Бети Нийлс
И розите имат бодли (2)

Втора глава

Сара изкачи стълбите и видя, че на отворената врата стои висока хубава жена на средна възраст. Жената каза нещо на холандски и й подаде ръка, която Сара пое с благодарност. Ханс обясни:

— Това е жена ми, Нел. Тя е икономката. Не говори английски, но смятам, че ще се разбирате.

Нел и Сара се усмихнаха една на друга, а Ханс отвори вратата на преддверието и ги въведе в салона. Щом ги видя да влизат, госпожа Ноута се изправи.

— Госпожице Флечър — протегна ръка тя, — аз… Ние се радваме да ви видим и сме дълбоко благодарни, че приехте да ни помогнете през време на отпуската си. Сигурна съм, че ще желаете чаша кафе… Обядът е в дванадесет и тридесет, така че ще имате време да видите стаята си и да поговорим. Може би всичко ви се струва доста объркано, но аз понякога се доверявам на интуицията си. Когато ви видях, разбрах, че точно вие сте човекът, необходим на свекърва ми. Тя бе изписана от болницата преди час и сега си почива. Ще я видите скоро… — госпожа Ноута спря, тъй като в стаята влязоха Нел и младо момиче, което носеше табла с кафе. — Заповядайте, седнете, госпожице Флечър! Всъщност така ли да ви наричаме или с малкото ви име?

— Разбира се, казвайте ми Сара.

Госпожа Ноута остави у Сара чувството, че е изложена на силен вятър — чувство не толкова неприятно, колкото объркващо. За момент се зачуди дали и синът й се чувства така, въпреки че той бе израсъл с майка си и би трябвало да е свикнал. Вратата се отвори и влезе висок възрастен господин — без съмнение бащата на професор Ноута. Беше побелял и леко прегърбен, но имаше същите сини очи. Сара го поздрави учтиво, а той я приветства с добре дошла. Неговият глас дотолкова напомняше гласа на сина му, че ако затвореше очи, би помислила, че говори професор Ноута.

— Надявам се, че Радолф ви е обяснил — майка ми е раздразнителна стара жена. Но аз и синът ми се доверяваме на преценката на моята съпруга. Убеден съм, че ще се справите добре. Наистина сме ви задължени.

Сара допи кафето си и остави изящната порцеланова чашка.

— Ако искате да си разопаковате багажа — предложи госпожа Ноута — и след това да се върнете тук, можем да обядваме заедно, преди да ви представя на старата госпожа Ноута — тъй като Сара се колебаеше, госпожа Ноута продължи: — Навярно Радолф не е споменал какво ще е свободното ви време и други подробности. Трябва да ви предупредя, че ако свекърва ми ви хареса, ще можете да отделяте време за себе си само когато тя си почива. Всъщност тя спи много, но през останалото време е доста неспокойна и за нея е без значение дали е ден, или нощ.

Сара последва Нел нагоре по голямото стълбище, като си мислеше, че колкото и да й е трудно с възрастната дама, все ще издържи две седмици, а със спечелените пари ще може да си осигури чудесна почивка през лятото. След като видя стаята, в която Нел я въведе, окончателно реши, че е безсмислено да се притеснява. Стаята беше голяма, с висок таван, два високи прозореца и врата между тях, която водеше към тераса. Килимът под краката й беше дебел и мек, а мебелите — тапицирани в нежнорозово, розови бяха и пердетата, и покривката на леглото. Под прозорците беше разположено малко скъпо писалище, а встрани — удобно кресло за четене. Тя си спомни стаята си в Лондон — нямаше място за сравнения. Преди да се захване с разопаковането на багажа, Сара не можа да се въздържи и надникна в банята — бе облицована в прасковенорозово и бяло, с пухкави хавлиени кърпи, ароматен сапун и разни флакони. Видяното предизвика въздишка на удоволствие. Багажът не й отне много време и след малко тя слезе по стълбите. Чувстваше се нервна. Ханс беше в салона и я въведе в гостната. Семейство Ноута й приготвиха питие и разговаряха мило с нея, докато стана време за обяд и се преместиха в трапезарията. След като изпиха кафето, госпожа Ноута я отведе отново на горния етаж. Свиха в страничен коридор и на няколко крачки пред една врата госпожа Ноута спря.

— Трябва да ви кажа, че може да се наложи да стоите до късно или да ставате през нощта, така че мебелирахме като спалня малката стая в съседство със стаята на свекърва ми. Ако решите, можете да спите в нея и да бъдете на разположение. Надяваме се, че няма да се стигне до това. Всъщност, не очакваме да стоите до леглото й по двадесет и четири часа в денонощие, но тъй като тя става все по-безпомощна…

— Разбирам, госпожо Ноута, няма да я оставям сама, ако тя не желае.

Стаята, в която влязоха, се намираше в задната част на къщата. През прозорците се виждаше градина и морава. Стаята бе толкова просторна, че леглото до стената изглеждаше малко, а на свой ред фигурата в него — съвсем дребна. Старата дама беше много слаба и изтощена, но очите й бяха запазили удивителния си яркосин цвят. Гласът й, тънък като нишка, която всеки момент може да се скъса, прозвуча определено раздразнено. Сара не я разбра какво каза, затова старицата заговори на английски — добър английски, но със силен акцент.

— Е, значи ти си момичето, което синът ми е избрал. Не мога да кажа, че се радвам да те видя, защото никак не се радвам. Приближи се насам, за да те разгледам!

Доста по-зле е, отколкото си представях, помисли си Сара, докато смирено приближаваше към леглото.

— Така… И защо прие? — попита остро старицата.

— Помолиха ме.

— Ще ти плащат, нали? И то твърде много.

— Да, ще ми плащат, госпожо. А дали ще е твърде много, не мога да кажа, тъй като все още не зная.

— Хм… Имаш ум в главата! — сините очи се насочиха към младата госпожа Ноута. — Адел, излез, докато разговарям с момичето!

Адел измърмори нещо успокояващо и излезе от стаята, а старата дама продължи оживено:

— Вземи стол и седни до мен. Как се казваш?

— Сара… — тя седна и зачака търпеливо, тъй като старицата затвори очи и изглежда задряма за няколко минути.

— Знаеш ли, че умирам?

— Казаха ми, че сте болна — отвърна Сара внимателно.

— Виждала ли си внука ми?

— Да, работя в неговата клиника.

— Харесваш ли го?

— Не го познавам. Аз съм регистраторка и…

— Няма за какво да говорим тогава — промърмори старицата. — Хубави очи… И никакво раболепие, слава Богу! Дай ми малко вода, Сара. Радолф не е женен — тя се изсмя късо. — Хвърлила ли си му око?

Сара се усмихна:

— Не, за Бога! Той не ме харесва, а и аз съм само регистраторка в неговата клиника. Мисля, че не ме разбрахте — ние не се движим в едни и същи среди.

— Никаква надежда — продължи да недоволства старицата и загледа Сара втренчено. — Обичам да ми четат на глас. Късно през нощта, когато всички заспят. Съобщиха ли ти, че обичам да имам компания късно през нощта? Не че ще трябва да се съобразяваш с това дълго време. Ако не те харесам, веднага ще ти кажа.

— Много разумно — съгласи се Сара. — Искате ли да ви почета сега?

— Да. „Джейн Еър“ е на масата до прозореца. Снаха ми ми четеше и почти я свърши. След това ще започнем „Гордост и предразсъдъци“, но едва ли ще имаме време да я довършим.

Сара донесе книгата и я отвори.

— Знаеш ли на колко години съм?

— Да, госпожо, на деветдесет.

— Ние, от семейство Ноута, живеем дълго, но разбира се, никой не е вечен.

— Не мисля, че би било приятно — съгласи се Сара и започна да чете.

Гласът й беше спокоен и ясен и тя чете, докато погледна към старицата й установи, че е заспала. Отбеляза докъде е стигнала, затвори книгата, приближи се към прозореца и погледна навън. Градината беше тиха и красива — след шума и суматохата на Лондон беше блаженство да се разходиш из нея. Но Сара се съмняваше дали ще има време за разходки. Струваше й се, че очакват от нея да прекарва дните и нощите около старата дама, може би с кратки почивки в подходящ момент. Но тази мрачна перспектива се оказа невярна. Малко преди четири часа, докато старицата още спеше, се върна госпожа Ноута.

— Нямахме време да разговаряме — каза тя — и ти може би си мислиш, че очакваме да останеш тук до края на деня. Но аз винаги пия следобедния си чай със свекърва ми, така че ще бъдеш свободна поне за час. След вечерята в осем прислужницата ще я приготви за спане, което ще отнеме още около час, през който ти ще си свободна. След това обаче ще те помоля да й правиш компания, докато заспи. Тя обича да й четат на глас, а също така да разговаря до пълно изтощение. Ако заспи около полунощ, няма да се събуди преди шест сутринта, но ако има тежка нощ, страхувам се, че ще трябва да спиш в съседната спалня — тя погледна неспокойно към Сара. — Мисля, че Радолф не ти е съобщавал такива подробности. През деня някой ще те сменя за час-два, така че да можеш да си почиваш. В градината има басейн, в библиотеката — книги, а селото е съвсем наблизо. Разбира се, ако състоянието й се влоши, ще трябва да прекарваш с нея повече време, но ние ще сме наоколо и ще ти помагаме. Сега слез долу за чая си, а след това се разходи из градината. Ще имаш време и да се преоблечеш за вечеря.

След разходката Сара се качи в стаята си, взе душ и си облече сивата рокля, а после се върна при старата дама. Тя изглеждаше доста ядосана, а госпожа Ноута побърза да излезе от стаята, като остави Сара да я успокоява както може.

— Искате ли да ви почета — попита Сара припряно — или предпочитате да разговаряме?

— Ще разговаряме, момиче! Или поне аз ще говоря, а ти ще слушаш!

И така Сара седна край леглото и заслуша старата жена, която разказваше спомените си. От време на време старицата се унасяше в кратка дрямка, но след това се събуждаше освежена и продължаваше да си спомня младините, разказвайки с глух глас, толкова слаб на моменти, че Сара едва я чуваше.

Вечерята беше поднесена във великолепната трапезария. Сара седна между господин и госпожа Ноута, масата бе отрупана със сребро и кристал. След това младата жена се върна при болната. Чувстваше се малко изморена, но търпеливо слушаше тънкия слаб глас, докато старицата се унесе в сън. Беше почти полунощ и къщата беше утихнала. Сара се прибра в стаята си, съблече се, пъхна се в топлото удобно легло и след минути вече спеше.

 

 

През следващите два-три дни тя си направи програма за деня, която до голяма степен зависеше от здравословното състояние на старата дама. А че здравословното й състояние се влошаваше, беше очевидно, въпреки ежедневните посещения на лекаря. Болната нямаше апетит и Сара отделяше много време да я увещава да хапне от изисканите блюда, които готвачът приготвяше и изпращаше горе всеки ден. В средата на седмицата, докато слушаше несвързания разказ на старицата, Сара разбра, че на младини тя е свирела на пиано.

— Днес момичетата вече не свирят на пиано — недоволно промърмори старата госпожа Ноута.

— Аз свиря — отвърна Сара. — Или поне свирех допреди няколко години.

Забележката имаше неочакван ефект. След като Сара изпи следобедния си чай и се върна в стаята, в ъгъла вече бе поставено пиано.

— Свекърва ми каза, че свирите — обясни госпожа Ноута. — И тъй като пианото беше в съседната стая, решихме, че си струва да го пренесем.

Тази вечер и през следващите дни Сара свиреше мелодии, които възрастната дама харесваше, и това занимание удовлетворяваше и двете. Към края на седмицата у Сара се появи чувството, че е живяла тук винаги. Клиниката „Сейнт Сиприън“ сякаш бе останала в друг свят и въпреки трудностите и липсата на свободно време, тя беше щастлива. Семейство Ноута се отнасяха мило с нея, прислугата също имаше добро отношение. Ханс бе изключително доброжелателен и в стаята й винаги имаше цветя, а ако останеше минутка свободна, някой й донасяше чай, Сара дори започна да мисли, че състоянието на възрастната дама се подобрява, но това се оказа грешка. Същата нощ болната не я остави да си почине и за миг. Старицата заяви, че не смята да спи и Сара ще трябва да стои с нея.

— В края на краищата, затова ти плащат — язвително додаде тя.

— Разбира се, че ще стоя с вас, но ако нямате нищо против, ще отида да си взема душ и да си сложа халат. Дайте ми само десет минути — помоли Сара и изхвърча от стаята.

Все още беше рано. Докато вървеше към стаята си, чу гласове на долния етаж и видя Ханс да пресича коридора. След минути тя се върна при старата дама, наметнала мек халат върху нощницата си. Надяваше се, че след малко старицата ще заспи и тя ще може да си легне в съседната спалня. Но остана излъгана. Наложи се да свири на пианото до към полунощ, а след това започна да чете трета глава от „Гордост и предразсъдъци“. Часовникът удари един, когато старицата й каза да остави книгата и да седне отново пред пианото.

— И не започвай с някоя от приспивните си песни — сприхаво добави тя, — тъй като няма да се успокоя. Възнамерявам да стоя будна през цялата нощ.

Сара започна да свири Брамс и не чу кога вратата се отвори и на прага застана професор Ноута. Той хвърли поглед към заспалата си баба и безшумно прекоси стаята.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попита той, като се наведе към Сара.

Тя спря рязко и се обърна.

— Изплашихте ме! Внимавайте какви изрази употребявате, професоре!

Той остана приведен над нея, изучавайки крехката й фигура, загърната в мекия халат. Косата й бе сплетена за през нощта, но плитката се бе разхлабила и лъскави кичури се спускаха почти до кръста й. Клепачите й бяха натежали за сън. Той постави нежно ръка на рамото й.

— Съжалявам, бях много изненадан. Не очаквах да чуя и видя това.

Тя усещаше по странно вълнуващ начин ръката му.

— Баба ви имаше тежка нощ и пожела да й свиря на пиано. А вие защо сте тук?

— За да се сбогувам — отвърна той меко. — Ще остана само няколко дни.

После обърна глава и погледна към леглото. Лицето му неочаквано се отпусна и върху него се появи усмивка. Сара също погледна натам — старата дама се бе събудила. Професорът прекоси стаята и седна до леглото. Хвана ръката на баба си, наведе се и я целуна нежно по бузата, а след това започна оживен разговор на холандски. След малко се обърна към Сара:

— Можете да си лягате — и тъй като тя се отправи към съседната стая, продължи: — Не, идете във вашата стая. Аз ще остана да разговарям с баба не съм изморен. Има чай в кухнята — нали знаете къде е? Изпийте една чаша, ако искате, и си лягайте! Ще ви събудят рано сутринта.

Сара направи плах опит да протестира, но беше изморена, а утрешният ден се очертаваше още по-тежък. Тя изпи чаша чай, легна и заспа веднага.

Когато се събуди, професорът седеше на ръба на леглото й и държеше малък поднос с две кифли. Сара се изправи рязко в леглото, като го гледаше изпод падналите кичури.

— Как е баба ви? По-зле ли е? Трябва да ставам…

— След малко, първо си изпийте чая! Тя е все така. Още никой не е станал — няма шест часа, но баба ми иска да послуша малко музика. Казах й, че ще трябва да почака, докато ви събудя и се приготвите.

Сара изпи чая на големи глътки. Професорът изглеждаше уморен. Тя му каза майчински:

— Трябва да си легнете! А аз ще се преоблека.

— Не, елате така! Сложете си халата и пантофите и й изсвирете всичко, което харесва. Тя ще заспи всеки момент и след това ще имате време да се облечете и да закусите.

Той стана от леглото, подаде й халата от стола и взе подноса, като я помоли:

— Не губете време!

Сара се отправи към стаята на болната, влезе, поздрави с усмивка и седна зад пианото.

— Шуберт — заповяда шепнешком старата дама, — а след това Делиус! Кога ще е готова закуската ми?

— Съвсем скоро — отвърна Сара с тих спокоен глас.

— Ще ви свиря, докато я донесат.

Десет минути по-късно професорът влезе, носейки отново поднос с каничка и чаша. Беше успял да се избръсне и да се преоблече в пуловер и домашни панталони. Вече не изглеждаше толкова изморен. Сара се учуди как го постига. Тя остави пръстите си да пробягват механично по клавишите, докато мислите й се рееха свободно. Това беше странна нощ — едва ли щеше да преживее друга подобна. Знаеше, че когато се върне отново в клиниката и се заеме с всекидневната си работа, няма да вярва, че е преживяла всичко, това. Отметна коса и почувства, че ръцете на професора я събират и сплитат.

— Така е по-добре — каза той. — Няма да ви разсейва.

След това се засмя кратко и се върна до леглото… След половин час баба му заспа и той се изправи.

— Ще спи дълбоко поне няколко часа. Идете да се облечете и да закусите.

— Би трябвало да си легнете — напомни му тя, като затваряше пианото с чувство на благодарност.

— Вниманието ви към мен ме ласкае, Сара, но не е необходимо. Вървете да се облечете!

Веднъж или два пъти през тази странна нощ тя се улови, че почти го харесва, но сега вече не бе толкова сигурна. Обърна се и тръгна бързо напред, без да отговори.

Денят се оказа също толкова странен, колкото и нощта. Старата дама беше неспокойна — поиска да спуснат транспарантите и се унесе в дрямка. Сара седеше тихо и гледаше дребната фигура в леглото. Влизаха и излизаха различни хора: господин и госпожа Ноута, професорът, Нел с кафе за нея. Тя тъкмо го изпи, когато професорът се върна.

— Отидете да се разходите в градината. Аз ще остана тук. И не спорете с мен, когато баба ми се събуди, ще имате отново много работа.

Това се оказа самата истина. Старата госпожа Ноута се събуди освежена, властно поиска храна, отпрати внука си и настоя да слуша музика. Сара посвири известно време и възнамеряваше да спре, но старата дама не й разреши. Тя продължи така още известно време, докато професорът не се появи отново в стаята.

— Стига толкова — каза той на Сара. — Обядът ви е готов.

Тя отвърна бързо:

— Не, не мога! Баба ви ми нареди да продължавам.

— Нищо, ще трябва да се задоволи с моето свирене.

Той зае мястото й пред пианото. За нейно учудване започна да свири Дебюси, без повече да я погледне. Старата дама лежеше, притворила очи. Сара слезе долу, където я очакваше обядът й. После госпожа Ноута я накара да се поразходи в градината. Когато Сара се върна в стаята на болната, професорът и баба му разговаряха тихо и той държеше ръката й. Щом я видя, че се връща, професорът стана и излезе.

Следващите две денонощия бяха много напрегнати и Сара не можеше да се ориентира кое време на деня или нощта е. Старата госпожа беше малко по-спокойна — лежеше и слушаше как Сара свири на пианото или чете на глас. През по-голямата част от времето Сара имаше компания. Младата госпожа Ноута седеше в ъгъла и бродираше, а съпругът й влизаше и излизаше от стаята или присядаше до леглото на майка си и слушаше неразбираемото й мърморене. Професорът също прекарваше дълги часове през нощта с баба си. Понякога седеше удобно, докато Сара свиреше или четеше, друг път разговаряше с болната, а Сара си почиваше с благодарност. Той можеше да накара възрастната жена да се разсмее — слабо хихикане, което звучеше трогателно за Сара. Носеше й цветя — малки букетчета, които Сара подреждаше в многобройните вази наоколо. Професорът се държеше така, сякаш баба му беше здрава, обсъждаше с нея цветята, които баща му беше засадил, като че ли възрастната жена щеше да може да ги види, когато напролет отново разцъфнат. Караше я да яде и понякога въвличаше и Сара в разговора, като започваше да говори на английски и баба му очевидно се наслаждаваше на бодрия му тон.

Беше четири часа сутринта на третия ден, когато старата дама склопи очи и не се събуди повече. Сара четеше, а професорът се беше разположил удобно в кресло до леглото, вперил очи в баба си. Нещо я накара да вдигне поглед, гласът й потрепери и тя затвори книгата. Пое си дълбоко дъх и, макар да не желаеше да се натрапва, прошепна:

— О, тя…

Професорът взе ръката на баба си и я целуна.

— Нищо, Сара. Майка ми, баща ми и слугите идваха тази вечер, докато ти беше в стаята си. Сега ще доведа Нел. А вие си легнете.

— Не мога да ви оставя сам…

Той я погледна и тя беше поразена от скръбта, изписана по лицето му.

— Направете каквото ви казах, Сара!

Тя се прибра в стаята си и полежа известно време с отворени очи. След това заспа дълбоко, тъй като отчаяно се нуждаеше от сън. По някое време се пробуди и си спомни, че след два дни е на работа. После пак заспа. Когато се събуди за втори път, Нел стоеше до леглото й с табла със закуска. До чайника беше поставена бележка, в която й съобщаваха, че семейството се надява тя да се присъедини към тях за кафето, но ако се чувства изморена, може да остане в леглото.

След малко Сара слезе в гостната и завари там госпожа Ноута и съпругът й. Професорът не се виждаше никъде.

— Радолф излезе, за да се погрижи за формалностите — обясни госпожа Ноута. — Ще се върне всеки момент. Ти успя ли да поспиш? Това бяха две изтощителни седмици и всички ние много ти благодарим.

— Вие направихте майка ми щастлива — отбеляза господин Ноута. — Тя обичаше музиката.

След малко професорът се върна и каза на Сара:

— Баба ми пожела да присъствате на погребението й. То ще бъде след четири дни. Ще уредя всичко, за да пътувате за Англия на следващия ден.

— Но… Не мисля, че…

Тя спря, тъй като той се намръщи:

— Това беше изричното желание на баба ми, Сара! Или може би вие имате други планове?

Тя настръхна от отношението му — безчувствено и арогантно. Беше готова да му напомни, че трябва да се върне навреме на работа, когато се намеси госпожа Ноута:

— О, моля те, Сара! Ти беше толкова добра към нея, а и такова е желанието й.

— Добре — съгласи се Сара накрая.

Същия следобед написа писмо до клиниката. Знаеше, че госпожица Пейн не я харесва, но сигурно щеше да разбере, че няма как да откаже. След това се разходи до селото, като се радваше на свободата си, купи марка и пусна писмото. Нямаше никаква представа, че пощенските служители в Англия стачкуват и шансовете писмото й да стигне навреме са нищожни.

Професорът се държеше учтиво с нея, когато се срещаха на масата, но Сара имаше чувството, че я избягва. Според нея това беше нормално — той я беше наел за компаньонка на баба си, а сега трябваше да се грижи и за нея. На погребението той се държа учтиво и я представи на гостите. Сара подаваше ръка и поздравяваше любезно всички, макар да се чувстваше изгубена в морето от непознати лица. На вечеря с изненада чу как професорът съобщава на родителите си, че заминава тази вечер. Те изглежда не очакваха да е толкова скоро.

— Ще вземеш ли колата? — попита баща му.

Професор Ноута се сбогува и с нея и изрази надежда, че тя ще пътува добре. Гласът му бе толкова студен, че Сара отговори сковано, с възможно най-малко думи. На следващата сутрин Ханс я закара до Шифъл и я осведоми, че професорът е заминал за две седмици за Германия.

— Той чете лекции в тамошен университет, госпожице, и използва възможността да отиде, преди да се е върнал в Лондон — после добави: — Всички съжаляваме, че си тръгвате. Вие направихте щастливи последните дни на старата дама.

Тя му благодари топло, като сподели неговата надежда да се срещнат отново някога и със съжаление се сбогува с Шифъл.

Професорът можеше и да не я харесва, но беше уредил пътуването й безпроблемно. Дори беше помислил за Чарлс и бе наредил да бъде донесен вкъщи при пристигането й, за което Сара му беше благодарна. Без Чарлс първата й вечер вкъщи щеше да бъде много самотна. След разкоша в имението на семейство Ноута нейната стая й се стори още по-малка, тъмна и мизерна. Но след като запали огъня и Чарлс се протегна пред камината, тя разопакова малкото си багаж и доброто й настроение се възвърна. Все пак имаше дом, макар и от една стая. Имаше, и работа.

Сутринта Сара отиде навреме в клиниката, убедена, че независимо от ненавистта си госпожица Пейн е приела писмото й. Освен това, когато професорът уреждаше пътуването й, сигурно не бе пропуснал да обясни защо може да й се наложи да се забави. Час по-късно тя бе принудена да признае пред себе си, че той или е забравил, или е решил, че не е необходимо да дава обяснения в администрацията. Госпожица Пейн никак не се церемони с нея. Нима можело да се разчита на Сара, която би трябвало да си дава сметка, че вече за втори път се връща по-късно от отпуска, без да се потруди да уведоми някого!

— Но аз ви написах писмо! — протестира Сара.

— Глупости! Не съм получавала никакво писмо! Това е разбира се, най-лесното извинение, защото аз не мога да знам дали казваш истината!

— Вие сте една зла жена! — не се сдържа Сара.

В момента, когато думите излязоха от устата й, тя пожела да не беше ги изричала, тъй като госпожица Пейн цялата почервеня и тънките й устни се изопнаха гневно. Обикновено Сара беше мека и блага, но сега се почувства объркана. Ако професорът беше в клиниката, той би могъл да обясни на госпожица Пейн, но уви, него го нямаше. Тя седеше и гледаше госпожица Пейн, която в гнева си й заприлича на същински зъл демон. Единственото й успокоение беше, че колежките й бяха в кафето и наоколо нямаше пациенти.

— Не си въобразявай, че въпросът е приключен! — изсъска госпожица Пейн и се отдалечи вбесена.

След два дни Сара получи писмо. С оглед на някои структурни промени част от служителите бяха освободени. Тя трябваше да напусне в края на седмицата, получавайки седмичната си заплата вместо предупреждение.