Илия Ангелов
Тъжният клоун (2)

ЗАПОЗНАНСТВОТО

И аз като всички, познавах Парцалев от театъра, телевизията и естрадните забавни програми, които следях с интерес. В началото на 60-те години актьорът се изявяваше в творчески тандем с Енчо Багаров. Двамата артисти играеха в Сатиричния театър и се радваха на голяма популярност на естрадния подиум.

През младежките си години, преди да стана илюзионист, бях танцьор в самодейния състав на читалище „Светлина“ в квартал „Иван Вазов“. Художествен ръководител ни беше Захари Андреев, танцьор от състава на Филип Кутев. За да се съберат средства за нови костюми, ръководството на читалището реши да организира концерт на всички самодейци в Летния театър в столицата. Поставиха ни задача, на мен и на Андреев, да се свържем с Багаров и Парцалев и да ги поканим срещу заплащане да участват в концерта.

От Сатиричния театър успях да взема домашния телефон на Багаров. Уточнихме среща около 10 ч. сутринта като помолих на разговора да присъства и Парцалев. Багаров живееше на ул. „Юри Венелин“. Беше месец септември 1963 година. Заедно със Захари Андреев отидохме на тази среща. Наложи се да почакаме около пет минути пристигането на Парцалев.

Актьорът се появи гладко избръснат и силно ухаещ на скъп парфюм. Носеше пъстро жълтеникаво сако, бяла риза и цветна връзка. Забелязах също и бижутата му — пръстени и златна гривна, които грабваха окото с фината си изработка. Имах чувството, че не си беше доспал, но пушейки цигара след цигара, започна да се разсънва. Направи ми впечатление, че цигарите пушеше до самия филтър, като ги припалваше една от друга. Започнахме да преговаряме за тяхното участие. По време на целия разговор Парцалев не каза нищо, а само пушеше цигара от цигара.

След като ни изслуша внимателно, Багаров категорично отказа да участват в концерта ни. Въпреки неколкократните молби от наша страна и предложеното добро заплащане, Багаров не склони. Той ни каза:

— Ние с Пацо (така той се обръщаше към Парцалев) сме търсени, защото не играем със стар репертоар. Съжаляваме, че ви отказваме, но не бива да ни се сърдите.

На изпроводяк Парцалев каза:

— Хайде, наистина не се сърдете. Другият път няма да ви откажем — и широко се усмихна.

По-късно, след много митарства и прослушвания, най-сетне имах възможността да изнасям самостоятелни илюзионни концерти в цялата страна под артистичното име Магистър Илма. Тогава започнах да работя с хумористите Саркис Мухибян и Герасим Младенов. Единият беше много пълен, а другият — пълната му противоположност. На Саркис хуморът му се въртеше все в гастрономически сценки, а Младенов умееше да представя пияния човек в какви ли не ситуации.

Добре работех с тях. Касовите постъпления на спектакъла бяха много важни за нас, защото „Концертна дирекция“ вземаше почти 80 на сто от приходите ни. Не ни признаваха дори пътните разходи. Чиновниците, които работеха там, имаха хубави заплати и не искаха да си имат никакви главоболия. Стана така, че между Мухибян и Младенов възникна някакво недоразумение и артистичния блок увисна. Още повече, че всеки от тях правеше поотделно самостоятелна сценка. Въпреки голямото ми желание да направят общ хумористичен етюд, те не се съгласиха. А каква визуална гледка само бяха! Саркис Мухибян беше едър човек, около 130 кг, а Герасим Младенов беше нисичък и слаб, и едва ли имаше 50 кг. Така че един общ етюд между тях би бил много сполучлив.

Не се заблуждавах, че за спектаклите ни трябваше силна хумористична програма. Имах много добър организатор, способен и комбинативен. Това беше Димитър Псалтиров. Играехме навсякъде — в читалища, салони и концертни зали. И ето, че една вечер след представление Псалтиров ми даде идея да се свържа с Георги Парцалев. Но той не искаше лично да говори с него. Разбрах, че преди време Псалтиров, организирайки представление на Парцалев, не е бил точен с него. А когато някой злоупотребеше финансово със Парцалев, актьорът слагаше край на взаимоотношенията си с човека или ведомството. Псалтиров постоянно ми говореше да вземем Парцалев в нашата програма. А и аз имах голямо желание да работя с него.

Беше 2 март 1971 година. В софийския цирк, който злополучно изгоря по-късно, Парцалев играеше сам. Актьорът представяше хумористичните сценки „Пройчо в Москва с шевната машина“, „Моят син в Етиопия“ и „Бах и Фуга“. Обикновено той играеше най-накрая на представлението или в края на първата част, ако имаше антракт. Изгледах три представления и едва тогава се престраших и почуках на вратата на неговата самостоятелна гримьорна. Заварих го седнал на един стол да решава кръстословица. Там беше и приятелят му Васко. Парцалев ме покани да седна, подаде ми отворена кутия „Марлборо“ и ми предложи цигара. След това ме попита за името и аз му отвърнах: „Илия“.

Добре си спомням, че на масата в гримьорната имаше две кутии цигари. Едната — „ВТ“-кутия, а втората — „Марлборо“. Почудих се, но по-късно разбрах, че Парцалев винаги имаше две различни кутии цигари пред себе си. Едва след като бяхме работили заедно три години, една вечер аз не се стърпях и го попитах:

— Бате, защо винаги имаш по две кутии пред себе си?

Отговорът му бе рязък и лаконичен:

— Не ме питай повече по този въпрос.

Минаха години. Беше 1981, точно вечерта на Нова година. Бяхме на работа в Гранд хотел Варна за участие в новогодишните балове. В програмата бяха включени още Христо Кидиков, Ани Богданова и буфосинхронисти-от Бургас. Вече призори, Парцалев сам поде темата за цигарите.

— Помниш ли, преди доста време те скастрих заради тях.

Той помълча около минута-две и рече миньорно:

— Когато работех с Енчо Багаров се бяхме зарекли: щом имаме успех, да запалваме от хубавите цигари. Ако пък не бяхме доволни от себе си или публиката не ни приемаше добре, пушехме, естествено, от по-евтините. Това беше нашата обща тайна. Тези две кутии ме подсещат да не забравям Енчо, който ми помогна в решаващ миг от живота ми. Като че ли никога не е съществувал, както за хората, така и за театъра. Единствен аз се сетих да му издам възпоменателен некрулог по повод годишнината от смъртта му.

— А сега публиката просто те боготвори, казах му аз.

Отговори ми:

— Стига си ме хвалил, аз много добре зная кога и как е играта ми… Знаеш ли, понякога имам чувството, че съм звероукротител. Когато изляза на сцената стотици очи ме гледат, като че ли ще ме погълнат. Мисля си, трябва да ги укротиш и хванеш, да завладееш настроението им, и за миг чувстваш, като че ли няма да можеш да се справиш.

Да се върнем към началото. В гримьорната обясних на Парцалев, че правя илюзионен спектакъл и че бих искал да се включи и той като хуморист. Имах усещането, че макар да ме слуша внимателно, моите думи минаваха покрай него. Той отвори едно малко тефтерче, което извади от вътрешния си джоб и започна да го преглежда внимателно. Настъпи тишина. Успях отстрани да видя, че много дати напред бяха изписани с едър и хубав почерк, а някои бяха и подчертани. Парцалев затвори тефтерчето и го постави обратно в джоба си. Смукна бавно от цигарата, която междувременно бе запалил и ми каза със свойствения си глас:

— Аз обичам илюзионистите, но нали виждаш (а той не ми показа нищо) колко много съм зает. Имам доста представления в театъра, а и други ангажименти. Ще се видим допълнително и ще уточним нещата.

Васко, който следеше кога трябва да се появи Парцалев на сцената, влезе в гримьорната и му каза, че идва неговия ред.

— Е, добре — отсече Парцалев, — Илия, разбрахме се.

Той се изправи бавно, застана пред огледалото, оправи косата си, изпъна си сакото, замахна с ръка, първо с дясната, а после с лявата, от която се видя масивна златна гривнасинджир. Погледна часовника си, обърна се, усмихна ми се и излезе бързо.

Сбогувах се и с Васил. И отново влезнах да гледам спектакъла с Парцалев. Този човек умееше да омайва публиката и да я предразполага към себе си така, както никой друг актьор. Нямаше нищо излишно в движенията и поведението му. Той търпеливо изчакваше смеха на хората да затихне и чак тогава продължаваше репликата си. Не търсеше други ефекти, както много други актьори, за да накарат публиката да се смее по-силно.

От неговото участие тогава не ми хареса скеча му „Бах и фуга“. По-късно с притеснение му казах мнението си. Парцалев ме послуша и го смени. Беше силно критичен към себе си. След време разбрах, че сценариите, които Парцалев получаваше от наши автори, той коригираше така че да подсили вица, но запазваше свежестта на идеята, а когато вмъкваше свои думи като реплики, го правеше с усет. Имаше феноменална памет, която му помагаше да научава странно бързо ролите си. Той се гордееше с това си качество.

Не се стърпях и след няколко дни по време на антракта отново се отбих в гримьорната на Парцалев. Заварих същата атмосфера: кръстословица, двете кутии с цигари и Васко. Преди да излезе за изпълнението си, този път Парцалев ми рече:

— Илия, ела долу в барчето след представлението да си поговорим.

В барчето видях Парцалев, седнал на една масичка с Васко и още двама млади циркови артисти. Щом ме видя, Васко ми махна с ръка и аз се присъединих ч към компанията. Парцалев бе в много добро настроение и ме попита какво ще пийна. Аз се съгласих за една малка водка, тъй като бях с колата. Още тогава ми направи впечатление, че Парцалев пие само уиски, като си допълва чашата с обикновена вода. В момента разговора се въртеше около цирка и най-вече за преживяванията на двамата артисти, завърнали се от Италия. Аз, естествено, само слушах и мълчах. Мина време докато Парцалев ме представи, че съм илюзионист и толкова. Беше около един часа след полунощ, когато останахме тримата: Парцалев, Васко и аз.

— И така, Илия, ти какво ми предлагаш за моето участие в илюзионната ти програма? Какъв ще бъде моят хонорар?

Аз се бях подготвил много добре и знаех, че ще стигнем до този момент и му отговорих не много бързо.

— 100 лева чисти пари на участие.

Настъпи тишина. Парцалев отпи от чашата и рече:

— Само по едно представление ли на ден?

— Не. Ще имаме най-малко две. Парцалев отново се замисли:

— Васко трябва да бъде с мен, нещо като озвучител или помощникрежисьор. Трябва и той да получава по 25 лева на участие.

— Няма проблеми, — отговорих аз, защото имаше възможност за такъв хонорар от „Концертна дирекция“.

— Запиши си домашния ми телефон — ми каза Парцалев — и ще ми се обадиш след 15 дни. Тогава ще ти кажа откога започваме да работим заедно.

След този разговор аз напуснах барчето с надежда и оставих Парцалев и Васко заедно.

През тези дни, докато чаках, реших да не си губя времето и да подобря моя илюзионен спектакъл. До тогава играех фокусите си на фон на музика на запис. Успях да се свържа с четирима много добри музиканти, професионални оркестранти, които привлякох да работят с мен. Това бяха Краси — соло-китарист, Васко — Ампека — баскитара, Пейо Пеев — барабанист, сега ръководител на състава „Спринт“. Тогава тези талантливи момчета се организираха около Камен Драндийски, който свиреше на йоника и синтезатор и го направих водач на групата. Нарекох състава „Звезди“ — име, което първоначално стресна музикантите. Промяната се отрази много добре на спектакъла (убедих се по-късно), а оттам и на приходите. С оркестър „Звезди“ и Георги Парцалев започнах да натрупвам опит и като импресарио, въпреки че тази дейност тогава просто не съществуваше.

В уреченото време позвъних на Парцалев, който любезно ме покани да отида у тях. Това беше една ъглова кооперация на ул. „Раковски“ и бул. „Толбухин“, днес „Васил Левски“, на третия етаж, където живееше семейството на Парцалев — бащата бай Иван, едър и мустакат човек, майка му Веска, мила и лъчезарна жена и боксерът Вог.

При това си посещение в дома му уточнихме датите на нашите първи съвместни изяви.

Разбрахме се, че ще пътуваме с моята кола, полски „Фиат 125“ и след два дни ще му кажа за маршрута. Любопитно бе, че Парцалев сам определи дизайна на афишите. С това много ме улесни. Сбогувайки се с него и неговото семейство, се почувствах щастлив, че съдбата ми предложи възможността да работя с този толкова талантлив актьор. От този ден започваше нов момент в моя живот.

Първите ни две участия бяха в Котел от 18 и 20 часа. И сега си спомням пътуването на 3-ти април 1971 година. Натоварихме апаратурата и музикантите на едно бусче „Форд“ и те първи тръгнаха. С мен пътуваха две мои асистентки, след което взехме Парцалев и Васко.

Парцалев седеше до мене на предната седалка на колата, беше неспокоен и нервно пушеше. Около 15 минути, след като потеглихме на път, той проговори.

— Илия, в Котел ли са представленията? Отдавна не съм ходил в този град. Нали си запазил места в хотела?

— Разбира се, — отговорих аз, но едва тогава се сетих, че в голямата суматоха не бях предвидил тази подробност. Тайно се надявах организаторът да е направил това. Обещах си занапред лично да уреждам този въпрос.

Гледах да карам по-бавно и внимателно, защото бях чувал, че Парцалев се страхува от бързото шофиране. И наистина, не мина и много време, когато той ме попита:

— От колко време караш кола?

— От 1961-ва — отговорих. Последва известно мълчание, след което Парцалев добави:

— Това е добре, защото много пъти са ме обръщали и съм катастрофирал.

— Бъди спокоен, — поисках да го успокоя аз. Но тази реплика като че ли го нервира и със специфичния си глас ми отвърна:

— Аз си знам колко да съм спокоен. Нека не говорим повече за това.

По време на пътуването настроението му се променяше. Когато поисках да пусна радиото на колата, първоначално се съгласи, но после ми нареди да го спра. Малко по-късно пък пожела да го включа отново.

На път за Котел, спряхме в Пирдоп. По негово настояване влезнахме в една сладкарница в центъра на градчето. Продавачката и клиентите, щом го видяха, ахнаха. Парцалев поръча боза за всички ни и започна да пие своята с видимо удоволствие. Сметката плати той. Тогава разбрах, че той много обича бозата. Когато пътувахме не чаках да ме подканя и винаги се отбивахме в някоя сладкарница да се почерпим.

По-късно, в един разговор Парцалев ми каза, че баща му — бай Иван, преди 9-ти септември 1944 г. имал магазин, в които продавал различни стоки, дори и боза. „Тогавашната боза беше гъста, с кон да препускаш по нея, а не като сегашната“, отбелязваше той.

На разклона за Котел, на Петолъчката отново спряхме за почивка при пазарчето. Когато го видяха хората започнаха да обикалят радостно и дружелюбно да го заговарят. Всеки искаше да се ръкува с него, да го докосне, защото той още приживе бе станал легенда от телевизионния екран.

Парцалев купи сини сливи и орехи, които бяха предназначени за майка му. След това се отбихме в ресторантчето да похапнем.

След обеда Парцалев стана капризен и започна да ми прави забележки за моето шофиране. Мълчах, казвах само „добре“ и карах. Пристигнахме най-сетне. Имахме запазени стаи в хотела. Васко взе багажа на Парцалев и го качи в стаята му. През това време аз отидох до читалището, разтоварих моя реквизит и се заинтересувах за други подробности около концертите ни. Исках всичко да бъде на висота.

Оркестърът беше пристигнал много по-рано от нас и правеше репетиция. Отидох до касата да видя как върви продажбата на билетите. И за двата спектакъла всичко бе продадено. Помолих касиерката да ограничи правостоящите билети. Тогава задължителни пропуски се даваха на официалните гости на града — кмета, партийния секретар, началника на милицията и пожарната, и на председателя на читалището. Не ги ли поканиш, току писали до „Концертна дирекция“, че спектакълът не е идеологически издържан. После се получаваше телеграма, с която спираха представленията. Такова беше времето. Обиколих и сцената, и гримьорната, където бумтеше печка. Знаех, че Парцалев е зиморничав и се успокоих, че е топло.

Съвместната ни работа не беше толкова лека. Парцалев играеше непосредствено след мен, а ние пристигахме винаги след започването на спектакъла. Началото се подгряваше от оркестрантите. И докато Парцалев играеше с дрехите, с които е пътувал, аз трябваше да се преоблека за сцената. Разполагах с много малко време през което да подготвя целия си реквизит. Още повече, че имах един илюзионен трик с карти, за чиято подготовка ми трябваше време и номерът не можеше да бъде подготвен от моите асистентки.

Опитах се да му кажа, че се притеснявам от закъснението, с което пристигаме. Но той ми обясни искрено:

— Това е магията, Илия. Не бива много много да те виждат преди представление. Хората имат нужда от моя хумор, а не от моята физиономия.

И наистина бе много прав. Тази загадъчност често пъти караше хората да се питат дали Парцалев наистина ще се появи. Винаги го посрещаха с аплодисменти, които не стихваха повече от 5 минути, а той чакаше търпеливо — висок, строен, с младежка осанка.

Веднъж ми хрумна да импровизирам и накарах оркестъра да изсвири темичката от популярния тогава телевизионен сериал „Детство мое“, в който Парцалев играеше една от главните роли. На фона на тази музика той излезе на сцената. Това много му допадна и стана практика в по-нататъшната ни съвместна работа. Всяко първо появяване на Парцалев на сцената беше съпровождано от музиката към филма.