Илия Ангелов
Тъжният клоун (8)

ПАРЦАЛЕВ — БАГАРОВ

Както вече казах по-горе, през 1947-ма година Парцалев е студент по медицина, живее в едно общежитие на фабрика „България“ и се включва в самодейния й състав. Тук се запознава с Енчо Багаров, който отговаря за репертоара на групата. По-късно Багаров е вече в ръководството на Театъра на трудови войски, който по подобие на Ансамбъла на народната армия се стреми да създаде свои кадри в изкуството. Багаров първоначално не е могъл да помогне на Парцалев да бъде включен в театралния състав на ведомството. Когато по-късно Парцалев получава съобщение за отбиване на редовна военна служба той заминава за Мадан в трудовашко поделение, което се занимава с поставяне на пътни релси в мините. Така изминават шест месеца, след което Парцалев получава писмо, че е приет в театъра на Трудови войски. Багаров по това време е вече главен художествен ръководител. Тук са Саркис Мухибян, Каличка Петрова (първата и единствена засега у нас жена инспектор на манежа в Софийския Държавен цирк) и Наум Шопов, които започват своя артистичен старт именно от школата на Трудови войски.

Една от първите съвместни постановки на хумористичния тандем Багаров — Парцалев е „Ах, сърце“. Премиерата е на 18 юли 1956 година в тогавашния кинотеатър „Георги Димитров“. Представлението главоломно жъне успех. На него присъства и първият секретар на БКП. След спектакъла Живков казва: „На хората им е необходимо да се смеят. Как ще се казва този театър, не е важно. Важното е да има смешни неща, та да се смеят“.

Речено-сторено. „Мравчиците“ се разработват, за да изпълнят казаното от Първия. И ето, с Постановление, че в тази сграда, собственост на софийския градски съвет, 10 дни по-късно се създава държавен сатирико-комедиен театър. И така, почти всички тогавашни комедийни актьори преминават на заплата в новия театър. Само дни след това, думата „комедиен“ е премахната и остава името Държавен сатиричен театър. Първият му директор е Стефан Сърчаджиев.

На никого не е било лесно по онова време да работи в областта на сатирата. Трудно било и творческото поприще на Енчо Багаров. Преди да стане актьор, Багаров е работил като говорител в Радио София, заради хубавия си и плътен глас. Чудесната му дикция е била високо оценявана. Но едно невнимание по време на работа помрачава живота на Багаров. Една-две години след 9-ти септември 1944 година националният ни химн все още е „Шуми Марица“. На грамофонната плоча с химна, веднага след него е записана и „Боже, пази Царя“, която по това време вече е била забранена. Поради това, след финала на „Шуми Марица“, говорителят, който тогава е и звукорежисьор трябва да спре грамофонната плоча.

Обаче в една топла лятна нощ, когато Багаров бил дежурен, докато звучи химна, той излиза извън студиото да изпуши една цигара. Изпуска момента и в ефир прозвучава „Боже, пази Царя“. Последствията за Багаров били особено тежки. Тогавашният генерален секретар Вълко Червенков тревожно се обадил на министрите на отбраната и вътрешните работи, защото помислил, че става държавен преврат. Багаров бил задържан и се наложило да пише обяснение. Естествено, никой не му повярвал, че е непреднамерено, заради което бил уволнен от радиото, без право на работа за 10 години. Благодарение на покойния Константин Кисимов, който се застъпил пред ДС и лично пред Червенков, Багаров не бил изселен от София.

Дълги години, до смъртта на Багаров през 1963 година, те двамата с Парцалев са любимците на публиката и стават много известен артистичен тандем, търсен от публиката в цялата страна.

— Това, което бяхме с него, няма да се повтори никога. Когато Енчо почина, нещо завинаги умря и в мен, — многократно споделяше с мен Парцалев.

Първата си роля в Държавния сатиричен театър Парцалев изиграва през 1956 година. Това са едновременно две превъплъщения от романа на Илф и Петров „Дванадесетте стола“ — ролята на Кислянски и на Едноокия. Режисьор на постановката е Гришата Островски. Следва „Баня“ (1957 г.) от Вл. Маяковски, в която Парцалев играе ролята на другаря Оптимистенко. Режисьор е Стефан Сърчаджиев. Тази постановка се играе в салона на читалище „Славянска беседа“ при препълнена зала.

Роля след роля Парцалев израства на сцената. Той създава свой стил на игра, със собствено излъчване и индивидуалност.

— Когато започнах да участвам в постановки на Театъра на трудовата повинност, спецификата на моя глас като че ли отблъскваше някои мои колеги, — спомня си Парцалев. — Чувах зад сцената как се опитват да ме имитират и да ми се подиграват за интонацията. Енчо единствен разбра, че моят глас носи заряд и ефект. Той успя да го наложи, когато работехме заедно. Сега вече е съвсем друго. Хората по гласа ме познават. И не се сърдя, когато се опитват да ми подражават.

През 1959 г. Парцалев играе в още три постановки на Сатиричния театър — „Криво седи — право съди“ с режисьор. Нейчо Попов, „Побесняло агне“ с режисьор. Михай Райку и „Дървеница“ с режисьор. Боян Дановски. Парцалев вече е забелязан като комедиен актьор и му правят първите предложения за роли и в киното. Така той партнира на незабравимия Апостол Карамитев във филма „Любимец 13“.

Парцалев се записва във курс за артистично майсторство и мизансцен при големия ни режисьор Боян Дановски. Той си спомняше с особено чувство за него:

— Дановски имаше огромно влияние за моето изграждане като актьор. Той наблягаше на това къде един актьор да си поставя ръцете, как да ходи, да говори и още в много, много други детайли. Дановски ми помогна много тогава.

По друг повод Парцалев ми разказа, че Дановски рядко правел комплименти и реверанси към своите студенти.

— При него нещата бяха направо резки. Той ти казваше веднага ставаш ли за актьор или не. В противен случай не си губеше времето. Той обикновено даваше по 5 стотинки на студентите, от които е доволен след изиграните етюди. При едно от моите участия, в края, той дойде и ми даде 20 стотинки.

И ето я постановката на Ярослав Дитъл „Свинските опашчици“, с режисьор. Методи Андонов. Годината е 1962 година, а Парцалев е в ролята на Нуц. Актьорът играе с цялата си душа. Тодор Живков е канен на представлението. Одобрението на Първия предопределя нещата. Десет дни след спектакъла Парцалев става заслужил артист по предложение на тогавашния Комитет за изкуство и култура.

Успоредно с театралните постановки, концертните изяви на Парцалев продължават. Багаров е този, който пише сценариите, а Парцалев със своето чувство за оригиналност, подсилва комичния елемент на сценките. Примерите са много, но аз помня един техен концерт с участието на Леа Иванова през лятото на 1963 година в Слънчев бряг. Леа Иванова току-що е излязла от трудов лагер в Белене. Парцалев и Багаров имаха един скеч, в който Парцалев е началник, а Багаров — подчинен, който отива в командировка в чужбина. Леа Иванова трябваше да играе секретарка на Парцалев, а във втората част да изпълни свои песни. След като прочете сценария, тя отказа ролята, защото бе наплашена. Този текст открих случайно, както и много други, които пазя от архива на Парцалев. Той често казваше: „Бате, най-лесно е нещо да хвърлиш.“ И действително, актьорът пазеше сценарии, които бяха част от театралния му архив.

Сред многобройните постановки, в които Парцалев е участвал, още се помнят ролята на Горен в „Главата на другите“ от Марсел Еме, постановчик Гриша Островски (1960 г.), делегат от „Бала на манекените“ от братя Ясенски (1961 г.), добрият съсед в „Когато розите танцуват“ от Валери Петров (1962 г.). За касов ефект през 1963 г. на Парцалев отново му дават централна роля в „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни, с режисьор Методи Андонов. Постановката е блестяща и се играе в препълнена зала през цялата година. Литературните критици и журналистите не пестят похвалите си за Парцалев. Следват нови роли в „Четвъртият прешлен“ от М. Ларни, режисьор Гриша Островски и „Червен смях“ по произведения на пролетарски поети и писатели.

Не бих искал да изброявам всичките роли на Парцалев през 60-те години, но на него любими постановки му бяха „Смъртта на Тарелкин“, „Ревизор“, „Щръклица“ и „Големанов“. Ролите на Михал Мишкоед и тази в „Големанов“ бяха неговия най-голям успех.

Парцалев бе известен и с пословичната си любов към децата. Още когато кукления театър се намираше на ул. „Пиротска“ №117, Парцалев играеше без хонорар ролята на Чичо Панталей.

Но от 1971 до 1974 година Парцалев не получава други роли в театъра. Просто те се разпределяха по партиен критерий, а Парцалев стоеше настрана от тези неща. Той неколкократно отказваше да стане член на БКП. През 1974 година му бяха дали една малка, второстепенна роля в спектакъла „Кораб с розови платна“. Едва година по-късно настъпи промяна. Лично Йордан Радичков, който бе и автор на сатирата „Януари“, го покани да играе Исус. Със участието си в постановките „Състезанието“ и „Енергични хора“ Парцалев отново демонстрира своя талант и артистичен замах.

Последните му театрални изяви бяха през 1985–86 г.

Някои сигурно все още го помнят в постановките „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“ по Дарио фо, режисьор Крикор Азарян и „Обичате ли човешко?“ на Мирон Иванов. Оттогава до неговата смърт през 1989 година, Парцалев не получи нова роля в театъра. Това го огорчи твърде много и може би доведе до по-бързото развитие на болестта му.