джени, чуваш ли ме? — на вратата вече се чукаше настойчиво.

— Чък, ти ли си? Идвам веднага!

Най-сетне напипа ключа, натисна го и я обля светлината на два стенни аплика. Джени погледна часовника. По дяволите! Беше почти шест. Трябва да бе заспала дълбоко.

Скочи от леглото, изтича в банята и наплиска лицето си със студена вода. Върна се в стаята и с най-голяма бързина измъкна от куфара чисти бикини и сутиен; облече ги, а после нахлузи една свободна батистена блуза и тъмносиня, силно клоширана памучна пола. Отказа се от чорапи и обу на бос крак бели сандалети с тънък полувисок ток. Каква нелепост! Тъкмо тази вечер искаше да излъчва спокойствие и душевен покой, да изглежда изискана и неотразимо женствена.

Джени се втурна обратно в банята, с няколко бързи движения на четката придаде донякъде форма на косата си, нанесе дебел слой черен туш на миглите и обилно начерви устните си с яркорозово червило.

Останала без дъх, забърза по коридора. Хвана дръжката на вратата и дълбоко си пое въздух. След това отвори и бавно влезе в трапезарията.

Стив седеше на челното място на масата и гледаше към нея. По непроницаемото му лице не можеше да се прочете нито една негова мисъл. На срещуположната страна, окуражително усмихнат, Чък стоеше изправен с ръце върху облегалката на един от столовете.

— Това е твоето място — покани я той и отмести стола назад.

Джени седна.

— Благодаря, Чък. Съжалявам, че закъснях.

— Не е голяма беда — Чък отбягна погледа й и също седна.

Джени взе чашата с вода, поставена пред нея, и припряно отпи няколко глътки. Плахо погледна към Стив, за да види дали бе забелязал издайническото треперене на ръката й.

Той бе облечен в светла памучна риза и плътно прилепнали по бедрата му, безупречно ушити панталони в същия цвят. Дрехите стояха като излети по съвършено пропорционалното му атлетическо тяло. Погледът на Джени се спря на ръцете му. Те не приличаха на елегантно поддържаните ръце на градски човек; това бяха силни, почернели от слънцето и вятъра ръце на мъж, свикнал здравата да работи на открито. Ръце, целите в мазоли и белези от рани. Може би също такива мазоли и белези бе издълбал животът и в сърцето му? Възможно ли беше това да е причината, поради която той се отнасяше така враждебно с нея?

 

 

Стив вдигна глава и за миг погледите им се срещнаха. След това той се загледа в блузата й. На устните му се появи презрителна усмивка.

Джени сведе очи надолу и застина. Изгаряща червенина изби по страните й: в бързината бе забравила да облече корсаж под прозрачната си блуза! Тя се почувства мъчително неловко, идеше й да се скрие в миша дупка.

На масата цареше гробно мълчание. Във въздуха витаеше ясно доловимо напрежение. Чък гледаше навъсено пред себе си. Устните му бяха стиснати до побеляване и образуваха тънка права линия, а брадичката му предизвикателно бе издадена напред като на заинатено малко дете. Той преднамерено избягваше да поглежда брат си в очите. Какво ли му беше казал Стив? Джени нервно отмести приборите си за хранене встрани. Тя съжаляваше за Чък, че се бе съгласила да дойде с него в ранчото. Но от друга страна, нямаше ли право той като пълнолетен млад мъж да доведе със себе си момиче по свой вкус, без да се налага предварително да иска позволение от Стив?

Луиз влезе в стаята. Тя носеше супник и го сложи на масата пред Стив.

— Хмм… — Чък подуши с нос въздуха. — Човече, мирише на моето любимо ядене: гулаш! Ти си истинско съкровище, Луиз!

Изглеждаше, че смехът му щеше да разсее късащото нервите напрежение. Но моментното чувство на облекчение у Джени изчезна почти веднага, тъй като тя забеляза неподвижното лице на Стив и киселото изражение на Луиз. „Бедни ми Чък — помисли си тя, — тук вкъщи ти все още си «малкият», комуто наистина някои неща се прощават, но който все пак има нужда постоянно да бъде наглеждан и контролиран.“

Луиз напусна стаята, за да се погрижи за останалата част от вечерята. Тя донесе крехка варена царевица и задушен зелен боб, сочни листенца салата и кошничка, пълна с още димящ хрупкав хляб.

Стив се зае да разпредели яденето. Джени пое чинията си, от учтивост благодарейки с половин уста. Но макар че всички ястия имаха превъзходен вкус, тя успя да преглътне само няколко хапки, и то единствено от чувство за приличие. В тази потискаща атмосфера на враждебност и отчуждение гърлото й бе като затъкнато.

По време на яденето Чък се опита да поведе непринуден разговор с Джени. Той й говореше за Сан Франциско, за общите им преживявания там, като че ли брат му изобщо не присъстваше. Изреченията му започваха почти винаги с: „Спомняш ли си, когато ние двамата…“ или пък с: „Господи, голям майтап беше, когато ти и аз…“

В противовес на разводненото му многословие, приносът на Джени към разговора бе предимно едносричен. Тя страхливо наблюдаваше Стив с периферното си зрение. Но той не проявяваше ни най-малък признак на заинтересованост и спокойно се хранеше. Най-сетне отмести встрани чинията и приборите си.

— Как се запознахте с Чък? — Стив безцеремонно прекъсна неспирното дърдорене на брат си и се приведе напред.

Джени трепна, уплашена, че той така внезапно я заговори, задави се и започна да кашля.

— Тя ме прибра от пристанището — побърза необмислено да й се притече на помощ Чък и се ухили.

Джени искаше да обясни, че се е намирала там по поръчение на шефа си във връзка с някакви служебни дела, за да попречи на Стив да си направи грешни изводи, но нов пристъп на кашлица заглуши думите й.

Луиз влезе да разчисти масата.

— Не ви ли хареса нашата проста храна? — заядливо подметна тя, докато прибираше почти пълната чиния на Джени. — Не е достатъчно изискана за една дама, нали?

— Напротив, напротив… беше много вкусно…

Но Луиз въобще не я слушаше. Мърморейки сърдито, тя обърна гръб на Джени и напусна стаята. Малко по-късно мълчаливо сервира кафето.

Стив също не направи повторен опит да възобнови прекъснатия разговор. Седеше, вперил безучастен поглед някъде в пространството, и бавно пиеше кафето си.

Неловката тишина внезапно бе нарушена от пронизителен автомобилен клаксон. Отвън с мощен рев се приближаваше някаква кола. Чакълът по алеята захрущя под гумите й. После двигателят угасна, хлопка се вратата и в стаята влетя една млада жена, весело провиквайки се:

— Здравейте, мили мои!

— Глория! — лицето на Стив светна.

Той скочи и посрещна жената, прегърна я и сърдечно я целуна. В отговор тя любвеобилно сключи ръце около шията му и се притисна към него.

— Хм… — проточи — не си се отучил да целуваш.

Джени не можеше да откъсне поглед от двамата. Дълбоко в себе си усети някакво странно бодване.

— Здравей, Чъки — непознатата намигна през рамото на Стив.

Чък погледна измъчено към Джени и изкриви лицето си в гримаса.

— Здравей, Глория. Отново на село? — той се изправи с явно нежелание и направи нещо като поклон.

— Естествено, скъпи. Нали знаеш, че и аз като прелетните птици всяка година се връщам да презимувам вкъщи на топло. — Глория се усмихна ослепително.

Джени я разглеждаше със завист. Искрящи дълбоки черни очи, яркочервени устни, гарвановочерни блестящи коси, падащи на меки вълни по безупречните й рамене. Нещо индианско имаше както във външността й, така и в живото й темпераментно излъчване. Сребърни верижки украсяваха шията и тесните китки на ръцете й. На всеки пръст от добре поддържаните й ръце проблясваше по един пръстен, а на ушите й се полюшваха огромни сребърни обеци, които подрънкваха при всяко нейно по-енергично движение. Невероятно дългите й стройни крака бяха обути в тясно прилепнали черни джинси, около талията си носеше широк виолетов кожен колан, а една дълбоко деколтирана копринена блуза в същия цветови нюанс допълваше тоалета на тази извънредно ефектна жена.

— Липсвах ли ти, Чъки? — подразни го тя и облегна глава на рамото на Стив.

— И още как! Дните без теб бяха истинско мъчение — отвърна Чък, без да може да прикрие пълната липса на въодушевление в гласа си.

Глория звънко се засмя:

— Все същия недодялан мечок си е останал нашият мил малък Чък — погледът й се спря върху Джени. — Я гледай ти! Коя е тази? — тя повдигна въпросително вежди и безцеремонно я загледа.

— Мога ли да ви запозная: Джени Вандийн — Глория Викърс.

— Здравейте, приятно ми е — Джени кимна неуверено.

— Здравейте — краткият поздрав бе хладен и високомерен. — Нова любов, а, Чъки?

— Джени идва от Сан Франциско. Тук при нас ще прекара отпуската си — обясни Чък с предупредителни нотки в гласа.

— Колко мило! А какво ще каже за това скъпата Хелън?

Чък се изчерви, и сви юмруци:

— Това няма нищо общо с Хелън!

Джени учудено се взря в зачервеното му лице. Коя беше Хелън?

— Е, щом така смяташ… — Глория вдигна рамене и седна на свободния стол до Стив.

— Искаш ли нещо за ядене? — нежната му усмивка накара Джени да затаи дъх.

— О, не, скъпи, благодаря. Толкова рано вечер не мога да хапна нищо.

— Но все пак ще изпиеш едно кафе, нали?

Тя се наклони плътно към него:

— Друго нищо ли няма да ми предложиш?

Джени преглътна на сухо.

— Нищо друго… в момента — Стив се подсмихна. — Луиз, имаме гост! Моля те, донеси още една чаша кафе! — извика и отново веднага се обърна към Глория. — Тази година ти се върна по-рано от обикновено?

— Колко мило, че това ти е направило впечатление. Имах цял куп гости и не можех просто така да ги отпратя.

— Глория, най-после отново сте тук. А аз вече мислех, че сте ни отписали. — Луиз сложи кафето на масата пред нея.

— Но, Луиз, как можахте да си го помислите? Шест месеца в Ню Йорк са ми повече от достатъчни. След тях се нуждая от малко чист въздух — тя скочи и прегърна домакинята. — Ах, Луиз, колко е хубаво, че отново ви виждам! Имам подарък за вас, после ще ви го донеса.

На Джени тази прекалена сърдечност й се стори малко фалшива, но очевидно Луиз не приемаше така нещата. Лицето й грейна в доволна усмивка, като тази, с която бе приела бурните приветствия на Чък преди няколко часа.

— Благодаря, но нямаше нужда, Глория — каза тя. — Ако още някой иска кафе, оставям каната тук — и отново влезе в кухнята.

Глория поведе оживен разговор със Стив, вмъквайки от време на време и Чък в него, при което проявяваше подчертан интерес към неговите коне. С Джени се държеше така, като че ли тя изобщо не присъстваше. Въпреки това инстинктивно Джени усети, че Глория не я изпуска нито за секунда от погледа си. Чувстваше прекалено ясно подчертаната враждебност, която лъхаше от тази жена. Но особено болезнено за нея бе да види промяната, настъпила у Стив; колко очарование имаше в смеха му, колко приятелски се държеше, колко внимателен и любезен бе станал той. Защо с нея се държеше съвсем другояче?

— И ти, значи, доведе със себе си момиче от последното родео? — Глория гледаше подигравателно към Чък, а след това премести поглед към Джени. — Не сте ли едно от ония момиченца, които се влачат от родео на родео след младите си герои, за да се хвърлят в краката им при удобен случай и да изпълнят всяко тяхно желание?

Джени стана тебеширенобледа. Отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Вместо нея гневно отговори Чък:

— Джени има добра работа и установено положение в Сан Франциско. Тя ще прекара тук годишния си отпуск, както ти казах преди малко.

— Ах, така ли? Прекрасно — Глория се изправи. — Е, до утре вечер тогава, скъпи — изгука тя и дари Стив с една прелъстителна усмивка. — Чао, Чъки, съкровището ми. Довиждане… Джени, нали така беше името ви?

Джени вдървено кимна, а Чък процеди едно „чао“ през стиснати зъби.

— Ако още веднъж ме нарече „Чъки“, направо ще експлодирам — изсъска той, когато Стив излезе да изпрати Глория.

— Коя е тази невъзможна жена?

— Баща й притежава огромно ранчо недалеч оттук, но не го управлява той лично. Живее в Ню Йорк и идва веднъж на няколко години. Глория живееше с мъжа си в ранчото. Разведоха се преди две години и оттогава прекарва зимата и пролетта в Ню Йорк, а лятото и есента предимно тук. Тя упорито преследва Стив и се боя, че вече го е хванала в примката си.

„Значи така стоят нещата“ — помисли си Джени. Стив и Глория идеално си пасваха, особено що се отнася до единодушната им неприязън спрямо нея.

— Какво ще кажеш да завършим този първи ден, като поседим пред камината и поговорим?

Чък се изправи и се протегна.

Джени погледна към блузата си:

— Добре, само ще отида да си наметна една жилетка, стана ми малко хладно.

Когато се върна, тя намери Чък седнал на канапето пред камината, с крака върху ниската масичка отпред. Стив стоеше до него и палеше лулата си.

— Човече, бях забравил колко уморителен може да бъде денят тук на открито. — Чък се протегна и широко се прозина.

— Даа, тук не ти е Сан Франциско, братле. Сега ще разбереш какво значи работа — гласът на Стив звучеше хладно, но не и недружелюбно.

— Ела, Джени, седни до мен — Чък я притегли на канапето до себе си и хвърляйки предизвикателен поглед на Стив, обви ръка около раменете й.

— Недей, Чък — възпротиви се тя, забелязвайки неодобрителния поглед на Стив.

Но Чък само се ухили хлапашки и още по-силно я притисна към себе си.

— С какво се занимавате в Сан Франциско, мис Вандийн? — Стив придърпа едно кресло до камината и седна.

— Аз… аз работя в една застрахователна агенция. Секретарка съм на шефа.

— Тогава сигурно не можете да си позволите да живеете нашироко. В един такъв голям град животът съвсем не е евтин.

— О, Джени припечелва по някой и друг долар от странични неща — изтърси Чък, преди тя да успее да си отвори устата. Той имаше предвид ръкописите, които печаташе вечер на старата си раздрънкана пишеща машина. Но така, както го каза, излизаше, че Джени се занимава с несериозни неща, а може би и не съвсем почтени.

— Тъй си и мислех — отвърна бързо Стив, преди да дочака евентуално пояснение от нейна страна. — Впрочем ти каза ли на Чарли, че утре трябва да поправи източната врата на обора? — смени той най-неочаквано посоката на разговора.

— По дяволите, забравих…

— Не смяташ ли, че трябва да го сториш сега, и то по най-бързия начин?

За миг по лицето на Чък се появи израз на упорство:

— Слушай, Стив… — и спря насред думата. — Можеш ли да се лишиш за няколко минути от присъствието ми, любов моя? — иронично се обърна той към Джени.

— Надявам се да не бъда изядена веднага от „него“ — отвърна тя, като под „него“ имаше предвид Стив, който, втренчен в огъня, седеше неподвижно в креслото. Едва след това осъзна, че Чък я бе нарекъл „любов моя“. Какво ставаше с него? Джени го наблюдаваше как прекоси с твърди стъпки стаята, взе шапката си от закачалката и излезе.

— Харесва ли ви нашето ранчо, мис Вандийн?

Джени стреснато извърна глава.

— Да… о, да… много. Чудесно е. Не бях си го представяла толкова огромно, толкова впечатляващо… — замлъкна, защото усети как отново потъва в мечтите си.

— Сигурно сте много доволна от себе си.

— Доволна? Но… Не ви разбирам…

За какво говореше той?

Стив се облегна.

— Доволна от това, че залогът очевидно си е струвал.

— Какъв залог? — Джени го гледаше объркано. — Съжалявам, но наистина не разбирам за какво намеквате.

Стив се приведе напред в креслото.

— Чък има момиче тук. Момиче, каквото му подхожда. То е родено тук, обича земята ни. Много се заблуждавате, ако си мислите, че аз безучастно ще гледам как някаква уличница от големия град се умилква около брат ми, за да се пъхне наготово в топлото гнезденце и да разбие живота му — погледът му буквално я пробождаше.

Джени застина като парализирана на мястото си, гледайки го с невярващи очи. Той я бе нарекъл „уличница“! Мускулите й се изопнаха, сви юмруци и скочи.

— Не! — изкрещя тя. — Вие се лъжете! Аз… аз съм порядъчно момиче! Не искам да измествам приятелката му! Ние с Чък сме просто приятели — нищо друго!

Стив подигравателно разтегли устни.

— Вярвам на всяка ваша дума. А сега чуйте ме добре, мис Вандийн. Това голямо имение носи немалко приходи, както вероятно се досещате. Но в същото време поддържането и стопанисването му поглъщат много големи суми. Което остава, не е достатъчно за скъпи бижута, разточителни пътешествия, ексцентрични дрехи и други подобни белези на лукса — той спря за малко, за да я изгледа враждебно. — Съберете си багажа и се върнете още утре в Сан Франциско. Очевидно съдбата е благосклонна към такива като вас и без много усилия скоро ще можете да си намерите някой, който с удоволствие ще се остави да бъде измамен.

Стив стана и пристъпи към нея.

Джени направи крачка назад и вдигна отбранително ръце.

Но Стив, без да се смущава от това, дойде съвсем близо. Пръстите му обхванаха китките й като два стоманени пръстена. Джени се изви под силата на ръцете му. Тя се почувства застрашена и по особен начин унизена. Разтрепери се цялата.

— Ще си отида, когато Чък ме помоли за това! — първоначалният й страх изби в бясно възмущение. — Чък има в ранчото същите права, каквито и вие! Брат ви е навършил двадесет и една години и аз мисля, че дори в този нецивилизован край това се смята за пълнолетие. Вие не сте му настойник. А аз от своя страна не ще ви позволя да ми давате каквито и да било наставления — тя изправи раменете си и за своя собствена изненада успя да издържи на унищожителния му поглед.

— Ще правите това, което аз ви наредя!

— Дори и не мисля — в очите на Джени се появиха гневни искрици. — Вие нямате право да вземате решения през главата на Чък. Той сам е отговорен за себе си — изплашена, тя направи кратка пауза. Знаеше, че отиде твърде далеч, но сега вече й беше безразлично. Като че ли някакъв бент се отприщи в нея, думите се изливаха неудържимо като водопад от устата й. — Защо все още държите брат си толкова изкъсо? Освободете го, той сам ще намери своя път. Или се страхувате, че Чък ще ви изпревари? Страхувате се, че малкото братче ще ви измести?

Пръстите на Стив се стегнаха още по-здраво около тесните й китки. Лицето му стана пепеляво, след това по страните му изби гъста червенина. Мускулите му заиграха като на хищник, който се готви за скок.

Джени потрепери вътрешно.

По тялото на Стив пробягна кратка конвулсия и внезапно напрежението изчезна от него. Той се усмихна на Джени, но така, че кръвта й започна да пулсира във вените. Погледът му бавно се плъзна по тялото й. Джени започна да се чувства все по-неудобно. Струваше й се, че дрехите една по една се свличат от тялото й. Сякаш бе застанала съвсем гола пред мъжа — беззащитна и в негова власт.

— Приятели, значи? С Чък сте само приятели? И аз трябва да вярвам на това? Не очаквате ли прекалено много от мен? Наистина прекалено много. Аз не съм сляп за женските прелести, мис Джени Вандийн. А Чък още по-малко. — Стив саркастично се изсмя и неочаквано привлече тялото й към себе си.

Джени разтвори широко очи. Отчаяно се опита да го отблъсне, но колкото повече се съпротивяваше, толкова по-силна ставаше прегръдката му. За пръв път в живота си усещаше твърдо, възбудено тяло на мъж, така плътно притиснато в нея. Тя задиша учестено. Коленете й омекнаха, обливаха я ту топли, ту студени вълни.

Като пума, която се нахвърля върху плячката си, Стив жадно впи устни в нейните. Твърда и безпощадна бе тази целувка, като че ли искаше да я накаже, да й отмъсти за нещо, което му бе сторила. Джени застена от болка, но Стив не я пусна. Лявата му ръка се пъхна под блузата й, силните му пръсти грубо замачкаха нежните й гърди. Тя заизвива тялото си, гърчейки се и скимтейки от болезнената ласка.

Стив прекъсна за миг целувката си.

— Моите поздравления, вие май знаете всички трикове в занаята — задъхано изрече той.

— Не, моля ви…

Нова целувка заглуши думите й. Но този път Стив я целуваше другояче. Устните му меко и нежно докосваха нейните, докато с длани леко галеше прелестните й малки гърди, а пръстите му си играеха с набъбващите вече зърна.

Джени смаяно установи, че нежните му милувки й доставят удоволствие. Странни, неизпитвани досега чувства се пробуждаха в нея; усещания, от които я хващаше страх, но които същевременно я караха да предусеща влудяваща кръвта наслада. Сърцето й диво затуптя, всяка фибра на тялото й запулсира в задъхано очакване. Постепенно съпротивата й замря, а накрая съвсем стихна. В неочакван прилив на желание тя обви ръце около шията му и плътно прилепи тялото си до неговото.

И тогава най-неочаквано, тъй както внезапно се бе нахвърлил върху нея, Стив я пусна и отстъпи назад. Джени изгуби равновесие и падна по гръб върху канапето. Остана да лежи там, втренчена, с безумно разширени очи, а гърдите й се повдигаха и спадаха в накъсан ритъм.

Стив гледаше надолу към нея с поглед, в който се смесваха презрение и отмъщение.

— Отвън толкова фина и красива, а отвътре — гнила като ябълка! — процеди той и се отвърна.

Джени опипваше с треперещи пръсти подутите си устни.

— Вие… вие сте животно! — дрезгаво прошепна тя.

Стив я погледна и се изсмя прегракнало:

— Това беше само една малка репетиция за всичко онова, което ви очаква, в случай че продължавате с упорството си да не напускате ранчото, мис Вандийн. Можете да бъдете сигурна, че ще се погрижа да съжалявате заради домогванията си спрямо Чък. Ще ви дам урок, който ще запомните за цял живот.

Макар че гласът му беше студен и овладян, ясно се долавяше заплашителната нотка в него.

Той се обърна и с няколко бързи крачки стигна до вратата.

— Помислете добре върху думите ми!

Тихо захлопна зад себе си.

В стаята се възцари тишина, която бе по-страшна и от най-гръмогласната разправия. Джени се изправи и похлупи пламналото си лице в шепи. Защо Стив я унижаваше по такъв брутален начин? Защо я нарече „уличница“?! Защо се бе нахвърлил върху тялото й като див звяр! Сълзи напълниха очите й. Леля Ада имаше право — мъжете бяха сурови, безчувствени чудовища.

Вратата се отвори и влезе Чък.

Джени се стресна и подскочи.

— Хей, какво има? — Чък я погледна загрижено. — Да не би Стив…? Защо си толкова бледа?

— Имахме малки разногласия — опита се да омаловажи случилото се тя. И бездруго утре щеше да напусне този дом. Не беше нужно да подклажда раздори между двамата братя.

— Пак ли те е обидил? — Чък поклати глава. — Честно ти казвам, Джени, не знам какво го кара да постъпва така. Държи се като побъркан. Не го разбирам изобщо. Ах, дявол да го вземе! Но кой е той, в края на краищата, че си позволява подобни грубости? Кажи, Джени, искаш ли да останеш? Та ти си моя гостенка и Стив няма нищо общо с това!

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Не виждам причина брат ми да ме поучава кого мога и кого не мога да водя в ранчото. Време е вече да престане да командва, а ако не го направи доброволно, ще трябва да се помогне малко.

— Чък, не знам…

Той се взря в бледото й изтерзано лице.

— Окей, Джени, не ми отговаряй сега. Утрото е по-мъдро от вечерта. Остани в леглото, докогато искаш. Луиз ще ти приготви по всяко време закуска. Късно следобед искам да чуя какво си решила. — Чък бодро й се усмихна. — Горе главата, Джени. Ние двамата няма да се оставим да ни надвие старият Стив!

Джени го гледаше разколебано.

— Лека нощ, Чък — отвърна тихо тя.

— Лека нощ, момичето ми — той нежно я помилва по бузата. — Ще видиш, че утре светът ще ти изглежда много по-различен.

Джени не запали лампа в стаята си. Без да се съблича, се отпусна в леглото и зарови глава в хладната възглавница. Беше уморена. Смъртно уморена. Въпреки това не можеше да заспи. Като на филмова лента пред нея преминаваха събитията от днешния ден. Още веднъж преживя смяната на чувствата, главоломното сгромолясваме от висините на наивното си предчувствие за щастие до бездната на отчаянието, предизвикано от неумолимата враждебност, която така открито й бе засвидетелствана. Мислеше си за бруталната прегръдка на Стив, за безжалостната му целувка, за ръцете му, които си позволиха да проникнат в интимните кътчета по тялото й по начин, който и сега предизвикваше на лицето й гъста червенина от срам. Но и си спомняше също как след това той нежно я галеше, пробуждайки в нея непозната досега възбуда…

— Мразя го! — изхълца тя. — Мразя го и го презирам!