Бети Нийлс
И розите имат бодли (7)

Седма глава

Парсънс не се върна на работа толкова скоро, колкото предполагаше госпожа Ледж. Сара трябваше да забрави за свободния си ден. И без това нямаше смисъл да се оплаква. По средата на следващата седмица, когато все пак Парсънс се появи, госпожа Ледж повика Сара.

— Ти беше добро момиче — не се оплака от допълнителната работа и липсата на свободен ден. Затова сега можеш да използваш неделя и понеделник. Нот отива в града в понеделник сутринта и ще се върне вечерта. Господин Корк и аз смятаме, че трябва да отидеш с него за награда. Той ще те остави, където искаш сутринта и ще те вземе оттам привечер. Не, няма нужда да ми благодариш! Ти го заслужи. Можеш да прекараш един чудесен ден, да обиколиш магазините, да отидеш на гости у приятели.

— Да, госпожо — смирено отвърна Сара, — благодаря на вас и на господин Корк. Много сте любезни.

Тя нямаше никакво желание да ходи в Лондон, но не можеше да откаже, без да ги обиди. След като размисли малко, реши, че един ден в града би могъл да бъде приятен. Заплатата й беше почти непокътнатата и се нуждаеше от някои покупки.

В неделя почисти и подреди стаята си, поседя в градината с Чарлс, а следобед направи дълга разходка. Пи чай навън, а след това вечеря в компанията на Чарлс. Тъй като Нот тръгваше рано на другата сутрин, тя си легна навреме.

На сутринта облече розовата рокля и новите обувки и дори госпожа Ледж, която беше скъпа на похвали, призна, че прилича на лейди.

— Та тя си е лейди — каза откровено Парсънс, докато гледаше от кухненския прозорец как Сара се качва в колата до Нот. — И всички прислужнически престилки на този свят не могат да я променят. Ще отида да видя дали нейният Чарлс е добре. Знаете, че го обича много. Изглежда си няма никого другиго, когото да обича.

Утрото беше чудесно. След около час пристигнаха в Лондон, който изглеждаше гостоприемен. Нот я остави на площад Пикадили, като се уговориха да я вземе от същото място в шест следобед. Сара постоя нерешително, като се чудеше какво да прави. Все още беше рано. Най-разумно й се стори да направи малките си покупки, за да може след това да разгледа витрините на магазините или да се разходи в някой от парковете. Половин час по-късно вървеше бавно по Рийджънт Стрийт. Реши да влезе в магазина „Либърти“ за половин час, а след това да пие кафе. Половината час мина неусетно. Излезе отново на улицата и застана на края на тротоара, готова да пресече при първа възможност. До нея стоеше добре облечена жена и също се канеше да мине отсреща. Тя погледна към Сара и се усмихна широко:

— О, Ню Йорк! Искам да имам крила…

Непознатата млъкна, тъй като един ролс-ройс спря съвсем близо до бордюра. Вратата се отвори и професор Ноута извика:

— Влизай, Сара!

Сърцето й пропусна един удар.

— Но аз не искам…

Без да й обръща внимание, професорът повтори с малко по-остър тон:

— Влизай!

На Сара й се искаше да се подчини, а и дамата, която жадуваше за Ню Йорк, я побутна и каза:

— Хайде, влизай, Сара! Не бъди глупачка.

Сара хвърли бърз поглед към намръщеното лице на професора и се качи в колата. Но не се предаде лесно.

— Не искам… — започна тя отново, но той я прекъсна.

— По-късно ще ми обясниш! Не можем да се караме по средата на Рийджънт Стрийт.

Тя замълча, като си повтаряше наум всички неща, които щеше да му каже. Но кога щеше да бъде това? Движението беше еднопосочно. Той зави по Хаймаркет, излезе отново на Рийджънт Стрийт, пое по Сейнт Джеймс Стрийт на път за площад Кавендиш, зави в тясна уличка и спря.

— Къде сме? — попита Сара.

Професорът излезе, заобиколи колата, за да й отвори вратата и отговори:

— Тук живея — усмихна й се, а нейното сърце започна да бие в гърлото. — Надявам се, че ще ми доставиш удоволствието да обядваш с мен.

Тя излезе от колата и се втренчи в него.

— Не, о, не! Благодаря все пак. Няма нужда. Аз само исках да пресека улицата — добави ядосано, — но вие спряхте.

Гласът му беше любезен.

— Толкова често се караме. Може би ще съумеем да забравим чувствата си за час-два и да обядваме заедно — и отново се усмихна. — Тази сутрин работата в клиниката ми изглеждаше безкрайна. Иска ми се да поговоря за нещо друго, а не само за мозъчни травми и диабет. Ти ще седнеш на масата, а аз ще говоря, за каквото се сетя. Ти, вярна на себе си, ще ми отговаряш, в нужния момент и така аз ще възвърна доброто си настроение, за да мога да посрещна пациентите си следобед със съчувствие и търпение.

Тя изслуша малката му реч с почуда и попита:

— Затова ли спряхте?

— Разбира се — излъга той и й хвърли бърз поглед. — Предполагам, че всеки би го направил, ако се намира в моето състояние.

На върха на езика й бе да каже, че в такъв случай би могъл да потърси някого другиго. Но тя всъщност беше възпитано момиче — освен това го обичаше. Затова каза само:

— Добре, професоре, ще обядвам с вас, но трябва да ви предупредя, че имам още неща да купувам! — което не беше истина.

— Ще се радвам да те откарам, където пожелаеш след обяда — увери я той. — Да влизаме.

Бриндъл отвори вратата. Той беше стоял дискретно в коридора и ги беше наблюдавал с голям интерес през страничното прозорче. Това щеше да бъде хубава новина за госпожа Бриндъл, помисли си той и затвори вратата. Взе куфарчето на професора и плика с покупки на Сара и ги покани в гостната.

— Това е Бриндъл. Той и съпругата му се грижат за мен чудесно. Бриндъл, това е госпожица Флечър. Тя ще обядва с мен. Би ли помолил госпожа Бриндъл да се погрижи за нея?

Висока жена с доброжелателно лице поведе Сара към малка стаичка точно до витото стълбище. Там имаше всичко необходимо за освежаване. Преди да започне да се реши, Сара се втренчи в лицето си, отразено в голямото огледало. След малко въздъхна и се захвана с косата си. Нямаше начин непретенциозните й черти да се превърнат в красиви. Освен това, припомни си тя с горчивина, вече бе на двадесет и осем.

Върна се в коридора и чу лай на куче. Някаква врата се отвори и Тротър се затича да я посрещне. Сара го помилва, а в това време професорът подаде глава.

— Влез да пийнеш нещо — покани я той и задържа вратата отворена.

Стаята беше голяма, с прозорци на двете стени, широка камина срещу вратата, два ниски дивана и масичка между тях. Имаше и няколко кресла, прозорците бяха полузакрити от красиви завеси. Подът беше покрит почти изцяло е персийски килим, чиито цветове умело се съчетаваха с цвета на завесите. Имаше също и много цветя — големи вази с рози и ухаещ шибой. Сигурно изглежда много красиво през нощта, помисли си Сара и седна в края на дивана. Из стаята бяха разпръснати много лампи с нежнорозови абажури. Тук човек може да се чувства щастлив, реши тя. Професорът сигурно наистина предпочиташе къщата в Ловъл, но и лондонският му дом беше уютен.

— Шери? — попита я той и й подаде чаша, преди да седне срещу нея, така че да може да я наблюдава от креслото си.

Очевидно се забавляваше, като я гледаше как се мъчи да намери тема за разговор. След малко тя направи плах опит, като каза:

— Тук е тихо… Сякаш човек не е в Лондон.

Той се усмихна нежно и започна да говори с лекота, така че след известно време тя забрави за свенливостта си. След това отидоха в трапезарията и потънаха в оживена дискусия относно подрязването на розовите храсти. Оттам преминаха към други теми, докато ядяха замразения пъпеш, желираното пиле със зелена салата и накрая ягоди със сметана. Пиха бяло бургундско вино.

— О, колко хубаво вино… — произнесе Сара, отпусната блажено.

Професорът се облегна на стола си и очите му проблеснаха.

— Какво знаеш за вината, Сара?

Тя се изчерви.

— О, нищо, просто баща ми преди много години ми разказваше за тях и сега изведнъж се сетих за това. Грубо ли прозвуча?

Той се засмя.

— Разбира се, че не, скъпа Сара! Но аз мисля, че ти криеш истината за себе си. Кажи ми, не ти ли е трудно понякога в дома на лейди Уесли?

— Трудно ли? Имате предвид работата? Е, това е само домакинска работа, а и всички трябва да правим нещо…

— А твоите… хм… колеги?

— Те са чудесни — отвърна тя топло. — Мили и внимателни и, ако сбъркам нещо, ме поправят, без да ми се карат. Те са мои приятели.

— Не искаш ли да си смениш работата?

Той говореше небрежно, а тя се чувстваше спокойна и отговори бързо, без да го погледне.

— Имам дом, където може да живее и Чарлс, имам и работа. Мога да спестявам пари и не се чувствам самотна…

Тя завърши малко неуверено, но той не оспори последната част от изречението, въпреки че не й повярва. Когато заговори, гласът му беше тих и предразполагаше към откровеност:

— Не искаш ли да се омъжиш?

Тя го погледна. Очите й бяха чисти като на дете.

— Разбира се, че искам да се омъжа. Вече съм на двадесет и осем, както знаете, професоре, и май нямам много изгледи за това. Не срещам много хора, нямам… среда. Струва ми се доста невероятно да се омъжа, не сте ли съгласен? Но човек не може да иска всичко.

— Някой ден някой ще дойде, Сара, и ще ти даде всичко. Ще ти сваля звездите от небето!

Тя поклати глава с недоверие, едва успя да се усмихне — и продума тихо:

— Ще го повярвам, когато се случи.

— Ако можех да ти докажа… — започна професорът, но звънът на телефона го прекъсна.

Бриндъл отиде да вдигне слушалката и каза:

— Госпожица Лис иска да говори с вас сър.

Професорът стана.

— Извини ме за момент, Сара.

Излезе в коридора, като остави вратата широко отворена. Без да иска Сара, чуваше всяка негова дума. Коя ли е Лис, зачуди се тя и напрегна слух. Гласът на професора беше топъл и радостен, съвсем различен от обичайния му незаинтересовано спокоен тон.

— Скъпа, това е чудесна изненада! Къде си? — последва пауза, след това: — Не, ще дойда да те взема и ще те доведа тук. Трябва да поговорим на спокойствие за венчавката.

Последва нова пауза, по-дълга. Това даде възможност на Сара да се съвземе. Всъщност защо почувства изведнъж сърцето си разбито? Професорът никога не бе я поглеждал с любов и всеки здравомислещ човек би се досетил, че той няма да остане вечно ерген. Винаги бе знаела, че любовта й към него е безнадеждна. По-лошо — нелепа и абсурдна. И ето, че си бе получила заслуженото! Тези, които подслушват, никога не чуват нещо добро за себе си.

След малко той се върна и започна да говори за градината в имението Ловъл, докато си пиеха кафето. След като свършиха и отидоха в гостната, Сара съобщи със спокоен глас, че има все още да пазарува и трябва да тръгва.

— Нот ще мине да ме вземе скоро и не искам да го карам да чака — обясни тя.

Професорът не направи опит да я задържи.

— Трябва да направя едно посещение, преди да отида следобед в болницата. Ще те откарам. Благодаря за компанията, Сара! Беше ми приятно да обядваме заедно.

— Обядът беше чудесен — отвърна тя сериозно. — Благодаря ви, че ме поканихте.

Сбогува се с Бриндъл, последва професора навън и седна до него в колата. Седеше мълчаливо, а той караше по оживените улици в посока към Оксфорд Стрийт.

— Къде по-точно да те оставя? — запита я той, като се чудеше защо е толкова бледа и мълчалива.

— Където ви е удобно по Оксфорд или Рийджънт Стрийт, благодаря.

Той спря в тясна пресечка на Рийджънт Стрийт и излезе от колата. Отвори нейната врата и се извини:

— Съжалявам, че не мога да спра на Рийджънт Стрийт, но тя е само на крачка оттук…

— Ще се оправя, професоре. Благодаря ви още веднъж.

Той я хвана за ръката.

— Кажи ми, Сара, винаги ли мислиш за мен като за професор?

Тя го погледна в очите и се усмихна леко.

— Невинаги. Довиждане, професоре.

Той се върна в колата и гледа след нея, докато дребната й фигура изчезна зад ъгъла. След това потегли.

Сара запълни останалите от следобеда часове с разглеждане на „Маркс енд Спенсър“ и „Бритиш Хоум Сторс“. Купи бутилка вино, изпи чаша чай и започна да си пробива път между тълпата към спирката на метрото на Пикадили. Беше преценила времето точно и не й се наложи да чака повече от пет минути, докато дойде Нот. Той се наведе напред да отвори вратата и тя скочи в колата, сложи си предпазния колан и бодро отвърна на запитването му как е прекарала деня. Да, забавлявала се е много добре. Нот тъжно отбеляза, че неговият ден не е бил толкова приятен.

— Ходих насам-натам, чаках разни хора да ми дадат писмата си, разнасях пакети. Не мога да си обясня защо лейди Уесли не използва услугите на пощата.

— Е — каза Сара успокояващо, — може би пратките са били важни и тя е искала някой, на когото вярва, да ги разнесе.

Нот изглеждаше по-доволен от себе си.

— Вероятно си права. Прекарал съм по-голямата част от живота си в къщата на милейди.

— Значи наистина това е причината, господин Нот.

Те разговаряха, докато стигнаха къщата на лейди Уесли.

Сара слезе пред задната врата, а Нот продължи към гаража. Тя отиде в стаята си, нахрани Чарлс, изведе го навън и се отправи към кухнята за вечеря. Господин Корк беше там с вечерния вестник и тя му подаде бутилката вино.

— Вие сте толкова внимателен и ми помагате много — каза му тя стеснително. — Надявам се да не ме сметнете за прекалено самонадеяна, просто исках да ви благодаря…

Корк изглеждаше изненадан. Доколкото му беше известно, домашните прислужници не подаряваха бутилки вино. И то качествено вино, отбеляза наум, като взе бутилката. Но Флечър не беше обикновена домашна прислужница — беше винаги учтива, бързо изпълняваше всичко, за което я помолеха, но от друга страна, явно не изпитваше страхопочитание пред господарката си. Той отвърна важно:

— Е, Флечър, много мило от твоя страна. Мисля, че на всички ще им хареса да пийнат по чаша вино с вечерята. Чудесна идея, оценявам я!

По-късно тази вечер Корк каза на госпожа Ледж, че сърце не му е дало да укори Сара.

— Тя върши работата си като всяка друга прислужница и все пак не е истинска прислужница. Нали разбираш какво искам да кажа…

Госпожа Ледж кимна.

 

 

След няколко дни, докато всички прислужници седяха около кухненската маса и пиеха чай, госпожица Мъд се присъедини към тях. Обикновено тя се държеше малко надуто, но сега седна на масата, прие чаша чай, огледа се и очевидно гореше от желание да разкаже новини. Госпожа Ледж беше тази, която я попита случило ли се е нещо. Госпожица Мъд отпи от чая си и отново огледа всички.

— Помагах на лейди Уесли да се облече, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката, както обикновено. Беше професор Ноута. Занесох телефона на лейди Уесли и се отдалечих, но все пак можех да чувам. Нямаше как да не чувам, нали разбирате? — добави тя бързо. — Е, както и да е, новината е чудесна и вълнуваща, както каза лейди Уесли. Кога ще бъде венчавката, Радолф — попита тя. Послуша малко и се съгласи. „Да, такова хубаво момиче, сигурно си много щастлив.“ След това каза, че сигурно това е голямата любов, доколкото си спомням и послуша още малко. „Е, това е денят на булката, ще трябва да се примириш с това“ — добави и пак се заслуша… — госпожица Мъд се поколеба. — След това лейди Уесли ми махна да изляза и да затворя вратата, но успях да чуя, че каза: „Майка ти ще бъде на седмото небе от щастие!“

Облегна се назад, удовлетворена от интереса на слушателите си. Чуха се възгласи:

— Венчавка значи!

— Той е наистина красив и сериозен мъж! Господин Корк сподели, че професор Ноута наистина смятал скоро да се ожени. В общата възбуда пребледнялото лице на Сара остана незабелязано, също и мълчанието й. Само по-късно през деня госпожа Ледж каза на готвачката, че Флечър изглежда някак потисната.

— И не мога да кажа, че съм изненадана от това — добави тя. — Днес е свършила всичката си работа и даже предложи да лъсне сребърните прибори вместо Парсънс, която има главоболие.

Денят изглеждаше безкраен за Сара. Най-накрая се прибра в стаята си, нахрани Чарлс и го изведе на разходка в градината. Бяха сами, вечерта бе топла и красива и тя седна за малко. След това се прибраха и Сара си легна, а Чарлс се сви в краката й. Чак тогава си позволи да мисли. Не беше изненада, напомни си тя. Вече знаеше за Лис и нямаше причина да се чувства така, сякаш светът бе пропаднал. Надяваше се да не види повече никога професора и сподели това с Чарлс.

Но професорът дойде на обяд на следващия ден. Вместо да позвъни на вратата, заобиколи къщата откъм гаража. Придружаваше го негов приятел и двамата спряха като заковани при вида на Сара, която, облечена в прислужническа престилка върху памучната рокля, носеше всичко необходимо за миене на прозорци.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Сара?

Тя се обърна живо, но преди да успее да отговори, той продължи:

— И внимавай какво ще кажеш за езика ми!

Приятелят му наруши тишината, като възкликна изненадано:

— Господи, Сара, не вярвам, че те виждам тук! — гледаше я объркано. — Защо си облечена така? Хванала си се на бас или вършиш някаква благотворителна дейност? Чух, че си се преместила да живееш в Лондон.

Сара изгледа новодошлия недоволно. Това бе последната капка, която можеше да развали деня, съсипан от идването на професора.

— О, здравей, Уилфред. Да, бях в Лондон, но сега съм тук.

— Вие се познавате? Хубаво е човек да срещне стари приятели.

— Да, господине. Познаваме се от години. Живеехме в едно и също село. Малко съм изненадан да срещна Сара тук и то облечена като кухненска прислужница.

— Работя като домашна прислужница — каза Сара натъртено. — А какво правиш ти тук?

— Винаги съм готов да изкарам някоя пара. Не мога да знам дали ще си взема изпитите, нали? Аз съм новият помощник на професор Ноута.

— Поздравления — каза Сара.

Професорът се изкашля леко.

— Фицгибън, мисля, че трябва да оставим Сара да си върши работата.

— Разбира се, сър — забързано се съгласи Уилфред и погледна към Сара. — Ще ти звънна по телефона — обеща той.

— Да не си посмял, Уилф! Можеш да ми пишеш, но не очаквай отговор.

Двамата мъже се отдалечиха. Нищо във вида на професора не подсказваше за огромното му желание да изтръгне кофата и парцала от ръцете на Сара и да ги изхвърли в храсталаците, да разкъса престилката й, да я грабне на ръце и да я отнесе на някое усамотено място. Там, продължи мислено той, с най-голямо удоволствие щеше да й даде да разбере. Но първо щеше да разбере в какво точно се състоеше приятелството й с младия Фицгибън. Познавали се отдавна, а и толкова фамилиарно се държаха. Той се намръщи и Уилфред, който се готвеше да направи безобидна забележка, счете за уместно да замълчи.

Сара изми прозорците и се прибра в къщата. Господин Корк вече я чакаше.

— Сара, остави всичко, Моли ще се погрижи. Отиди в стаята си и се преоблечи в следобедната униформа. Парсънс си поряза ръката и няма да може да сервира обяда. Трябва да я заместиш. И побързай, имаш не повече от десет минути.

Сара се притесни толкова много, че се осмели да попита:

— А трябва ли, господин Корк? Аз не искам…

Той я спря с бързо махване на ръката и яростен поглед.

— Прави каквото ти казвам, Сара, и бъди разумна!

Сара изтича до стаята си, даде обяда на Чарлс, свали памучната рокля и облече черната. Върза си чиста престилка, изми си набързо лицето и ръцете, среса си косата и си сложи шапчицата. Изтича в къщата и успя точно навреме да заеме мястото си до бюфета. Беше й много трудно да не се изсмее нервно, когато влязоха лейди Уесли и нейните гости — професорът изглеждаше разярен, а Уилфред — напълно объркан.

Под внимателния поглед на Корк тя сервира супата. Предложи морски език, спанак и пресни картофи, прибра празните чинии. Когато не вършеше нищо, стоеше като черно-бяла статуя, загледана в далечината. Което не беше лесно, тъй като професорът седеше точно срещу нея. За да не мисли за него, тя се заслуша в разговора. Така разбра, че майката на Уилфред е била съученичка на лейди Уесли. Помисли си, че ще е добре да види Уилф за минутка, преди да си тръгнат и да го накара да обещае, че няма да каже нищо на познатите им за нея… Събра още веднъж празните чинии и сервира плодова салата със сметана, докато Корк наливаше виното. Кафето щеше да се сервира в гостната — задача, която Корк пое, за да може Сара да почисти масата в трапезарията. След малко тя бе готова и отиде в кухнята, седна до пострадалата Парсънс и обядваха. Яденето беше наистина вкусно — госпожа Ледж не жалеше средства за храната на прислугата. И беше справедлива също така — каза на Сара, че може да си почива следобед, след като е поела работата на Парсънс по време на обяда.

— Но се върни тук в четири и половина, Флечър. Парсънс може да приготви чая, но ще е добре ти да го поднесеш. На лейди Уесли няма да й хареса, ако Парсънс сервира с превързана ръка.

До четири и половина оставаха повече от два часа. Сара си облече отново памучната рокля, върза си косата, отвори вратата и излезе в градината с Чарлс. Беше топло и тихо. Поседя малко без работа и се сети, че искаше да разговаря с Уилфред. Прибра Чарлс и излезе отново. Лейди Уесли разрешаваше на прислугата да се движи свободно из първия етаж и градината. Сара обиколи къщата отвън, като се надяваше, че Уилфред може да се разхожда сам, докато лейди Уесли и професорът разговарят. Но не го видя и се сети, че той никога не е проявявал такт. Отправи се към гаража, въпреки че вероятността да го открие там бе малка. Но той беше там, стоеше край ролс-ройса и му се възхищаваше.

— Открих те — каза Сара забързано. — Трябва да говоря с теб за момент. Обещай ми да не казваш на никого за мен. Ама наистина на никого — знаеш как обичат да говорят хората — тя му се усмихна неочаквано. — Уилф, скъпи, обещай ми! Знам, мислиш, че съм полудяла, но аз наистина съм щастлива тук. Толкова е хубаво след шума и бъркотията в Лондон, почти като у дома… — спря за момент й настоя отново: — Ще ми обещаеш ли?

Той изглеждаше разтревожен.

— Да, обещавам, но няма ли някаква друга работа, която можеш да си намериш, Сара? Знам, че не искаш да се връщаш у вас. Всички знаем колко лошо се отнесе мащехата ти с теб след смъртта на баща ти, но не можеш ли да започнеш работа в някакъв офис или… нещо по-подходящо?

— Работих в болница и живеех в отвратително малко жилище на пуста улица. Нямах никакви приятели. Тук имам малка къщичка, всички от прислугата са мили с мен и са мои приятели. През свободния си ден мога да се разхождам — виж колко е красиво наоколо! О, Уилф, трябва да ме разбереш!

Той отвърна неубедено:

— Е, добре… добре. Няма да кажа на никого.

Тя обви ръце около врата му и го целуна. Професорът разговаряше с Нот и ги видя. За втори път през този ден го обзе силното желание да даде на Сара да се разбере. Добре че Нот беше застанал с гръб към тях и не ги видя, помисли си професорът, докато слушаше с огромен интерес становището на Нот за безоловния бензин.

Точно в четири и половина Сара влезе след господин Корк в гостната. Носеше поднос с кейк, покривка за маса и прибори за чай. Лейди Уесли беше консервативна — за нея чаят беше елегантно малко събитие. Сервираше се с тънки сандвичи и парчета кейк. Сара подреди всичко и лейди Уесли започна да налива чая. След това седна удобно и каза:

— Благодаря, Корк. Можеш да си вървиш, Флечър. Ще позвъня, ако имам нужда от нещо.

— Много добре, лейди… милейди — каза Сара, като се поправи навреме.

Тя излезе от стаята, като хвърли поглед към професора. От студения му поглед я побиха тръпки. Слезе в кухнята, изпи един чай и започна да приготвя сребърните прибори и чашите, за да помогне на Парсънс да подреди масата. Лейди Уесли щеше да вечеря сама.

— Можеш да си починеш за половин час, Сара — каза госпожа Ледж. — Върни се в шест часа, за да сервираш нашата вечеря.

Сара излезе, изпълнена с чувство на благодарност, но не стигна далеч. Гласът на Корк я спря по пътя към стаята й.

— Професор Ноута иска да разговаря с теб, Флечър. Трябвало да ти предаде съобщение от госпожа Ноута. Той е в коридора не го карай да те чака.

Сара се върна неохотно и намери професора да стои на вратата с ръка на бравата. Когато я видя, той й махна да го последва в градината. Тя застана близо до прага, но той викна нетърпеливо:

— Не тук, да отидем по-навътре в градината!

— Какво е съобщението? — попита Сара, като бързаше и се мъчеше да върви в крак с него. — Имам свободен половин час и искам да нахраня Чарлс. Имам предвид, че може би не е необходимо да вървим няколко мили, нали?

Той спря и я погледна.

— Исках да говоря с теб. Необходима ми беше причина, която да не накара всички да вдигнат учудено вежди, и която същевременно да бъде толкова важна, че ти да не можеш да ми откажеш.

Тя се втренчи във вратовръзката му, като се мъчеше да подбере подходящите думи.

— Не мога да си обясня защо ви дразня толкова много — каза накрая. — Не бива да се чувствате отговорен за мен само защото изгубих работата си в клиниката. Чувствам се доволна тук, наистина.

— Кажи ми, Сара… Става дума за младия Фицгибън, харесваш ли го?

Това беше изходът, който тя отдавна търсеше. Ако отговореше с да, професорът щеше да се почувства свободен и да я забрави.

— О, да! Мислех, че няма да го видя повече, но сега вече всичко ще бъде наред. Веднъж да започне своя собствена лекарска практика… — тя остави края на изречението да увисне двусмислено във въздуха.

— И ще се ожените? — довърши професорът.

Да става каквото ще, помисли си Сара.

— Да, разбира се. Така че не бива да се тревожите за мен. Можете да ме забравите с чиста съвест — и тъй като той не отговори, тя запита: — Какво още искахте да ми кажете, професоре?

— Нищо важно — гласът му прозвуча отегчено. — Както каза, няма защо да се безпокоя за теб.

Обърнаха се и тръгнаха към къщата мълчаливо. Сара беше доволна от мълчанието, тъй като гласът й би издал мъката й, а тя предпочиташе по-скоро да умре, отколкото той да разбере, че плаче. На вратата професорът каза рязко:

— Младият Фицгибън има да се чуди къде съм изчезнал. Сбогом, Сара.

Тя не посмя да отговори, за да не избухне в сълзи. Кимна с глава и изтича в къщата. Професорът изобщо не си направи труда да потърси Уилфред. Разговорът не беше протекъл така, както му се бе искало, а намеренията на Сара за бъдещето не му звучаха искрено. Беше се сбогувал с нея, но след като знаеше къде е, лесно можеше да я държи под око. След малко се отправи към гаража, където го очакваше Уилфред. По някакъв начин Сара се бе настанила в живота му и той се разтревожи от факта, че тя представляваше постоянна грижа за него. Още повече, че според него младият Фицгибън не беше подходящ съпруг за нея. Новината, която тя му съобщи, засили раздразнението му, вместо да го успокои.

— Никога не съм срещал толкова странно момиче — промърмори той и изгледа Уилфред.

Докато пътуваха към Лондон, той отново успя да насочи разговора към Сара.

— А ти сигурно се зарадва, като я видя отново?

Уилфред, подтикван от желанието си да бъде приятен, отговори така, както смяташе, че се очаква от него:

— Доста, сър. Въпреки че бях изненадан. Искам да кажа, че мястото й не е там. Тя може да върши много други неща. Знам това, защото тя беше домакинята у дома им, когато баща й беше жив и още не се беше оженил за втори път.

Професорът измърмори нещо окуражително и Уилфред продължи, доволен, че може да разговаря на някаква тема с този мъж, който го караше да се чувства неспокоен.

— Тя ще бъде чудесна съпруга един ден — той не видя бързото смръщване на професора: — Жена, която ще помага на съпруга си да се издига в службата. Смятам, че скоро ще напусне тази работа и ще се установи някъде. Аз ще се заема с това да я накарам — добави накрая в прилив на братска обич към Сара.

За професора думите на Уилфред бяха потвърждение на историята, разказана му от Сара. Би трябвало да почувства облекчение, но не можа. Дразнеше се от мисълта, че бъдещето на Сара се подрежда без негова намеса. Уилфред слезе пред болницата. Професорът каза, че се надява да го види утре сутринта и потегли към къщи. Седна в мрачно настроение на вечеря и разговаря съвсем кратко с Бриндъл. Не се разведри дори и когато Тротър дойде при него. Обикновено пиеше умерено, но когато си легна тази вечер, беше изпил доста уиски.