Бети Нийлс
И розите имат бодли (3)

Трета глава

Сара прочете писмото два пъти, пъхна го обратно в плика и се замисли как да постъпи. Можеше, разбира се, да потърси госпожица Пейн и да се опита да й обясни какво се е случило, но още при първия им разговор професор Ноута я беше помолил да не обсъжда въпроса с други хора. Тя едва ли можеше да го вини, че беше забравил точно кога свършва отпуската й. Може би тя трябваше да бъде по-настоятелна и да изясни, че е редно да се върне на работа навреме. Госпожа Пиърс и госпожа Дру й съчувстваха, но не можеха да й помогнат. Освен това в препоръката, която получи, се съдържаше неясна похвала — добър служител, но не може да се разчита на нея…

Тя напусна работа в края на седмицата. Имаше малко спестени пари, а и сигурно скоро щеше да си намери нова работа, след една седмица трябваше да признае пред себе си, че не бе постигнала никакъв успех. Дори и когато се стигнеше дотам да я поканят на разговор, препоръката й се оказваше непреодолима пречка. Фактът, че бе работила в болница няколко години, изгубваше значение при споменаването, че е ненадеждна. През втората седмица подаде молби за всички свободни чиновнически длъжности, но отново без успех. Казваха й, че вече е възрастна, че не може да работи с компютър…

Обезсърчена, но не и отчаяна, тя отиде в малко кафене, поръча си чай и докато го пиеше, пресмяташе финансовите си средства. Те намаляваха бързо — нещо трябваше да се направи. Допи чая и взе последния брой на списанието „Жената“, което някой бе оставил на масата. В него нямаше интересни обяви за чиновническа работа. Тя изчете обявите за детегледачки и изпита съжаление — обичаше бебетата и децата, но не би могла да бъде наречена „опитна“. След това премина на обявите за търсене на помощнички в домакинството. Те бяха много — няколко страници. След като изчете първата страница, вече знаеше какво ще прави. Това беше възможност, а и тя беше напълно в състояние да почиства къща, да сервира маса и да отваря вратата пред гостите. Трябваше да намери място, където ще приемат и Чарлс. Започна да чете по-внимателно, като отбелязваше някои обяви.

Тази вечер написа шест писма до шест от най-обещаващите адреси. Във всяка обява се наблягаше, че спешно се нуждаят от домашна помощничка и тя се надяваше, че в такъв случай няма да имат нищо против Чарлс.

Отговорът пристигна след два дни. Считаха, че препоръките й са задоволителни. Трябваше да вземе Чарлс и да се придвижи до Бедфорд, където щяха да я посрещнат и отведат до Шотли Парк. Очакваха я на следващия ден, като трябваше да пътува с влака, който пристига в Бедфорд в три следобед. Сара прочете писмото бавно, изтанцува от радост няколко стъпки с Чарлс под мишница и слезе да види хазайката си. Жалко, че вчера бе платила наема си за цяла седмица, но, както и предполагаше, хазайката отказа да й го върне, като обясни, че ще го задържи вместо предупреждение.

— На по-добро място ли отиваш? — попита госпожа Потър.

— Извън Лондон — отвърна Сара, без да уточнява къде. — Може ли засега да оставя големия си куфар тук? Ще го взема по-късно. Няма да мога да нося повече от един куфар, тъй като ще взема Чарлс и кошницата му.

— За седмица или две може, но за по-дълго ще трябва да платиш — поколеба се госпожа Потър. — Напускаш доста внезапно, ще трябва да търся нови наематели…

Сара промърмори нещо утешително, като си даваше ясна сметка, че госпожа Потър ще намери нови наематели в момента, в който тя и Чарлс напуснат. Приготви си багажа, изми си косата и си легна. Жребият беше изтеглен. А беше ли всъщност?

Пътуването до Бедфорд с влака й отне малко повече от час. Тя пъхна кошницата с Чарлс под седалката и тъй като вагонът беше почти празен, никой не го забеляза. В Бедфорд слезе на перона и се огледа. След миг пред нея се изправи униформен шофьор, който докосна фуражката си и я попита дали тя е госпожица Флечър.

— Аз съм Нот, шофьорът на лейди Уесли. Ще трябва да минем през магазина да вземем вашата униформа, преди да ви откарам до Шотли Парк.

Той взе куфара й, а тя остави кошницата с притихналия Чарлс на задната седалка на ягуара. Седна отпред и шофьорът потегли веднага.

Сара седеше неподвижно и не знаеше как точно трябва да се държи. Не беше сигурна какво се очаква от една домашна прислужница и дали трябва да чака да я заговорят. Нот я поглеждаше бегло и очевидно одобряваше това, което вижда. Тихо момиче, а и си знае мястото. Госпожа Ледж, икономката, ще бъде доволна. Накрая той каза малко надуто:

— Магазинът се намира на следващата улица. Ще трябва да вземете пакетите.

— Да, благодаря ви, господин Нот! — Тя сподави въздишката си на облекчение, тъй като прочете по лицето му, че е доволен.

Пакетите бяха няколко, но Нот излезе от колата и й помогна да ги натоварят. След като потеглиха отново, той се обади:

— Ще пътуваме около седем мили. Бих ви предложил чаша чай.

Гледката беше приятна. Редуваха се поляни и горички. След известно време Нот мина през внушителни врати по криволичещия път, докато видяха къщата. Беше доста по-величествена, отколкото Сара си бе представяла. Ще има доста прах за чистене, помисли си тя, и разстоянието до входната врата ще е доста голямо, ако човек се намира в задната част или дори на първия етаж. Те завиха покрай къщата и спряха пред задната врата с високи прозорчета в каменната стена. В задния двор имаше множество постройки, а страничните крила на сградата ограждаха от две страни градината.

— Е, влизайте — покани я Нот.

Сара взе кошницата с Чарлс, събра всичкия си кураж и влезе. Каменен коридор водеше към обширна кухня, в която подът беше покрит с плочи, а стените — с шкафове и кухненски бюфети; в средата бе поставена голяма дървена маса. До масата стоеше пълна жена и режеше шунка с доста остър нож. Тя спря, колкото да каже:

— Трябва да отидете направо във всекидневната при госпожа Ледж. Ето, оттук!

Госпожа Ледж седеше край огъня. До креслото й беше придърпана масичка, а върху нея имаше счетоводни книги и купчина сметки. Когато Сара почука и влезе, тя остави писалката, вдигна очи и огледа нея, куфара й и кошницата с Чарлс.

— Сара Флечър, нали? — попита живо.

— Да, госпожо Ледж.

Сара чакаше търпеливо, за да разбере какво трябва да направи. Госпожа Ледж изглеждаше строга, но не нелюбезна. Сара се надяваше, че тя харесва котки и почувства облекчение, когато икономката продължи по-меко:

— Ще се настаните в крайната къщичка от редицата срещу кухненската врата! Занесете си сега багажа и се върнете в стаята на прислугата, за да пиете чай. Имате ли храна за котарака?

След известно време Сара се върна в кухнята.

— Ти ще седнеш там — каза госпожа Ледж, — до Парсънс, прислужницата за стаите! А от другата ти страна е Моли, кухненската прислужница.

Сара седна, поздрави съседите си любезно, взе чашата силен чай и филийка хляб, намазан с масло. След това зачака да я заговорят.

— Ще бъдеш заведена при лейди Уесли точно в шест часа — каза госпожа Ледж. — Ще се преоблечеш в униформа, а след това Парсънс ще те разведе из къщата. Ще започнеш работа в шест и половина утре сутринта. Очаквам да те видя след закуска в моята стая.

— Да, госпожо Ледж — каза Сара и започна да яде. Възрастен мъж от другия край на масата, когото тя помисли за иконома, я попита къде е живяла преди.

— В малка къща в провинцията — отговори тя. — Всъщност господарска къща. Имахме само трима прислужници.

Тя спря, спомняйки си възрастния готвач Ник, който вършеше различни дейности и дори се грижеше за градината, и Беки, която не беше никак симпатична. Мащехата й се опитваше упорито да се отърве от тях, но баща й не разрешаваше. А когато той почина, Сара с удоволствие установи, че беше оставил на всеки по малко пари — достатъчно, за да смекчи удара от уволняването им. Всяка година тя им изпращаше картички за Коледа, а те никога не забравяха рождения й ден.

— Беше ли щастлива там?

— Да… — тя се поколеба, а господин Корк й спести търсенето на правилен отговор, като отбеляза надуто:

— Смея да твърдя, че тук ще се усъвършенстваш. Нашето домакинство е добре поддържано, както сама бързо ще се увериш. Имаме нужда от още персонал. Впечатлението ми е, че си разумна млада жена. Надявам се да си и силна.

Той изгледа слабичката й фигура със съмнение и тя побърза да го увери, че не се изморява лесно. Господин Корк кимна и поиска още една чаша чай, а Сара изяде втора филийка хляб с масло, след което той изрече дълга молитва и всички се разотидоха.

Лейди Уесли седеше във всекидневната и проверяваше съсредоточено сметките от домакинството. Тя вярваше на прислугата си, но предпочиташе да е наясно за какво се харчат парите, до последното пени. Освободи с кимване икономката, свали си очилата и си сложи други, с рогови рамки, и погледна изучаващо Сара.

— Изглеждаш ми дребна — предполагам, че е от униформата — и се усмихна неочаквано. — Мислиш ли, че работата тук ще ти хареса? Трябва да ти напомня пак, че ще ти бъде трудно.

— Аз съм доволна, че имам работа, лейди Уесли! И ви благодаря, че ми разрешихте да взема Чарлс със себе си. Сигурна съм, че ще съм щастлива тук и обещавам да работя с всички сили.

— А останалите? Мислиш ли, че ще се разбираш с останалите от прислугата? Те не са на твоето ниво.

— Е, не зная. Не мисля, че ще мога да се справям с работата като тях. Те са професионалисти. Но все пак ще положа усилия — Сара се усмихна. — Всички бяха много любезни с мен по време на чая.

— Е, надявам се, че всичко ще е наред. Свободна си сега, Флечър! Ще получаваш нареждания от госпожа Ледж, освен ако някой от семейството няма нужда от теб.

— Да, лейди Уесли.

Сара излезе и се отправи обратно към стаята на прислугата, където й връчиха списък със задълженията й.

— А също така можеш да помагаш на Парсънс да приготвяте спалните за през нощта. Когато тя има свободна вечер, ти ще вършиш това сама, така че трябва да знаеш как се прави.

Работата не беше много. Лейди Уесли беше вдовица и въпреки че в края на седмицата обикновено имаше гости, през останалите дни голямата къща беше празна, като се изключат господарката и прислугата. Парсънс имаше свободно време и разведе Сара, като й показа всички стаи и сервизни помещения.

— Сигурна съм, че ще се загубя — разтревожи се Сара.

— О, ще свикнеш! Тук, горе, ще се качваш само вечер с мен, когато ще оправяме леглата. Това е в случай, че има гости. Ще оправяш стаите всяка сутрин, но госпожа Ледж ще ти обясни по-късно. А сега аз трябва да вървя да помагам в трапезарията. Ти иди да подредиш масата за нашата вечеря и подготви приборите за сутрешния чай.

Вечерята беше вкусна и хранителна — пържола с гарнитура и оризов пудинг за десерт. Госпожа Ледж благосклонно разреши на Сара да вземе малко пудинг за Чарлс.

— И най-добре е да си лягаш — посъветва я тя. — Да не забравиш да си навиеш часовника! Искам да си тук в шест и половина, за да помогнеш на готвачката до седем. След закуската ни в осем ще имаш двадесет минути да си оправиш леглото и да си подредиш стаята. Ако си вършиш работата добре, няма да имам нищо против да отскачаш от време на време да виждаш котарака си.

Сара благодари, взе пудинга и се отправи към стаята си. Чарлс беше доволен да я види, изяде пудинга с удоволствие и я последва навън в градината. Вечерта беше приятна, въздухът свеж. След малко Сара прибра Чарлс, съблече се, взе набързо душ и се сви на дивана. Списъкът със задълженията й бе дълъг и тя нетърпеливо го прегледа. Все пак цялото й време не бе запълнено само с работа — щеше да почива всяка неделя, по половин ден всяка сряда и всеки ден от два до четири следобед. Ще се справя, обеща тя сънливо на Чарлс и затвори очи. Но необяснимо защо последната й мисъл, преди да заспи, не беше свързана с новото място. Тя се запита какво ли прави в момента професор Ноута.

 

 

Той се намираше в елегантната си къща. Седеше зад бюрото, отрупано с писма и формуляри, които трябваше да прегледа, и не правеше нищо. Чертите на лицето му бяха изопнати. Бе спотаявал гнева си през целия ден.

Беше се върнал от Лондон предишния ден и на сутринта отиде в клиниката. До момента, докато не отвори вратата срещу бюрото на Сара, не беше признал пред себе си, че би му било приятно да я види отново. Само че бюрото и столът зад него бяха празни. Той поздрави госпожа Пиърс и госпожа Дру и попита:

— Госпожица Флечър, да не би да е болна?

— Уволниха я — отговори госпожа Дру.

— По-точно я изхвърлиха — добави по-високо госпожа Пиърс.

— Така ли? И защо?

— Върна се три дни по-късно от отпуска, сър — обясни госпожа Пиърс, която явно не изпитваше толкова голямо страхопочитание към него както госпожа Дру. — Направи същото и миналата година и още тогава госпожица Пейн я предупреди. Всъщност госпожица Пейн не харесваше Сара, госпожица Флечър, искам да кажа. Госпожица Пейн я попита защо идва на работа по-късно, отколкото е обещала и госпожица Флечър обясни, че е написала писмо и е помолила да й се удължи отпуската. Но в клиниката не се е получавало никакво писмо — по това време имаше стачка на пощенските служители. След това двете си размениха остри думи и госпожица Пейн я изхвърли.

Лицето на професора остана каменно, той не отрони и дума. Въпреки това двете регистраторки се свиха на столовете си; имаха чувството, че всеки момент ще ги обсипе с ругатни.

— И къде е госпожица Флечър сега? — попита накрая той, като се стараеше гласът му да звучи безизразно.

— Нямам представа, сър — поклати глава госпожа Пиърс. — Сигурно си е намерила друга работа, макар че госпожица Пейн й даде препоръка, която не би й помогнала много.

Професорът благодари студено и се отправи към кабинета си, където го чакаше помощникът му. Той беше проницателен млад мъж и когато видя, че очите на шефа му са сиви като облачен ден, се отказа да го пита дали лекциите му са били успешни. Двамата потънаха в работа и чак по обяд професор Ноута се отправи към канцеларията на госпожица Пейн. Той прекара вътре около десет минути, но след като напусна, се наложи да свестяват госпожица Пейн със силен чай.

Вечерта професорът отиде до квартирата на Сара, позвъни на госпожа Потър от приземния етаж и я разпита за квартирантката й.

— Тук ли живее още?

— О, не, сър. Тя стоя без работа няколко дни, след това си събра багажа, взе котарака и замина. Каза, че си е намерила работа, но не каза къде. Само спомена, че е далеч, извън Лондон. Остави един куфар в дрешника и обеща, че скоро някой ще дойде да го вземе.

— Кога замина?

— Вчера. Не остави никакъв адрес. Всъщност тя никога досега не е получавала писма.

Той благодари любезно и й подаде една монета.

— Ако разберете нещо за госпожица Флечър, бихте ли се обадили на този телефон — надраска номера на листче и й го подаде.

Госпожа Потър въртеше монетата между пръстите си.

— Разбира се, сър! Тя сигурно ще ми се обади кога ще дойде за куфара.

Студено, но вежливо професорът й пожела лека нощ и се прибра вкъщи. Изяде вкусната вечеря с безразличие, което учуди готвачката, и се затвори в кабинета си. Той не се интересуваше от бедната девойка, разбира се, ала от друга страна, се безпокоеше за уволнението й. Постара се да си припомни подробностите и се сети, че я беше помолил да не казва на никого за посещението си в Холандия. Това бе довело до катастрофални последици. Той трябваше да я намери. Въздъхна тежко и протегна ръка към телефона.

Майка му потисна любопитството си и се опита да му помогне, но не можа да се сети за нещо, което да им подскаже какви са били плановете на Сара.

— Знам, че има мащеха, която й е дала да разбере, че е нежелана в дома си след смъртта на баща й. Но Флечър е толкова разпространено име… Може би хазайката й би могла да ти помогне? — тя изслуша обясненията на професора и отвърна: — Ако можеш да изчакаш няколко минути на телефона, аз ще попитам останалите вкъщи.

Тя остави слушалката и се обърна към съпруга си. Разказа му накратко проблема и добави:

— Ако питаш мен, той се интересува от Сара.

Господин Ноута вдигна поглед от книгата, която четеше.

— Онова момиче? Е, не беше лоша, но не е неговият тип, скъпа. Нормално е да се интересува от някого, който работи за него.

Той зачете отново книгата си, а съпругата му забърза към кухнята, за да разпита дали някога Сара е споменавала къде е живяла, преди да отиде да работи в Лондон.

Всички изразиха съчувствие и интерес, защото харесваха Сара, никой нямаше информация за родното й място. Тя трябваше да съобщи на сина си, че не е успяла да разбере нищо. Той й благодари, но не пожела да обсъди с нея какво смята да прави. Пожела й лека нощ и затвори.

На следващия ден професор Ноута отиде отново в квартирата на Сара, но не се обади на госпожа Потър. Качи се по стълбите и почука на една от трите врати на първия етаж. Наемателката беше вътре и го покани да влезе, но поклати отрицателно глава в отговор на въпроса му.

— Сара беше много скромна. Никога не говореше за себе си, живееше уединено. Ако почакате минутка, ще попитам другите момичета.

В къщата живееха още три момичета. Нито едно от тях не знаеше нищо за Сара, въпреки че всички бяха единодушни, че е била добра съседка — винаги готова да услужи с чай или мляко, както и да приеме съобщения по телефона.

Но в края на седмицата се намеси щастливата случайност. Докато момичетата пиеха чудесното шери, което професорът им беше изпратил, едно от тях се сети, че веднъж Сара бе споменала за някакъв бутик в Тунбридж Уелс.

— Не си спомням подробности — каза момичето по телефона, — но може би това ще ви е полезно?

Професорът й благодари сърдечно и поръча в къщата на госпожа Потър да бъде изпратено още шери. В събота отиде в Тунбридж Уелс, откри бутика и влезе без колебание. Продавачката го изгледа с подозрение — той не приличаше на мъж, който търси подарък за съпругата или приятелката си. Професорът й разказа някаква история и продавачката беше доволна, че може да му помогне. Да, госпожица Флечър редовно пазарувала от техния магазин. Преди известно време й казала, че се е преместила в Лондон и си е намерила чудесна работа. Тя му даде адреса на госпожа Флечър, мащехата на Сара, и чак тогава се сети да попита кой всъщност е той.

— Вие приятел на семейството ли сте? Надявам се, че госпожица Флечър е добре.

— Аз съм лекарят — каза професор Ноута. — Приятели от чужбина се интересуват за нея, а аз не съм я виждал от известно време. В Лондон ми казаха, че вероятно се е прибрала в дома си, но никой не можа да си спомни адреса, въпреки че всички си спомниха за вас.

След това побърза да излезе. Историята му беше прозрачна, пълна с неясни и подозрителни моменти. Ако продавачката помислеше малко, щеше да се усъмни. Професорът се върна в колата си и потегли към селото. Скоро пристигна и спря пред малка къща. Позвъни, като се оглеждаше. Къщата беше най-доброто място, където Сара би могла да прекара младостта си. Той не я познаваше добре — не бе пожелал да я опознае — но тя определено не беше градско момиче.

Прислужницата, която отвори вратата, имаше нахално лице. Попита го за името му и го въведе в дълга стая с красив нисък таван. Стените бяха облицовани с дървена ламперия. Докато прислужницата отиде да повика господарката си, професорът си припомни познатата история. Купчина лъжи, укори се той. Сара се беше превърнала в досадно бреме…

Госпожа Флечър се оказа висока, елегантно облечена, запазена жена на около четиридесет години. Тя изслуша внимателно обясненията на професора, който този път говореше от името на свой приятел, изгубил връзка със Сара, докато бил в чужбина.

— Казах му, че ще минавам насам и бих могъл да се отбия в дома й. Обещах да го уведомя, ако е тук.

Госпожа Флечър се усмихна безгрижно.

— О, тя имаше много приятели, докато живееше тук. Някои от тях напуснаха, други се ожениха. А Сара се премести в Лондон преди няколко години. Вие познавате ли я?

Професорът, я погледна в очите.

— Не — увери я той.

Което всъщност беше самата истина, призна пред себе си. Беше я гледал как свири на пиано през нощта, беше я поздравявал на влизане и излизане от клиниката, но все пак не я познаваше…

— Нямам никаква представа къде е в момента — каза мащехата й. — Все пак тя е на двадесет и осем и има право да живее самостоятелно.

Професорът отпи от предложения му чай.

— Бях останал с впечатлението, че живее тук. Къщата е чудесна. Завиждам ви за тишината и спокойствието.

Тя го погледна.

— Е, понякога е малко скучно. Аз ходя до града доста често. Бихме могли да се видим там…

— Добра идея, госпожо Флечър — усмихна й се той. — Много съжалявам, но сега наистина трябва да тръгвам. Обещах да бъда в Уинчелси привечер.

Той се качи в колата си и потегли обратно към къщи. Жалко, че Сара е трябвало да живее с някого като госпожа Флечър. Сега разбираше защо бе напуснала дома си и бе отишла в Лондон, като се бе превърнала в едно от хилядите момичета, изкарващи прехраната си в големия анонимен град.

През следващите дни на няколко пъти си каза, че няма смисъл да продължава издирването. Мащехата й беше права — Сара беше възрастен човек. Сигурно вече си е намерила друга, по-добре платена работа и се е нанесла в нова квартира. Свободното му време през седмицата беше малко, но той го изразходва в издирване на Сара. Резултат обаче нямаше.

Професорът не искаше да признае, че си губи времето.

 

 

Една вечер покани дъщерята на свой стар приятел на вечеря и положи всички усилия да я забавлява. Когато кръстницата му го покани да й гостува през следващия уикенд, той прие. Беше работил напрегнато и няколко дни извън Лондон щяха да му се отразят добре. Рано сутринта в събота той се качи на колата си и потегли, за радост на прислугата, която трудно се справяше с избухливостта му напоследък. Пристигна доста преди обяд. Корк му отвори вратата и го поздрави с усмивка:

— Лейди Уесли е в гостната, сър — каза той почтително, докато професорът минаваше покрай него.

Първият човек, когото видя, беше Сара, облечена в спретната униформа на домашна прислужница, която бързаше към гостната. Носеше табла със сребърни прибори, които Парсънс щеше да подреди на масата.