Илия Ангелов
Тъжният клоун (15)

„УМРЯ СМЕХЪТ НА БЪЛГАРИЯ“

Парцалев наричаше себе си „тъжния клоун“.

— Когато хората ме видят, те се смеят, но никой не знае какво е в душата ми — казваше често той.

Дори и аз, който бях, толкова близо до него, не мога да кажа, че го познавах изцяло. Всеки ден, прекаран с Парцалев, носеше нещо съвсем различно от предишния.

Сега, когато прелиствам старите си записки, си припомням епизоди от динамичния живот на Парцалев. Разстоянията за него нямаха значение. Така например съм записал следното. На 8 ноември 1979 г. имаме концерт в хижа „Здравец“ край Пловдив заедно с Маргарита Хранова. На следващия ден пък сме в Станке Димитров с Мая Нешкова и оркестър Благоевград. На 10 ноември сме в с. Славовица, Пазарджишко. В програмата участваше Стоянка Му-тафова, но актьорите играеха поотделно. На утрото потегляме отново за Пловдив, където гостуваме на завод „България“. Там театралният критик Атанас Свиленов представя творческия път на Парцалев, като се спира обширно на филмовите му роли. Особено внимание той отдели на филма „Тримата от запаса“. Парцалев също си припомня работни моменти от създаването на филма.

Хуморът на Парцалев както с Енчо Багаров а по-късно и със Стоянка Мутафова и Латинка Петрова беше много разнообразен. Реших да посветя отделна глава за скечовете на Парцалев, които той представяше сам или с други актьори, защото в тях рефлектираше тогавашната наша действителност.

Какво се криеше зад неговия хумор?

Това беше сатира на ежедневието на българина, поднесени доброжелателно, не иронично. Като актьор Парцалев съзнаваше, че хората трябва да съумеят да погледнат на себе си отстрани и да се присмеят на собствените си пороци и недъзи.

Ето и някои сценки от неговия репертоар.

В началото на 60-те години тандема Парцалев — Багаров играеха с голям успех хумористичната сценка „Часовникът“.

Двамата излизат едновременно на сцената като Парцалев обикновено е потърпевшата страна. Багаров се обръща към Парцалев:

— Пацо (така той го наричаше не само пред публиката), ти ми каза, че имаме време и няма да закъснеем за представлението. А ето, че ние сме закъснели и то много. Погледни хората колко нетърпеливо ни чакат.

— Наистина — отговаря Парцалев. — Но аз като погледнах твоя часовник видях, че е с един час назад и си помислих: „Енчо винаги е бил прав и сега сигурно пак е прав. И си казах, че моят часовник е с един час напред, а на Енчо с един час назад, той е верният.“ Та защо да бързам? Неговият часовник е истински, защото е скъп, а моят е соцмарка.

Багаров поглежда часовника си и казва:

— Пацо, но той е спрял!

— Е-ex, Енчо, това че е спрял, аз нямам вина. А и че твоята ръка не е моя.

И голяма саркастична усмивка се появява по лицето на Парцалев.

— Е, добре — отговаря Багаров. — Трябва да признаем, че сме закъсняли и да се извиним на публиката.

— Закъснял си ти, а не аз. Аз разчитах на твоя часовник, ти моят го нямаш за нищо, нали ти казах каква марка е. Така, че закъснял си ти. Аз по моя часовник отдавна знам, че сме закъснели. Казвал си ми много пъти да не ти се бъркам. Често ми повтаряш: „Остави ме на мира, аз знам какво да правя.“ Сега ти му мисли. Мене не ме бъркай тука.

— Добре де, но какво ще кажем на хората — продължаваше Багаров.

— Ами, ще им кажеш, че си закъснял, тъй като часовникът ти не работи и заради тебе съм закъснял и аз.

— Но нали сме заедно — едва не проплаква Багаров.

— Заедно сме, заедно сме, но ти отговаряш за закъсняваниците, а аз — за незакъсняваниците.

При всички тези реплики публиката се заливаше от смях и с това спектакълът се откриваше. Колкото и пъти да играеха двамата, много нови реплики се раждаха импровизирано, по време на представлението. Най-често Багаров беше сценарист и постановчик на скечовете, а също и финансов отговорник. Енчо подготвяше сценичните материали, които не винаги бяха сполучливи. Пригаждането им за сцената беше възможно благодарение на Парцалев, който със своето чувство за оргиналност винаги е подсилвал комичния елемент, за да се възприеме по-добре от публиката.

Парцалев имаше завиден архив като пазеше всичките си сценарии и обичаше да подчертава текста на своята роля.

Ето още един сценарий написан от Енчо Багаров и подсилен с изрази от Парцалев. Заградените думи в текста са добавени от него. Скечът беше известен под името „Директорът“:

На сцената има маса, кресло и телефон. Парцалев е директор на предприятие и казва по телефона на своята секретарка:

— Извикай Петров веднага да дойде при мен.

Не след много се почуква на вратата и Багаров в ролята на Петров пристига. С тих глас той му казва:

— Другарю директор, търсили сте ме спешно.

— А-а, Петров, ти ли си?

— Да, аз съм.

— Ти след три дни (май) заминаваш в капиталистическа държава.

— Заминавам, заминавам другарю директор.

— Такааа (това е добре), но нали знаеш какво е (гнилия) капитализъм.

— Ам, чи … горедолу знам.

— Петров, как може да отговаряш така. Това на какво прилича. Едно е да знаеш (горе), друго е да знаеш (долу). Ти, изглежда, не си (добре) подкован за такава командировка.

— А, другарю директор, подкован съм, много добре съм подкован. Обещавам, че ще пътувам с туристическите си обувки. Те са с габари отдолу, (но щом трябва да ги подкова и с габърчета ще ги подсиля). Можете да бъдете напълно спокоен.

— Какви големи глупости говориш Петров. Как ще излагаш България и предприятието ни, което ти гласува такова (безгранично) доверие. А и сигурно ще има прием накрая. Как ще отидеш с тези (скапани) туристически обувки.

— Но, другарю директор, други (подковани) обувки нямам. Но мога да си подкова новите (лачени) трандафори.

— Петров, какво говориш. Как винаги ме зле разбираш. Как ще похабяваш новите си (лачени) трандафори? Нали много добре си спомням, че Профсъюза ти ги подари за нещо… какво беше там…Те бяха останали от Дома на покойника и нямаше на кого да ги дадем с такъв малък крак като твоя. То и ръста ти е такъв…

— За рождения ми ден, другарю директор ми ги подарихте. Нали спасих грозното ви куче да не се удави.

— Петров, не е куче, а е кучка… Запомни това много добре.

— Другарю директор, щом сте ми гласували доверие, бос и (гол) ще тръгна за (гнилия) капитализъм.

— Никакъв гол и бос няма да пътуваш. Да те няма бързо оттук и помни, че се отказваш сам, ако те пита партийната група. Отиваш при моята секретарка, ще я издебнеш да е в (добро) настроение. Пишеш една молба, че се отказваш по идеологически причини. Не можеш да отидеш там, защото не искаш да гледаш как се мъчат хората там. Аз ще се прежаля и ще пътувам за там. Нека този капитализъм (гнил) мене да измъчи. А сега, марш оттука!

Както вече казах по-горе след смъртта на Багаров Парцалев започна да работи със Стоянка Мутафова. Един от най-хубавите му скечове с нея е „В градинката“:

На сцената е сложена скамейка, на която един след друг сядат Мутафова и Парцалев:

М: Как се казвате, Вие?

П: Не знам колко е часът.

М: А, разбрах, разбрах…

П: А Вие, откъде сте?

М: Ами, разхождам се сама. Нещо ме нервираха в къщи, все са недоволни от мене, та реших да се поразходя малко.

П: Е, хубаво, хубаво, щом ти е такова името, то и моето е такова шашаво.

М: Какво му е на времето?

П: Какво? Аз не чувам с дясното ухо — казва Парцалев.

М: Не ме интересува, че ще си ходите, аз мога да остана. Аз не чувам с лявото ухо.

Парцалев става и сяда от другата страна.

П: Та, как се казвахте?

М: Ей, ти си много нахален старец. Нали ти казах, как се казвам.

Този диалог предизвикваше много смях и настроение у публиката. От съвместните им сценки бих изброил още: „На гарата“, „Еврика“, „Комедия“, „Корен квадратен“ и много други.

След като Парцалев престана да работи със Стоянка Мутафова, негова партньорка на сцената стана Латинка Петрова, също актриса от Сатиричния театър. Тяхната най-популярна сценка бе „Любовна среща“.

Когато аз започнах да работя с него, Парцалев представяше сам своите сценки. Той много обичаше скеча „Пройчо в Русия“, който беше в две части и „Синът ми в Етиопия“. „Пройчо в Русия“ бе игран толкова пъти, че Парцалев го беше усъвършенствал. В този виц ставаше дума за това как Парцалев с неговия приятел Пройчо отиват на екскурзия в Съветския съюз като награда от ТКЗС-то, защото са ударници в прибирането на житната реколта.

— Е, Пройчо го взеха в Москва заради мене, да не ме обидят — казва Парцалев. — Той не е толкова работлив, колкото съм аз, но нали казах на председателя на Текезето: „Хайде да го вземем“.

Настанили ги в един много хубав и скъп хотел в центъра на Москва, на висок етаж. Всичко изискано, да не смееш да пипнеш. Масите от негърско дърво, с мастилници върху тях — да ти си допише чак! Ама легла няма.

Пройчо иска да слезе да пита на рецепцията къде са леглата, но Парцалев не му дава:

— Няма да обиждаме хората бе, тука може да е модерно да се спи без легла. Виж, какви хубави и меки килими има. Ще легнем и ще заспим, какво му е. С Пройчо, ще — не ще, легнахме. Цяла нощ ми хърка на ухото, а аз му свирих на неговото да престане.

На сутринта се събуждаме целите вкочанени.

— Като станахме, понечихме да видим къде да се измием и тоалираме. Влизаме в една стая и чак тогава видяхме леглата. Та ние с Пройчо сме спали във фоайето на апартамента. Пройчо много се изложи, ама аз защо се подведох по неговия акъл?

П-pa част: С Пройчо по магазините

— Хайде да ходим по магазините — викам му аз. — В Москва има всичко, каквото душа ти пожелае. Ходихме, ходихме заедно, но изведнъж Пройчо се загуби.

Аз си купих една ловна пушка, двуцевка, много лъскава и хубава, да бия пъдпъдъците на село. По едно време цялата група от село се събра и Пройчо там. Закараха ни не къде да е, а в Болшойския театър. Било редно да видим и се запознаем с Евгения Онегина. Бяха ми казали, че в Москва много се краде. Настаниха ни на втория ред, а аз стискам ли стискам пушката с двете си ръце, макар че едва не ме накараха да я оставя при един с официален реверен костюм отвън. „Как ще я дам, аз съм я купил и пари съм дал за нея“. През цялото време артистите пееха нещо и като ме гледаха с пушката в ръце, дали на нея или на мен, все се смееха. Мислех си, че на мен се смеят, защото като отличник в Текезето, пък и в Москва могат да ми имат снимката. Особено тази дето пееше алт, като ме видеше, гласът й преминаваше в сопран. Изобщо голям смях падна. Нали има антракт, та като излезнах какво да видя: Пройчо ходи из фоайето на Болшоя като бесен, държи в ръцете си една шевна машина и търси контакт, къде да я мушне. Нали е електрическа, искаше да я пробва дали му прави двоен тегел. Ей, какво да ви казвам, — и тук много се изложи този човек. Пишман станах, че го взех с мен.

Върхът на скеча беше, че Парцалев като се прибрал в хотела, му се приискало да изпробва пушката. Гръмнал веднъж през прозореца и така силно се чул гърмежа, че дошли и го глобили 100 рубли.

В скеча „Синът ми в Етиопия“ Парцалев беше изпратил сина си на гурбет в Етиопия. Но младежът без баща си така закъсал за пари, че му написал писмо със следната заръка: „Татко, ела да ме спасяваш. Продай трите крави, купи един «Москвич» и ела да ме вземеш.“

— Какво да правя, — разказваше Парцалев, — нали ми е син, послушах го. Продадох ги, купих колата и понечих да тръгна. Но ето го, синът ми се върна изневиделица.

Думам му:

— Сине, сине, като легна под кравата, издоя си мляко, направя си сирене. А сега, като легна под „Москвич“-а, е, пак ми капе нещо, ама масло. Него ни мога да го пия, ни на сирене да го направя, (и към публиката): Колата така си седи на двора и кокошките я нападнаха, направиха я на полога. Гледа ме и нищо не ми отговаря. Не се мина много време и пак ми казва:

— Татко, заминавам за Чехия.

— Където искаш върви, но мен не ме закачай повече. Ишиасът ми се обади, лумбагото — също, а и главата ме от теб боли.

Не съм пресмятал колко километра сме пропътували заедно с Парцалев, но си спомням, че смених две чисто нови леки коли, все с марката „Фиат 125“ като последната беше с регистрационен номер „С 7234 АБ“. По този повод Парцалев ми се смееше и ми казваше:

— Илия ти пак се подреди. На колата ти пише „София, Ангелов, България“.

Те бяха много удобни за пътуване. Преди да започнем да работим заедно, Парцалев беше катастрофирал поне осем пъти, според неговите думи. А последното премеждие, с Багаров беше оставило сериозни белези по лицето му.

— Не мога да не бъда доволен от живота — споделяше той. — Единственото от което се оплаквам, това е животът по хотелите и шумът, който ме заобикаля. В старата ни къща в Левски имахме магазин, който беше точно под моята стая. Клиентите още от 8 ч сутринта идваха да купуват това-онова и се чуваха разговорите им. Квартирата ми като учех в гимназията в Плевен, беше на оживена улица. Още от 5 часа сутринта колите изпърпорваха. После в столицата държах една мансарда на „Патриарх Евтимий“ № 4. Под мене живееше един пишман музикант, който от сутрин до вечер удряше барабаните. Съжителството с него беше изпитание за всички от кооперацията. Тъжното е, че момчето на име Борис не бе приет в Консерваторията в желаната от него специалност „ударни инструменти“. След време го видях в един завод, беше станал стругар. И моят обичлив Вог много ме тормозеше. Кучето отваряше вратата само и както спях, с цялата си тежест се сгромолясваше върху мене. И по хотелите знаеш каква глъчка е. Наистина, където и да гостувахме хората проявяваха любопитство към него, искаха да го зърнат за миг и често досаждаха за автографи. Колкото и да се стараех, не винаги можех да му осигуря желаното от него спокойствие.

Парцалев не обичаше никой да му прави забележки за каквото и да е. Отначало се опитах да му кажа да не пуши толкова много. А той ме скастри: — Гледай себе си и не мисли за мен! Имаше моменти, когато може би от цигарите, а той пушеше почти по две кутии на ден, гласът му се губеше. Това го притесняваше страшно много. Спомням си 6–7 години преди да почине, гласът му беше почти изчезнал и отидохме при фонеатъра доц. Досю Досков, към когото той се обърна за съвет. Лекарят му препоръча да пуши съвсем малко, дори да спре цигарите, което Парцалев естествено не направи. Предписа му и специални инхалации. След няколко процедури гласът му се възстанови, но Парцалев отказа да продължи лечението си.

Беше през септември 1987 година. Имахме концерт в столичния завод „8-ми март“. Участието ни беше уговорено за следобед, а вечерта Парцалев играеше в „Енергични хора“. Към обяд отидох да го взема от дома му. Още при влизането ни в апартамента, леля Веска тихо проплака, че Жоро не е добре. Цяла нощ имал треска. Тъкмо бях грабнал слушалката да отменя участието ни, вратата на спалнята се отвори и Парцалев страшно блед се показа по халат. Той поздрави и залитайки за миг, седна на един от големите столове. Настъпи мълчание. Парцалев запали цигара и след малко каза:

— Илия, днес май трябва да бъдем в „8-ми март“?

— Да, — отвърнах, — ама като те гледам толкова блед, никъде няма да ходим.

Отново мълчание. Парцалев стана, олюля се и се запъти неуверено към банята. Там не се забави много и след малко се показа и рече:

— Изчакай ме долу, идвам. Опитах отново.

— Какво ще кажеш да отложим представлението. — настоях аз.

— Ти слушаш ли какво ти казах, чакай ме долу, след малко слизам!

Не минаха и 15 минути, когато той се появи добре избръснат в елегантен сив костюм. На път за завода ми напомни:

— Нали знаеш, довечера имам „Енергични хора“ в театъра, ще дойдеш ли към 6.30 часа да ме вземеш за представлението. Тука като свършим, ще се върна да се наспя хубаво.

В завода го очакваха с нетърпение. А известната тогава тъкачка Севда Манчева, облечена в национална носия, му подари голям букет с червени рози. Представлението ни мина много добре. Никой от присъстващите, с изключение на нас, моята асистентка и неговият приятел Пепи, не разбра колко му беше лошо. След това ни поканиха на официален обяд.

— Вие останете — настоя Парцалев — Аз ще си взема такси и ще се прибера.

— Бате, заедно сме дошли и заедно ще си ходим! Така и направихме. Около 16.30 ч го оставих пред дома му и в уреченото време отидох да го взема. Той ме чакаше долу пред входа. Отново ми направи впечатление, колко е блед. Запитах го:

— Искаш ли да отидем на лекар? Ще се обадим, че не си добре.

Парцалев ме погледна особено и рече:

— Карай към театъра!

Паркирах пред Сатирата и се уговорихме след представлението да го чакам в кафенето на театъра. Имаше три часа до края и реших да се поразходя из софийските улици. Тръгнах към Градската градина и погледах как хората играят шах по пейките. Към 8 вечерта започна да се свечерява и тръгнах към театъра. Влизайки в кафенето на Сатирата, сервитьорът Митко ме намери и ми каза:

— Илия, търсихме те, но не те намерихме. По време на представлението на Парцалев му прилоша. Извикаха „Бърза помощ“ и го закараха в болница.

Разтревожен отидох на служебния вход на театъра и се опитах да разбера какво се е случило. Една от жените на пропуска, която ме познаваше, ми каза, че само преди половин час линейка е отвела Парцалев. Попитах я какво е станало, но тя само повдигна рамене.

Веднага тръгнах към „Пирогов“, където смятах, че се намира Парцалев. От дежурните разбрах, че линейката не е идвала тук. И докато питах и разпитвах, мина един лекар, който чу разговора ни. Той ме посъветва да отида в Правителствена болница, защото на хора като него би трябвало там да се оказва медицинска помощ.

Запътих се бързо към болницата и от дежурния милиционер на бариерата разбрах, че Парцалев наистина е доведен тук. Колкото и да се стараех да науча нещо повече, не успях. Стоях около час и може би съм изглеждал толкова разтревожен, че милиционерът накрая ме уведоми, че Парцалев е в реанимацията.

Реших веднага да отида до дома му, за да уведомя леля Веска. Но когато тя ми отвори, видях, че плаче. От театъра вече се бяха обадили. След малко пристигна и сестра му Сийка, заедно с мъжа си. Стана ми много тягостно. Тръгнах си, като се извиних се, че е вече полунощ и се разбрахме да се чуем отново сутринта.

На следващия ден около обяд отидох в Правителствена болница. Тогава трудно можеше да се получи от там някаква информация, особено от обикновен човек като мен. След около два часа една млада лекарка ми каза, че Парцалев е по-добре от снощи, но е на системи и не може да бъде посетен. Много добре си спомням, че денят бе вторник, а свижданията бяха разрешени само в неделя. В почивния ден, заедно със сестра му и зет му, отидохме до болницата, но не бяхме допуснати при Парцалев. Беше ни отказано под предтекст, че в болницата има карантина. Едва на третата неделя (на 20-тия ден от приемането му) ме пуснаха да го видя. Парцалев беше настанен в самостоятелна стая на втория етаж. Въпреки продължителното боледуване, той ми се видя по-добре отпреди.

С влизането ми Парцалев се зарадва и широко ми се усмихна. Малко по-късно той ми подаде един лист, изписан целия с неговия хубав и подреден почерк. Искаше да му занеса шест кутии „Пияни вишни“, две самобръсначки „Жилет“, парфюма му „Деним“, 20 носни кърпи и малкото транзисторче, което си беше купил при едно пътуване до Слънчев бряг. Накрая бяха изброени и 3 книги, но не си спомням вече заглавията им.

— Тук ми носят много вестници за четене, но аз си искам книгите — рече той.

След известно време той ме попита:

— Знаеш ли кой е до мен, в стаята отдясно?

— Откъде да зная?

— Тук е патриарх Максим — ми рече той и намигна закачливо. — Имам телефон, но не винаги го включват. Сутринта разговарях с майка, но ти пак й кажи, че съм добре, да не се безпокои.

После се загледа в мене и ме помоли:

— Вземи един стол и седни малко до мене. Докато премествах стола, го видях, че се просълзи, но бързо се овладя и рече:

— Налей ми вода от онази каничка, дето е на прозореца. Там я поставиха на слънцето да се топли.

Въпреки, че беше ноември, времето беше хубаво и слънцето грееше. Опитах се да дам кураж на Парцалев, говорих му, че ще оправи бързо и че скоро ще забрави лошото. Той замълча за кратко, но остана тъжен. След няколко минути в стаята влезе сестрата и ме помоли да напусна, защото щеше да прави някакви манипулации на Парцалев.

На другия ден му подготвих всичко, което ми беше заръчал и намерих начин да му го предам. В Правителствена Парцалев остана близо 60 дни. Всяка неделя при него беше пълно с посетели. Здравето му бавно се подобряваше и стабилизираше. Дори през последните дни в болницата го хванах в „малка нередност“ — посръбваше си уиски от едно малко шишенце, което не узнах как е попаднало при него. Това шишенце го пазя и досега.

След изписването му от болницата като че ли всичко тръгна по старому.